Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (16)

15.
Г-н Монк посещава боклука си

Трябваха ми трийсет минути да убедя Монк, че не е необходимо да вика спешен екип за отстраняване на опасни отпадъци, за да обеззарази мен, алеята и останалата част от пресечката.

За да постигна това обаче, се наложи да го уверя, че съм чиста — което означаваше, че трябваше да избърша ръцете и лицето си с кърпички „Ует Уанс“ петдесетина пъти, и да използвам тоалетната на хотела, за да си измия зъбите, да си изплакна очите с „Визин“, и да прочистя синусите си със спрей.

Дори тогава, докато отивахме с колата към градското сметище, Монк седеше толкова далеч от мен в колата, доколкото беше възможно, без да увисне отвън на поставката за багаж.

Всичкият неподлежащ на рециклиране боклук в града се откарва до „Център за прехвърляне на твърди отпадъци в Сан Франциско“, което е един завъртян начин да кажеш „бунище с покрив“. Боклукът се събира там, докато стане възможно да бъде транспортиран с по-големи камиони до депото за заравяне на отпадъци „Алтамонт“ в Ливърмор, на около деветдесет километра източно от Сан Франциско.

Центърът за прехвърляне представлява огромна, подобна на хангар сграда в съседство с парка Кендълстик, който напоследък се нарича Паркът на чудовищата, и то не защото е увеселителен парк, пълен с динозаври. Не е кръстен също и на разрушителните ветрове, които духат в него откъм далечната страна на залива — ветровете, които отвели от игрището питчъра на „Джайънтс“ Стю Милър по време на проведения през 1961-ва мач на всички звезди, и които метнали цялото оградено пространство на батърите в центъра на игрището по време на една тренировка на „Ню Йорк Метс“. Стадионът не е получил името си и от факта, че се намира точно срещу оградено сметище.

Наречен е на името на „Монстър Кейбъл“ — някаква компания, която правела компютърни кабели и платила на града милиони долари за правото да облепи стадиона с името си. Мисля, че градът е трябвало да позволи на компанията да даде името си и на депото за прехвърляне на отпадъци, без да й иска пари за това. Можеха да го нарекат „Чудовищното сметище“, тъй като то наистина миришеше чудовищно и тъй като името е много по-запомнящо се и по-впечатляващо от „Център за прехвърляне на твърди отпадъци в Сан Франциско“.

Фактът, че изобщо бяхме там, е свидетелство колко твърдо беше решен Монк да залови Брийн. Знаете как реагира, когато просто повдигнах капака на един контейнер за боклук, а сега стоеше в самото сърце на мрака — градското сметище.

Монк не искаше да излезе от колата. Просто седеше на мястото си, взирайки се с ужас в огромното хранилище и редицата боклукчийски камиони, които влизаха и излизаха от сградата. Затова се наложи да се обадя на Чад Гримсли, отговорника на съоръжението, и да го помоля да излезе да ни посрещне.

Десет минути по-късно Гримсли излезе бързо от хранилището, седнал в количка за голф. Беше слаб, дребен мъж с подстригана козя брадичка и носеше жълта предпазна каска, която изглеждаше с пет номера по-голяма.

Гримсли спря количката за голф точно до предната пътническа седалка на колата. Монк смъкна стъклото на прозореца с половин сантиметър и притисна към лицето си носна кърпа.

— Аз съм Ейдриън Монк, а това е асистентката ми Натали Тийгър — каза Монк. — Помагаме на полицията в разследване на убийство. Бих искал да говоря с вас за един боклукчийски пикап пред хотел „Екселсиор“.

— Вашата асистентка спомена това по телефона — каза Гримсли. — Защо не се качите в кабинета ми, и можем да го обсъдим?

— Бих предпочел да не го правя — каза Монк.

— Мога да ви уверя, че е напълно безопасно да излезете от колата си — каза Гримсли. — След няколко минути миризмата дори вече не се забелязва.

— Радиацията също не се забелязва — възрази Монк. — Но въпреки това е убийствена.

Гримсли плъзна поглед покрай Монк и ме погледна. Свих рамене.

— Боклукът в квартала около „Екселсиор“ е бил вдигнат приблизително в седем тази сутрин — каза Гримсли.

— Къде би трябвало да е сега? — попита Монк.

Гримсли посочи към хранилището.

— Вътре. Стовариха го преди около два часа.

Монк показа на Гримсли една от снимките, на облечения в палтото си Брийн, които бяхме разпечатали преди да излезем от къщи.

