Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (23)

22.
Г-н Монк и тестената кошничка с миди

Изкачването с асансьора до офиса на Лукас Брийн на трийсетия етаж мина много по-бързо без Монк. Стотълмейър беше скръстил ръце на гърдите си и нервно потропваше с крак. Носех в отворената си чанта изненадата за Лукас Брийн и слушах ужасна инструментална версия на песента на Кайли Миноуг „Не мога да те избия от главата си“, която, разбира се, напълно си заслужаваше заглавието. Ужасната музика от асансьора още звучеше в главата ми, когато излязохме в чакалнята.

Красивата азиатка на рецепцията ни посрещна с най-доброто подобие на усмивка, което успя да докара. Носеше тънички слушалки с микрофон, които я свързваха с телефонната система. На няколко вградени в гишето на рецепцията плоски монитора се виждаха заснети от охранителната камера изгледи към фоайето, гаража и други участъци от сградата. На един от екраните зърнах Монк, седнал на една маса пред пекарната „Будин“ във фоайето. Беше постлал салфетки на седалката, преди да седне.

— Както ви уведоми нашият охранител долу — обърна се рецепционистката към Стотълмейър, — господин Брийн е много зает и би предпочел да дойдете някой друг път.

Тя отвори календара си и прокара остър, лакиран в червено нокът по страницата.

— Мисля, че може да ви вмести в програмата си през март догодина, ако предположим, че все още заемате сегашната си длъжност в полицията.

Стотълмейър също се насили да се усмихне лицемерно:

— Кажете на господин Брийн, че оценявам колко е зает и че искам да ми отдели само една минутка от времето си, за да се извиня.

— Тук сте, за да се извините? — попита тя, извивайки съвършено оформената си вежда.

— Тук съм, за да се просна в краката му — каза той.

— Аз също — обадих се.

— Това му харесва — каза служителката на рецепцията. Този път усмивката й беше истинска и в нея се долавяше садистична нотка.

— Сигурен съм, че е така — каза Стотълмейър.

Тя се обади на Брийн и му каза защо сме дошли. Не знам какво каза той, но след миг тя ни кимна.

— Можете да влезете. — Тя кимна към офиса на Брийн. Зачудих се дали тя е истинско човешко същество или смътно напомнящ жив човек робот, и дали когато си тананикаше, звукът наподобяваше музиката, която чухме в асансьора.

С приближаването ни, плъзгащите врати към кабинета на Брийн се отвориха. Брийн стоеше в центъра на стаята. Изобщо не приличаше на човека, когото бяхме видели предната вечер. Напълно се беше съвзел от простудата и беше облечен в един от ушитите си по поръчка костюми.

— Тази сутрин изглеждате по-добре — каза Стотълмейър.

— Имате шейсет секунди — каза Брийн, като си погледна часовника. Забелязах монограма върху копчето на ръкава му.

— Повече не ми и трябват — обясни Стотълмейър. — Просто исках да се извиня за всички неприятности, които ви причиних през последните няколко дни. Вие ни казахте още от самото начало, че никога не сте стъпвали в къщата на Естер Стовал.

— Никога не съм срещал тази жена — каза Брийн. — Вие обаче отказвахте да ме чуете. Вместо това ме обвинихте за всички убийства в града.

Стотълмейър вдигна ръце, за да покаже, че се предава.

— Прав сте. Аз сгреших. Послушах Монк, когато трябваше да послушам вас. Не ви виня, че побесняхте.

Брийн кихна и си избърса носа с кърпичка.

— Наистина. Като стана дума за Монк, къде е той?

— Има проблем с асансьорите — казах. — Затова остана долу във фоайето. Мога обаче да му се обадя по клетъчния си телефон. Знам, че би искал да ви каже няколко думи.

Извадих телефона си, натиснах бутона за бързо набиране, включих го на високоговорител, и го протегнах, така че всички да чуваме какво казва Монк.

— Тук е Ейдриън Монк — изрече той във високоговорителя. — Чувате ли ме?

— Да — казах.

— Проба, едно, две, три — каза Монк.

