Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (17)

16.
Г-н Монк показва забавната си страна

Чакахме в кабинета на Стотълмейър. Прелиствах един доста овехтял екземпляр на посветения на банските костюми брой на Спортс Илюстрейтид, който вървеше с триизмерни очила. Беше или това, или броят на Гънс енд Амо от миналия месец. Монк се беше заел да чете отворените папки с досиета по различни случаи върху бюрото на капитана.

Сложих си триизмерните очила и отворих списанието. Десетки гърди на супермодели избухнаха от страниците към мен като снаряди. Беше удивително. Опитах се да си представя как щяха да изглеждат моите гърди в триизмерен вид, вместо в едноизмерен. Съмнявам се дали някой би могъл да открие разликата. Размерът на гърдите ми не е ни най-малко внушителен.

Дишър влезе в дежурната стая, придружавайки окована в белезници жена, за която предположих, че е госпожа Лемкин, макар че изобщо не изглеждаше такава, каквато си я представях. Тъй като съпругът й я мамеше, а тя прекарваше времето си в плетене на една кука, аз си я представях като бледа, невзрачна жена в проста рокля, с коса, опъната в стегнат кок назад. Госпожа Лемкин обаче изобщо не беше такава. Сигурно се занимаваше много с джогинг и аеробика, и умееше да носи грим (умение, което аз така и не бях овладяла). Явно се гордееше с поддържаното си тяло, и го излагаше на показ в тениска без ръкави и тесни, впити джинси. Дългата й черна коса беше вързана отзад на конска опашка, която тя беше промушила през отвора на розова бейзболна шапка марка „Фон Дъч“.

Очите ни се срещнаха за миг, и това, което видях в нейните, беше гордост и гняв, без следа от угризения.

Дишър я предаде на един униформен полицай, за да я регистрира, после ми направи знак да изляза навън, за да поговорим.

— Това госпожа Лемкин ли беше? — попитах.

— Аха — рече Дишър. — Открихме я да седи на масата в кухнята си, пред лаптопа си — участваше в някакъв електронен търг на „еВау“.

— За какво наддаваше?

— Порцеланови кукли — каза Дишър. — Нищо не може по-добре от пазаруването да облекчи божата ти, след като си застреляла съпруга си.

— На мен не ми се стори толкова измъчена.

— Може би е заради очилата — каза той, като посочи към лицето ми.

Бях забравила, че още ги нося. Свалих ги и се ухилих, за да прикрия смущението си.

— Просто четях някои от статиите в Спортс Илюстрейтид.

— Тези очила наистина помагат на думите да изскачат от страницата, нали?

— И много други неща също — казах. — Бас държа, че ако тези очила действаха за всички списания, мъжете щяха да четат много повече.

— Аз със сигурност щях — каза Дишър. — Като бяхме на мястото на престъплението, възнамерявах да ти кажа, че ти направих онази услуга. Джо Кокран наистина е бил един от пожарникарите, пострадали снощи.

Знам, че това е клише, но се почувствах, сякаш сърцето ми се качи в гърлото. Предполагам, че хората използват много често този израз, защото само по този начин могат да опишат какво е усещането от лошата новина. Очите ми започнаха да се наливат със сълзи. Дишър вероятно забеляза, защото бързо заговори отново.

— Той е добре, добре е — каза. — Получил е само леко мозъчно сътресение и няколко натъртвания. Тази сутрин са го изпратили вкъщи.

Изпитах облекчение и избърсах от очите си непролетите сълзи, но все още усещах тревожна тръпка. Какво щеше да стане следващия път, когато се втурнеше в горяща сграда? Щеше ли да има такъв късмет? Това му беше работата, и ако продължавах да се виждам с него, трябваше да свикна с това.

— Благодаря — казах. — Наистина го оценявам.

— Между другото — каза Дишър, като снижи гласа си до шепот и отвори бележника си, — досието му е чисто, няма арести или ограничителни заповеди, но пък има три неплатени глоби за неправилно паркиране. Никога не се е женил, поне не в тази страна, но преди три години живеел с някаква жена. Казвала се е…

Прекъснах го:

— Проверили сте миналото на Джо?