— Търсим това палто. Ако можете да ни го измъкнете, да го сложите в херметична торба и да го донесете тук, ще ви бъдем много задължени.

— Боя се, че не е толкова просто. Наистина ще е по-добре да ви покажа. — Гримсли посочи към служебната сграда, долепена до депото за прехвърляне. — Това са кабинетите на служителите. Можете да докарате колата точно до вратата на фоайето и да изтичате вътре. От бордюра до вратата има само пет стъпки, така че можете да сдържате дъха си през цялото време.

Монк затвори очи и ми кимна. Докарах колата толкова плътно до вратите на фоайето, колкото можах. Той си пое дълбоко въздух, отвори вратата и изтича в предверието.

Излязох от колата, посрещнах Гримсли на вратата и влязох в сградата. Качихме се по стълбите до кабинета на Гримсли на петия етаж. Една цяла стена от кабинета представляваше прозорец, който му позволяваше изглед към етажа, на който се намираше депото.

Хранилището беше с размерите на няколко самолетни хангара и най-биещото на очи нещо вътре беше планина от боклук, пред която камионите, които изсипваха товарите си и непрекъснато допълваха купчината, изглеждаха като джуджета. Трактори стоварваха боклука в сложен лабиринт от поточни ленти, които сортираха боклука и го извозваха до по-големи, поемащи повече товар камиони, спрели от двете страни в далечния край на съоръжението.

— Всеки ден през това депо преминават по двайсет и един тона твърди отпадъци — каза Гримсли. — Необходими са по сто и десет курса на ден, за да се премести всичко оттук до депото за заравяне на отпадъци „Алтамонт“.

— Разбирам — каза немощно Монк, и се опря с ръце на стъклото, за да се задържи. От вида на толкова много боклук му се завиваше свят. — А къде се намира девета зона?

— Девета зона ли?

— В която съхранявате специалния боклук.

— Подлежащите на рециклиране отпадъци отиват в специално депо; също и строителните отпадъци и тези, които остават при събарянето на сгради.

— Говоря за зоната за наистина чистия боклук. Като моя — каза Монк. — Бих искал да посетя боклука си.

Гримсли посочи към планината от боклук.

— Това е единствената зона, с която разполагаме. На ваше разположение съм.

Монк посърна. Имаше вид на дете, което в един и същи момент е разбрало, че не съществува такова нещо като Дядо Коледа, Великденския заек и Феята на зъбчетата.

— Смесвате всички боклуци? — изрече невярващо Монк.

— Щом боклукът пристигне, просто стоварваме новия върху стария — каза Гримсли.

— Боже мой — промълви Монк.

— Е, къде можем да намерим боклука, който е бил вдигнат от „Екселсиор“? — попитах.

— В горния край на купчината, точно отпред — каза той. — Още е рано, затова в момента палтото, което търсите, може да е затрупано под само двайсет-трийсет тона твърди отпадъци.

— Двайсет-трийсет тона ли? — попита Монк.

— Имате голям късмет — каза Гримсли.

Попитах Гримсли дали може да пренасочи останалата част от пристигащия боклук към друг край на съоръжението и по същество да отдели двайсетте или трийсетте тона, където можеше да е заровено палтото, докато успеем да ги претърсим. Той каза, че може.

Излязохме от кабинета на Гримсли и мълчаливо слязохме долу. Монк беше замаян — до такава степен, че не поиска нито една кърпичка, след като излязохме от кабинета. По пътя към полицейското управление също не каза нито дума. Това беше хубав отдих и ми даде възможност да се потревожа за Джо, без нищо да ме разсейва.

Не знам от какво беше разстроен Монк най-много: от откритието, че боклукът му се смесва с този на всички останали, или от осъзнаването, че ключовото доказателство, което му трябваше, беше заровено някъде под тонове смет.

 

 

Опитах се да се свържа с капитана в участъка, но ми казаха, че двамата с Дишър са на мястото на някакво убийство на Маунт Сътро. Офицерът, който отговаряше на телефона, познаваше Монк и мен, затова ни съобщи един адрес на Лутън Стрийт и ние потеглихме натам.

Редиците от нагъсто построени апартаменти прилепваха плътно към гористите склонове на Маунт Сътро като миди по стената на кей; притискаше ги гъста мъгла. Докато криволичехме по Лутън, улицата направи завой и зърнах масивната основа на Сътро Тауър над покрива на неясно очертан силует, който като нищо можеше да е мираж.

