Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (18)

ПЪТУВАНЕТО НА ВРЪЩАНЕ

Смътно долових силен шум от мотор, който сякаш даваше газ на място. Помислих си, че някой от служителите загрява автомобил на паркинга зад блока, в който беше квартирата ми. Шумът стана толкова оглушителен, че ме разбуди окончателно. Наругах наум момчетата, решили да оправят колите точно под прозореца на спалнята ми. Беше ми горещо, бях изпотен и с чувство на слабост. Седнах на ръба на леглото и усетих ужасно схващане в прасците. Поразтрих ги. Спазмите бяха толкова разтърсващи, че се уплаших да не ми се натъртят краката и да излязат ужасни синини. Запътих се автоматично към банята да потърся някакъв мехлем. Не можех да ходя, виеше ми се свят. И тогава паднах — нещо, което никога не беше ми се случвало. Когато се посвестих, забелязах, че вече изобщо не ме вълнуват синините по краката ми. Винаги съм бил почти хипохондрик. Една по-особена болка като спазъма в прасците, който бях усетил преди малко, обикновено можеше да ме хвърли в най-хаотични тревоги.

Отидох до прозореца да го затворя, макар повече да не чувах шума. Установих, че е затворен плътно, а навън е тъмно. Беше нощ! В стаята беше задушно. Отворих прозореца, като се чудех защо ли съм го затворил. Нощният въздух беше прохладен и свеж. Паркингът беше пуст. Хрумна ми, че шумът може да е идвал от автомобил, който форсира на място в алеята между паркинга и моя блок. Престанах да си блъскам повече главата над това и се върнах в леглото да си доспя. Легнах напряко, провесил крака на пода. Мислех си, че ако спя в това положение, ще помогна за кръвообращението в прасците, които много ме боляха, но не бях сигурен дали е по-добре да са на ниско или да ги вдигна на възглавница.

Както се отпусках удобно и се готвех да заспя отново, една мисъл прониза ума ми с такава сила, че ме накара да се изправя с едно-едничко движение. Аз бях скочил в пропастта в Мексико! Следващата ми мисъл беше един псевдологически извод: щом бях скочил в пропастта умишлено, с цел да умра, значи сега трябва да съм призрак. Колко странно, помислих си, че след като умрях, съм се върнал под формата на призрак в своя апартамент в Лос Анжелис, на ъгъла на „Уестууд“ и „Уилшиър“. Нищо чудно, че усещанията ми са доста по-различни. Но пък ако съм призрак, съобразих аз, то как ще усещам полъха на свежия вятър или болката в краката си?

Опипах чаршафите на леглото си — съвсем реални бяха на пипане. Същото беше и с металната пружина. Отидох в банята. Погледнах се в огледалото. Ако се съди по вида ми, лесно можех да мина за призрак. Ужасно изглеждах. Очите ми бяха хлътнали, с огромни черни сенки под тях. Или бях обезводнен, или мъртъв. Инстинктивно започнах да пия вода направо от крана. Наистина можех да я гълтам. Наливах се глътка след глътка, сякаш не бях пил вода от няколко дни. Долових как дишам дълбоко. Жив бях! Ей богу, жив бях! Повече изобщо не се съмнявах в това, но кой знае защо то не ме въодушеви. Тогава през ума ми прелетя още по-необикновена мисъл: и друг път бях умирал и възкръсвал. Свикнал бях и затова сега не ми правеше впечатление. Мисълта беше толкова жива, че това я превръщаше в мним спомен. Мним спомен, който не идваше от ситуации, при които животът ми е бил в опасност. Нещо много по-различно беше. По-скоро беше смътното знание за нещо, което никога не се е случвало и няма никаква причина да се явява в мислите ми.

