Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (15)

ЯСЕН ПОГЛЕД

За пръв път в живота си изпаднах в пълно объркване как да се държа в света. Светът около мен не беше се променил. Явно грешката беше в мен. Влиянието на дон Хуан и всички практически занимания, свързани с него, в които той така дълбоко ме бе увлякъл, си взимаха своето и ме довеждаха до сериозна неспособност да се справям със себеподобните си. Обмислих затруднението си и стигнах до извода, че грешката ми беше в моя стремеж да меря всички с аршина на дон Хуан.

За мен дон Хуан беше човек, който живее живота си професионално, във всеки смисъл на това понятие, тоест отдаваше значение на всяко свое действие, дори и най-несъщественото. Аз бях заобиколен от хора, които се смятаха за безсмъртни, противоречаха си на всяка крачка от пътя; хора, които никога не държаха сметка за постъпките си. Това беше нечестна игра; картите не бяха в полза на хората, с които общувах. Бях свикнал с неизменното поведение на дон Хуан, с пълното отсъствие на чувство за собствена значимост у него; с неизмеримата широта на ума му, а сред моите познати малцина изобщо съзнаваха, че съществува и друга схема на поведение, която развива тези качества. Повечето от тях познаваха само схемата на поведение, основана на себеотразяването, което осакатява човека и го прави слаб.

В резултат настъпиха много трудни времена за академичните ми занимания. Започвах да губя интерес към тях. Отчаяно се опитвах да оправдая рационално усилията си на това поприще. Единственото, което ми идваше на помощ и запазваше връзката ми, колкото и изтъняла да беше, с академичните занимания, беше съветът на дон Хуан от преди доста време, че воинът-пътешественик трябва да обича знанието във всичките му форми.

Той ми беше дал определение на понятието воин-пътешественик с думите, че се отнася до магьосниците, които в качеството си на воини пътешестват в тъмното море на осъзнаването. Добави, че хората са пътешественици в тъмното море на осъзнаването и Земята е не друго, а само междинна спирка по пътя им, но по някакви външни причини, които не смяташе за нужно да разкрива в момента, те са прекъснали пътешествието си. Каза, че хората попаднали в нещо като въртоп: течение, което се движи в кръг и им създава впечатлението, че се движат, но всъщност остават на едно място. Той твърдеше, че единствените, които можели да се противопоставят на тази неведома сила, завладяла хората, били магьосниците и те чрез изключителната си дисциплина се освободили от нейната хватка и продължили пътешествието на осъзнаване.

Окончателното разстройство и хаос в академичния ми живот се ускори от пълната ми неспособност да задържа интереса си над антропологическите въпроси, които вече не означаваха нищо за мен; не защото не бяха привлекателни, а защото се налагаше повечето време да се борави с думи и понятия като в юридически документи — изисква се да се достигне даден резултат, за да се установи прецедент. Оправданието бе, че така е устроено човешкото знание и че усилията на всеки отделен човек са тухличка в изграждането на тази система от знание. Като пример ми се даваше правната система, според чиито норми живеем и която е от неоценимо значение за нас. Но романтичните ми представи по онова време не ми позволяваха да поема ролята на съдник на антропологията. Бях възприел безрезервно схващането, че антропологията трябва да бъде модел за всички човешки стремежи, иначе казано — мерило за човека.

Дон Хуан, завършен прагматик, истински воин-пътешественик в неизвестното, смяташе, че съм задръстен с дребни подробности. Според него нямаше никакво значение, че предложените ми антропологически теми изискват да се манипулира с думите и понятията; важното беше да тренирам дисциплината си.

— Няма никакво значение — каза ми той веднъж — колко добър читател си и какво количество прекрасни книги можеш да прочетеш. Важното е да имаш нужната дисциплина, за да четеш това, което не ти се чете. За един магьосник главната трудност за преодоляване в упражнението „ходене на училище“ е това, което не ти допада, а не това, което приемаш.

Реших за известно време да се откъсна от науката и се хванах на работа в художествения отдел на една компания, която произвеждаше лепенки. Тази работа поглъщаше всичките ми мисли и усилия. Предизвикателството за мен беше да изпълнявам определената ми работа колкото можех по-прецизно и бързо. Подготовката на плаките с картинки за сито-печат беше стандартна процедура, която не допускаше никакви нововъведения и ефективността на работника се оценяваше по точността и бързината на изпълнение. Станах направо работохолик и това ми доставяше огромно удоволствие.

