Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Active Side of Infinity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО

Определението краят на една епоха не беше съвсем метафора за дон Хуан. По-скоро бе точно описание на процеса, през който минават шаманите, за да разградят структурата на света такъв, какъвто го познават, и да я заместят с друг начин на опознаване на заобикалящия ги свят. Като учител дон Хуан Матус се стремеше от самото начало на познанството ни да ме въвежда в познавателния свят на шаманите от древно Мексико. По онова време терминът познавателен процес беше ябълката на раздора помежду ни. Аз го разбирах като процес, посредством който ние опознаваме заобикалящия ни свят. Едни неща влизат в обхвата на този процес и са лесно познаваеми за нас. Други не се побират и поради това остават като аномалии, тоест неща, които не можем да разберем адекватно.

От своя страна дон Хуан твърдеше от самото начало на познанството ни, че светът на магьосниците от древно Мексико се различава от нашия не по повърхностни белези, а по напълно различния начин, по който протича познавателният процес. Според него познавателният процес в нашия свят изисква интерпретация на сетивните данни. Казваше, че Вселената се състои от безкраен брой енергийни полета, разпръснати навсякъде из нея под формата на светещи нишки. Тези светещи нишки въздействат над човека като организъм. Реакцията на организма е да превърне тези енергийни полета в сетивни данни. След това сетивните данни се интерпретират и тази интерпретация именно се превръща в нашата познавателна система. Моите разбирания за познанието ме караха да смятам, че то е универсален процес, тъй както езикът е универсален процес. Всеки език има различен синтаксис, така както всяка система на интерпретация на света е с леко различна организация.

Твърдението на дон Хуан обаче, че шаманите от древно Мексико имали напълно различна познавателни система, за мен беше равностойно на това да кажеш, че имат различен начин на общуване, който няма нищо общо с езика. Отчаяно исках да чуя от него, че познавателната им система е с различен език, но все пак език. За дон Хуан краят на една епоха означаваше, че започват да се установяват елементи от едно различно познание. Елементите на моето нормално познание, все едно колко приятни и удовлетворителни са за мен, започват да се разтапят и изчезват. Съдбоносен момент в живота на човека!

Най-ценният за мен елемент беше моят академичен живот. Всяко нещо, което го застрашава, представляваше заплаха за най-дълбоката ми същност. Особено ако атаката е завоалирана, незабележима. Такова нещо ми се случи с професора, на когото бях отдал цялото си доверие — професор Лорка.

Бях се записал в курса по „когнитивна психология“ на професор Лорка, защото ми го бяха препоръчали като един от най-блестящите специалисти по това време. Професор Лорка беше направо красив мъж. Русата му коса беше грижливо сресана на една страна. Челото му беше гладко, без нито бръчица и му придаваше вид на човек, който през живота си за нищо не се е тревожил. Костюмите му бяха с изключително добра кройка. Не носеше вратовръзка, което му придаваше момчешки вид. Вратовръзка слагаше само ако имаше среща с важни личности.

По време на първата ми лекция при професор Лорка ме смути и изнерви това, че в началото взе да крачи назад-напред няколко минути, които на мен ми се сториха вечност. През цялото това време професор Лорка движеше нагоре-надолу тънките си, стиснати устни, като по този начин засилваше неимоверно напрежението, с което изпълваше претъпканата и със затворени прозорци зала. Внезапно той спря. Застана в центъра на залата на няколко крачки от моята банка и потупвайки по катедрата с акуратно навит вестник, започна да говори.

— Никога няма да се узнае… — подхвана той. Всички в залата едновременно започнаха трескаво да си записват.

— Никога няма да се узнае — повтори той — какво изпитва една жаба, докато седи на дъното на езерото и интерпретира жабешкия свят около себе си.

Гласът му показваше изключителна сила и убедителност.

— И така, какво мислите, че е това? — и той завъртя с широк жест вестника над главата си.

По-нататък прочете пред курса статия от вестник, в която се съобщаваше за изследванията на един биолог. Цитираше се описанието на учения какво изпитват жабите, когато над главите им прелитат насекоми.

