Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (18)

17.
Г-н Монк и планината

На другата сутрин Монк седеше на кухненската маса и ядеше своята купичка с „Чекс“, сякаш беше последното му ядене, преди да го екзекутират. И точно това му казах.

— Екзекуцията поне е бърза — каза Монк. — Чувствам се като човек, осъден на доживотен тежък труд в службата по почистване на канализацията.

— Това няма да отнеме остатъка от живота ви.

— Само ще изпитвам такова чувство.

— Радвам се, че се захващате с това с позитивна нагласа — казах. — Какво ви посъветва д-р Кроджър?

— Възхищава се на отдадеността ми и на моята целеустременост. Каза, че ако се съсредоточа върху целта, която се надявам да постигна, няма да забелязвам заобикалящата ме обстановка.

— Това е добър съвет. Вие какво казахте?

— „Ами ако целта ми е да се измъкна колкото може по-надалече от заобикалящата ме обстановка“?

Преди да отидем на сметището, Монк ме накара да спра в един магазин за медицински материали на „О’Фаръл“, в който се продаваха екипировки като онези, които носят лекарите от Националната здравна служба, когато ги изпратят в някое африканско село, за да прекратят нещо от рода на избухване на епидемия от ебола или друго зараза.

Екипираха Монк с твърд шлем с голяма, прозрачна маска за лице, и яркооранжев гащеризон, с подходящи ръкавици и ботуши. Предпазният костюм, както го нарекоха те, вървеше също и със самостоятелен дихателен апарат, каквито носят огнеборците и хората, работещи на сметищата за опасни отпадъци. Когато се екипира напълно, Монк приличаше на крещящо облечен резултат на събирането в едно на астронавт и водолаз.

Отклоних предложението на Монк да ми купи същото облекло. Смятах, че това, което ми е приготвил Гримсли, ще бъде достатъчно. Монк продължи да ме тормози още известно време: аз обаче му казах, че ако иска да ми даде нещо, би могъл да ми даде парите, които ще похарчи за друг глупав костюм. Това му затвори устата.

Когато стигнахме до депото за прехвърляне, Гримсли чакаше. Беше ни приготвил гащеризони, ръкавици, ботуши, каски, предпазни очила и маски за филтриране на въздуха, които да сложим. Зяпна от почуда, когато видя Монк да излиза от колата, облечен в онзи предпазен костюм.

— Всичко това действително не е необходимо, господин Монк.

— Видяхте ли онази планина от боклук? — попита Монк. Гласът му идваше от говорител в шлема му.

— Това, което нося тук, наистина е цялата защита, от която ще имате нужда — каза Гримсли. — Разполагаме със сложна система за пречистване на въздуха, и контролираме въздухопреносимите частици, като редовно навлажняваме боклука.

— Значи ще се накиснем в боклук — каза Монк. — Този кошмар става все по-ужасен с всеки миг.

Гримсли ми подаде нещата ми, и докато ги навличах върху тениската и работните си панталони, той събра някакви книжа, които искаше да подпишем. Бяха документи, освобождаващи пречиствателната служба от отговорност за всякакви травми, които можехме да получим или болестите, които можехме да прихванем от ровенето из всички тези гниещи отпадъци.

Монк подписа книжата и ме погледна.

— Обзалагам се, че ти се иска сега да беше облечена с един от тези костюми.

Истината беше, че действително ми се искаше, но определено нямаше да му го призная. Щом документите бяха подписани, Гримсли посочи към няколко лопати, кирки и гребла върху количката, която тикаше.

— Чувствайте се свободни да използвате всички инструменти, от които имате нужда — каза Гримсли. — Приятен лов, госпожице Тийгър.

Той наистина докосна почтително шапката си. Почти се изкуших да направя реверанс.

— Благодаря, господин Гримсли. — Измъкнах едно гребло от количката и го подадох на Монк, после взех едно за себе си.

Наблюдавах как Монк колебливо и тежко запристъпва към боклука. Стъпи върху мръсен памперс и изпищя.

Една малка стъпка за отделния човек, но огромна стъпка за човечеството.

Покрих носа и устата си с маската, оправих предпазните си очила, и се гмурнах в боклука.

Първите един-два часа минаха бавно. Опитах се да не мисля твърде много за онова, което правех, и да не слушам риданията на Монк. Нещата тръгнаха много по-гладко за мен, веднага щом реших да подходя към работата си като към социологическо упражнение — да я превърна в нещо като игра.