Дишър кимна гордо:

— Сметнах, че след като така и така правя проверка за здравословното му състояние, ще проверя и всичко останало.

— Не искам да знам за нищо друго.

— Но именно това „всичко друго“ показва кой е той в действителност.

— И точно поради тази причина именно той сам би трябвало да ми разкаже за него — казах. — Или аз сама да го открия.

— Така поемаш голям риск, Натали. Опарвал съм се твърде много пъти — каза Дишър. — Никога не излизам на среща, без да зная всичко за една жена.

— Точно затова вече не излизате на срещи — казах. — Всяка връзка се нуждае от малко загадъчност. Откриването е половината от романтиката.

— Това е половината, която не харесвам — каза Дишър.

Накарах го да откъсне от тефтера си страниците, на които се съдържаха подробностите от миналото на Джо, и да ги скъса. Това не се хареса на Дишър, но не ми пукаше. Макар да не бях аз тази, която си беше напъхала носа в миналото на Джо, чувствах се виновна, че съм нарушила правото му на личен живот.

Дишър плъзна поглед покрай мен и за пръв път забеляза какво чете Монк. Той се втурна и изтръгна папките с преписки от ръцете на Монк.

— Какво си мислиш, че правиш? — възкликна Дишър.

— Развличам се — каза Монк.

— Като четеш поверителни папки с преписки по неприключени разследвания за убийства?

— Не разполагахте с последния брой на Списание за деца — каза Монк. — Наистина е добре да си подновите абонамента.

— Никога не сме имали такъв — каза Дишър.

— Обичам да откривам скритите предмети в рисунките — обърна се Монк към мен. — Това поддържа бдителността ми.

Дишър започна да слага папките отново на бюрото една по една.

— Чакайте — каза Монк и посочи папката в ръката на Дишър. — Градинарят.

— Какво? — попита Дишър.

— Убиецът е градинарят — каза Монк. — Доверете ми се по този въпрос.

— Добре, ще го имаме предвид — каза пренебрежително Дишър, остави папката и понечи да прибере следващата.

— Тъщата — каза Монк.

— Прочел си папката само веднъж и вече си сигурен в това?

— Определено тъщата — каза Монк. — Съвсем близко до ума е.

Дишър сложи на бюрото нова папка.

— Братът-близнак — каза Монк.

И още една.

— Куриерът с мотора.

Дишър тръшна върху бюрото цялата останала част от купчината наведнъж.

— Пчеларят, отдавна изчезналата леля, и педикюристката — бързо изреди Монк. — Изпуснахте една папка.

Дишър се наведе и я вдигна.

— Късогледият бегач за здраве — каза Монк. — Не е можел да види жената на прозореца. Бил е без очилата си.

— Надявам се, че си си водил бележки — каза Стотълмейър, като влезе намръщено в кабинета.

— Не се налагаше — каза Дишър и почука с пръст по челото си. — Всичко е тук.

— Запиши го — нареди Стотълмейър.

Дишър кимна, извади бележника си и започна да пише.

— Как мина срещата със заместник-началника? — попита Монк.

— Никак — каза Стотълмейър. — Не ми позволява да упълномощя издирването.

— Защо? — попита Монк.

— Защото не смята, че имаме случай на криминално престъпление — каза Стотълмейър. — Всъщност, наредиха ми да престана да тормозя Брийн — уважаван член на Комисията за следене на работата на полицията — с неоснователни и обидни обвинения. Казаха ми да започвам да търся в други посоки.

— Разбрал се е с тях — каза Монк.

— И още как — съгласи се Стотълмейър, после погледна Дишър. — Ранди, накарай тези от лабораторията по криминалистика да отидат до къщата и да проверят огнеборското оборудване, за да видят дали няма поне най-слаба надежда да открият остатъци от пръстовите отпечатъци или ДНК-то на Брийн, по която и да е куртка, шлем, чифт ботуши или ръкавици, които е отмъкнал.

— Сър, ние дори не знаем кои е използвал Брийн.

— Наясно съм с това — каза Стотълмейър. — Можем обаче поне да елиминираме онези, които намиращите се на работа пожарникари са носели в нощта на пожара.