— Тази статия разкрива небрежността на репортера, който очевидно е цитирал погрешно учения — заяви професор Лорка с авторитета на стопроцентов професор. — Един учен, колкото и да е невеж, никога не би си позволил да антропоморфизира резултатите от изследването си, освен ако, естествено, не е пълен профан.

След това встъпление той изнесе блестяща лекция за самостойността на нашата познавателна система или на познавателната система на всеки организъм поначало. Във встъпителната си лекция той ни обсипа с порой от нови идеи, които представи с изключителна простота, готови за употреба. Най-новаторската идея за мен беше, че всеки индивид от всеки вид на земята интерпретира света около себе си, използвайки данните, получени от специализираните си сетива. Той заяви, че човешките същества не могат дори да си представят например какво е да живееш в свят, управляван от ехолокация, какъвто е светът на прилепите и в който никоя от предполагаемите ориентировъчни точки не може дори да бъде осъзната от човешкия ум. Той показа съвсем ясно, че от тази гледна точка не може да има две сходни познавателни системи между отделните видове.

Когато напуснах аудиторията след края на продължилата час и половина лекция, аз се чувствах завладян от блестящия ум на професор Лорка. Оттогава станах заклет негов поклонник. Намирах лекциите му за повече от стимулиращи и провокиращи мисълта. Това бяха единствените лекции, които с нетърпение очаквах. Всичките му ексцентричности нямаха никакво значение за мен в сравнение с качествата му на превъзходен преподавател и мислител-новатор в областта на психологията.

По времето, когато за първи път присъствах на занятия с професор Лорка, аз вече бях работил почти две години с дон Хуан. Като човек, свикнал на определен ред, вече си бях затвърдил като стереотип на поведение да разказвам на дон Хуан всичко, което ми се е случвало във всекидневния свят. При първа възможност споделих с него за отношението си към професор Лорка. Превъзнасях професора до небесата и най-дръзко признах, че професор Лорка е моят пример за подражание. Изглежда, на дон Хуан му направи силно впечатление този израз на искрено възхищение, обаче ми отправи едно странно предупреждение.

— Не се възхищавай на хората отдалеч — каза той. — Това е най-сигурният начин да създадеш едно митологическо същество. Иди по-близо до своя професор, разговаряй с него, виж какъв е като човек. Изпитай го. Ако поведението на твоя професор следва убеждението, че е човек, който ще умре, тогава всичко, което прави, без значение колко странно би могло да изглежда, трябва да е обмислено предварително и окончателно. Но ако всичко се окаже просто думи, тогава той не струва и колкото едно развалено яйце.

Безкрайно се засегнах от това според мен коравосърдечие на дон Хуан. Помислих си, че може би донейде ревнува заради чувствата ми към професор Лорка. Щом тази мисъл се формулира в ума ми, почувствах облекчение — обясних си всичко.

— Кажи ми, дон Хуан — опитах се да приключа разговора ни в друг тон, — какво всъщност представлява съществото, което ще умре? Много пъти си ми говорил за това, но всъщност не си ми давал определение.

— Човешките същества са същества, които ще умрат — каза той. — Магьосниците твърдо смятат, че единственият начин да се справяме с този свят и с нещата, които правим в него, е като приемем напълно, че сме същества на път да умрем. Без да сме приели това основно схващане, нашият живот, всичките ни действия и светът, в който живеем, са неконтролируеми.

— По нима простото приемане на това води до толкова важни последици? — попитах с псевдопротестиращ тон.

— Можеш да се обзаложиш на това с живота си! — усмихна се дон Хуан. — Обаче номерът не е просто да го приемем. Трябва да въплътим на практика това убеждение и с него да изживеем целия си житейски път. Магьосниците от всички времена са казвали, че мисълта за смъртта ни е най-отрезвяващата мисъл па света. Грешката ни като човешки същества — а това е грешка, която се повтаря от незапомнени времена — е, че без много-много да сме говорили за това, ние вярваме, че сме влезли в царството на безсмъртието. Държим се така, все едно никога няма да умрем — това е една хлапашка дързост. Но по-вредно от това чувство за безсмъртие е съпровождащото го чувство, че можем да обхванем цялата непостижима Вселена с ума си.