С директора на художествения отдел бързо се сприятелихме. Той направо ме взе под крилото си. Казваше се Ърнест Липтън. Безкрайно му се възхищавах и го уважавах. Беше чудесен художник и великолепен майстор в работата си. Недостатъкът му беше неговата притеснителност — безкрайното му съобразяване с другите граничеше с пасивност.

Веднъж например излизахме от паркинга пред ресторанта, където бяхме обядвали. Той най-вежливо изчака, докато излезе колата, паркирала на мястото пред него. Шофьорът й явно не ни виждаше и даде доста бързо на заден ход. Ърнест Липтън можеше просто да натисне клаксона, за да му обърне внимание накъде отива. Вместо това той просто си седеше и с идиотска усмивка гледаше как оня се натресе на колата му. После се обърна към мен и почна да се оправдава:

— Божичко, можех да натисна клаксона, но е толкова оглушителен, че се притеснявам.

Момчето, което се блъсна в колата на Ърнест, беше направо бясно и трябваше да го успокоява.

— Не се притеснявайте — говореше му Ърнест, — на вашата кола нищо й няма. Освен това само ми разбихте фаровете, а аз и без това се канех да ги сменям.

Друг един ден бяхме в същия този ресторант с едни японци, клиенти на компанията за лепенки, която им даваше обяд. Разговаряхме оживено, те непрекъснато задаваха въпроси. Дойде сервитьорът и разчисти няколко чинии от салата, за да отвори място за огромните горещи чинии с основното ястие. Един от японците-клиенти понечи да си освободи място и отмести чинията си напред, тя бутна чинията на Ърнест, която се плъзна по масата. И в този случай Ърнест можеше да предупреди човека, но не го стори. Седеше си кротко усмихнат, докато чинията не падна в скута му.

В друг един случай отидох у тях да му помогна да вдигне в двора си подпори за асма, която да му дава и сянка, и грозде. Сглобихме дебелите колове в огромна решетка, после я повдигнахме от единия край и я завинтихме към напречната греда. Ърнест беше висок, много силен мъж и използвайки една греда за лост, повдигна единия край, за да завинтя болтовете във вече пробитите дупки на подпорните греди. Но преди да ги завинтя, на вратата настойчиво се почука и Ърнест ме помоли да видя кой е, а той щял да подържи решетката.

На вратата беше жена му с покупки в ръце. Заприказва ме надълго и нашироко и аз забравих за Ърнест. Дори й помогнах да внесе покупките. Както оставях връзките с целина, внезапно се сетих, че моят приятел още държи тежката решетка и като си го знаех какъв е, бях сигурен, че още си стои така и очаква от другите такава деликатност, каквато той самият винаги проявяваше. Втурнах се отчаяно към задния двор и го видях паднал на земята. Беше рухнал от изнемога да крепи тежката дървена решетка. Изглеждаше като парцалена кукла. Наложи се да извикаме на помощ приятелите му, за да вдигнем решетката — той вече нямаше сили. Трябваше да си легне — беше сигурен, че му се с изсипала хернията.

Класическа беше историята с Ърнест Липтън, когато отишъл с приятели в планината Сан Бернардино за уикенда. Пренощували в планината на палатки. Когато всички заспали, на Ърнест му се наложило да се отбие до храстите и като много деликатен човек се поотдалечил от лагера, за да не безпокои никого. Подхлъзнал се в тъмното и се затъркалял надолу по планинския склон. После казал на приятелите си как бил сигурен, че се търкаля към смъртта си в дъното на планината. За късмет успял да се хване с крайчеца на пръстите за една издатина; висял така часове наред, опитвайки се в тъмното да намери някаква опора за краката, защото ръцете му съвсем отмалявали, но бил твърдо решен да се държи до смърт. Протягайки крака докъде може, той успял да напипа малки издатини в скалата, благодарение на които успял да се закрепи. Стоял така лепнат за скалата, подобно на лепенките, които изработваше, докато се развиделило достатъчно, за да установи, че бил само на педя от земята.

— Ърнест, но ти можеше да извикаш за помощ! — възмутиха се приятелите му.

— О, Боже, реших, че няма смисъл — отговори той. — Кой щеше да ме чуе? Аз си мислех, че съм се търкалял поне един километър надолу. Пък и всички спяха.