Триетажните кооперации бяха стъпаловидно разположени по възвишението, оформяйки коридор от гипс през дърветата: от едната страна беше гората, а от другата — стръмният бряг. Пред една от сградите бяха паркирани дузина полицейски коли, създавайки задръстване — не че всъщност имаше значение. Ние съставлявахме единствения трафик по пътя, ако не се брои катерицата, която лениво пресече пред нас.

Намерих място за паркиране на две пресечки от нагъсто паркираните полицейски коли и слязохме по възвишението до сградата с апартаменти, в която Стотълмейър и Дишър провеждаха разследване на убийство.

Сградата представляваше лишен от очарование, безличен в архитектурно отношение блок с малки като кутийки жилища, построен през седемдесетте, за да осигури елементарен подслон и изглед към асфалтовите равнини на квартал „Сънсет“ и — в редките случаи, когато дните бяха ясни — към Тихия океан оттатък.

Разследването се провеждаше в спартански обзаведен, разположен на приземния етаж апартамент, от който се виждаше отсрещната сграда. Не виждах какъв е смисълът да живееш чак тук, далече от всичко, само заради възможността да виждаш от прозореца си друг еднакъв апартамент.

Отвътре жилището беше също толкова обикновено и незабележително, колкото и отвън — разделена на още отделни клетки кутийка с размери около седемдесет и пет квадратни метра. Ослепително бели стени. Ослепително бели плотове в кухнята. Ослепително бял линолеум по подовете. Кафяв килим. Бели напукани тавани.

Жертвата беше мъж на около четирийсет години, който сега лежеше с по гръб на пода на антрето: логото на „Ралф Лорън“ върху официалната му синя риза беше пронизано от малка спретната дупчица от куршум. Беше преминал в отвъдния живот в състояние на удивление от поражението си. Мъртвите му очи още бяха широко разтворени от застинала върху лицето му изненада.

Не притежавам особени детективски способности, но съдейки по това, къде беше паднало тялото, дори аз можех да определя, че е бил застрелян от онзи, който е бил зад вратата, при отварянето й. До тялото му имаше захвърлена плетена на една кука възглавница. Право в центъра й се виждаше дупка; пълнежът от памук се беше посипал по мъртвия като сняг.

Дори само влизането на мястото на престъплението като че ли оживи Монк, изтръгвайки го рязко от вцепенението, в което го беше хвърлил видът на боклука. Гледката на трупа оказа върху мен точно обратния ефект. Аз не се затворих в себе си, но почувствах неловкост и потиснатост. Неловкост, защото мястото ми всъщност не беше там, нямах с какво да допринеса и все се пречках. Потиснатост, защото пред мен имаше мъртво тяло и, макар да не познавах мъртвия, всеки път, когато видя труп, не мога да не си помисля, че независимо кой е мъртвият и какво е направил, някой го е обичал. Мъртвите винаги ми напомняха за Мич и за страданието, което изпитах, когато го загубих.

Този път обаче изпитвах и още нещо. Страх. Беше като едва доловимо бръмчене, но беше там. Беше нелогично, разбира се. Убиецът отдавна си беше отишъл и бях заобиколена от въоръжени полицаи. Но атмосферата в стаята още беше наелектризирана от скорошното насилие.

Може би страхът ми беше примитивна, инстинктивна реакция на мириса на кръв, на миризмата на бездимен барут. Усещането за убийство витаеше във въздуха, и всеки мой рецептор, физически и психологически, го поемаше.

Между неловкостта, тъгата и страха си, аз се чувствах доста неудобно. Искаше ми се да побягна право назад към колата, да заключа вратите, и да включа радиото, докато музиката удави онова, което чувствах.

Но не го направих. Упорито продължавах да се държа. Смела и упорита, такава съм си.

Полицаят на вратата ни каза, че Стотълмейър и Дишър са в спалнята. Докато вървяхме през апартамента, Монк спря да погледне внимателно тялото, да разгледа еднаквите мебелни гарнитури във всекидневната и трапезарията, и да погледне с присвити очи поставените в рамки снимки на стената. Имах чувството, че съм в хотелска стая, вместо в нечий апартамент.

Стотълмейър стоеше пред отворения дрешник, в който висяха четири идеално изгладени чифта памучни панталони и четири пасващи си с тях ризи с марка „Ралф Лорън“.

Дишър беше в банята и гледаше аптечката, която беше пълна с опаковани калъпи сапун, крем за бръснене, одеколон и самобръсначки.

— Ей, Монк, какво те носи насам? — попита Стотълмейър.

— Мисля, че май открихме нещо във връзка със случая „Брийн“ — каза Монк.

