Рекс Стаут
Почти мъртъв (1)

I

Повечето клиенти, които идват при Нироу Улф с предварително уговорен час, особено от далечна Небраска, винаги изглеждат някак обезпокоени. Докато при този не се забелязваше нищо такова. Гладката му, без нито една бръчка кожа, неговите наблюдателни кафяви очи и тънките равни устни не издаваха възрастта му. Аз вече знаех, че е на 61. Когато пристигна телеграмата от Дж. Р. Херълд от Омаха, Небраска, с молба за среща в понеделник следобед, веднага проверих кой е. Оказа се собственик на железарска фирма за търговия на едро с добра репутация и над половин милион капитал — идеална възможност да му бъде поискана подобаваща такса, ако наистина е загазил. Само дето видът му не обещаваше нищо. Съдейки по него, по-скоро ми приличаше на човек, който иска да узакони някаква своя нова измишльотина за подрязване на орхидеи. Посетителят се настани удобно в червеното кожено кресло.

— Предполагам — каза той, — че най-добре ще бъде да ви кажа, защо избрах вас.

— Както желаете — измърмори Улф иззад бюрото си. Обикновено половин час след приключване на обяда гласът му никога не звучеше по-ясно, освен ако това не се налагаше.

Херълд кръстоса крака.

— Става въпрос за сина ми. Искам да го на меря. Преди около месец дадох обява в нюйоркските вестници, после се свързах с полицията в Ню Йорк… Какво има?

— Нищо, нищо. Продължавайте! Гримасата на Улф съвсем не беше „нищо“.

Както си седях на бюрото, бях готов да подскажа на Херълд, че ако в цялата тази работа няма да играе парата, по-добре ще е да я зареже веднага. Друг един преди него трябваше да плати още 1000 долара за привилегията да се ползва от услугите на кантората без изобщо да разбере какво стана.

Херълд се смути за минута, после с облекчение добави:

— А може би не искате да се бъркате в работата на полицията? Не се тревожете! Занимавах и Бюрото за изчезнали, някакъв лейтенант Мърфи… Изпратих обява и за специалната рубрика във вестника, но досега никакъв резултат. Жена ми започна да губи търпение и се наложи да позвъня на лейтенант Мърфи от Омаха. Казах му, че искам да наема частен детектив и го помолих д препоръча някой. Отговори, че не било ред но. В такива случаи ставам много настойчив и той ме насочи към вас. Лейтенант Мърфи мисли, че сте малко тежък за издирване на изчезнали, защото не сте се движели достатъчно… Но за вас работели двама — единият се казвал Арчи Гудуин, а другият — Сол Панзър, които много ги бивало. После се обадих тук.

Улф изхихика и ме посочи с пръст.

— Ето го мистър Гудуин. Разкажете всичко на него.

— Той работи за вас, нали?

— Да. Мой доверен помощник.

— Добре тогава, ще ви кажа. Ето как стоят нещата. Пол е единственият ми син; имам и две дъщери. Когато завърши университета в Небраска, го въведох в моя бизнес. Това стана през 1945, преди 11 години. В колежа Пол беше малко необуздан… Мислех, че ще се укроти, но напразно. Открадна 26000 долара от фирмата и аз го изгоних. — Той сви леко устни. — Изгоних го от фирмата и от къщи. Момчето напусна Омаха и никога повече не го видях. Тогава не исках да го виждам, но сега със съпругата ми мислим иначе. Преди месец, на 8 март, узнах, че друг е взел парите. Със сигурност разбрах кой го е направил. Нещата се уредиха, крадецът е там, където трябва, и сега смятам да открия сина си.

Херълд извади от джоба си голям плик, изсипа съдържанието му и стана.

— Това е негова снимка, правена през юни 1945-та. Последната.

Подаде една и на мен.

— Тук има 6, но можете да получите и още. — Върна се обратно и седна. — Синът ми беше наказан сурово. Желая да се изясним с него. Няма да му искам прошка, защото тогава имах всички доказателства, че той е взел парите. Сега, след като научих истината, трябва да го открия. Жена ми много настоява.