Стотълмейър взе телефона от мен и кресна в него:

— Чуваме те, Монк. Действай. Господин Брийн няма цял ден на разположение. Загубихме достатъчно време на този човек.

Брийн кимна одобрително на Стотълмейър, подсмръкна и избърса нос с кърпичката си. Очите му започваха да сълзят.

— Искам да кажа колко много съжалявам, че ви досадих така снощи — каза Монк. — Надявам се, че ще приемете този подарък като малък знак на разкаяние за неудобството, което ви причинихме.

Бръкнах в чантата си и извадих голяма, бяла, пухкава котка от породата турски ван, с черни петна на главата и опашката, и я поднесох на Брийн.

Той моментално закиха и се отдръпна.

— Оценявам жеста, но съм алергичен към котки.

— Следователно не бихте държали котка в къщата си — каза Монк.

— Разбира се, че не. — Брийн хвърли гневен поглед към телефона, сякаш Монк стоеше там, после измести погледа си към мен. — Имате ли нещо против да махнете тази котка от мен, ако обичате?

Пъхнах котката в отворената си чанта.

— Снощи не сте имали простуда, а алергичен пристъп — каза Монк. — Балтонът ви е бил покрит с котешки косми от къщата на Естер Стовал. Разнесли сте косми навсякъде из дома си, когато сте внесли палтото ви, за да го изгорите. Затова и аз кихах. Аз също съм алергичен към котки, и именно така разбрах, че сте убили Естер Стовал, кучето Спарки от пожарната и бездомника.

Именно котката в комикса за Мармадюк беше вдъхновила разкритието на Монк. Той си спомни, че беше кихнал първия път, когато срещна бездомника на улицата преди няколко дни, и отново в навеса под магистралата, където онзи се бе приютил, снощи. Беше предположил, че човекът спи с котки, но никъде около мястото, където се бе приютил скитникът, нямаше котки.

Лицето на Брийн почервеня от ярост. Той обърна сълзящите си очи към Стотълмейър:

— Мислех, че сте дошли да се извините.

— Излъгах. Дойдох да ви арестувам за убийство. Като стана дума: имате право да мълчите…

Брийн го прекъсна:

— Алергичен съм към цветен прашец, към плесен и към един от парфюмите на жена си. Течащият нос не доказва нито едно проклето нещо.

— Котешката козина обаче го доказва — рече Монк.

— Естер е взела котката от порода турски ван само няколко дни преди убийството си. Това е рядка порода. Обзалагам се, че ще намерим косми от тази котка, и от другите, които тя притежава, в къщата и в колата ви.

— В момента претърсваме къщата ви — каза Стотълмейър. — Ще направим ДНК анализ и ще сравним намерените косми с онези, които взехме от тялото на бездомника и другите котки на Естер. Ще си паснат.

— И въпреки това вие казахте, че не притежавате котка и че никога не сте стъпвали в къщата на Естер Стовал — каза Монк. — Така остава само едно обяснение. Вие сте убиец.

Беше странно преживяване. Монк обобщаваше случая и отправяше обвинение към убиец, без дори да е в една и съща стая с него. Това не му доставяше дори наполовина удовлетворението, което би изпитал, ако можеше да гледа противника си в очите. Поне за мен със сигурност беше така. Но беше достатъчно. На Брийн нямаше да му се размине безнаказано извършването на тези убийства. Отиваше в затвора.

Брийн се усмихна подигравателно, и гледката беше прекрасна. Подигравателната му усмивка беше немощна и неискрена. Липсваха й тънкото излъчване на власт и самодоволната увереност на всички други подигравателни усмивки, с които ни беше удостояван през последните няколко дни.

— Подхвърлихте доказателството, за да скроите срещу мен лъжливо обвинение, като част от някаква извратена, лична вендета.

— Запази си приказките за съдебния процес — каза Стотълмейър. — Идваш с нас.

Брийн измарширува до гишето на рецепцията, без да обръща внимание на Стотълмейър.

— Теса, незабавно се свържи по телефона с адвоката ми.