Но той окончателно ме срази с историята със своя фолксваген-костенурка. Понеже Ърнест Липтън всеки ден пътуваше по два часа от дома до службата си и обратно, той реши да си купи тази кола като много икономична и започна да засича колко мили ще измине с един галон бензин. Страхотно се смаях, когато една сутрин той обяви, че е стигнал 125 мили на галон^[1]. Като крайно точен човек той поясни, че това било предимно извън града, но магистрала, макар и по време на най-натоварения трафик, когато му се налагало често да намалява и ускорява. Седмица по-късно той каза, че е засякъл 250 мили на един галон.

Това чудо непрекъснато нарастваше, докато стигна невъобразимото ниво от 645 мили на галон. Приятелите му казаха, че трябва да регистрира този рекорд в летописа на компанията „Фолксваген“. Ърнест Липтън, щастлив до немай-къде, тайно ликуваше и подпитваше какво да прави, когато достигне границата от хиляда мили. Приятелите му казаха, че ще може да претендира за званието чудотворец.

Тази идилия продължи до една сутрин, когато той разкри един от приятелите си, че месеци наред му погажда най-прост номер. Всяка сутрин той доливал три-четири чаши бензин в резервоара на Ърнест, така че лампичката никога не светвала на червено.

Ърнест Липтън почти се разсърди. Острата му забележка изглеждаше така: „О, Боже! И това според теб смешно ли е?“

Аз от няколко седмици бях разбрал, че приятелите му правят този номер, но не си позволявах да се намеся, защото си мислех, че не е моя работа. Хората, които се занасяха с Ърнест Липтън, му бяха стари приятели, а аз — съвсем отскоро. Когато видях колко е разочарован и огорчен, а в същото време неспособен да се ядоса, почувствах се виновен и гузен. Отново се натъквах на странно усещане — ненавиждах Ърнест Липтън и в същото време безкрайно го обичах. Той беше безпомощен.

Дълбоката истина в този проблем беше, че Ърнест Липтън приличаше на баща ми. Дебелите стъкла на очилата му, оплешивяващата коса, прошарената четина на брадата му, която никога не беше добре обръсната, ми напомняха за чертите на моя баща. Той имаше същия прав, остър нос и издадена брадичка. Но най-вече неспособността на Ърнест Липтън да се разсърди и да прасне шегаджиите в носа засилва приликата му с моя баща до степен, която вече ставаше опасна.

Спомних си как баща ми беше лудо влюбен в сестрата на най-добрия си приятел. Един ден аз я засякох в курортното градче да си държат ръцете с един млад мъж. С нея беше и майка й в ролята на компаньонка. Момичето изглеждаше страшно щастливо. Двамата се споглеждаха прехласнато. Доколкото разбирах, това си беше чиста проба младежка любов. Като се видях с баща ми, му казах, наслаждавайки се на всяка своя дума със злорадството на десетгодишно момче, че неговата приятелка си има истинско гадже. Явно го заварих съвсем неподготвен. Не ми повярва.

— А ти изобщо казвал ли си нещо на момичето? — дръзко го попитах аз. — Тя знае ли, че си влюбен в нея?

— Не ставай глупав, малък подлец такъв! — сопна ми се той. — На мен въобще не ми е нужно да говоря на една жена такива глупости. — И той ме погледна сърдито като капризно дете, а устните му потреперваха от гняв. — Тя е моя! И тя трябва да знае, че е моя, без да съм длъжен да й казвам нищо за това!

Той заяви това с цялата убеденост на дете, което е получавало всичко в живота си даром, без да е нужно да се бори.

Във върховна форма, аз подхвърлих кулминационната си реплика:

— Е, мисля си, че тя е очаквала някой да й го каже, и май някой те е изпреварил.

Бях готов да отскоча и да побягна, защото очаквах, че ще ме цапардоса с цялата ярост на света, но вместо това той рухна и се разрида. Хлипайки неудържимо, той ме помоли, като ме бивало толкова във всичко, дали не бих могъл да следя момичето и да му казвам какво става.

Презрях баща ми повече от всичко, а в същото време го обичах с някаква тъга, несравнима с нищо. Проклинах се, че му бях стоварил такъв позор.

Ърнест Липтън така силно ми напомняше за баща ми, че напуснах работа под предлог, че трябва да се връщам в университета. Не исках да увеличавам и без това тежкото бреме, което вече носех на плещите си. Никога не можах да си простя, че бях причинил такава мъка на баща ми, както не можах никога да простя на него, че беше такъв страхливец.