На снимката се виждаше момче със закръглени бузи, облечено в тога, с университетска шапка на главата. Имаше трапчинка на брадичката. На пръв поглед липсваше прилика с бащата. Да, бащата… Той със сигурност не беше сантиментален. Човек би казал, че това е или проява на мъжественост, или просто не му мигва окото. Предпочетох първото.

Улф сложи снимката на бюрото.

— Вие явно сте убеден — измърмори той, — че синът ви е в Ню Йорк. Защо?

— Защото всяка година жена ми и дъщерите получават картички от него за рождените си дни, нали ги знаете… През цялото време подозирах, че майка му и той си пишат, но тя отрече. Признава, че би го направила, ако имаше негов адрес. Значи, тя не е получавала нищо друго освен картички. И всички са пускани в Ню Йорк.

— Кога пристигна последната?

— На 19 ноември, преди по-малко от 5 месеца. За рождения ден на дъщеря ми Марджъри. Пак с клеймо от Ню Йорк.

Какво друго? Някой виждал ли го е тук?

— Доколкото знам, не.

— Полицията откри ли нещо?

— Не, нищо, но не се оплаквам. Предполагам, че се опитват. Естествено е в такъв голям град да са затрупани с работа. Мистър Улф, в едно съм сигурен — от Омаха синът ми замина направо за Ню Йорк. Замина с влак преди 11 години; всъщност така и не можах да го докажа. Няколко полицая разследваха случая в продължение на една седмица или може би се правеха, че вършат нещо, а сега е останал само един. Съгласих се със съпругата си, че трябва да действаме. И бизнеса изоставих…

— Така нищо няма да стане — каза Улф сухо. При него, както вече и при мен, очевидно взе връх втората ми констатация по отношение на мистър Херълд. — Някакви резултати от обявите във вестниците?

— Никакви. Получих писма от 5 детективски агенции, които ми предлагаха помощта си. Голяма част от писмата, повече от две дузини, бяха от смахнати или мошеници. Полицията ги провери — за нищо не ставаха.

— Какво пише в обявите?

— Сам съставих текста. Всички са еднакви.

— Херълд извади голям кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото си, бръкна в него и взе изрезка от вестник. Изви стола към прозореца, за да вижда по-добре и зачете:

„ПОЛ ХЕРЪЛД, НАПУСНАЛ НЕБРАСКА ПРЕЗ 1945, ЩЕ НАУЧИ ДОБРА НОВИНА, АКО СЕ СВЪРЖЕ ВЕДНАГА С БАЩА СИ. ИЗЯСНЕНО Е, ЧЕ Е СТАНАЛА ГРЕШКА. КОЙТО ПРОЧЕТЕ ТОВА И ЗНАЕ КЪДЕ Е ПОЛ ХЕРЪЛД СЕГА ИЛИ КЪДЕ Е БИЛ ПРЕЗ НЯКОЯ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ 10 ГОДИНИ, СЕ УМОЛЯВА ДА СЕ ОБАДИ СРЕЩУ ПОДХОДЯЩО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ — Х904 ТАЙМС“

— Изпратих текста до 5 нюйоркски вестника. — Той прибра изрезката в портфейла си.

— Общо 30 пъти. Прахосани пари. Нямам нищо против да ги харча, но мразя да ги пилея.

Улф изсумтя.

— Вероятно ще се наложи да ги „хвърлите“, като платите на мен или на Гудуин и Панзър. Синът ви може да си е сменил името веднага след пристигането си в Ню Йорк. Знаем, че нито полицията, нито обявленията във вестника са довели до някаква следа от него. А взе ли багаж със себе си, когато напусна Омаха?

— Да. Събра всички дрехи и някои други лични вещи в един голям, един по-малък куфар и чанта.

— Някъде на багажа му има ли негови инициали?

— Инициали? — Херълд се намръщи. — Защо? О, да, разбира се. На големия и на по-малкия куфар. И двата са подарък от майка му. Това пък защо?

