Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (22)

21.
Г-н Монк и Мармадюк

Монк изпи още две бутилки „Сиера Спрингс“ и отнесе други четири със себе си в леглото, като затръшна вратата след себе си.

На сутринта го намерих заспал по очи и напълно облечен върху леглото. Подът беше осеян с празни бутилки от вода. Тихо събрах празните пластмасови бутилки и излязох от стаята, без да го събудя.

Тази сутрин беше мой ред да откарам Джули и приятелките й до училище, и трябва да призная, че се тревожех как ще оставя Монк сам. Не се безпокоях, че може да му хрумнат мисли за самоубийство или някаква друга подобна ужасия — и въпреки това наистина се боях от онова, което можеше да направи в къщата ми, ако бъдеше оставен без надзор. Дали при завръщането си нямаше да намеря дрешниците си преподредени и дрехите си — сортирани по размер, форма и цвят?

Позачудих се дали да не го събудя и да го взема с мен, когато тръгна да карам Джули на училище, но като си го представих натикан в джип, пълен с шумни момичета в пубертета, размислих. Вчерашният ден беше достатъчно кошмарен за него, а, честно казано, и за мен.

Реших да рискувам и го оставих сам. Накарах Джули да изгълта набързо закуската си, написах на Монк бележка, в която му съобщавах къде съм, и забързах да взема останалите деца и да ги откарам до училище.

Когато се върнах четирийсет и пет минути по-късно, Монк още спеше. Изпитах облекчение и едновременно с това — тревога. Не беше подобаващо за него да спи до късно, поне не през времето, откакто беше при нас. Обмислях дали да не позвъня на д-р Кроджър, когато Монк най-сетне стана около девет часа, с вид сякаш цяла нощ бе обикалял баровете. Дрехите му бяха намачкани, косата му стърчеше, а лицето му бе небръснато.

Никога не го бях виждала да изглежда толкова неспретнат, толкова човешки. Беше някак умиляващо.

— Добро утро, господин Монк — казах възможно най-бодро.

Монк кимна в отговор на поздрава ми и се затътри бос в банята. Показа се от стаята си чак по обяд, облечен в чисти дрехи и изглеждащ възможно най-спретнат. Но вместо да дойде в кухнята да закуси, той просто се върна в стаята си и затвори вратата, за да страда на спокойствие от предизвикания от преливане с пречистена вода махмурлук.

Не бях сигурна как да постъпя, затова се захванах с домакински задължения, като плащане на сметки и пране. Докато работех, се опитвах да не мисля за Лукас Брийн и за убийствата, които беше извършил. Опитвах се също така да не мисля за огнебореца Джо и за терзанията си относно нашата заформяща се връзка. Следователно, разбира се, Лукас Брийн и огнеборецът Джо бяха единственото, за което можех да мисля.

Не можех да докажа, че Брийн е виновен за убийство, но установих какво ме безпокои във връзка с Джо. Да, знам, че е очевидно какво беше, и го виждам ясно сега, но тогава не можех. Така става, когато си ангажиран във връзка, дори да става въпрос само за две срещи. Твърде много си погълнат от собствените си съмнения, желания и очаквания, за да видиш онова, което е точно пред очите ти.

Може би е същото, когато си детектив, задълбочил се в някакво разследване. Подложен си на толкова голям натиск да разкриеш случая, и си обстрелван с толкова много факти, че е почти невъзможно да видиш ясно всичко. Виждаш неподвижна и застинала гледка вместо движеща се картина.

Предполагам, че Стотълмейър или Дишър често се чувстваха така. Виждах до каква степен се отдаваха на водените разследвания, колко упорито им се налагаше да работят.

За Монк е точно обратното. Разследването изглежда лесно, а всичко останало е трудно.

Вниманието ни се ангажира толкова много от мисълта колко трудно е за него постигането дори на най-простичките неща в живота, че не забелязваме усилието, което влага в разкриването на престъпления и степента, до която се отдава на тази дейност.

Струва ни се, че той умее да разкрива заплетени загадки така естествено, та просто поклащаме глави в почуда и определяме това като чудо. Не спираме, за да си дадем сметка какви мисловни и емоционални ресурси му се налага да впрегне в работа, за да се получи това „чудо“.

В края на краищата, говорим за човек, който смята за практически невъзможно да си избере място за сядане в киното, и въпреки това някак успява да пресее хиляди различни улики в един случай, за да стигне до решение. Невъзможно е това да е толкова лесно, колкото изглежда. Сигурно е свързано и с доста бъхтене. И съм сигурна, че понякога дори на него му се случва да не може да види онова, което е очевидно за всички останали или, в неговия случай, което обикновено би било очевидно за него.

Към кого би могъл да се обърне в такива моменти, който да разбере болката му? Към никого. Защото няма друг като Ейдриън Монк, поне доколкото ми е известно.

