Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (3)

2.
Г-н Монк се нанася

Живея в Ной Вели. Този район се намира южно от много по-колоритната и добре известна Кастро Дистрикт, с нейната енергична гей общност, и на запад от населената с представители на всевъзможни етноси Мишън Дистрикт, която със сигурност е следващото място, нарочено за завоюване от неудържимите нашествия на представителите на дребната буржоазия, стиснали в юмрук каталози на „Уилямс-Сонома“.

Ной Вели създава усещането за малък град, далече от градската шумотевица и хаоса на Сан Франциско; а истината всъщност е, че оживеният Сивик Сентър, претъпкан с политици и скитници, е само на двайсетина пресечки, на северната страна на много стръмен хълм.

Когато двамата с Мич купихме къщата си, Ной Вели все още беше работнически квартал. Изглежда, че всички караха „Фолксваген Рабит“, а всички къщи бяха леко занемарени и нуждаещи се от свеж пласт боя и малко специално внимание.

Сега всички карат мини-ванове или камионетки, пред всяка втора къща има издигнато скеле, а Двайсет и четвърта улица — район за пазаруване, от двете страни на който някога се редяха пекарни, закусвални и бръснарници — е претъпкана със сладкарници, бистра и изискани фризьорски салони. Но кварталът не е станал напълно изискан. Все още има много домове, които се нуждаят от грижи (като моя), и достатъчно малки сувенирни магазинчета, антикварни книжарници и семейни пицарии, които кварталът е съумял да запази в духа на своя чудат, бохемски характер (сега съотношението между автентичните и преобразените части от него е равно). Това все още е до голяма степен една кротка, предпочитаща уюта на спалните си общност, пълна с млади, трудно изкарващи хляба си семейства и материално обезпечени пенсионери, в която почти никога не се мяркат туристи.

Докато пътувахме надолу по Дивизидеро към къщата ми, Монк ме помоли да наглася седалката си така, че да се изравни с неговата. Обясних му, че ако направя това, няма да мога да стигам до важни неща, като например педала за газта, спирачките и волана. Когато предложих вместо това да премести седалката си, той не ми обърна внимание и започна да си играе с огледалото до пътническата седалка, така че да бъде под същия наклон като огледалото от страната на шофьора. Сигурна съм, че според него това щеше да компенсира естествената липса на баланс, породена от неравните седалки.

Аз също не разбирам логиката. Ето защо винаги държа в жабката флаконче таблетки за главоболие. Не за него, разбира се. За мен.

Когато стигнахме до малката ми викторианска къща, разположена на общ тротоар с редица други, оставих Монк сам да извади куфарите си от колата. В това време аз се втурнах вътре, за да огледам за последен път за неща, които биха могли да го разстроят. Не че не беше идвал в дома ми преди, но сега за първи път щеше да остане там за повече от час-два. Дребни неща, които може би беше успявал да пренебрегне, призовавайки силата на волята си преди, можеше да станат непоносими сега.

Докато стоях там пред отворената си врата и гледах малката си всекидневна, си дадох сметка, че за Монк къщата ми е истинско минно поле. Интериорът се отличава с това, което обичам да наричам „икономичен шик“; мебелите и лампите са еклектичен сбор от стилове и периоди. Има малко арт деко тук и малко кретон от седемдесетте там, защото купувах всичко, което случайно ми хванеше окото и което можех да си позволя със скромния си бюджет. Моят подход към вътрешното обзавеждане беше да не притежавам какъвто и да било подход.

С други думи, цялата ми къща — и целият ми живот — беше пълната противоположност на Ейдриън Монк. Сега не можех да направя нищо, за да променя това. Всичко, което можех да направя, беше да разтворя широко вратата, да го посрещна вътре и да се мобилизирам да посрещна най-лошото.

Така че направих именно това. Той пристъпи вътре, огледа внимателно къщата, сякаш я виждаше за пръв път, и се усмихна със задоволство.

— Взехме правилното решение — каза. — Това е много по-добре от някакъв хотел.

Това беше последното, което очаквах да каже.

— Наистина ли? Защо?

— Създава усещането, че е обитавано — каза той.

— Мислех, че не харесвате места, които са били обитавани — казах.

— Има разлика между хотелска стая, която постоянно е била заемана от хиляди различни хора, и дом, който е… — Гласът му заглъхна за миг, а после той ме погледна малко печално и с копнеж и каза: — Ами… дом.

Усмихнах се. По негов собствен начин това можеше да се смята за най-милото нещо, което някога ми беше казвал.

— Нека ви покажа къде ще отседнете, господин Монк.

Поведох го по коридора, покрай затворената врата на Джули, със залепена със скоч на нея голяма, нарисувана на ръка предупредителна табела, която гласеше:

„ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. НАРУШИТЕЛИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЧУКАЙТЕ, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ“.