— Но оттогава насам е застъпила нова смяна, така че е твърде възможно цялата екипировка да е била използвана и почиствана повече от веднъж от убийството досега.

— Не съм казал, че ще бъде лесно. Това е рисковано начинание и адски много работа, но това е начинът, по който ти, и аз, и всеки, който не е Ейдриън Монк разкриваме случаи. Изисква се много пот и упоритост на хрътка.

Монк се изправи.

— Лукас Брийн е убил Естер Стовал и кучето Спарки. Ако не намерим онзи балтон, на Брийн ще му се размине обвинението в убийство. Капитане, трябва да претърсим онзи боклук.

— Аз не мога — каза Стотълмейър. — Теб обаче няма какво да те спре да претършуваш боклука.

— О, да, има — каза Монк. — Самият аз.

— Не мога нищо да направя. Разбира се, всичко това би могло да се промени, ако се натъкнеш, например, на обгорен балтон, който принадлежи на Лукас Брийн.

— Може да са ни нужни цели седмици да преровим всичкия този боклук — казах.

— Наистина бих искал да помогна: знаете го — каза Стотълмейър. — Но не мога. — Сами сте.

Преди да си тръгнем от кабинета на Стотълмейър, засрамих капитана, като се обадих на Гримсли в административната сграда на сметището и го помолих да задържи трийсетте тона боклук за ден-два, за да можем да го претърсим. Въпреки това Стотълмейър се погрижи да уточни, че това не е официално искане, а по-скоро нещо като лична услуга.

Гримсли каза, че се радвал да направи каквото може, за да помогне на полицията в разследването.

Ние обаче не бяхме готови да отидем на сметището този следобед. Монк имаше час при психиатъра си, доктор Кроджър, изправен пред вероятността да му се наложи да рови из планина от боклуци, Монк наистина се нуждаеше от известна помощ, за да успокои тревогите си, затова за отменяне на уговорката не можеше да става и дума.

Аз си имах собствени притеснения. Не изпитвам същото отвращение към микробите, както Монк, но определено не очаквах с нетърпение да прекарам цял ден, газейки в боклуците на други хора.

Обадих се на Чад Гримсли и му казах, че сутринта ще сме там.

Докато Монк имаше сеанс, аз останах да чакам пред сградата и се обадих на Джо вкъщи. Той отговори на първото позвъняване. Гласът му преливаше от енергия и жизнерадост.

— Как можеш да звучиш толкова бодро и весело, след като върху главата ти е рухнал горящ склад?

— Това е просто още един ден в службата — каза той.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Ти го правиш — каза той. — Как върви разследването?

Разказах му в най-общи линии, но не споменах името и професията на Лукас Брийн. Не исках Джо да направи някоя глупост, например да разбие главата на Брийн.

Ловкото пропускане на ключови подробности не убягна на Джо.

— Пропусна да споменеш името на убиеца на Спарки, и на кого е онзи балтон.

— Да, пропуснах — казах.

— Нямаш ми доверие ли?

— Не — казах. Но по най-милия възможен начин.

— Какво ще стане, ако не намерите онзи балтон?

— На убиеца ще му се размине присъдата за убийствата на Спарки и старата дама.

— Ако това стане — попита Джо, — ще ми кажеш ли името му?

— Не мисля — казах.

— Ти си умна жена — отбеляза той. — А също и хубава. Важи ли още уговорката за утре вечер?

— За мен да, ако и ти го искаш — казах. — И ако нямаш нищо против да бъдеш с някого, който е прекарал деня, заровен в трийсет тона боклук.

— Спри — каза Джо. — Адски ме възбуждаш.

Засмях се, и той също. Отдавна не бях срещала мъж, който ме караше да се смея заедно с него, вместо на него. Дори при това положение усетих в гърдите си тръпка на безпокойство, когато си го представих за миг как се хвърля в пламъците на някой пожар.

Това е просто още един ден в службата.

Разбрахме се да се срещнем в моята къща следващата вечер, и след това си казахме „довиждане“.

 

 

Паркирах джипа на алеята за коли. Двамата с Монк излязохме и видяхме госпожа Тропхамнър от другата страна на ниската ограда на къщата ми. Беше в задния си двор, коленичила върху гумена постелка в мократа кал, и усърдно се занимаваше с лехата си красиви рози. Те цъфтяха и ароматът се усещаше навсякъде.