— Само П. X. без второ име?

— Той няма второ име. Само П. X.. Какво имате предвид?

— Ако младежът го е сменил, възможно е за удобство да запази буквите П. X., тъй като поне десет хиляди имена се крият зад тези инициали. Дори и така да е, мистър Херълд, работата е доста завързана. Трябва да признаем и още нещо — синът ви предпочита да не бъде открит. Съобщенията във вестниците не са успели да го разчувстват. Предлагам да го оставите на мира.

— Искате да кажете да престана да го търся?

— Точно така.

— Не мога. Жена ми и дъщерите ми… Както и да е това е невъзможно. Трябва да го намеря.

— Все още ли искате да се заема със случая?

— Да. Вие, Гудуин и Панзър.

— Тогава държа да ви кажа, че сигурно ще минат месеци и ще има големи разходи. Таксата няма нищо общо с успеха на разследването, а при мен се плаща доста скъпо.

— Зная. Лейтенант Мърфи ме предупреди. — Херълд изглеждаше по-обезпокоен, отколкото в началото. — Мога ли да ви се обаждам по всяко време?

— Разбира се.

— Благодаря. — Той въздъхна. — А сега аванса…

— Може, за началните разходи. Но по-важно е първо да ми кажете всичко, което знаете.

Улф извърна глава.

— Арчи, вземи бележника! Вече го бях приготвил.

Един час след като клиента си отиде, а Улф беше в стаята с орхидеите за следобедните занимания с Теодор, оставих чека за 3000 долара в сейфа и седнах пред машината да напечатам бележките си. Като свърших, пред мен лежаха пет страници с най-разнообразни факти, от които само един — два щяха да влязат в работа. Пол Херълд имаше белег дълъг 3,5 инча на левия си крак от вътрешната страна на коляното, останал му от детинство. Това можеше и да помогне, ако при срещата ни с него беше със смъкнат панталон. Благодарение на раната попаднал сред тези, които не взели участие във войната. Майка му го бе наричала Пуси. Момчето си падаше по нежния пол и за известно време се беше задържал с една колежка от университета на име Арлин Мейси, но не задълго. След заминаването си на изток Пол не поддържаше връзки с никого. Беше завършил специалност социология, но за това баща му спомена между другото. Две години бе вземал уроци по цигулка. После продал цигулката си за 20 долара, което превърнало живота му в ад. Независимо от раната в коляното беше опитал футбол, естествено безуспешно, и бейзбол като ляв защитник в два мача срещу Канзас в 1944 година. Друго не беше спортувал. Пушеше и пиеше умерено. Баща му не знаеше за комара. Винаги беше играл с малки суми от парите, които родителите му пращаха, но случаи на нечестност и мошеничество не бяха регистрирани до момента на фаталния инцидент.

И така нататък… Не изглеждаше много обещаващо. Някаква страст като любов към скачащи животни или мания да стане президент биха помогнали поне малко, но и това липсваше. Ако баща му го познаваше отблизо, в което се съмнявах, то Пол беше едно обикновено момче със скапан късмет и сега едва ли някой можеше да каже какво се е случило с него. Реших, че никак не ми харесва рекламата на лейтенант Мърфи от Бюрото за безследно изчезнали, която беше направил пред мистър Херълд на мен и Сол Панзър. Всеки от полицейското управление в Ню Йорк, като се започне от най-висшия чин и се стигне до най-низшия, би дал една надница с данъците да види Нироу Улф в затруднено положение. Изглежда Мърфи, след като се беше блъскал с този случай цял месец, бе решил да го пробута на Нироу.

Разходих се до кухнята, за да споделя с Фриц, че имаме работа за две години и провалът ни е вързан в кърпа. Фриц се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Провал при нас? Това няма да го бъде поне докато Улф и вие двамата сте тук. — Каза го с такава сигурност; после извади от хладилника пластмасова кутия, занесе я на масата и махна капачката.

— Я чакай! — извиках с неодобрение. — Нали ядохме хайвер от херинга на обяд! Същото ли ще вечеряме?