Не изпитвах никакво съмнение, че бях скочил в пропастта в Мексико. А сега се намирах в апартамента си в Лос Анжелис, на повече от четири хиляди километра от мястото, където бях скочил, без да имам и най-малкия спомен да съм извършвал пътуването на връщане. Все така автоматично аз пуснах водата във ваната и седнах в нея. Не усещах топлината на водата, бях замръзнал до костите. Дон Хуан ме бе научил, че в моменти на криза като сегашния човек трябва да използва течаща вода като пречистващо средство. Като си спомних това, станах и пуснах душа. Оставих топлата вода да облива тялото ми повече от час.

Исках спокойно и разумно да обмисля какво беше станало с мен, но не можех. Мислите сякаш се бяха изпарили от ума ми. Нямах мисли, но пък бях изпълнен докрай с усещания, които идваха на приливи в цялото ми тяло по начин, който бях неспособен да изследвам. Можех само да усещам връхлитането им и да ги оставям да си преминават през мен. Единственият съзнателен избор, на който бях способен, бе да се облека и да изляза. Тръгнах да закуся, нещо, което правех по всяко време на деня и нощта в ресторанта „Шип“ на улица „Уилшиър“, на една пряка от жилището ми.

Толкова пъти бях минавал от къщи до Шип, че познавах всяка стъпка по пътя. Но същият този път сега беше нещо ново за мен. Не усещах стъпките си. Имах чувство, че краката ми са омотани в памук или че тротоарът е застлан с дебел килим. Всъщност по-скоро се плъзгах. Неочаквано се озовах пред входа на ресторанта, макар че бях направил само две-три крачки, както ми се струваше. Знаех, че мога да гълтам храна, защото бях пил вода в къщи. Знаех също, че мога да говоря, защото си бях прочистил гърлото и псувах през цялото време, докато бях под душа. Влязох в ресторанта както обичайно и седнах на стойката. Дойде сервитьорката, която ме познаваше.

— Не изглеждаш много добре днес, скъпи — каза тя. — Да не си хванал грип?

— Не — отговорих аз, опитвайки се да звуча бодро. — Преработил съм се. Цяло денонощие не съм мигвал, писах доклад за курса. Между другото, кой ден е днес?

Тя си погледна часовника, каза ми датата и ми обясни, че това е специален часовник с датник, подарък от дъщеря й. Каза ми и колко е часът — беше 3,15 през нощта.

Поръчах си бифтек с яйце, пържени картофи и хляб с масло. Когато тя се отдалечи да изпълни поръчката ми, нова вълна от ужас заля ума ми: ами ако само съм си представил, че съм скочил в онази пропаст в Мексико в сумрака на отминалия ден? Но дори самият скок да беше илюзия, как съм могъл да се върна в Лос Анжелис от толкова далечно място само за десет часа? Спал ли съм тези десет часа? Или през тези десет часа бях летял, пълзял, плувал или каквото и да било до Лос Анжелис? И дума не можеше да става да съм пътувал с обикновени средства до Лос Анжелис от мястото, където бях скочил в пропастта, защото оттам само до Мексико Сити имаше два дни път.

В ума ми избликна друга странна мисъл. Беше със същата яснота като псевдоспомена от това, че и по-рано съм умирал и възкръсвал, и по същия начин ми беше напълно чужда: чувството ми за непрекъснатост и последователност беше непоправимо разбито. Действително бях умрял, по един или друг начин, на дъното на онзи пролом. Но умът ми не побираше, че съм жив и закусвам в „Шип“. Невъзможно ми беше да се вгледам в миналото и да видя тази непрекъсната линия от последователни събития, която вижда всеки от нас, като се вгледа назад.

Единственото обяснение, с което разполагах, беше, че съм последвал напътствията на дон Хуан; бях преместил събирателната си точка в позиция, която е предотвратила смъртта ми, и от вътрешното си мълчание съм извършил обратното пътуване до Лос Анжелис. На никакво друго смислено обяснение не можех да се опра. За първи път такъв ход на мисли ми се стори напълно приемлив и задоволителен. Той нищо не обясняваше, но определено говореше за една прагматична процедура, която преди бях изпробвал в по-мека форма, и тази нелогична мисъл, изглежда, донесе облекчение в цялото ми същество.