Вместо да се съсредоточа върху всичките обикновени, отвратителни и опасни неща, с които се сблъсквах (мъртви плъхове и други животни, рекламни материали, изпочупени стъкла, гниеща храна, компактдискове от поредицата „Америка Онлайн“, замърсени чаршафи, използвани самобръсначки, покрити със сополи хартиени кърпички „Клинекс“, пресечено прясно мляко, и т.н.), аз се забавлявах с всички интересни неща, които хората изхвърляха — счупени играчки, видеокасети с порнофилми, винилови грамофонни плочи, любовни писма, списания, изписани със завъртулки парчета хартия, сметки за газ, електричество и вода, чекове, обявени за невалидни, протрити от четене книги с меки корици, пожълтели семейни снимки, визитки, празни шишенца от изписвани с рецепта таблетки, списания, счупени керамични съдове, бебешки дрешки, напукани стъклени топки с изкуствен сняг вътре, картички за рождени дни, служебни папки, завеси за баня — ей такива неща.

Ако откриех чифт необичайни обувки или хавайска риза в крещящо ярки цветове, се опитвах да си представя притежателя им. Прочетох някои от изхвърлените писма, разгледах няколко семейни снимки, и прегледах няколко извлечения от кредитни карти, за да видя какво си купуват другите хора.

От време на време проверявах как е Монк. Той загребваше боклуци с греблото и хленчеше: звучеше като потиснат Дарт Вейдър. В един от тези случаи вдигнах поглед и видях Монк да посяга към голяма синя торба за боклук в купчината над него. Дърпаше я, опитвайки се да я освободи. Веднага проумях какво ще стане, ако успее.

Изкрещях му да спре: проклетият шлем обаче му пречеше да ме чуе. Тръгнах към него, но бях прекалено закъсняла. Той дръпна торбата, падна на задника си, и върху него се изсипа лавина от боклук, която в миг го затрупа.

Побързах да отида при него и зачоплих с нокти боклука, колкото можех по-бързо. Не се притеснявах, че ще се задуши. Знаех, че разполага със запаси от въздух. Тревожех се да не обезумее.

Ровех неистово, когато към мен се присъединиха половин дузина пожарникари в пълна огнеборска екипировка, които започнаха да извличат толкова боклук, колкото можеха. Хвърлих поглед към най-близкия до мен огнеборец и видях усмихнатото лице на Джо Кокран: на челото му под шлема имаше превръзка.

— Какво правиш тук? — попитах. Никога не съм изпитвала по-голямо облекчение да видя някого.

— Уверявам се, че който и да е убиецът на Спарки, няма да се измъкне — каза Джо. — Останалите момчета са свободни от дежурство пожарникари, които доброволно предложиха да помогнат. Пристигнахме точно когато господин Монк събори боклука върху себе си.

— Предполага се, че трябва да се възстановяваш — казах.

— Това е начинът, по който се възстановявам — рече той.

— Като се екипираш и газиш в боклуци?

— Хей, изборът беше или да правя това, или да свалям котки от дървета, да гоня крадци на дамски чанти, и да правя усилия светът да бъде подходящо демократично място.

— Ти си чудесен — казах. Можех да го целуна направо там, ако устата ми не беше покрита с маска, а ръцете ми не бяха пълни с развалена китайска храна.

— За теб важи същото — каза Джо. — Ти си тази, която стои затънала до бедрата в лепкави, мазни и гадни боклуци, за да отмъстиш за едно куче, което никога не си познавала. Ти си чудесна.

— Помощ! Помощ! — долетя приглушеният глас на Монк изпод боклука само на няколко стъпки от нас. Пожарникарите и аз се събрахме на мястото, и след няколко минути изровихме Монк, който стискаше синята торба за боклук като спасителен пояс.

Джо и още един огнеборец измъкнаха Монк, но той отказа да пусне синята торба.

— Добре ли сте? — попитах, като бършех от шлема му яйца, пиле „чумейн“ и сос за барбекю, за да мога да видя лицето му.

— Не съм добре още откакто пристигнахме тук — каза Монк.

— Балтонът ли е вътре? — попита Джо и посочи към торбата.

— Не — каза Монк.

— Тогава какво й е толкова важното на тази торба?

— Това е моят боклук — каза Монк.