Едно ужасно противостояние на две идеи ме приклещи в мъртва хватка: мъдростта па дои Хуан и знанието на професор Лорка. И двете бяха трудно разбираеми, всеобхватни и крайно привлекателни. Не ми оставаше нищо друго, освен да следвам хода на събитията, където и да ме отведе.

Последвах буквално съвета на дон Хуан да се сближа с професор Лорка. Цял семестър се опитвах да намеря достъп до него и да поговорим. Чаках благоговейно пред кабинета му в неговите приемни часове, но той никога не намери време за мен. Но въпреки че не успявах да разговарям с него, аз продължих все така безрезервно да му се възхищавам. Дори се примирих, че няма никога да разговаря с мен. Това нямаше значение, важното бяха идеите, които черпех от великолепните му лекции.

Докладвах на дон Хуан всичките си интелектуални находки. Бях изчел много литература над познавателния процес. Дон Хуан настоя повече от всякога да установя пряк контакт с подбудителя на моята интелектуална революция.

— Наложително е да разговаряш с него — каза той с настойчив тон. — Магьосниците никога не се възхищават от някого във вакуум. Те говорят с хората, опознават ги. Установяват отправните си точки. Сравняват ги. А ти се държиш малко хлапашки. Възхищаваш се от разстояние. Нещо подобно се случва с мъж, който се страхува от жените. Накрая гонадите му преодоляват неговия страх и го тласнат да се преклони пред първата попаднала жена, която му каже „здрасти“.

Опитах се с удвоено старание да се доближа до професор Лорка, но той беше като непристъпна крепост. Когато споделих с дон Хуан затрудненията си, той каза, че магьосниците гледат на всяко взаимоотношение с хората, независимо колко краткотрайно или незначително би било то, като на бойно поле. На това бойно поле магьосниците прилагат най-добрите си магии, всичките си усилия. Той ме увери, че за да се чувстваш свободно в такива ситуации — нещо, което никога не е било силната ми страна, — номерът е в това да се изправиш открито пред опонента си. Дон Хуан изрази отвращението си от плахите души, които до такава степен се страхуват от взаимодействие, че дори да влязат в контакт, изобщо не възприемат какво действително става, а просто си представят и предварително заключават какво се случва в зависимост от собственото си психологическо състояние. Те взаимодействат, без изобщо да бъдат част от това взаимодействие.

— Винаги гледай човека, който се състезава с теб в дърпане на въже — продължи той. — Недей просто да дърпаш въжето; вдигни глава и го погледни в очите. Тогава ще разбереш, че той е просто човек също като теб. Все едно какво говори, все едно какво прави, той също трепери от страх съвсем като теб. Такъв поглед прави противника безпомощен, макар и само за миг. Точно тогава нанеси удара си.

Един ден имах късмет — настигнах професора в ъгъла на фоайето пред кабинета му.

— Професор Лорка — обърнах се аз към него, — разполагате ли със свободна минутка, бих искал да поговоря с вас?

— Кой, по дяволите, си ти? — каза той най-непринудено, сякаш бях най-добрият му приятел и просто ме пита как съм днес.

Професор Лорка беше безцеремонен като всички, но думите му не ми въздействаха като груби. Усмихна се със стиснати устни, сякаш ме подканяше да си вървя или да кажа нещо съществено.

— Аз съм студент по антропология, професор Лорка — казах му, — и полевите изследвания, с които се занимавам, ми дадоха възможност да науча някои неща от познавателната система на магьосниците.

Професор Лорка ме изгледа с подозрение и досада. Очите му изглеждаха като две сини точки, изпълнени със злост. Той приглади косата си назад, сякаш бе паднала над лицето му.