Тъй като обикновено в къщата сме само ние двете, този надпис ме порази като пубертетско престараване. Аз също бях залепила на вратата си такъв надпис, когато бях на възрастта на Джули, но на мен ми се налагаше да се безпокоя заради набезите на братята ми. Тя имаше само мен. Под този надпис Джули беше залепила също и звездообразен плакат с надпис „Опасност! Опасни отпадъци“, който беше намерила някъде.

Монк хвърли поглед към плаката, после към мен.

— Това е шега, нали?

Кимнах.

— Много е забавно. — Той се опита да се засмее, но прозвуча по-скоро сякаш се беше задавил. — Уверяваш ли се периодично в това?

— В какво да се уверявам?

— Че това е шега — каза той. — Децата могат да бъдат много палави, нали знаеш. Когато бях на осем години, веднъж изкарах цял ден, без да си мия ръцете.

— Имали сте късмет, че сте оцелели.

Монк въздъхна и кимна.

— Когато си млад, мислиш, че си безсмъртен.

Посочих стаята до тази на дъщеря ми.

— Това е стаята ни за гости.

Всъщност до снощи това беше „вехтошарската ни стая“, където складирахме всички вещи, които не можеха да се вместят в останалите стаи от къщата. Сега всичко това беше временно наблъскано в гаража ми.

Монк пристъпи няколко крачки навътре в стаята и огледа обзавеждането. Имаше голямо легло — първото, което си купихме двамата с Мич, — а стените бяха украсени с няколко поставени в евтини рамки скици на лондонски, парижки и берлински забележителности, които купувахме от улични художници, когато избягахме в Европа. Скринът беше находка от гаражна разпродажба, с липсваща дръжка на една от вратичките — недостатък, който се надявах Монк да не забележи, но знаех, че това ще стане. Именно удивителната му наблюдателност го правеше такъв страхотен детектив. Вероятно можеше само като хвърли един поглед на скицата на „Нотр Дам“, да каже дали художникът е бил левак, къде е обядвал и дали е задушил с възглавница старата си баба.

Монк остави куфарите си при краката на леглото.

— Очарователно е.

— Наистина ли?

Нещата вървяха много по-добре отколкото се бях надявала, макар да забелязах, че бе заслонил очите си с ръка, за да не гледа скрина, сякаш той излъчваше ослепителен блясък.

— О, да — каза той. — Пропито е с очарование.

Преди да успея да попитам какво точно иска да каже с това „пропито“, някой позвъни на вратата. Извиних се и отидох да видя кой звъни.

На прага ми стоеше снажен мъж с тефтер в ръка. Зад него видях двама мъже, които сваляха хладилник от паркирал камион пред къщата ми.

— Тук ли живее Ейдриън Монк? — попита мъжът. Миришеше на одеколон „Олд Спайс“ и уиски „Къти Сарк“. Не бях сигурна кое ми действа по-обезпокоително: смесицата от аромати или фактът, че можех да ги разпозная.

— Не, аз живея тук — казах. — Господин Монк просто ми гостува.

— Както и да е — каза той, после се обърна и подсвирна на мъжете на улицата. — Започвайте да разтоварвате камиона.

— Чакайте малко! — възкликнах, като излязох на входа. — Какво разтоварвате?

— Нещата ви — каза той, като тикна в ръцете ми тефтера и химикалката. — Подпишете тук.

Погледнах книжата, прикрепени върху тефтера. Беше фактура на компания за товарни превози, в която бяха изброени всички мебели, съдове, спално бельо и уреди, които те превозваха от къщата на Монк до моята. Това ли беше представата на Монк за живот в лишения?

— Крайно време беше да пристигнете — чух да казва Монк зад гърба ми. Обърнах се и го видях да държи вратата отворена, за да влязат двамата мъже, които вмъкваха вътре хладилника му. — Внимавайте с това.

— Стойте — извиках на хамалите, а след това се обърнах към Монк. — Какво е всичко това?

— Просто няколко необходими вещи.

— Има голяма разлика между гостуването при някого и нанасянето.

— Знам това — каза той.

— Тогава как ще обясните това? — Посочих към хладилника му.

— Имам специални хранителни нужди.

— Затова си донесохте собствения хладилник заедно с всичката храна в него?

— Не исках да създавам проблеми — каза той.

Размахах тефтера към него.

— Това е всичко, което притежавате, господин Монк — казах. — За да сместя всичките ви вещи, ще трябва да изнеса от къщата всички свои неща.

Монк посочи към хамалите.

— Сигурен съм, че те ще се радват да помогнат. Те са професионалисти.

Поех си дълбоко дъх, тикнах тефтера в ръцете на снажния мъж и се обърнах към него:

— Ще откарате всичко това обратно там, откъдето сте го взели.