Дори при това положение, реших да направя най-доброто, на което съм способна. Отидох до стаята му и почуках на вратата.

— Влез — каза той.

Отворих вратата и го открих да седи на крайчеца на леглото си, с разтворена книга на скута. Усмихна се и почука с пръст по страницата.

— Това е безценно — каза той.

Седнах до него и погледнах какво чете. Беше поредица от отделни комикси за Мармадюк — датски дог, голям колкото кон.

В комикса, който Монк разглеждаше, Мармадюк се връщаше в кучешката си колиба, понесъл автомобилна гума в устата си. Надписът над картинката гласеше: Мармадюк обича да преследва коли.

— Този Мармадюк — каза Монк. — Толкова е голям.

— Тази шега никога не остарява — казах.

Това беше лъжа, разбира се. Не можех да си представя какво забавно може да намира Монк, или който и да е друг, в този комикс. Сега обаче поне знаех тайната как да му помогна да се съвземе след нощ, прекарана в наливане с пречистена вода.

— Такъв палавник е. — Монк обърна страницата и посочи към една картинка от комикса, на която Мармадюк извежда собственика си на разходка на чист въздух, като вдига със зъби бедния човечец. Надписът отгоре гласеше: Винаги изпитвам студена тръпка, когато разхождам Мармадюк!

— Как се чувствате?

— Превъзходно — неубедително каза Монк и прелисти нова страница.

— Ще заловите Лукас Брийн, господин Монк. Знам, че ще успеете.

— Ами ако не успея? — каза Монк. — Капитан Стотълмейър може да бъде понижен в службата, а сърцето на Джули ще бъде разбито.

— Ще го преживеят — рекох.

— Аз няма да го преживея — каза Монк и прелисти нова страница от книгата. Мармадюк скача в плувен басейн, толкова силно, че изплисква цялата вода навън. Кой покани Мармадюк на нашето парти край басейна?

Монк поклати глава и се усмихна:

— Огромен е.

— Не можете да разкривате всички случаи, господин Монк. Искате твърде много от себе си.

— Ако успея да открия убиеца на съпругата си, никога вече няма да изпитам необходимост да разкрия друго престъпление — каза Монк. — Затова, докато този ден настъпи, трябва да ги разкривам всичките.

— Не разбирам.

— Във всичко има ред, Натали. Ако не мога да получа справедливост за Естер Стовал, кучето Спарки и онзи бездомник, как изобщо мога да се надявам да я получа за Труди?

Това ми звучеше абсолютно нелогично. Беше също и едно от най-тъжните неща, които бях чувала някога.

— Как можете да се натоварвате с това бреме, господин Монк? Тези убийства нямат нищо общо със случилото се с Труди.

— Всички неща в живота са свързани. Така можеш да забележиш нещата, които не се връзват.

Поклатих глава.

— Не, не вярвам в това. Наистина ли мислите, че ако разкриете някакъв магически брой случаи, ще сте изпълнили покаянието си и Бог ще ви каже кой е убил съпругата ви?

Монк поклати глава:

— В това няма нищо, свързано с магия или спиритизъм. Все още не притежавам достатъчно умения, за да открия кой е убил съпругата ми. Ако разкрия достатъчно случаи, може би един ден ще имам тези умения.

— Господин Монк — казах, — вие сте най-добрият детектив на света.

— Това не е достатъчно — обясни Монк. — Защото убиецът на Труди, който и да е той, е все още на свобода, а също и Лукас Брийн.

Монк обърна нова страница от книгата.

— Не можете да си причинявате това, господин Монк. Вие изисквате от себе си да се придържате към един стандарт за съвършенство, който никой не би могъл да постигне.

— Това откачено куче се забърква от една неприятност в друга. — Монк се усмихна и посочи страницата.

Мармадюк преследва една котка нагоре по някакво дърво и успява да изкорени високия бор, за огромна почуда на няколко деца, които мъкнат дървени летви, чукове и гвоздеи. Предполагам, че няма да построим днес нашата къщичка на дървото.

— Определено. — Потупах Монк по гърба и излязох от стаята.

Несъмнено Ейдриън Монк беше най-сложният човек, когото бях срещала, а може би и най-трагичният. Прииска ми се да можеше да се освободи донякъде от вината, която непрекъснато изпитваше.

Разбира се, аз бях чудесен събеседник по тези въпроси. Колко нощи се взирах в тавана и се чудех дали Мич е умрял по моя вина? Ако го бях обичала повече, той нямаше да може да ни остави. Нямаше да ни разделя разстояние, равно на половината свят. Нямаше да го свалят от небето. Ако го обичах повече, Мич нямаше да изпитва нуждата да лети: нямаше да се нуждае от нищо друго, освен от мен. Но аз очевидно не го обичах достатъчно, защото той трябваше да отиде. А сега беше мъртъв.