— Розите ви са прекрасни — казах й.

— Трудна работа е, но си струва — каза тя. Държеше в ръка малка лопатка.

— Ухаят прекрасно.

— Това са Бурбоните — каза тя и посочи с лопатката към едрите цветя, които имаха цвят на къпини. — Сортът „Мадам Исак Перир“. Това е най-ароматната роза на света.

Отворих багажника, извадихме нещата, които бяхме напазарували от бакалията на път за вкъщи, и ги внесохме в къщата.

— Розите целогодишно ли цъфтят? — попита Монк.

— В нейния двор — да — казах. — Госпожа Тропхамнър постоянно сменя сортовете, откакто преди няколко месеца започна да обработва тази градина. Тя обича през цялото време да има много цветове.

Докато аз разопаковах покупките, Монк сложи вода да ври и настоя да приготви вечеря за трима ни. Не възразих. Не ми се случва често да имам свободна вечер, а освен това, знаех, че няма да остави бъркотия, която да разчиствам след него.

Когато Джули се прибра, аз й помогнах да напише домашните си на кухненската маса, докато Монк приготви онова, което наричаше своите „прочути“ спагети и кюфтенца. Доста скоро обаче, двете с Джули бяхме твърде запленени от необичайните приготовления на Монк, за да обръщаме внимание на учебниците.

Сосът беше от буркан, с марката на „Шеф Бояарди“ („Защо да си съперничим с майстора?“, каза Монк), но той приготви кюфтенцата със собствените си ръце (облечени в ръкавици, разбира се, сякаш извършваше операция), като внимателно ги преценяваше и претегляше, за да е сигурен, че са съвършено кръгли и напълно еднакви.

Той свари спагетите, изсипа ги в цедка, а след това избра отделни спагети, поставяйки ги върху чиниите ни, за да се увери, че са с еднаква дължина и че имаме точно по четирийсет и шест лентички спагети на човек.

Когато седнахме да вечеряме, Монк ни сервира спагетите в три отделни чинии: една за самите спагети, една за соса, и една за кюфтенцата — по четири на човек. На масата едва имаше място за всички чинии.

— Не трябва ли спагетите, сосът и кюфтенцата да се смесят? — попита Джули.

Монк се засмя, погледна ме и поклати глава.

— Деца — не са ли милички?

А след това сложи върху вилицата си един от спагетите, нави го около зъбците, набоде едно кюфтенце, след това потопи всичко в соса и го сложи в устата си.

— Мммм — каза Монк. — Това се казва кулинарно изкуство.

 

 

След вечеря всеки се отдаде на почивка по свой собствен начин. Джули отиде във всекидневната да гледа телевизия. Аз седнах на кухненската маса, като отпивах от чаша с вино и прелиствах брой на Венити Феър. Монк пък изми съдовете.

Обичам да чета Венити Феър, но все пак смятам да отменя абонамента си. Има петдесет страници с реклами, преди дори да стигнете до съдържанието, от всеки брой се посипват стотици абонаментни талони и се разпиляват из цялата къща, а от списанието се носи мирис на евтина проститутка. Не че някога съм подушвала миризмата на проститутка, била тя евтина или друга, но си представям, че са ужасно силно напарфюмирани.

— Нощта едва настъпи — каза Монк. — Хайде да се забавляваме.

Бях сигурна, че съм го разбрала погрешно, колкото и да бях замаяна от виното и парфюма.

— Наистина ли току-що казахте, че искате да се забавлявате?

— Обади се на госпожа Тропхамнър; помоли я да дойде и да гледа Джули. — Монк смъкна кухненската си престилка и я метна на плота, демонстрирайки безгрижие и небрежност. — Отиваме на клуб. Имам предвид клуб за забавления, не клуб на природозащитници.

Оставих списанието. Не можех да си представя защо Монк би искал да отиде на някое място, където гърми силна музика и разни хора се гърчат, притискайки потните си тела едно в друго.

— Искате да отидете на танци?

— Искам да отида във „Флакс“ и да говоря с Лизи Дрейпър, любовницата на Брийн — каза Монк.