Джо ме погледна. Поклатих глава и мълчаливо изрекох само с устни: Не питай.

Той не го направи, и отново се заловихме за работа.

 

 

Монк сложи синята си торба отзад в електрокара, отдъхна си няколко минути, а после, за моя голяма изненада, отново започна да рови заедно с нас в боклука.

През следващите няколко часа Джо и хората му откриха още няколко от сините торби на Монк и грижливо ги сложиха в количката при другата.

Спирах само за да отида до тоалетната. Бях изгубила апетит и не ми се обядваше. Монк се чувстваше по същия начин.

Пожарникарите обаче сигурно бяха свикнали с неприятни задачи като тази, защото за тях не беше проблем да си дадат почивка, за да се нахранят. Те ядяха с наслаждение купения си от заведение за бързо хранене обяд, несмущавани от заобикалящата ги воня на боклук, а след това веднага се хвърлиха отново в гниещите боклуци на града, без това ни най-малко да им попречи на храносмилането.

Джо работеше най-усърдно от всички. Правеше го заради мен, и заради Монк, но най-вече заради Спарки.

Радвах се, че е там. Колкото и щастлива да бях обаче, че съм в компанията на Джо, присъствието му отново събуди онази нервна тръпка в гърдите ми. Опитах се да я пренебрегна и да я отдам просто на страха от започването на една връзка, но знаех, че е нещо повече от това. Опитвах се да пренебрегна това чувство по същия начин, както се опитвах да пренебрегна по-неприятните страни на нашето издирване.

Не действаше. Зачудих се дали така се чувстваше Монк, когато се опитваше да пренебрегне всички неща в даден случай, или в живота, които не си пасваха.

Беше късен следобед, когато Монк се провикна:

— Тук! Тук!

Забързано се приближихме, за да видим какво е намерил.

Той вдигна една салфетка с логото на „Екселсиор“, която стискаше с два пръста и държеше на една ръка разстояние от тялото си.

Това означаваше, че най-сетне сме стигнали до боклука от кофите пред хотела. Всички започнахме да ровим с подновена енергия и надежда.

Изровихме още много неща, за които беше явно, че идват от хотела — сметки, изпочупени съдове, менюта за банкети, купища останки от храна, съсипано спално бельо, тонове от онези мънички бутилчици с алкохол, дори дрехи, — но до пет часа още не бяхме намерили балтон.

Монк реши да прекратим работата за деня, и аз му бях благодарна. Бях уморена и исках да се почистя преди срещата си с Джо. А, и нека си го признаем, тонусът ми бе доста нисък.

Отново благодарихме на огнеборците за помощта. Казах на Джо, че ще се срещна с него вкъщи след няколко часа.

Докато двамата с Монк излизахме, Чад Гримсли слезе от кабинета си и попита дали може да поговори с двама ни.

Качихме се в количката му — същата, в която отзад бяха натоварени торбите с боклука на Монк, — и Гримсли ни откара до другия край на депото. Спря в един ограден с въжета ъгъл на съоръжението, със закована над него табела, която гласеше:

„ДЕВЕТА ЗОНА. ЗАПАЗЕНА САМО ЗА НАЙ-ЧИСТИЯ БОКЛУК“.

Гримсли се обърна към Монк:

— Мисля, че мястото на вашия боклук е тук, сър.

Монк се вгледа продължително в отделената с въжета зона, а после направи нещо невероятно. Свали си ръкавиците и подаде ръка на Гримсли.

— Благодаря ви — каза Монк.

— Можете да идвате да го наглеждате винаги, когато поискате. — Гримсли се ръкува с него.

Монк си сложи отново ръкавиците и, с щастлива усмивка на лицето, започна да разтоварва торбите си и да ги слага зад въжетата.

— Това беше наистина много мила постъпка от ваша страна — обърнах се към Гримсли.

Той поклати глава:

— Господин Монк е много специален човек. Имам известна представа с какви демони е трябвало да се пребори, за да прекара деня сред тонове боклук. Това не е без значение, госпожице Тийгър, и изисква признание и уважение.

Гримсли посочи към сините торби в центъра на новосъздадената Девета зона:

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Когато Монк се качи отново в колата, видях на лицето му изписано задоволство. Не бяхме открили доказателството, от което имахме нужда за осъждането на Лукас Брийн, но поне донякъде редът беше възстановен.