Знаех, че е глупаво и нелогично да се обвинявам за смъртта му, но дори при това положение, не мога да отрека, че вината съществуваше и още съществува.

Дали наистина двамата с Монк бяхме толкова различни?

Той обаче имаше по-голям късмет от мен. Той знаеше какво трябва да направи, за да поправи отново своя свят. Аз нямах понятие. Как трябваше да покажа разкаянието си, за да възстановя реда в своя свят?

Влязох в кухнята, погледнах през прозореца и видях госпожа Тропхамнър в задния й двор, докато се грижеше за розите си. Силният аромат на цветята изпълваше къщата ми. Надявах се, че случилото се снощи няма да я изплаши дотолкова, че да престане да идва да се грижи за Джули. Бях започнала да завися от госпожа Тропхамнър. Първата стъпка към това, да се погрижа тя да е постоянно доволна, вероятно бе да й платя колкото й дължах.

Тъкмо се отправях обратно към дневната да потърся чантата си и парите, за да платя на госпожа Тропхамнър, когато Монк излезе тичешком от стаята си, като държеше книгата отворена, а на лицето му имаше широка усмивка.

— Той го направи — каза ликуващо Монк.

— Кой какво е направил?

— Мармадюк — каза Монк, като почука с пръст по страницата и по картинката от комикса, показваща изкорененото дърво. — Той откри как да заловим Лукас Брийн.

 

 

Стотълмейър беше в кабинета си, с мрачно изражение. Книгата на Монк за Мармадюк беше разтворена на бюрото пред него. Дишър стоеше зад капитана и гледаше през рамото му.

— Това е разрешението на случая — каза Монк.

Седяхме на столове срещу бюрото на Стотълмейър и чакахме реакцията му. Стотълмейър погледна към комикса, после отново към Монк.

— Сигурно се шегуваш — рече Стотълмейър.

Това вероятно не беше реакцията, която Монк очакваше. Но не биваше да се изненадва. И аз реагирах по същия начин.

— Съгласен съм с капитана по този въпрос. Не мисля, че едно куче наистина би могло да изкорени дърво по този начин — каза Дишър. — Дори куче с размерите на Мармадюк.

— Със сигурност би могло — каза Монк.

— Не това ме смущава в случая — каза Стотълмейър.

— Но дърветата с тези размери имат много дълбоки корени — рече Дишър. — В такова дърво може да се блъсне кола, и то няма дори да помръдне.

— Мармадюк е пълен с неконтролируема енергия — каза Монк. — А колите не са.

— Ще престанете ли и двамата? — сопна се Стотълмейър. — Не съм сигурен, че си съвсем наясно със сериозността на ситуацията, Монк. Тази сутрин бях официално порицан от началника на управлението заради случилото се снощи. Другата седмица трябва да се изправя пред административния съвет и да обясня действията си. Може да ме разжалват.

— Няма, след като арестувате Лукас Брийн — каза Монк.

— Искаш да кажеш, след като му покажа онзи комикс с Мармадюк и той направи признания?

— В общи линии, да — каза Монк и почука с пръст по книгата. — Това безспорно свързва Брийн и с трите убийства.

— Честно казано, Монк, не проумявам как — каза Стотълмейър.

Така че Монк ни обясни, споделяйки с нас онова, което беше осъзнал, докато четеше комикса, и простия си план да действа в съответствие с прочетеното. Можех само да се усмихна тайничко, и да се удивя, отново, на загадъчния начин, по който работеше умът на Монк. Но знаех, че е прав. Това беше единствената ни надежда да разобличим Лукас Брийн.

Стотълмейър замълча за миг, опитвайки се да смели онова, което Монк му беше казал.

— Ако се изправя отново срещу Брийн и загубя, ще ми вземат значката — каза Стотълмейър. — Необходимо ми е да знам, че си прав в това, което твърдиш.

— Прав съм — каза Монк.

Стотълмейър присви устни и кимна.

— Добре тогава, да действаме.

Той се надигна от мястото си и си облече палтото.

— Ами аз? — попита Дишър. — Какво бихте искали да направя аз?

— Остани тук, Ранди, и се погрижи тестовете, които Монк предложи, да бъдат проведени върху тялото на бездомника и вещите му — каза Стотълмейър.

— Това мога да го свърша с едно телефонно обаждане — каза Дишър. — Искам да ви подкрепя в работата по този случай, капитане.

— Знам, че искаш — обясни Стотълмейър. — Но ако това се обърка и кариерата ми отиде по дяволите, не искам и ти да пострадаш. Готов съм да заложа само една служба на Монк и Мармадюк, и това е моята.

Дишър кимна. Стотълмейър го стисна приятелски за рамото и излязохме.

— Мармадюк — промърмори Стотълмейър. — Той е едно голямо куче.

— Най-голямото — добави Монк.