— Сигурен ли сте, че не искате просто да хвърлите още един поглед на огромните й копчета?

— Мисля, че мога да я убедя да проговори — каза Монк.

— Наистина ли смятате, че Лизи ще ни помогне да заловим супербогатия й любовник? — попитах.

— Струва си да опитаме — каза Монк.

Знаех какво всъщност става, и му го казах.

— Отчаяно се опитвате да направите нещо, каквото и да е, което би могло да ви спаси от ровенето из планини от боклук утре.

Монк ме погледна.

— По дяволите, да.

 

 

Вътрешното обзавеждане на „Флакс“ беше в стил „индустриален шик“ — неизмазани греди, отдушници и водопроводни тръби на фона на листове от излъскан с четка алуминий, гофриран метал и набраздена стомана. Въртящите се, пъстроцветни светлини на тавана хвърляха буйни отблясъци върху сребърните повърхности, създавайки ретро психеделичен ефект.

Множество мъже и жени на по двайсетина години и нещо, които полагаха всички усилия да изглеждат непокорни и страхотни, се бяха излегнали по отрупани с дебели възглавници, тапицирани в ярки цветове, дивани с размерите на двойни легла. Бяха дошли тук право от офисите и миниатюрните си, подобни на кутийки канцеларии, облечени така, както се обличат успелите хора, но разхлабили одеждите си така, че да излагат на показ деколтето, пиърсингите или татуировките, които доказваха, че те все още са лоши момчета и момичета. Идваха, за да се измъкнат от един гнет, като се предадат на друг: това поне беше ясно от начина, по който някои от тях танцуваха и енергично се възползваха от диваните.

Монк се опита да отклони поглед от натискащите се и опипващи се хора, но това не беше лесна работа. Ако извърнеше поглед от дансинга, виждаше диваните. Извърнеше ли очи от диваните, виждаше плоските монитори по стените, показващи видеоклипове, в които се наблягаше на срамежливи, безобидни ласки между момичета. Аз не го намирах за особено шокиращо. Лесбийската сексуалност се е превърнала в изключително стилна и хипарска маркетингова стратегия за продажбите на всякакви артикули — от дамско бельо до дезодорант за пръскане под мишниците. По време на този процес е изгубила способността си да шокира и предизвикателната си еротичност. Е, поне за мен. Определено не и за Монк.

Музиката беше силна и натрапчива, и я усещах като юмручни удари върху тялото и ушите си. Харесваше ми и се улових, че инстинктивно се поклащам в такт с нея, но Монк потрепваше, сякаш всеки звук беше удар.

— Това място е наистина, наистина ужасно — каза Монк.

— На мен ми изглежда доста прилично — казах.

— О, така ли? Погледни това. — Той посочи към една купичка в средата на една от масите.

— Какво?

— Смесени ядки — каза мрачно той, сякаш това беше огромна опасност.

— Е, и?

— Кашу, орехи, фъстъци, бадеми, всичките смесени в една купа. Това е престъпление срещу природата.

— На излизане можем да се отбием в „Сиера Клъб“.

— Положението и така е достатъчно лошо, но да ги сложат в една купа и всички да бърникат в нея… — Той потрепера. — Помисли си колко ръце са се пъхали в тази купа, непознати ръце, които са били… — точно в този момент погледът му попадна върху една от двойките, сгушили се на един диван — … Бог знае къде.

Монк бързо извърна поглед от тази шокираща гледка и погледна отново към купата. Ахна удивено и залитайки, отстъпи назад.

— Какво? — попитах.

Той не можеше да се застави да погледне отново към онова, което го беше ужасило, каквото и да беше то. Успя единствено да посочи с глава към масата.

— Купата — каза той, като шепнеше, сякаш тя можеше да го чуе и да се обиди.

— Знам, смесени ядки — казах. — Престъпление срещу природата.

Той поклати глава.

— Погледни отново. Кажи ми, че не виждам два вида солени бисквити в онази купа — каза той, допълвайки с ужасно многозначителен тон, — заедно със смесените ядки.

Погледнах към купата: още преди да го направя знаех, че е прав. В нея съжителстваха ядки и хрупкави солени бисквити.

