Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ниро Улф (43)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Father Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

РЕКС СТАУТ

Убийството на 83-та улица

 

Оформление © Николай Пекарев

Предпечатна подготовка © Сливян Митов

Корица от TopType

ISBN 954-8208-04-0

Екслибрис 1994

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Това се случва един-два пъти седмично. Двамата с Лили Роуън се връщаме от концерт, гости или хокеен мач, излизаме от асансьора и тръгваме към вратата на нейния апартамент на последния етаж в сградата на Шейсет и трета улица между Медисън и Парк Авеню. Там възниква въпросът с ключа. Всеки от двама ни се пита дали не трябва да се дръпне и да остави другия да отключи. Никога не сме обсъждали това и винаги става едно и също нещо. Щом излезем от асансьора, тя изважда ключа си и ми хвърля усмивка, която означава: „Да, и ти имаш ключ, но това е моята врата“, а аз се усмихвам в отговор и влизам след нея. Разбрали сме се, че моят ключ е за ситуации, които възникват рядко.

Този четвъртък през август се връщахме от бейзболен мач — прекарахме следобеда на Шей Стейдиъм да гледаме как „Мете“ разгромяват „Джайънтс“. Така и стана — „Мете“ спечелиха с 8 на 3. Когато Лили отключи вратата, беше едва пет и двайсет. Влязохме, тя извика на Мими, прислужницата, че вече си е вкъщи и отиде в банята, а аз прекосих кашанския килим с размери шест на десет метра към барчето в ъгъла на хола, за да взема джин, лед, тоник и чаши. Когато излязох на терасата с подноса, тя вече седеше на масичката под навеса и разглеждаше таблицата с резултатите от мача.

— Страхотно! — каза тя, като сложих подноса пред нея. — Харелсън отбеляза три точки и спечели две обиколки. Ако беше тук, щях да го прегърна. Браво!

— В такъв случай добре, че не е тук. — Подадох й чашата и седнах. — Ако го стиснеш по-силно, може да си счупиш някое ребро.

— Аз си тръгвам, мис Роуън.

Двамата се обърнахме. Младата жена на вратата на хола работеше отскоро при Лили. Бях я виждал само два пъти — изглеждаше приятно и за ръст един и шейсет беше точно толкова закръглена, колкото трябва, а топлият тен много подхождаше на умните й кафяви очи. Имаше тъмнокестенява коса, прибрана назад. Казваше се Ейми Деново и беше завършила колежа Смит през юни. Лили я беше наела преди десетина дни за сто долара седмично да й помага в търсенето и подреждането на материали за книга, която някакъв човек се канеше да пише за баща й — той беше натрупал състояние от строителство на канализации и прочее и й беше оставил достатъчно авоари, за да поддържа десетина луксозни апартаменти като този.

Двете размениха няколко думи и Ейми си тръгна, а ние продължихме да говорим за бейзбол, главно за отбора на „Мете“, неговите предимства, ако изобщо има такива, освен Томи Дейвис, Бъд Харелсън и Том Сийвър и какво би постигнал в бъдеще, стига да сме живи да видим. Довършихме бавно питието си и в шест станах да си ходя, така че Лили да има достатъчно време да се преоблече. Беше канена на вечеря, където присъстващите възнамеряваха да премахнат градската беднота посредством речи. Аз имах среща в по-късен час и възнамерявах да наруша благосъстоянието на едни мои приятели, като извадя някое и друго асо.

На партера обаче бях заловен. Портиерът Албърт тръгна да ми отвори вратата, когато някой ме повика по име. Обърнах се — Ейми Деново стана и се приближи към Мен. Усмихна ми се много мило и попита:

— Бихте ли ми отделили няколко минути за един съвет?

— Разбира се — отвърнах аз.

Тя погледна Албърт, който разбра намека и се отдалечи.

Предложих й да седнем и се насочихме към пейката до стената, но вратата пак се отвори, влязоха мъж и жена, тръгнаха към асансьора и застанаха пред него.

— Тук е доста оживено — каза Ейми Деново. — Помолих ви за няколко минути, но ми се струва, че може да е повече. Имате ли време? Освен това, става дума за нещо много лично… Искам да кажа — лично за мен…

До този момент не бях забелязал трапчинките на бузите й. Те винаги стоят очарователно на по-тъмна кожа.

— Вие сте на двайсет и две — казах аз. Тя кимна.

— В такъв случай може би ще е достатъчна една минута. Не се женете за него сега. Много сте млада. Почакайте поне година и…

— О, не е това. Става дума за нещо много лично…

— Според вас бракът не е ли нещо много лично? Точно там е лошото. Ако имате предвид няколко часа, а не няколко минути, съжалявам — имам среща в осем, но знам едно заведение на ъгъла, където сервират алкохол и правят вкусни сандвичи с яйца и аншоа, стига да обичате аншоа.

— Обичам.

Вратата пак се отвори, влязоха две жени и тръгнаха към асансьора. Тук явно не беше място да се обсъждат прекалено лични въпроси.