— Не могат — каза Монк.

— Защо не?

— Сградата вече е обвита с платнище — каза Монк. — И пълна с отрова.

— Тогава просто ще трябва да го сложите на склад, господин Монк, или да го оставите на предната морава. Защото то няма да влезе в тази къща.

Ядосано влязох обратно вътре, затръшнах вратата и оставих Монк да се разбере с хамалите.

Едва когато вече стоях насред всекидневната си, упорито опитвайки се да овладея гнева си, най-сетне осъзнах, че си бях вкъщи от петнайсет минути, а още не бях видяла или чула дъщеря си. Отидох до вратата на стаята й и почуках.

— Джули? — Притиснах ухо до вратата й. — Вътре ли си?

— Да — пророни тихо тя. — Престани да притискаш ухо до вратата ми.

Виновно отстъпих назад, макар да знаех, че не може да ме е видяла.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— Господин Монк е тук — казах.

— Знам — отвърна тя.

— Затова ли се криеш в стаята си?

— Не се крия.

— Смятах, че харесваш господин Монк.

— Така е — каза тя.

Аз съм човешко същество и самотна майка, и вече бях доста раздразнена от Монк и неговите хамали, затова не бях в настроение да търпя капризи.

— Тогава излез, домъкни си задника тук и се дръж учтиво — казах.

— Не мога — каза тя.

— Защо не?

— Защото той ме помисли за бебе — каза тя, а после чух нещо, което прозвуча като приглушено ридание.

Веднага усетих как ме пробожда вина, задето й се бях сопнала, вместо да бъда прозорливата, загрижена, всезнаеща майка, каквато би трябвало да съм. Реших да пренебрегна предупредителните табели на вратата й и да обърна внимание на знака, който долових в гласа й. Отворих вратата на стаята й.

Джули седеше на леглото си, а по бузите й се стичаха струйки сълзи. Беше извадила всички плюшени животни, които беше прибрала дълбоко в килера си преди шест месеца, след като беше решила, че е „твърде пораснала“ за тях. Сега беше събрала всичките около себе си и ги прегръщаше силно.

Седнах на леглото до нея и я прегърнах с една ръка.

— Какво има, съкровище?

— Ти ще си помислиш, че е глупаво. — Тя подсмръкна.

Целунах я по бузата.

— Обещавам, че няма.

— Мади се обади — каза тя: имаше предвид една от приятелките си от училище. — Спарки е мъртъв. Убили са го.

И с тези думи тя се разрида. Напълно объркана, аз я притеглих до себе си и я помилвах по косата. Никак не ми се искаше да питам, но трябваше…

— Кой е Спарки?

Джули повдигна глава, подсмръкна силно и изтри сълзите от очите си.

— Далматинецът от пожарната. Онзи, дето пожарникарят Джо го води в училище всяка година, когато изнася беседата си за противопожарната безопасност.

— О, онзи Спарки значи. — Все още нямах никаква представа за какво говори. — Какво се е случило?

— Някой го ударил по главата с кирка снощи — каза Джули и потръпна. — Кой би искал да убие едно прекрасно, доверчиво, невинно куче?

— Не знам — казах.

Тя отново заплака и ме прегърна здраво.

— Аз ще открия — тихо каза Монк.

И двете с Джули вдигнахме очи и видяхме Монк да стои на прага. Откога ли стоеше там?

— Наистина ли? — попита Джули.

— Това ми е работата. — Монк запристъпва от крак на крак. — Разкриването на убийства е един вид моя специалност.

Джули посегна да вземе от нощното си шкафче една книжна салфетка „Клинекс“, издуха си носа и метна смачканата кърпичка към кошчето си за боклук. Не улучи.

— Наистина ли мислите, че можете да хванете човека, който е убил Спарки? — попита тя.

Монк се взираше в книжната кърпичка на пода, сякаш очакваше тя да се отдалечи пълзешком.

— Да.

Джули се обърна към мен.

— Можем ли да си го позволим?

Това беше добър въпрос. Погледнах отново към Монк, който наблюдаваше кърпичката и кривеше врата си, сякаш имаше шипове.

— Можем ли? — попитах го.

— Ще изправя убиеца пред съда, ако ми направиш една огромна услуга.

— Каква? — попита Джули.

Надявах се, че в тази услуга не влиза да му позволя да внесе в къщата ми всичко, което притежаваше, защото това нямаше да се случи, независимо колко кученца, бебета тюлени или пухкави зайчета бъдат убити.

— Вдигни тази книжна кърпичка, постави я в запечатана найлонова торба и я махни незабавно от къщата.

— Мога да направя това — каза тя.

— Благодаря. — Монк ме погледна и посочи с глава към плаката на вратата й. — Не е шега.