— Аз работя с истински магьосник в Мексико — продължих, опитвайки се да предизвикам отклик у него. — Той е истински магьосник, забележете. Нужно ми беше цяла година време, за да го предразположа и да се съгласи да разговаря с мен.

Лицето на професор Лорка се отпусна; отвори уста и заговори, размахвайки изключително деликатната си ръка пред очите ми така, сякаш замесваше тесто за пица. Не можех да не забележа златните му емайлирани копчета за ръкавели, които съвършено подхождаха на зеленикавото му сако.

— И какво искаш от мен? — попита той.

— Бих желал да ме изслушате за минутка — отговорих аз — и да видите дали нещата, с които се занимавам, представляват интерес за вас.

Той сви рамене, сякаш неохотно се примирява с неизбежното, отвори вратата на кабинета си и ме покани да вляза. Знаех, че нямам време за губене, и направо започнах да описвам полевата си работа. Казах му, че съм бил обучен на процедури, които нямат нищо общо с нещата, които съм намерил в антропологическата литература за шаманизма.

Няколко секунди той движеше устни, без да произнесе нито дума. Когато заговори, посочи като главен недостатък на антрополозите, че никога не отделят достатъчно време, за да опознаят всички нюанси на конкретната познавателна система, използвана от хората, които те изучават. Той определи познанието като система на интерпретация, която при прилагането й дава възможност на хората да използват най-майсторски всички нюанси на значението, на които се гради разглежданата социална среда.

Думите на професор Лорка хвърлиха светлина пад цялата ми практическа работа. Без да съм овладял всички нюанси на познавателната система на шаманите от древно Мексико, би било крайно повърхностно да формулирам каквато и да било идея за този свят. Дори професор Лорка да не бе ми казал нито дума повече, това, което току-що изрече, ми беше предостатъчно. Но последва и една прекрасна лекция за познавателния процес.

— Твоят проблем — каза професор Лорка, — се дължи на това, че познавателната система на всекидневния ни свят, която всички възприемаме от деня, в който се родим, не е същата като познавателната система на магьосническия свят.

Това негово твърдение ме хвърли направо в еуфория. Убих се да благодаря на професор Лорка и да го уверявам, че в моя случай имам само един път на действие: да следвам неговите идеи през огън и вода.

— Това, което ти казах, са само общи идеи, естествено — допълни той, изпращайки ме от кабинета си. — Всеки четящ човек е осъзнал това, за което ти говоря.

Разделихме се почти като приятели. Когато разказах на дон Хуан как съм успял да направя контакт с професор Лорка, той реагира малко странно. От една страна, се въодушеви, но, от друга, изглеждаше загрижен.

— Имам чувство, че твоят професор не е точно такъв, за какъвто се представя — каза той. — Това, естествено, е от магьосническа гледна точка. Може би ще е най-мъдро от твоя страна сега да се отдръпнеш, преди всичко това да те е погълнало прекалено. Едно от висшите изкуства на магьосниците е да знаят кога да спрат. Струва ми се, че ти вече си получил от твоя професор всичко, което можеш да вземеш от него.

Моментално реагирах с порой от оправдания и упреци. Дои Хуан ме успокои. Каза, че нямал намерение да критикува или съди никого, но доколкото му било известно, твърде малко хора съзнавали кога да се оттеглят, а още по-малко от тях знаели как да се възползват от това, че са го осъзнали.

Въпреки предупреждението на дон Хуан аз не се отдръпнах; станах най-преданият студент, последовател и почитател на професор Лорка. Той, изглежда, се проникна от истински интерес към моята работа, макар че го довеждах до пълно отчаяние с нежеланието и неспособността си да формулирам ясно очертани концепции за познавателната система на магьосническия свят.

Един ден професор Лорка ми формулира концепция за „учения-гост на друг познавателен свят“. Той сподели, че искал да бъде широкомислещ и да разиграе като социолог възможността за различна познавателна система. Бе замислил истинско научно изследване, при което ще се събират и анализират протоколите. Ще се съставят тестове с познавателни въпроси, които ще бъдат предложени на шаманите, които познавах, за да се измери например възможността им да фокусират познавателните си способности над два различни аспекта на поведение.