В ума ми почнаха да бликат една след друга съвсем ясни мисли. Имаха уникалното свойство да проясняват заплетените ми въпроси. Първата беше свързана с нещо, което винаги ме е тормозело. Дон Хуан го описваше като нещо характерно за мъжете-магьосници: неспособността ми да си спомням събития, станали, докато съм бил в състояние на повишено осъзнаване.

Дон Хуан бе описал състоянието на повишено осъзнаване като краткотрайно преместване на моята събирателна точка, което той всеки път предизвикваше у мен, като ме удряше рязко по гърба. С това отместване той ми помагаше да постигна достъп до енергийни полета, които обикновено са по периферията на осъзнаването ми. С други думи, енергийните полета, които обикновено са по края на събирателната точка, се оказват в центъра й за времето, докато тя е преместена. Преместване от такова естество имаше две последици за мен: една извънредна острота на мисълта и възприятието и, от друга страна — неспособност да си спомня, щом се върна в нормално състояние на осъзнаване, какво е ставало, докато съм бил в другото състояние.

Отношенията ми с останалите ученици в групата на дон Хуан бяха пример за тези две последици. Аз имах спътници, придружители за моето окончателно пътешествие. Взаимодействах с тях само в състояние на по_вишено осъзнаване. _Яснотата и обхватът на взаимодействието ни бяха изумителни. Проблемът беше, че във всекидневния ми живот оставаха само мъчителни полуспомени, които ме довеждаха до отчаяние с неспокойното чувство на някакво очакване. Може да се каже, че в обикновения живот живеех с постоянното озъртане за някой, който ще се появи най-неочаквано пред мен, излизайки от някоя административна сграда, или пък ще завие на ъгъла и ще се сблъска с мен. Където и да ходех, очите ми непрекъснато и неволно шареха навсякъде в търсене на несъществуващи хора, които обаче съществуваха като никой друг.

Докато седях в „Шип“ тази сутрин, всичко, което ми се беше случвало в състояние на повишено осъзнаване през всичките ми години с дон Хуан, отново се навърза в последователен спомен без прекъсвания и в най-големи подробности. Дон Хуан се оплакваше, че мъжът-магьосник, който е нагуал, поради големия обем на енергетичната си маса е принуден да се фрагментира. Казваше, че всеки фрагмент изживява специфичен обхват от цялото поле и че събитията, които се изживяват във всеки фрагмент, един ден трябва да се обединят, за да очертаят пълна, осъзната картина на всичко, което се е случвало през целия живот.

Вгледан в очите ми, той каза, че за това обединение са нужни години и че са му разказвали случаи за нагуали, които така и не постигали пълен, осъзнат обхват на дейността си и живеели фрагментирани.

Това, което изпитвах тази сутрин в „Шип“ надминаваше всичко, което можех да си представя и в най-буйните си фантазии. Дон Хуан ми бе повтарял много пъти, че светът на магьосниците не е неизменен, където всяко нещо е окончателно и непроменливо, а е свят на вечна неустановеност, където нищо не бива да се приема като даденост. Скокът в пропастта измени така драстично моята познавателна способност, че ми позволяваше да приемам възможности, които преди съм смятал за невъобразими и неописуеми.

Но каквото и да кажех за обединението на фрагментите си познание, то би било чист евфемизъм. В тази съдбовна утрин в „Шип“ аз изживях нещо безкрайно по-силно от оня ден, когато за първи път видях енергията, както протича във Вселената — денят, който завърши с това, че се бях пренесъл от университетския град до собственото си легло в моя апартамент, без изобщо да съм отивал в къщи по начина, по който изискваше моята познавателна система, за да приеме като реално цялото събитие. В „Шип“ аз свързах всички фрагменти на своето същество. Във всеки от тях аз бях действал напълно уверено и последователно и все пак нямах и представа, че съм го правил. Аз представлявах всъщност един огромен пъзел и когато всяка частица заемаше мястото си, това произвеждаше неописуем ефект.