— Това е трик на светлината — казах.

Той понечи да погледне отново, но аз го спрях.

— Не се измъчвайте. Спомнете си защо сме тук. Съсредоточете се.

Монк кимна.

— Правилно. Да се съсредоточим. „Ует Уанс“.

Подадох му няколко пакетчета мокри кърпички и се отправихме към бара, който се виеше като змия по протежение на задния край на стаята и приличаше повече на подиум на стриптийзьорка, отколкото на място, където да се подпреш на лакът и да обърнеш едно питие. Блестящите пилони в двата края на извития бар, и притиснатите към него мъже, които само дето не бяха изплезили езици, подсилваха впечатлението.

Успяхме да намерим местенце на бара, макар това да означаваше да стоим притиснати рамо до рамо с хората до нас. Монк се изви и скръсти ръце пред гърдите си, така че да не се докосват до нищо и до никого.

Не страдам от същите фобии като него, но и аз направих същото. Така, както типът до мен се блъскаше в гърдите ми, бях сигурна, че го прави нарочно, за да може да ме поопипа и да си осигури някакво половинчато усещане. Още един опит, и щеше да усети токчето на обувката ми в бъбрека си.

Три жени играеха ролите на барманки, всичките с горнища на бански и къси поли, танцуваха насам-натам, докато приготвяха питиета. Една от барманките беше Лизи. Поне този път на Монк нямаше да му се налага да съсредоточава вниманието си върху никакви копчета. От табелките с имената на другите две ясени ставаше ясно, че се наричат Латиша и Синди.

Лизи спря пред нас, като продължаваше да се поклаща в такт с музиката.

— Пак вие — обърна се тя към Монк. — Мъжът с копчетата.

— Трябва да говоря с вас за убийството на Естер Стовал — каза Монк.

— Вече ви казах — заяви тя. — Не знам нищо за това.

— Вие познавате убиеца — каза Монк.

Латиша разлюля един голям звънец на стената, усили музиката, и внезапно скочи на бара. Тълпата мъже ревна одобрително — всички без Монк.

— Тя има ли представа колко нехигиенично е това? — изкрещя Монк в ухото ми. — Хората ядат и пият на бара.

— Изглежда, че не им пука — казах, като посочих към мъжете около нас, които подсвиркваха и дюдюкаха.

— Какво знаят те? — рече Монк. — Та те ядат смесени ядки.

Лизи скочи на бара точно пред нас и, заедно с Латиша, започна да танцува, като тикаше задника си право в лицето на Монк.

— Лукас Брийн го е направил — каза Монк на краката й.

— Не виждате ли, че работя? — рече тя.

— Опитвам се да не виждам — каза Монк.

Синди подхвърли бутилка текила с издължено гърло към Лизи, която я улови и я развъртя като бухалка. Латиша също улови една бутилка и започна да повтаря движенията й. Изпълнението беше хореографски обработено и издържано и вероятно се повтаряше по дузина пъти всяка вечер.

— Знаем, че имате връзка с него — каза Монк.

— Ако искате да говорите с мен, елате тук — каза Лизи.

— Какво? — попита Монк.

— Чухте ме. — Тя се завъртя пред него още няколко пъти: огромните й гърди се поклащаха. Мъжете около нас се заблъскаха напред, за да напъхат доларови банкноти под колана на полата й, и ни притиснаха към бара.

— Направи го пак — извика й някакъв тип. Стоеше от другата страна на мъжа, който непрекъснато се блъскаше в мен.

Тя стъпи на рамото на викащия, наведе се и изля текила върху главата му. Той повдигна лице към нея и отвори уста, за да поеме алкохолната напитка, като пиленце в гнездо, което отваря човка, за да го нахранят.

Изправен пред перспективата да бъде оплискан с текила, Монк бързо се покатери на бара и после застана там като закован, докато Лизи танцуваше пред него, а Латиша — зад гърба му.

— Хайде, покажи забавната си страна — рече Лизи.

— Нямам такава — каза Монк.

— Всеки има забавна страна — каза Латиша.

— В такъв случай съм напълно сигурен, че моята е била отстранена при раждането ми — каза Монк. — Или когато са ми извадили сливиците.