Върнах се в университета и се заех с гигантската задача да се включа отново в занятията по антропология. Огромната трудност идваше от това, че ако имаше човек, с когото можех да работя леко и с удоволствие, благодарение на възхитителния му стил, дръзка любознателност и стремеж да разширява познанието си без суета и без да защитава незащитими въпроси, то този човек не беше в нашата катедра — беше археолог. Именно благодарение на неговото влияние аз бях започнал да се интересувам преди всичко от полевите изследвания. Може би понеже той наистина отиваше в полето и в буквалния смисъл изкопаваше информацията, неговата практичност беше един оазис от трезвомислие за мен. Той беше единственият човек, който ми даде куража да продължа полевата работа, понеже съм нямал какво да губя.

— Загубиш ли всичко, ти печелиш всичко — каза ми той веднъж и това беше най-надеждният съвет, който изобщо съм получавал в университета. Ако бях последвал съвета на дон Хуан и се бях борил да изкореня упоритото си себеотразяване, на мен наистина нямаше да ми остава какво да губя, а можеше всичко да спечеля. Но тази възможност още не ми се беше разкрила по онова време.

Когато споделих с дон Хуан какви затруднения имам да си намеря професор, с когото да работя, реакцията му отново ми се стори несправедлива. Нарече ме жалък тип, че дори и по-лошо. Каза ми нещо, което и сам си знаех: че ако не се натягах толкова, можех успешно да работя с всекиго и в университета, и в бизнеса.

— Воините-пътешественици не се оплакват — продължи дон Хуан. — Те приемат всичко, което им поднесе безкрайността, като изпитание. А изпитанието си е изпитание. То е безлично. Не бива да се приема като проклятие или благослов. Воинът-пътешественик или приема предизвикателството и побеждава, или предизвикателството го смазва. И понеже е по-въодушевяващо да побеждаваш, то побеждавай!

Казах му, че е лесно той или който и да било да говори така отстрани, а съвсем друг въпрос е да го правиш, и че моите затруднения са непреодолими, защото са породени от неспособността на хората около мен да бъдат последователни.

— Грешката не е на хората около теб — каза той. — Те не могат нищо да направят със себе си. Грешката е твоя, защото ти можеш да си помогнеш на дълбоко ниво на мълчание, но вместо това предпочиташ да ги съдиш. Всеки идиот може да съди. А когато ги съдиш, можеш да получиш само най-лошото от тях. Всички ние, хората, сме затворници и именно този затвор ни кара да се държим толкова жалко. Предизвикателството за теб е да приемаш хората такива, каквито са си! Остави ги на мира.

— Този път абсолютно не си прав, дои Хуан — казах аз. — Повярвай ми, изобщо не ме интересуват — нито за да съдя когото и да било, нито за да се заплитам в каквито и да било отношения с някого.

— Разбираш за какво говоря — настоя той. — Ако не осъзнаваш желанието си да ги съдиш — продължи той, — значи си още по-зле, отколкото мислех. Това е типична грешка за воините-пътешественици, когато възобновят пътешествието си — стават самонадеяни и се разпускат.

Съгласих се с дон Хуан, че недоволството ми беше крайно дребнаво. И сам си го знаех много добре. Казах му, че съм изправен пред такива проблеми от всекидневието, които имат ужасното свойство да сломяват цялата ми решителност, и че не съм се решавал да му разкажа случките, които ужасно ми тежаха.

— Хайде давай! — насърчи ме той. — Изкарай всичко! Не задържай никакви тайни от мен. Аз съм празна тръба — всичко, което ми кажеш, ще се излее в безкрайността.

— Всичко, което имам, са само някакви жалки оплаквания — казах аз. — Аз съм същият като всичките ми познати. Няма начин да говориш и с едничък човек, без да чуеш някакво откровено или прикрито оплакване.

Разказах на дон Хуан как и в най-обикновения разговор моите приятели успяват да го избият на безконечни оплаквания — като например в един такъв разговор:

— Как са нещата, Джим?

— О, чудесно, чудесно, Кал.

Следва натегнато мълчание. Виждам се принуден да попитам:

— Нещо не е наред ли, Джим?

— А, не! Всичко си е наред. Само дето нещо малко не върви с Мел, но ти го знаеш Мел — такъв егоист и подлец. Но трябва да приемаме приятелите такива, каквито са си, нали? Той можеше, естествено, да бъде и малко по-деликатен. Ама как? Той си е той. Прави-струва, той вечно прехвърля всичко на другите. Но той си е такъв още откакто бяхме дванадесетгодишни, така че аз сам съм си виновен. За какъв дявол трябва да го търпя?

— Да, Джим, имаш право. Мел наистина е доста тежък характер. Вярно е!