— Скъпи ми Арчи — Държа да спомена, че Фриц ме превъзхождаше само по отношение на храната. — херингата беше само запържена с малко сос с лук и шушан. Тази ще бъде задушена на фурна с пастет от аншуа, мое производство. Тънките парчета сланина за увиване ще наложа с пет вида подправки. После в ястието ще покиснат малко глава лук и други три подправки, които ще извадя. Ще ви бъде сервирано със сметана отгоре. Сезонът на хайвера е кратък и мистър Улф с удоволствие може да яде от него три пъти на ден. Вие пък вървете при Ал на Десето авеню и хапнете шунка с ръжен хляб и зелева салата. — Той потръпна само при мисълта.

Кавгата беше почти готова, но успях да се измъкна от неизгодното положение, в което бях на път да изпадна, тъй като не ми се ходеше в заведението на Ал. Все още спорехме, когато в 6 часа Улф слезе с асансьора от своите любими стаи с цветя. След лекото и безболезнено приключване на дебатите с Фриц го оставих в кухнята и се върнах в кантората.

Улф стоеше до рафтовете с книги и гледаше глобуса, по-закръглен и от самия него. Явно искаше да се увери, че Омаха беше все там в Небраска. Постоя и се запъти към бюрото, заобиколи го и се насади с цялото си туловище в стола, направен по поръчка специално за него. Повдигна глава и огледа килима. 14 на 36 фута, той покриваше цялото празно пространство в средата на пода.

— Април е. — каза Улф. — Доста е замърсен. Трябва да напомня на Фриц да го занесе на почистване и да постели другите.

— Прав си, — съгласих се с него, като го погледнах — но едва ли можем още дълго да говорим за това. Ако искаш да избегнеш темата за Пол Херълд, дай нещо познато, като например въпроса за Близкия изток.

Той изсумтя.

— Не се налага аз да я избягвам. Лейтенант Мърфи е посочил теб и Сол. Свърза ли се със Сол?

— Да, смятаме да се преоблечем като набиращи нови привърженици за Армията на спасението. Той ще започне от Батъри и ще действа на север, а аз от парка Ван Кортланд на юг. Ще се срещнем при Грандс Туум на Коледа, за да споделим какво сме забелязали. После ще продължим в Бруклин. Дай нещо по-добро!

— За жалост, нямам. — въздъхна дълбоко Улф. — Може да се окаже безнадеждно. Има ли този Мърфи някаква причина да се заяжда?

— Защо мислиш, че е нещо конкретно? Той е ченге и това е достатъчно.

— Предполагам, че си прав. — Затвори очи и след миг отново ги отвори.

— Трябваше да откажа. Напълно съм сигурен, че никой в Ню Йорк не познава Пол Херълд под това име. Снимката е единадесет годишна. А как изглежда той сега? Много вероятно е да не желае да бъде открит. Ако съм прав, тези обяви във вестниците само го държат нащрек. Полицията можеше да го намери, а вече е минал цял месец и те… Свържи ме с лейтенант Мърфи!

Отидох до бюрото си и набрах номера. Успях да убедя един сержант, че само Мърфи ще ми свърши работа. Когато след малко се обади глас, направих знак на Улф.

— Лейтенант Мърфи? На телефона е Нироу Улф. Един мъж на име Джеймс Р. Херълд от Омаха, Небраска дойде днес следобед да ме наеме за издирването на сина си Пол. Каза, че вие сте му дали името ми. А, и още нещо, вашето бюро се е занимавало със случая на Пол около един месец. Всичко това е така, нали?

— Да. Приехте ли?

— Приех.

— Много добре! Желая ви успех, мистър Улф!

— Благодаря. Мога ли да попитам дали вече сте се добрали до нещо?

— Не, навсякъде стигахме до задънена улица.

— По време на разследването използвахте ли някои методи, различни от тези, които обичайно се прилагат?