Барманките започнаха да мятат бутилките една към друга от двете страни на Монк. Той обгърна тялото си с ръце и затвори очи. Не знам от какво се страхуваше — дали от това, да не го ударят с бутилка, или от това, върху него да не капне текила.

— Танцувай, или няма да говоря с теб — каза Лизи, като жонглираше с бутилките напред-назад и ги подхвърляше на Латиша. — Знаеш ли колко много от тези типове са готови да платят, за да са тук горе при мен вместо теб?

— Аз ще им платя.

— Танцувай — нареди тя.

Монк потропна с крак, изщрака с пръсти и завъртя рамене.

— На това танцуване ли му викаш? — рече Лизи.

— Ако не издържаш на топлината, излез от кухнята — каза Монк. — Знаем, че Естер Стовал е изнудвала Лукас Брийн заради връзката ви. Точно затова я е убил.

— Не съм казала, че сме имали връзка. — Тя метна бутилката си надолу към Синди, която я улови и сръчно я метна обратно на полицата.

— Бяхте облечена с неговата риза с монограм, когато се срещнахме.

— Купих я в „Гудуил“ — поясни тя. — Може да имам и някоя от вашите.

— Човек, убил веднъж, за да опази тайната си, може отново да извърши убийство — каза Монк. — Вие може да сте следващата.

Лизи се хвана за пилона и започна сладострастно да се плъзга нагоре-надолу по него, с гръб към Монк. От радост тълпата започна да подвиква и подсвирква. Дори жените, изглежда, се увлякоха.

— Предполага се, че трябва да пъхнете пари под ластика на полата ми — каза тя.

Монк бръкна в джоба си, извади пакет кърпички „Ует Уанс“ и, присвил очи толкова силно, че бяха почти затворени, се опита да ги пъхне в колана на полата й. Тя обаче непрекъснато се движеше, въртейки задник, за да дразни публиката и да затрудни задачата му.

— Какво искате от мен? — попита тя.

— Да направите каквото трябва и да помогнете убиецът да бъде изправен пред съда. Да носите прашки — каза Монк, и най-накрая мушна кърпичките „Ует Уанс“ в полата й и се отдръпна. — Да го накарате да се издаде.

— Никога — каза тя. — Не нося прашки.

— Вие изобщо не носите кой знае какво — каза Монк.

Сега тя се обърна и затанцува пред Монк. Другата барманка застана зад него, и двете жени се притиснаха плътно към него, затваряйки го помежду си като плънка на сандвич, докато танцуваха.

— Ако спях с мъж като Лукас Брийн, не бих го предала — каза тя. — Бих умряла, за да го защитя.

— В такъв случай желанието ви може и да се сбъдне — пискливо рече Монк, като сам се завъртя, но единствено, за да избегне внимателно какъвто и да било контакт с жените от двете му страни.

— Никога няма да победиш Лукас Брийн — каза Лизи. — Не можеш да се мериш с него, човеко с копчетата. Не си му в категорията.

— Ами ти? — каза Монк. — Ти да не мислиш, че си му в категорията? Ти танцуваш върху някакъв бар. Колко време мислиш, че ще мине, преди да те захвърли като някоя от ризите си с монограм?

Тя и партньорката й направиха по един шпагат, завъртяха се и се смъкнаха от бара от другата страна, като оставиха Монк да танцува там самичък.

Представлението беше приключило.

Жените се заеха отново да наливат питиета и да танцуват зад бара. Лизи съзнателно се стремеше да се държи, сякаш Монк го няма, а това не беше лесно. Трудно е да не обръщаш внимание на човек, застанал върху бара.

Монк се огледа в търсене на начин да слезе, без да докосва барплота, но това не беше възможно.

Изблъсках с лакът мъжа до мен. Той изскимтя:

— Това пък защо беше?

— Знаеш защо — казах. — Дръпни се, тъпанар такъв. Трябва му място да отскочи.

Мъжът и наквасеното му с текила приятелче се дръпнаха встрани. Монк отскочи от бара и се приземи стабилно на краката си.

— Мисля, че си открих задника — рече той.

— Радвам се да разбера, че вечерта не е напълно пропиляна — казах, докато си тръгвахме.