Излязохме след него навън и, точно когато стигнахме до него, той светкавично се врътна кръгом, измъкна котката от чантата ми и замахна с фучащото и драскащо животно към лицето на Стотълмейър. Той залитна назад, като се бореше с разярената, размахала ноктите си котка.

Брийн хукна презглава към офиса си, като пътьом насочваше дистанционното към вратите. Стотълмейър отдръпна котката от лицето си, пусна я върху скута на жената от рецепцията и се втурна да преследва Брийн, но вратите се плъзгаха и се затваряха със силен трясък в лицето му точно когато стигнеше до тях.

— По дяволите — кресна Стотълмейър.

— Какво става? — настойчиво запита Монк по телефона.

— Брийн се измъква — казах му, после се обърнах и се изправих пред рецепционистката, която небрежно галеше котката. — Отворете вратите.

— Не мога — каза тя.

Идваше ми да я удуша.

— Добре. — Стотълмейър извади пистолета си и за миг се изплаших, че ще я застреля. — Аз ще го направя.

Той се прицели във вратите.

— Бронирани са — каза тя.

Стотълмейър изруга и прибра оръжието си в кобура.

— Той има ли личен асансьор вътре?

Тя не отговори.

Капитанът завъртя стола й така, че тя се оказа с лице към него, наведе се и допря лицето си плътно до нейното.

По лицето му се стичаха малки вадички кръв там, където го беше одраскала котката. Не знам как се почувства тя, като видя страховитата му физиономия, но котката се ужаси. Изскочи от скута на рецепционистката, изкатери се забързано по крака ми и влезе в чантата ми.

— Зададох ви въпрос — каза Стотълмейър.

— Запазете си въпросите за адвоката на господин Брийн — каза тя: в гласа й се долови съвсем лека неувереност.

— Как ще ви хареса, ако ви обвинят за съучастие в убийство?

— Не можете да направите това — каза тя. — Не съм убила никого.

— Помогнали сте на троен убиец да избяга. Сигурен съм, че съдебните заседатели ще проявят голямо съчувствие към вас.

— О, да — каза Монк от клетъчния ми телефон. — Веднага ще разберат каква мила и искрена личност сте.

Тя примигна веднъж.

— Да, той има личен асансьор.

— Къде отива? — попита Стотълмейър.

— До гаража на паркинга — каза тя.

Стотълмейър посочи към мониторите на охранителните камери.

— Покажете ми го.

Тя натисна елин клавиш и пред нас върху един от екраните се показа лъскавото „Бентли“ на Брийн на мястото си на подземния паркинг. На друг монитор видяхме как Монк крачи из фоайето, притиснал клетъчния телефон към ухото си.

Стотълмейър изкрещя в клетъчния ми телефон:

— Монк, Брийн бяга. Отива към гаража на паркинга. Не мога да сляза дотам навреме. Трябва да го спреш.

— Как се предполага да го направя? — попита Монк.

— Не знам — каза Стотълмейър, — но по-добре бързо измисли нещо.

Монк се втурна навън и изчезна от обсега на монитора. Стотълмейър ми върна клетъчния телефон, извади своя и се обади в полицейския участък за подкрепление.

Обърнах се към служителката на рецепцията и посочих екрана, на който се виждаше фоайето. Исках да видя какво прави Монк.

— Можете ли да мръднете тази камера? — попитах.

— Закрепена е неподвижно — каза тя.

Разбира се, че беше закрепена неподвижно. Цялата охранителна система беше специално програмирана да не прави нищо, което Стотълмейър или аз искахме от нея.

— Можете ли да ми покажете изхода от гаража и улицата, на която се излиза от него?

Тя натисна един клавиш и от двете страни на разделен екран се появиха две изображения. Едната камера гледаше надолу към вътрешността на гаража откъм улицата. Другата беше отвън и показваше изхода и тротоара пред гаража.

Погледнах към другия екран — онзи, на който се виждаше бентлито на паркинга. Брийн излезе тичешком от асансьора и се качи в колата си.