— Ами, като говорим за кофти хора, и ти, Кал, не си по-добър от Мел. На теб никога не може да се разчита.

И така нататък.

Друг класически за мен диалог:

— Как я караш, Алекс? Как е семейният живот?

О, чудесно наистина. За първи път се храня навреме, с домашни манджи, но пък взех да дебелея. Нямам какво да правя и по цял ден гледам телевизия. По-рано излизах с приятели, но вече не мога. Тереза не ме пуска. Бих могъл, естествено, да я пратя по дяволите, но не искам да я обиждам. Задоволен съм с всичко, но се чувствам жалко.

А Алекс беше най-жалкият от нашата компания, преди да се ожени. Като се отбивахме при него, любимата му шегичка беше да каже на приятелите си: „Ей, я елате до колата ми, искам да ви представя на моята кучка.“

Страхотно се наслаждаваше на измамените ни очаквания, когато виждахме, че в автомобила му наистина има женска кучка. Той представяше своята „кучка“ на всичките си приятели. Вяхме потресени, когато той наистина се ожени — за една бегачка на дълги разстояния, Тереза. Срещнали се на един маратон, когато Алекс припаднал. Случката била в планината и Тереза трябвало да го свести с подръчни средства, така че се изпикала на лицето му. От този момент нататък Алекс станал неин пленник. Тя си маркирала своя територия. Приятелите му го наричаха „нейният припикан пленник“, а нея смятаха за истинска кучка, превърнала особняка Алекс в охранен домашен пес.

И двамата с дон Хуан се разсмяхме. После той ме погледна сериозно.

— Такива са превратностите на всекидневния живот — каза дон Хуан. — Ту печелиш, ту губиш, но никога не знаеш кога печелиш, кога губиш. Това е цената, която човек плаща, за да живее под властта на себеотразяването. Нямам какво да ти кажа, а и ти нямаш какво да си кажеш. Мога само да те посъветвам да не изпитваш вина, че си такъв задник, ами да си събереш силите и да преодолееш властта на себеотразяването. Връщай се в университета. Рано е да се предаваш.

Интересът ми към занятията в университета все повече угасваше. Започнах да живея на автопилот. Всичко ми тежеше, чувствах се много потиснат. Забелязах обаче, че умът ми не участва в това. Престанал бях вечно да изчислявам, да правя планове и все да очаквам нещо. Нямах натрапчиви мисли, но пък чувствата ми напълно ме завладяваха. Опитвах се да осмисля тази двойственост от равнодушен ум и бурни чувства. Именно в такова състояние на отсъствие на мисли и буря от чувства вървях един ден от Хайнис хол, където се намираше факултетът по антропология, към едно кафене да похапна.

Внезапно ме налетя особено разтърсване. Имах чувство, че ще припадна, и седнах на тухлените стъпала. Видях пред очите си жълти петна. Имах чувство, че се въртя. Сигурен бях, че всеки момент ще повърна. Погледът ми се замъгли и накрая нищо не виждах. Физическото ми неразположение беше толкова пълно и силно, че не оставяше място и за едничка мисъл. Усещах само с тялото си страх и безпокойство, смесени с някакво приповдигнато чувство, странното чувство, че съм на прага на гигантско събитие. Тези чувства изобщо не се придружаваха от мисли. В един момент аз вече не знаех дали стоя или седя. Обви ме най-непроницаемият мрак, който човек може да си представи, и тогава видях енергията, както протича през Вселената.

Видях последователност от сияйни сфери, които идваха към мен или се отдалечаваха. Виждах всички едновременно, както дон Хуан винаги ми е казвал, че ги вижда човек. Знаех, че са различни индивиди, защото бяха различни по размер. Разгледах в подробности структурата им. Тяхното сияние и кръг лост се състоеше от фибри, които сякаш бяха слепени помежду си. Фибрите бяха и тънки, и по-дебели. Всяка от тези сияйни фигури имаше нещо като гъста козина. Наподобяваха някакви странни, светещи, космати животни или гигантски кръгли насекоми, покрити със светещи косми.

Но най-шокиращо от всичко беше да установя, че съм виждал тези космати насекоми през целия си живот. Всеки от случаите, когато дон Хуан ме е карал нарочно да ги виждам, сега ми се струваше като обход, който сме правили с него. Спомних си всеки миг, когато ми бе помагал да видя хората като сияйни сфери, но всички тези мигове бяха несравними с това величаво виждане, до което бях получил достъп сега. И тогава осъзнах, без сянка от съмнение, че съм възприемал енергията така, както протича във Вселената, през целия си живот — сам, без ничия помощ.