Седях си в ъгъла на „Шип“, потях се, премислях всичко без никакъв резултат и упорито си задавах въпроси, на които не можеше да се отговори: как беше възможно всичко това? Как е възможно да съм бил фрагментиран по такъв начин? Кои сме ние всъщност? Положително не такива хора, за каквито вечно са ни подвеждали да се мислим. Аз — или поне някакво ядро в мен — имах спомени от събития, които никога не са се случвали. Дори не можех да плача.

— Магьосникът плаче, когато е фрагментиран — беше ми казал веднъж дон Хуан. — Когато е цялостен, обхваща го такава треска, която със силата си би могла да сложи край на живота му.

Точно такава треска ме обхвана! Съмнявах се дали изобщо ще се срещна повече с някого от моята група. Струваше ми се, че всички са заминали с дон Хуан. Аз бях сам. Исках да се замисля над това, да оплача тази загуба, да се потопя в облекчаваща душата печал, както правех обикновено. Но не можех. Нямаше за какво да се скърби, нищо, за което да се тъгува. Нищо нямаше значение. Всички ние бяхме воини-пътешественици и всички ни погълна безкрайността.

През всичкото време дон Хуан ми бе говорил за воина-пътешественик. Изключително ми харесваше тази метафора и се идентифицирах с нея, но на чисто емоционална основа. И все пак никога не бях разбрал какво всъщност има предвид той, въпреки че безброй пъти ми беше обяснявал значението й. Тази нощ, в ъгъла на „Шип“, аз проумях за какво е говорел дон Хуан. Аз бях воин-пътешественик. За мен имаха значение само енергетичните факти. Всичко останало бяха само подправки без никакво значение.

Докато седях онази нощ и чаках поръчката си, в ума ми избухна още една съвсем жива мисъл. Почувствах прилив на емпатия, прилив на идентифициране с предпоставките в учението на дон Хуан. Най-после бях постигнал целта на обучението му: аз бях едно с него, както никога дотогава. Въпросът изобщо не беше в това, че едва ли не бях воювал с дон Хуан и схващанията му, които бяха революционни за мен, понеже не отговаряха на моето последователно мислене на западен човек. По-скоро прецизността, с която дон Хуан представяше схващанията си, винаги ме е плашила до полусмърт. Неговата безпогрешност ми се струваше догматизъм. Именно това впечатление ме заставяше да искам разяснения и ме караше вечно да се държа като насила вярващ.

Да, аз бях скочил в пропастта, казах си аз, и не бях умрял, защото преди да стигна дъното на пролома, аз бях позволил на тъмното море на осъзнаването да ме погълне. Бях му се предал, без страх и съжаление. И това тъмно море ми бе предоставило всичко необходимо, за да не умра, а да се озова в леглото си в Лос Анжелис. Само преди два дни това обяснение нямаше да има никакъв смисъл за мен. Но в три часа през нощта, в „Шип“, то означаваше всичко за мен.

Ударих с ръка по масата, сякаш бях сам в помещението. Хората ме погледнаха и разбиращо се усмихнаха. Не ме интересуваше. Умът ми се бе съсредоточил над неразрешима дилема: аз бях жив, въпреки че преди десет часа бях скочил в пропастта, за да умра. Знаех, че такава дилема никога не може да се разреши. Обикновената ми познавателна способност изискваше линейно обяснение, за да бъде задоволена, а такова обяснение беше невъзможно. Проблемът беше в прекъсването на последователността. Дон Хуан беше казвал, че това прекъсване е магическо. Сега вече го знаех с цялата яснота, на която бях способен. Колко прав беше дон Хуан, когато казваше, че за да мога да остана, на мен ще ми е нужна цялата сила, цялото ми търпение и преди всичко стоманената издържливост на воина-пътешественик.