— Страхотно: по-късно ще ми разкажеш — каза Стотълмейър. — Зает съм с това.

— Какво смятате, че се е случило? — попитах го.

Сега, когато бяхме далече от тялото, се чувствах малко по-добре. Почти можех да забравя, че тук е бил убит някой. Почти.

— Прилича ми на работа на професионалист — каза Стотълмейър. — Мъртвият е Артър Лемкин, борсов агент. Може би е източвал фондове или на някого не се е харесал начинът, по който Лемкин е инвестирал парите му. На вратата се чука — Лемкин отваря и го стрелват. Никой не е чул нищичко. Стрелецът е използвал малокалибрен пистолет и възглавница, за да заглуши изстрела. Много елегантно, много просто.

— Имаме нужда от помощта ви — каза Монк.

— Монк, не виждаш ли, че оглеждам местопрестъпление? По едно убийство наведнъж, става ли?

Монк поклати глава.

— Това наистина не може да чака.

— Този тип щеше да ти хареса, Монк — каза Дишър, като изникна от банята и остави аптечката отворена зад себе си. — Поддържал се е изключително чист и е носел еднакви ризи всеки ден. А видя ли останалата част от апартамента му? Всичко си пасва, всичко е хубаво и симетрично.

— Не съвсем. Картините по стените не са със съвсем еднакви размери. — Монк се обърна към Стотълмейър.

— Капитане, моля ви. Единственото, което искам от вас, е да отделите няколко минути да изслушате това, което имам да кажа, а после още няколко минути, за да проведете един-два телефонни разговора.

— Трябва да събера доказателства тук, докато са пресни — каза Стотълмейър. — Знаеш колко важни са първите няколко часа от едно разследване. Дай ми час-два и тогава можем да поговорим, но не сега.

— Жена му го е убила — каза Монк. — Сега можем ли да продължим нататък?

Стотълмейър замръзна. Всички замръзнахме.

— Ти току-що разкри убийството — каза Стотълмейър така, че думите му прозвучаха едновременно като констатация и като въпрос.

— Знам, че трябваше да го разкрия преди пет минути, но малко не съм във форма. Имах тежка сутрин — каза Монк. — Знаете как е.

— Не, Монк, не знам — уморено каза Стотълмейър. — Ще ми се да знаех, но не е така.

— Как разбра, че го е направила жена му? — попита Дишър. — Откъде изобщо знаеш, че Лемкин има жена?

— Защото нямаше да има нужда от това любовно гнезденце, ако не беше женен — каза Монк.

— Любовно гнезденце ли? — попита Стотълмейър.

— Това е място, използвано само за любовни връзки с жени, които не са ти съпруги.

— Знам какво означава „любовно гнезденце“, Монк. Това, което не знам, е как разбра, че този апартамент е именно това.

Аз също не знаех.

— Цялата мебелировка е под наем — точно затова комплектите са еднакви, — освен това видях етикетчетата под мебелите.

— Гледал си под мебелите? — възкликна Дишър.

— Той прави така навсякъде, където ходи — каза Стотълмейър.

Знаех, че е вярно. Всъщност, дори го бях виждала да прави така в къщата ми. Отдолу под мебелите можеше да има нещо, а той не можеше да понесе мисълта, че няма да разбере. Ами ако се събира мъх? Такава мисъл бе твърде много за Монк.

— Големите улики са дрехите и тоалетните принадлежности — каза Монк. — Лемкин е държал четири подхождащи си чифта панталони и ризи в един и същ цвят, за да може да се преоблича в нови, чисти дрехи след всяка тайна любовна среща, без жена му да разбере, че изобщо се е преобличал. Складирал е сапун и одеколон, защото е внимавал да вземе всички предпазни мерки, та да е сигурен, че тя никога няма да подуши по тялото му мириса на друга жена.

Би трябвало да се науча да се доверявам на инстинктивните си усещания, или поне как да ги тълкувам. От мига, в който влязох в апартамента, той ми се стори като хотелска стая. Но не си бях направила труда да помисля какво беше предизвикало у мен това впечатление. Монк си беше направил труда. Той остро осъзнаваше нещата, които ние приемахме за даденост, които виждахме, без да проникваме и да се вглеждаме в тях. Това беше едно от различията между Монк и мен. Ето още едно: На мен не ми се налага да дезинфекцирам чешмите на обществените места, преди да пия от тях, а той го прави.