— Зависи какво разбирате под „обичайни“ методи. Мисля, че случаят е доста ясен. С момчето са се отнесли жестоко и би могло да се каже, че доста се постарахме. Един наш добър полицай продължава да действа там. Ако изпратите Гудуин с пълномощното от Херълд, ще му покажем с удоволствие това, което имаме.

— Благодаря. Нещо друго?

— Мисля, че няма. Желая ви успех!

Този път Улф не му благодари. Затворихме телефона.

— Не е ли удивително! Та той си мисли, че ги е пробутал един малоумен. Отвратително ще бъде, ако се окаже прав. Откъде предлагаш да започнем?

— Във всеки случай не от Батъри — изръмжа Улф.

— Добре де… Май е по-лошо, отколкото предполагаме. Ами ако Пол сам е съчинил този план с кражбата на доларите, за да има повод да се измъкне от лапите на „татенцето“? Познавам го вече и не бих се изненадал. После пък, прочитайки обявата, където „татенцето“, без майката и сестрите го моли да се обади, споменавайки за грешката… Какво смяташ е направил Пол? Духнал е за Перу или Средния изток — ето ти пак този Среден изток. Или си е купил чифт бакембарди. Чакай, това е идея! Можем да проверим колко бакембарди са били продадени миналия месец и ако открием…

— Я млъкни! Стига с твоите „идеи“! Опулих очи.

— За бога, не е чак толкова отчайващо! Просто исках да поразпаля кръвта ти и както обикновено да те накарам да си размърдаш мозъка, а в случай, че…

— Казах, млъкни! Късно ли е да изпратим обява в утрешните вестници?

— За „Газет“ е късно, но в „Таймс“ може би ще успеем.

— Вземай бележника!

Дори и да загуби внезапно разсъдъка си, той беше мой работодател. Отидох до бюрото, взех бележника, обърнах на чисто и с химикал в ръка зачаках.

— Не в специалните рубрики, нали разбираш. — каза Улф — Съобщение, три инча дълго и две колони със заглавие „ДО П. X.“, напечатано с големи, ясни букви и разстояние между П и X. След заглавието да следва текст с малки букви: „НЕВИННОСТТА ВИ Е ДОКАЗАНА. СЪЖАЛЯВАМЕ ЗА НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА КЪМ ВАС.“ — Тук Улф спря за малко. — Смени думата „СЪЖАЛЯВАМЕ“ с „ВЪЗМУЩАВАМЕ СЕ“ и завърши с обобщението: „НЕ ДОПУСКАЙТЕ ОГОРЧЕНИЕТО ОТ НЕПРАВДАТА ДА ПОПРЕЧИ НА ПОПРАВЯНЕТО НА ЕДНА ГРЕШКА!“ — Отново последва пауза. — „НЯМА ДА ВИ ДОСАЖДАМЕ, НО СЕ НУЖДАЕМ ОТ ВАШАТА ПОМОЩ, ЗА ДА РАЗКРИЕМ ИСТИНСКИЯ ВИНОВНИК. УВАЖАВАМЕ ВАШЕТО НЕЖЕЛАНИЕ ДА ВЪЗОБНОВИТЕ КОНТАКТИТЕ СИ С КОГОТО И ДА БИЛО.“

Улф сви устни за момент, а после поклати глава в знак на одобрение.

— Ще свърши работа. Прибави името ми, адреса и телефонния ми номер.

— А защо да не намекнем и за майката?

— Не знаем какви са отношенията им.

— Нали е изпращал картички до нея за рождения й ден…

— От какви подбуди? Знаем ли?

— Не, не знаем…

— Тогава да не рискуваме. Можем да приемем със сигурност, че у него се борят две чувства: омраза поради несправедливото обвинение и желание да отмъсти. Ако не изпитва нито едното, нито другото, той е или унищожен като човек, или в него има вещо свръхчовешко и ние никога няма да го намерим. Разбира се, на мен ми е ясно, че това е стрелба в невидима цел и ако успеем, ще бъде чудо. Някакво друго предложение?

Казах, че нямам, и приготвих машината.