Ейми ставаше за разходка — не избързваше, не изоставаше и не се превземаше. По това време, през август, в задната част на „Хладилника“ се намират свободни места. Седнахме на — масата в ъгъла, където двамата с Лили често похапваме. След като сервитьорката взе поръчката, попитах дали не иска да отложи личната част, докато сложим някой залък в уста. Тя поклати глава.

— По-добре направо да… — Ейми помълча десетина секунди и после каза на един дъх: — Искам да намерите баща ми.

Погледнах я учудено.

— Да не сте го загубили?

— Не, не съм го загубила… Защото никога не съм го имала. — Произнесе тези думи бързо, като че ли някой се готвеше да й попречи. — Реших, че трябва да кажа на някого. Това беше преди месец. После си намерих работа при мис Роуън, разбрах, че ви познава, срещнах се с вас и разбира се чувала съм за вас двамата с Ниро Улф, обаче не искам той да се занимава с тази работа, искам вие да я свършите.

Трапчинките бяха изчезнали, а умните кафяви очи бяха приковани върху мен.

— Това няма да стане — отвърнах. — Аз съм на щатна работа при мистър Улф двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично, ако е нужно и не приемам самостоятелни поръчки. Но сега разполагам с един час… — погледнах часовника си — и двайсет минути, така че ако искате съвет, може и да ви дам. Безплатно.

— Трябва ми нещо повече от съвет.

— Виене може да прецените. Вие сте заинтересована страна.

— Наистина е така. — Тя не сваляше очи от мен. — Не бих могла да разкажа това на никого, освен на вас. Абсолютно на никого. Когато ви видях за първи път миналата седмица, почувствах, че вие сте единственият човек в света, на когото мога да се доверя. Дотогава не бях изпитвала такова чувство към никого — нито мъж, нито жена.

— Това е направо страхотно. Но не е нужно да ме четкате. Споменахте, че никога не сте имали баща.

Сервитьорката се появи с напитките и сандвичите и Ейми отмести поглед от мен. Когато ни сервираха и пак останахме сами, направи опит да се усмихне.

— Не говоря в преносен смисъл. — Тя понижи глас и се наложи да наостря уши. — Говоря буквално. Никога не съм имала баща. Не знам кой е той. Не знам дали е жив. Не знам как всъщност се казвам. Никой не знае за това — никой. Сега вие знаете. Това е. Според мен Деново не е истинското име на майка ми. Според мен тя никога не е била омъжена. Знаете ли какво означава Деново, тези две латински думи — de novo?

— Става дума за нещо ново. „Нова“ е нова звезда.

— Означава „отначало“. Започнала е всичко отначало. Нарекла се е Деново. Искам да знам със сигурност.

— Не сте ли я питали?

— Не. Исках да я питам, канех се и вече щ мога. Тя умря.

— Кога умря?

— През май. Само две седмици преди да се дипломирам. Прегази я кола. Шофьорът е неизвестен.

— Хванаха ли го?

— Не, не са. Още го търсят, поне така твърдят.

— Нямате ли роднини — сестра, брат…

— Не. Нямам никакви роднини.

— Трябва да имате. Всеки има роднини.

— Не. Нямам. Естествено, може и да имам някакви роднини под истинското й име.

— Нямате ли братовчеди, чичовци, лели?

— Не.

Ставаше много объркано. Или по-скоро — прекалено просто и ясно. Познавам хора, които обичат да се преструват на самотници, но Ейми Деново наистина беше съвсем сама — в нейния случай не ставаше въпрос за фантазии. Предложих й да опитаме сандвичите, тя взе един и отхапа. Естествено, когато за първи път седя на една маса с някого, независимо дали е мъж или жена, следя дребните неща — те казват много за човека, но този път не се занимавах с това, защото начинът, по който се хранеше, дъвчеше, преглъщаше и облизваше устни, нямаше отношение към неприятностите й. Забелязах, че не страда от липса на апетит, а тя доказа, че обича сандвичи с яйце и аншоа, като си изяде всичко. Попита ме дали тези сандвичи влизат в любимото меню на Ниро Улф, а аз отвърнах, че той вероятно би се изсмял презрително само като чуе за това. Щом опразнихме чиниите, тя ми каза, че не е предполагала колко ще огладнее, когато разкрие на някого тайната, пазена толкова дълго време, но станало точно така. Усмихна се леко и трапчинките пак се появиха на бузите й.

— Всъщност толкова малко познаваме самите себе си, нали така?

— Зависи — отвърнах. — Едни хора се познават прекалено добре, други — недостатъчно. Аз например не искам да знам защо някои сутрини ставам от леглото като в мъгла. Ако знаех, може би щях да си загубя съня. Но не ми пука, винаги се оправям. Що се отнася до вас, вие не, сте в мъгла, а под светлината на прожектор, който сте насочили към себе си. Защо просто не го загасите?

— Не съм го запалила аз. Виновни са други, най-вече майка ми. Аз не мога да го загася.

— Добре. Кой е най-важният въпрос за вас? Истинското име на майка ви и така нататък, или баща ви?