— Добре, значи е имал любовни връзки — обърна се Стотълмейър към Монк. — Откъде знаеш, че го е застреляла точно жена му, а не някой разгневен съпруг или зарязана любовница, или пък наемен убиец?

— Трябва само да погледнете тялото — каза Монк и тръгна към всекидневната.

Всички го последвахме. Щом видях трупа, цялата ми тревога и неудобство отново нахлуха в мен и ме зашеметиха. Тихото бръмчене на страха се усили.

Монк, Стотълмейър и Дишър обаче коленичиха до трупа, сякаш не беше нищо кой знае колко важно — просто поредната мебел. Независимо какви бяха чувствата ми, те бяха имунизирани срещу подобни усещания.

— Лемкин е прострелян еднократно в сърцето — каза Монк. — Защо не в лицето или главата? Прострелян е в сърцето заради сърцето, което е разбил. Не можете да пренебрегнете тези символични знаци.

— Това не е час по английски в гимназията — каза Дишър. — Тия символични глупости са малко прекалени дори за теб.

— Не и когато забележите, че освен това убиецът е взел венчалната халка на Лемкин — каза Монк, като посочи към пръстенообразната ивица бледа плът около безименния пръст на лявата ръка на жертвата. — Очевидно е било заради сантименталната й стойност.

— Или заради паричната й стойност — каза Дишър.

— Тогава защо убиецът не е взел и „Ролекса“? — попита Монк, като посочи към големия златен часовник на китката на жертвата. — Има и още. Убиецът е използвал малокалибрен пистолет, който по традиция е „женско оръжие“. И вижте какво е използвал убиецът като заглушител — плетена на една кука възглавница. Нещо, което е изплела през всичките онези часове, когато я е оставял сама, за да бъде с други жени. Непреднамереният символизъм на практика си е доказателство.

Внезапно осъзнах, че аз също съм коленичила. Цялата неловкост и неудобство, които изпитвах преди, бяха изчезнали. Докато се опитвах да проумея доводите на Монк, бях започнала да гледам на трупа на Лемкин по същия начин, по който гледаха на него те — не като на човешко същество, а като на книга, която трябва да бъде прочетена, пъзел, чиито парченца трябва да се сглобят отново, задача, която трябва да се реши.

— Учителят ми по английски през първата ми година в колежа беше прав. Тройката, която получих по неговия предмет, наистина се появи отново, за да ме преследва. — Стотълмейър се изправи и погледна Дишър. — Ранди, намери съпругата на Лемкин. Повдигни срещу нея обвинение в убийство първа степен и я доведи в управлението.

— Да, сър — каза Дишър и забързано излезе.

Стотълмейър се обърна отново към Монк и се усмихна.

— Е, Монк, какво искаше?

Излязохме навън и Монк прекара следващите десет минути, обяснявайки на Стотълмейър как е разбрал, че трябва да открием балтона на Лукас Брийн, и къде може да се намира сега той според него.

— Искаш да претърсиш трийсет тона боклук, за да откриеш един балтон, който може би е бил подхвърлен в една от кофите за боклук на „Екселсиор“ — попита Стотълмейър.

— Сигурен съм, че е бил — настоя Монк. — Ако не го открием и измъкнем сега, преди към купчината да бъде добавен още боклук и всичко да бъде извозено до депото за заравяне на отпадъци, никога няма да успеем.

— За подобно претърсване ще са нужни много хора и много часове. Не съм упълномощен да одобря подобни разходи. Трябва да отправя искането пряко към заместник-началника на управлението и да образувам преписка по случая.

— Можете ли да направите това сега? — попита Монк.

— Разбира се, не е като да съм претрупан с работа в момента — рече Стотълмейър. — Ти се погрижи за това в апартамента.

— Нищо не беше — рече Монк.

— Знам — каза Стотълмейър. — Не мога да ти опиша това колко некадърен ме кара да се чувствам. Понякога не съм сигурен дали да ти благодаря, или да те застрелям.

— Знаехте ли, че нямат девета зона?

Стотълмейър ме стрелна бързо с поглед, след това погледна Монк и се опита да изглежда истински изненадан:

— Сигурно се шегуваш.

— И аз бях шокиран. Всички боклуци просто се смесват: можете ли да повярвате?

— Трудно е да си го представи човек — каза Стотълмейър.

— Това е злоупотреба с общественото доверие — каза Монк. — Би трябвало да се проведе разследване.

— Ще се погрижа да спомена това в разговора си със заместник-началника — каза Стотълмейър. — Чакайте ме в участъка. Ще се срещна с вас там веднага щом приключа с него.