Според неговия замисъл тестът ще започне с прост експеримент, в който те ще се опитат да разберат и запомнят писмен текст, който ще прочетат, докато играят покер. Тестът постепенно ще се усложнява, за да се измери например степента на фокусиране на познавателните им способности над сложни неща, които ще им бъдат казвани, докато спят и т.н. Професор Лорка предлагаше да се направи лингвистичен анализ на начина на изразяване на шаманите. Искаше да се направят точни измервания на реакциите им от гледна точка на скорост и точност, както и други варианти, които ще се очертаят при развитието на проекта.

Дон Хуан направо щеше да падне от смях, когато му разказах за замисленото от професор Лорка измерване на познавателните способности на шаманите.

— Е, сега вече твоят професор наистина ми хареса! — каза той. — Но ти не може да говориш сериозно за тази идея „да се измерят нашите познавателни способности“. И какво ще получи твоят професор, като измери реакциите ни? Ще стигне до убеждението, че сме тайфа малоумни, защото тъкмо това сме ние. Ние едва ли можем да бъдем по-интелигентни, по-бързи от обикновения човек. Обаче не е негова грешката да мисли, че може от единия свят да измери познанието на друг свят. Грешката е твоя. Ти не си успял да убедиш твоя професор, че когато магьосниците говорят за познавателния свят на шаманите от древно Мексико, те всъщност говорят за неща, които нямат еквивалент в света на всекидневния живот.

— Един пример — продължи той, — непосредственото възприемане на енергията, както протича във Вселената, е елемент на познанието, чрез който шаманите живеят. Те виждат как енергията протича и следват течението й. Ако нещо прегради този поток, те се отдръпват и се залавят с нещо съвсем друго. Шаманите виждат линии във Вселената. Тяхното изкуство или тяхната работа е да изберат тази линия, която ще ги отведе — възприятийно — в сфери, които нямат название. Може да се каже, че шаманите реагират непосредствено на линиите на Вселената. Те виждат човешките същества като сияйни кълба и търсят в тях енергийния им поток. Естествено, те реагират мигновено на тази гледка. Това е част от тяхното познание.

Казах на дон Хуан, че е невъзможно да говоря за всичко това с професор Лорка, защото не съм правил никое от нещата, които той ми описа. Моето познание си оставаше същото.

— А! — възкликна той. — Ти просто не си имал време, за да въплътиш елементите на познание от шаманския свят.

Тръгнах си от къщата на дон Хуан по-объркан от всякога. Един глас в мен направо настояваше да приключа всякакви занимания с професор Лорка. Разбрах колко прав беше дон Хуан, когато веднъж ми каза, че практическите изследвания, от които се интересуват учените, водят към създаването на все по-сложни и по-сложни машини. Това не са практически изследвания, които променят изотвътре течението на живота на отделния човек. Те не се използват за постигане на необята на Вселената като личен опит. Удивителните машини, които съществуват или едва сега се създават, са културна придобивка, която трябва да се ползва косвено дори от самите създатели на тези машини. Единствената награда за тях са парите.

Като ми посочи всичко това, дон Хуан ме застави да гледам по-критично на нещата. Наистина започнах да подлагам иа съмнение идеите на професор Лорка — нещо, което дотогава не бях си позволявал. В същото време професор Лорка продължаваше да бълва потресаващи истини за познавателния процес. Всяка негова декларация беше по-категорична от предишните, затова и силно се врязваше в съзнанието.

В края на втория семестър при професор Лорка аз стигнах до задънена улица. Не виждах никакъв начин да хвърля мост между двете линии на мислене — на дон Хуан и на професор Лорка. Това бяха успоредни пътища. Разбирах стремежа на професор Лорка към количествена и качествена оценка на познанието. По това време кибернетиката вече се бе появила на хоризонта, така че ставаше реалност практическото изследване на познавателния процес. Но светът на дон Хуан беше такъв, че не се поддаваше на измерване със стандартните инструменти на познавателната система. Аз имах щастието да бъда свидетел на този свят чрез действията на дон Хуан, но не бях го изживял от собствен опит. Чувствах, че точно това ми пречеше да хвърля мост между тези два свята.