Погледнах отново към разделения на две екран. Къде беше Монк? Какво правеше?

Имаше лесен начин да открия. Притиснах клетъчния телефон към ухото си, но чух единствено сигнал „свободно“. Монк беше затворил.

Стотълмейър рязко затвори капачето на телефона си и дойде при мен.

— Къде е Монк?

— Не знам — казах.

Наблюдавахме монитора, показващ гаража, докато Брийн даде заден ход и излетя от паркинга с бясна скорост.

— Обадих се за подкрепление и сложих проследяващо устройство на колата на Брийн — каза Стотълмейър. — Не би трябвало да е особено трудно едно „Бентли“ да бъде забелязано по улиците или по някой от мостовете.

— Ако не го зареже веднага щом се измъкне оттук — казах.

— Ще предупредим летищата, железопътните гари и граничните пунктове.

Това не ми вдъхна кой знае каква увереност. Бегълци, разполагащи с по-малко средства от Брийн, успяваха да се укриват от властите с години. Брийн вероятно разполагаше със запас от пари за спешни случаи, скрити някъде. Знаех с ужасяваща сигурност, че ако се измъкнеше от сградата, Брийн щеше просто да се изпари.

Никога нямаше да го намерят.

На мониторите на охранителната система на рецепцията наблюдавахме онова, което последва. Видяхме как бентлито отпрашва нагоре по рампите към изхода. И тогава видяхме Монк.

Стоеше на тротоара точно пред изхода от гаража, с по един самун хляб от заквасено тесто във всяка ръка.

Стотълмейър присви очи срещу екрана.

— Той хляб ли държи?

— На това ми прилича — казах, като местех поглед между мониторите. На единия екран се виждаше как Монк препречва изхода, а друг показваше бентлито на Брийн, задаващо се с бясна скорост към него.

— Какво прави Монк, по дяволите? — каза Стотълмейър.

— Търси си смъртта — казах. — Брийн ще го прегази.

Брийн се носеше стремглаво към изхода, като изобщо не се и опитваше да намали скоростта, докато се приближаваше към Монк. Наистина хвърчеше с бясна скорост.

Монк обаче не помръдваше. Стоеше там като Клинт Истууд, стоически вперил поглед в колата, с хлябовете в ръце. Дори Клинт щеше да изглежда нелепо и откачено.

В последната възможна секунда Монк метна хлябовете, които държеше, към предното стъкло на колата на Брийн, и бързо се отдръпна. Самуните се пръснаха и обсипаха цялото стъкло с късчета хляб и гъст пълнеж от миди, напълно замъглявайки видимостта на Брийн.

Бентлито излетя от изхода и излезе на улицата. Въртейки волана на сляпо, Брийн залитна в един завой и се блъсна в редица от паркирани коли. Бентлито се нагъна като смачкана метална кутия от безалкохолно, а при удара се разнесе пронизителен вой на аларми нагоре и надолу по улицата.

Стотълмейър ме погледна зашеметено и невярващо.

— Наистина ли току-що видях Монк да спира летяща с бясна скорост кола, като я замери с две хлебчета с пълнеж от миди?

— Хлебни кошнички от заквасено тесто — казах, самата аз твърде шокирана.

— Така си и помислих — каза той и затича към асансьорите. — Нямам търпение да напиша това в рапорта си.

Погледнах към монитора и видях Монк да се изправя на крака, олюлявайки се. Извади телефона си и набра някакъв номер. Клетъчният ми телефон иззвъня точно когато Стотълмейър влезе в асансьора.

— По-добре се обади на някой общопрактикуващ лекар — каза Монк.

— Брийн ранен ли е? — попитах.

— Аз съм ранен — каза Монк. — Ожулих си дланта.

— Мисля, че ще оживеете казах.

— Имаш ли представа колко много хора вървят по този тротоар всеки ден? Кой знае какво имат под обувките си. Възможно е сега, докато си говорим, из вените ми вече да бушува смъртоносна инфекция.