Това осъзнаване беше зашеметяващо. Почувствах се безкрайно уязвим, крехък. Изпитах нужда да намеря някакво прикритие, да се скрия някъде. Също като в съня, който, изглежда, повечето хора са сънували някога — когато човек се оказва гол и се чуди какво да направи. Чувствах се повече от гол; чувствах се незащитен, слаб и се боях да се върна в нормалното си състояние. Някак смътно усетих, че лежа, и се помъчих да събера сили да се върна в нормалното си състояние. Представих си как ще се намеря да лежа на тухлената алея, разтърсван от конвулсии, наобиколен от цял кръг хора, които ме гледат.

Усещането, че лежа, ставаше все по-отчетливо. Усетих, че мога да си движа очите. През затворените клепачи долавях светлината, но не смеех да отворя очи. Странното беше, че не чувах никого от хората, които си представях, че са ме наобиколили. Изобщо нищо не чувах. Накрая рискувах да отворя очи. Бях в собственото си легло, в квартирата на ъгъла на „Уилшиър“ и булевард „Уестууд“.

Направо изпаднах в истерия, като се намерих в собственото си легло. Но по някаква напълно непонятна за мен причина почти веднага се успокоих. Истерията ми се замени от някакво безразличие на тялото и по-скоро дори някакво телесно задоволство, нещо като усещането след като си се заситил с хубаво ядене. Но не можех да успокоя ума си. Невъобразим шок беше да осъзная, че всъщност цял живот съм възприемал енергията директно. Как изобщо е било възможно да не го знам? Какво ми е пречело да имам достъп до тази страна от съществуването си? Дои Хуан казваше, че всеки човек притежава способността да вижда енергията директно. Но не беше ми казвал, че всеки човек постоянно вижда енергията директно, но не знае това.

Зададох този въпрос на мой приятел-психиатър. Той не можа да хвърли светлина над измъчващия ме въпрос. Реши, че това е реакция вследствие на преумора или превъзбуда. Предписа ми валиум и ме посъветва да си почина.

Не смеех с никого да споделя как съм се озовал в леглото си, понеже не бях в състояние да обясня как е станало това. Затова беше напълно оправдано нетърпението ми час по-скоро да се видя с дон Хуан. Веднага щом намерих възможност, отлетях за Мексико, там наех автомобил и потеглих към дома му.

— Всичко това си го правил и по-рано! — каза дон Хуан усмихнат, когато му разказах умонепостижимото си изживяване. — Има само две нови неща. Едното е, че този път си възприемал енергията съвсем сам, без чужда помощ. Това, което всъщност си направил, е че си спрял света и тогава си осъзнал, че винаги си виждал енергията, протичаща през Вселената, както я вижда и всеки друг човек, но без да го знае с ума си. Другото ново нещо е, че си потеглил от вътрешното си мълчание напълно самостоятелно.

— Ти и сам знаеш, няма нужда да ти го казвам, че всичко става възможно, когато човек потегля от вътрешното мълчание. Този път твоят страх и уязвимост са ти предоставили възможност да се добереш до леглото си, което всъщност не е чак толкова далеч от университета. И ако не се отдаваше толкова на удивлението си, щеше да разбереш, че в това, което си направил, няма нищо, нищичко необикновено за един воин-пътешественик.

— Но най-важното не е, че си осъзнал как цял живот си възприемал енергията директно, нито пътешествието ти от вътрешното мълчание, а по-скоро един двойствен момент. Първо, ти си изживял нещо, което магьосниците от древно Мексико наричат ясен поглед или загубване на човешката форма — момента, когато човешката дребнавост и ограниченост изчезва като мъгла, която се е стелела над пас, мъгла, която постепенно се разсейва и стапя. Но ти в никакъв случай не бива да мислиш, че това е вече свършен факт. Светът на магьосниците не е неизменен като света на всекидневния живот, в който ги казват, че веднъж постигнеш ли целта, ти оставаш завинаги победител. В света на магьосниците достигането на всяка цел означава, че просто си придобил най-ефективните средства да продължиш борбата си, която, между другото, никога не свършва.

Другата страна е, че ти си се докоснал до най-влудяващия въпрос за човешкото сърце. Ти сам го изрази, като се запита: „Как изобщо е било възможно да не знам, че цял живот съм възприемал енергията директно? Какво ми е пречило да получа достъп до тази страна от съществуването си?“