Разказах всичко това на дон Хуан при едно от посещенията си при него. Според него бях определил неточно кое е пречката и следователно фактора, който не позволява прехвърлянето па мост. Той смяташе, че пречката е нешо, излизащо далеч извън пределите на индивидуалните човешки възможности.

— Може би ще си спомниш какво съм ти казвал за един от най-големите ни недостатъци като обикновени човешки същества? — попита той.

Не можех да си спомня нищо конкретно. Той ми бе посочвал толкова много недостатъци, които ни пречат като обикновени човешки същества, че умът ми забуксува на празни обороти.

— Ти очакваш от мен нещо конкретно — казах аз, — но не се сещам какво.

— Огромният недостатък, за който говоря — каза той, — е нещо, което трябва да имаш наум всяка секунда от живота си. За мен това е въпросът на въпросите и ще ти го повтарям непрекъснато, докато ти проглуша ушите.

След една безкрайна пауза аз се отказах от всякакви опити да се сетя.

— Ние сме същества на път към смъртта си — каза той. — Ние не сме безсмъртни, обаче се държим като безсмъртни. Това е недостатъкът, който ни погубва като индивиди и един ден ще ни погуби като вид.

Според дон Хуан преимуществото на магьосниците пред обикновените хора е, че магьосниците се осъзнават като същества на път към смъртта си и не си позволяват да се отклонят от това знание. Той подчерта, че е нужно да се полагат неимоверни усилия, за да се открие и поддържа това знание като абсолютно убеждение.

— Защо ни е толкова трудно да допуснем нещо, което е безспорна истина? — попитах аз, смутен от мащаба на нашата противоречивост.

— Това всъщност не е грешка иа човека — каза примирително той. — Някой ден ще ти разкажа нещо повече за силите, които подтикват човека да се държи като магаре.

Нямаше какво повече да кажа. Настъпи зловеща тишина. Дори не ми се искаше да науча какви са тези сили, за които намекваше дон Хуан.

— Изобщо не се затруднявам да преценя твоя професор от разстояние — продължи дон Хуан. — Той е безсмъртен учен. Той никога няма да умре. И стигне ли се до грижите, свързани със смъртта, сигурен съм, че топ вече се е погрижил за всичко. Има си вече място, където да бъде погребан, има солидна застраховка живот, която ще осигури семейството му. И изпълнил тези две задължения, той повече не мисли за смъртта. Мисли само за работата си.

— Професор Лорка умее да говори убедително — продължи дон Хуан, — защото е подготвен да използва думите точно. Обаче не е подготвен да се възприема сериозно като човек, който ще умре. Като безсмъртен той няма да знае как да го направи. Така че няма никакво значение колко сложни машини могат да създават учените. Тези машини по никакъв начин не могат да помогнат на нито един човек да се изправи пред неизбежната среща — срещата с безкрайността.

— Нагуалът Хулиан често ми е разказвал — продължи той, — за победоносните пълководци от древния Рим. Когато се завръщали у дома с победа, в тяхна чест устройвали огромни паради. Излагайки пред всички завоюваните съкровища и пленниците, превърнати в роби, победителите шествали през Рим на бойните си колесници. Редом до тях винаги яздел един роб, чието задължение било да шепне на ухото им, че цялата слава е нещо преходно.

— Ако ние по някакъв начин сме победители — продължи дон Хуан, — повече не ни е нужно някой да ни шепне на ухото, че всичките ни победи са мимолетни. Магьосниците обаче имат едно преимущество — като същества на път към смъртта те имат кой да им шепне на ухото, че всичко е преходно. И този шепнещ глас е смъртта, безпогрешният съветник, единственият, който няма никога да ни излъже.