Докато Монк говореше, видях на монитора нещо, което ме изплаши много повече от микробите на тротоара. Лукас Брийн излизаше от изпотрошената си кола. Беше разчорлен, окървавен и покрит с изпочупени стъкла.

И държеше пистолет.

— Господин Монк, Брийн има пистолет! — възкликнах. — Бягайте!

Монк се обърна и видя Брийн да се препъва към него, насочил пистолета си с трепереща ръка. Хората на улицата нададоха паникьосани викове и се скриха. Дори рецепционистката ахна при вида на пистолета, а тя се намираше трийсет етажа над улицата, в безопасност зад гишето си, наблюдавайки всичко на екрана.

Аз обаче знаех какво чувства. Беше като да гледаш филм на ужасите, само че това тук не бяха актьори.

Единствените хора, които още стояха на улицата, бяха Монк и Брийн. Лицето на Брийн беше изкривено от ярост.

— Не искате да направите това — каза Монк, все още притиснал телефона към ухото си.

— Никога в живота си не съм искал нещо повече, отколкото сега искам това — каза Брийн. — Мразя ви с всяка клетка на съществото си.

Чувах го ясно по телефона, а на мониторите на охранителните камери виждах от различни ъгли цялата ужасяваща сцена, която се разиграваше.

— Отвличайте вниманието му — казах. — Стотълмейър пристига.

— Това ще бъде голяма грешка — каза Монк.

— О, наистина ли? Кажете ми една причина, поради която не бива да ви отнеса главата с изстрел — каза Брийн.

— Ще се отрази зле на туризма.

Брийн се ухили. Няколко от зъбите му липсваха.

— Ще се видим в ада, Монк.

Разнесе се пистолетен изстрел, само че Брийн беше онзи, който се завъртя около собствената си ос. Пистолетът излетя от ръката му.

Монк се обърна и видя лейтенант Дишър да се изправя от прикритието се зад една кола, насочил пистолета си към Брийн, който стискаше ранената си ръка.

— Полиция — каза Дишър. — Вдигнете ръце и легнете по очи на земята. Веднага.

Предприемачът се отпусна на колене, после легна напред, протягайки ръце пред тялото си.

Дишър изтича до Брийн, изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници.

— Добър изстрел — каза Монк.

— Късметлийски изстрел — каза Дишър. — Целех се в гърдите му.

— Няма значение в какво се е целел — казах в телефонната слушалка. — Благодарете му, господин Монк.

— Спасихте ми живота — каза Монк. — Благодаря.

— Просто си върша работата — каза Дишър, но очевидно доста се гордееше със себе си. Аз също се гордеех с него.

Точно тогава Стотълмейър изтича от сградата и се приближи към полицаите.

— Ранди, какво правиш тук?

— Сметнах, че може да ви потрябва подкрепление — каза Дишър. — Затова ви последвах и паркирах отвън.

Стотълмейър прецени набързо ситуацията, извади от джоба си гумена ръкавица, и вдигна с нея пистолета на Брийн.

— С други думи — каза той — ти наруши пряка заповед.

— Не помня да сте го формулирали като заповед, сър — каза Дишър.

— Хубаво — каза Стотълмейър. — Тогава и аз не помня.

— Някой наистина би трябвало да повика линейка — каза Монк.

Стотълмейър погледна надолу към Брийн, който стенеше и се гърчеше на паважа.

— Да, доста го боли.

— Имах предвид себе си — каза Монк и вдигна ръка. Не виждах ръката му на монитора, но виждах изражението върху лицето на Стотълмейър.

— Това е драскотина, Монк.

— Хората плюят по тротоарите — каза Монк. — По тях пикаят кучета. Тази драскотина може да се окаже фатална.

— Прав си — каза Стотълмейър. — Ранди, веднага повикай лекар тук.

Дишър кимна, извади телефона си и се обади.

Стотълмейър обви ръка около раменете на Монк.

— Добре се справи, Монк. Наистина добре. Тестената кошничка с пълнеж от миди беше гениална идея.

— Всъщност не — каза Монк и показа на Стотълмейър едно петънце на якето си. — Якето ми е абсолютно съсипано.