Искаше ми се да си мисля за дон Хуан, но не можех. Пък и не се измъчвах за дон Хуан. Струваше ми се, че между нас има гигантска бариера. В този момент напълно се убедих, че чуждата мисъл, която се бе промъкнала в мен, откакто се събудих, е вярна: аз бях някой друг. Някой ме бе сменил в момента на скока ми. Иначе щях с удоволствие да мисля за дон Хуан; щях да тъгувам за него. Дори щях сигурно да изпитвам и леко негодувание, загдето не ме беше взел със себе си. Такова би трябвало да бъде нормалното ми аз. Аз определено не бях същият. Тази мисъл започна да набира инерция, докато изпълни цялото ми същество. И тогава изчезнаха и последните останки от предишното ми аз.

Завладя ме ново настроение. Аз бях сам! Дон Хуан ме бе оставил в съня като свой агент-провокатор. Усетих как тялото ми започна да се освобождава от сковаността; постепенно ставаше все по-гъвкаво, докато накрая можех да дишам дълбоко и свободно. Разсмях се на глас. Не ме интересуваше, че хората ме гледат, и то вече без да се усмихват. Аз бях сам и нищо не можех да направя с това!

Изпитах просто физически усещането, че навлизам в коридор — коридор, който имаше своя собствена сила и ме теглеше навътре. Беше съвсем тих. Този коридор беше дон Хуан, мълчалив и необятен. За първи път усещах дои Хуан като физическа празнота. Нямаше място за сантименталности или мъчителни копнежи. Сигурно не ми липсваше, защото беше тук — едно деперсонализирано чувство, което ме притегляше в себе си.

Този коридор се оказа изпитание за мен. Изпитах въодушевление и лекота. Да, можех да пътувам през този коридор, сам или в компания, вероятно завинаги. И това не беше за мен нито бреме, нито развлечение. Беше нещо повече от начало на окончателното пътешествие — неизбежната участ на воина-пътешественик, — беше начало на нова ера. Би трябвало да се разплача от това, че намерих този коридор, но не плачех. Тук, в „Шип“, аз бях пред лицето на безкрайността! Колко невероятно! Усетих студени тръпки по гърба. Чух гласа на дон Хуан да казва, че Вселената наистина е необхватна.

В този момент се отвори задната врата, която водеше към паркинга, и влезе странен тип: мъж на около четиридесет години; размъкнат и изпит, но с доста приятни черти. Виждал съм го от години да се навърта около Университета, смесвайки се със студентите. Някой беше споменал, че е приходящ пациент в близката Болница на ветераните. Изглеждаше малко мръднал. Виждал съм го много пъти в „Шип“, надвесен над чашка кафе, винаги в един и същ край на бара. Виждал съм го и да чака отвън, поглеждайки през прозореца, докато се освободи любимото му място, ако някой го беше заел.

Като влезе в ресторанта, той седна на обичайното си място и после ме погледна. Очите ни се срещнаха. И в следващия момент той нададе ужасяващ писък, от който и аз, и останалите се смразихме до мозъка на костите. Всички ме гледаха с широко отворени очи, някои от тях застинали с несдъвкана храна в устата. Те явно мислеха, че съм изпищял аз. Вече им бях дал повод, като ударих по тезгяха и после се бях смял на глас. Човекът скочи от стола си и хукна към изхода на ресторанта, като се извръщаше да ме погледне и размахваше възбудено ръце над главата си.

Втурнах се след него, подчинявайки се на инстинктивен порив. Исках да го попитам какво беше видял в мен, че така изпищя. Настигнах го на паркинга и го помолих да ми каже защо бе викал. Той закри очи и отново запищя, дори още по-силно. Приличаше на дете, уплашено от нощен кошмар, което пищи със силата на целите си дробове. Оставих го и се върнах в ресторанта.

— Какво ти стана, скъпи? — попита ме сервитьорката със загрижен вид. — Помислих си дали не си избягал от мен.

— Просто отидох да видя един приятел — отговорих аз.

Сервитьорката ме погледна с израз на досада и удивление.

— Тоя човек ти е приятел? — възкликна тя.

— Единственият ми приятел на този свят — казах аз и това беше истина, ако може да се определи като „приятел“ човекът, който вижда през маската, която те прикрива, и знае откъде наистина идваш.