— Баща ми, разбира се. В края на краищата, живях с майка ми цял живот и сигурно това, че искам да науча истинското й име и разни неща за нея, е чисто любопитство. Но все нещичко трябва да знам за баща си. Жив ли е? Кой е той? Какъв е? Нали нося неговите гени.

Кимнах.

— Да, завършили сте колежа Смит и там сте научили прекалено много неща за гените. Веднъж мистър Улф каза, че учените трябва да пазят откритията си за себе си. Споделяйки ги с другите, те само им усложняват живота. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Тук има хубави пасти. Тя поклати глава.

— Признавам, че бих могла да изям всичко. Направо се учудвам, че съм толкова гладна, но ще откажа. Според вас… Казахте, че може да ми дадете съвет.

— Да. — Сложих ръка на масата. — Това не е лесна работа. Боя се, че ви трябва нещо повече от съвет. Дори да е от единствения човек, на когото може да се доверите. Естествено, никога няма да забравя тези думи. Вероятността след около седмица проучване истината да излезе наяве и да постигнете каквото — искате е едно на милион. Това обаче ще е трудно и много скъпо. Колко пари имате?

— Не много. Разбира се, ще ви платя.

— Не на мен. Вече ви обясних. Ниро Улф обаче има раздута представа за хонорарите — ето защо трябва да знам точно с какви средства разполагате. Стига да искате да ми кажете.

— Защо да не ви кажа? Аз самата не съм спечелила нищо, никакви сериозни суми, пък и все едно, вече съм ги похарчила. Имам единствено каквото остана от майка ми, след като платих за кремацията. Такова беше нейното желание. В банката имам малко над две хиляди долара, това е всичко. Нямам дългове и не дължа нищо на никого.

Погледнах я с учудване.

— С какво се е занимавала майка ви? Не, това е без значение. Имала е достатъчно пари да ви изпрати в скъп колеж. Освен ако някой не е помогнал.

— Не, тя се справяше с всичко сама. Попитахте с какво се е занимавала. Работеше при един телевизионен продуцент, все един и същ, откакто се помня. Сигурно е получавала петнайсет хиляди годишно, може би повече. Никога не ми е казвала. — Ейми ме изгледа изпитателно: — Ако платя на Ниро Улф двете хиляди долара, ще ви накара да работите по случая, нали?

Поклатих глава.

— Няма дори да ви изслуша. Той знае, че такава работа може да продължи година, а не му мига окото да поиска от клиент пет бона на седмица. Споменахте, че знаете за него, но явно не е така. Улф е твърдоглав, високомерен и надут и се мисли за най-добрия детектив на света, а аз споделям това мнение, иначе отдавна щях да напусна. Според мен заслужавате да ви се помогне, ясно е, че имате нужда от помощ, пък и ми харесват трапчинките ви, но ако му опиша случая и го помоля да ви определи час, той само ще ме изгледа възмутено. Ще си помисли, че не съм с всичкия си. Хрумна ми една идея, върху която може да помислите. Мис Роуън обича да прави услуги на хората, има куп пари и ако вие…

— Да не сте посмели да й кажете!

— Не ставайте. Нямам никакво намерение да й казвам.

Просто си помислих, че вие самата можете да й кажете и…

— Няма да кажа на никого!

— Добре, и аз няма да кажа на никого. Очите ви придобиха приятен блясък. — Продължих да я оглеждам. — Вижте какво, мис Деново. Затварям ви вратата само защото така трябва. Лично аз бих искал да се захвана със случая, защото вероятно ще се явят някои интересни страни и обрати и не е зле да имам клиентка с толкова приятна външност. Освен това съществува възможността да разследвам убийство. Когато научите…

— Убийство?

— Естествено. Засега това е само възможност. Чуете ли, че някой е прегазен от неизвестен шофьор, такава възможност винаги съществува. Споменавам това единствено, защото е още една причина, поради която бих се заел със случая. Но няма никаква надежда да убедите мистър Улф и не може да се направи ниша Съжалявам. Наистина.

Тя поклати глава без да откъсва поглед от мен.

— Но, мистър Гудуин! Оставам съвсем безпомощна. — Очевидно възможността за убийство не я развълнува много. — Какво да правя? Не мога да се обърна към никого.

Така приключи този разговор. Двайсет минути по-късно, когато спрях едно такси на Парк Авеню и дадох на шофьора адреса на Сол Панцър, вече не се чувствах така нафукан. Да работиш с най-добрия детектив на света не сте длъжни да ми вярвате — е много хубаво. Но когато някое красиво момиче ви каже, че сте единственият човек, на когото може да се довери, дори само да ви четка, а вие го отблъснете, не изпадате в особено добро настроение. Отпуснах се на седалката и се помъчих пак да мисля само за бейзбол. Пристигнах на ъгъла на Трийсет и осма и Парк Авеню в осем без шест минути. Що се отнася до благосъстоянието на приятелите ми, да не говорим за моето, ще ви спестя подробностите. Понякога на човек просто не му идват карти.