Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (17)

СКОКЪТ В ПРОПАСТТА

Към равното плато водеше само една пътечка. Когато се изкачихме на него, видях, че не е толкова обширно, както ми бе изглеждало от далеч. Растителността по платото беше същата като в подножието на планината: посърнали зелени храсти, опитващи се да наподобяват дървета.

Отначало не забелязах бездната. Едва когато дон Хуан ме поведе нататък, видях, че платото завършва с пропаст. Откъм изток и юг склоновете на планината бяха заоблени и ерозирали; откъм запад и север обаче тя изглеждаше като отсечена с нож. От ръба на пропастта видях дъното на пролома, може би на около двеста метра дълбочина. Обрасло беше със същия наподобяващ дървета храсталак.

Обходих платото и открих, че всъщност не беше плато, а просто равното било на внушително по размери възвишение. Цяла верига по-ниски хълмове на север и юг от върха ясно показваха, че са били част от огромен каньон, прорязан преди милиони години от вече несъществуваща река. Гребените на каньона бяха разядени от ерозия. На някои места направо бяха изравнени със земята. Единственото недокоснато място беше там, където бях застанал аз.

— Всичко е твърда скала — обади се дон Хуан, сякаш прочел мислите ми. Посочи с брадичка дъното на пролома. — Падне ли нещо от ръба долу, ще се разбие на парчета в скалното дъно.

Така започна разговора ни с дон Хуан на билото на планината този ден. Преди да отидем там, той ми бе казал, че земните му дни са изтекли. Той заминаваше в своето окончателно пътешествие. От това съобщение се почувствах опустошен. Направо загубих всякакъв контрол над себе си и навлязох в блаженото състояние на фрагментираност, което навярно изпитва човек след психически срив. Само една сърцевина в мен запази целостта си — моето аз от детството ми. Всичко останало беше смътно и неопределено. Толкова дълго останах фрагментиран, че единственият изход беше отново да се разединя.

След това започна най-своеобразно взаимодействие между различните нива на осъзнаване. Дон Хуан, неговият сподвижник дон Хенаро, двамата му ученици Паблито и Нестор и аз се изкачихме на платото. С Паблито и Нестор бяхме там, за да изпълним последната си задача в ролята на ученици — да скочим в пропастта — едно във висша степен тайнствено действие, което дон Хуан ми бе обяснявал на различни нива на осъзнаване, но то и до ден днешен оставаше енигма за мен.

Дон Хуан се пошегува да извадя бележника си и да започна да си водя записки за последните ни мигове заедно. Той леко ме бодна в ребрата и ме увери, сдържайки смеха си, че това ще бъде съвсем на място, понеже съм поел по пътеката на воина-пътешественик именно със записки.

Дон Хенаро се включи в разговора и каза, че преди нас други воини-пътешественици са заставали на същото било, потегляйки към неизвестното. Дон Хуан се обърна към мен и с мек тон каза, че скоро аз ще навляза в безкрайността с помощта на личната си сила и че те двамата с дон Хенаро са тук само за да се сбогуват с мен. Дон Хенаро пак се намеси и каза, че аз също съм там, за да се сбогувам с тях.

— Веднъж навлезеш ли в безкрайността — каза дон Хуан, — ти повече не можеш да разчиташ на нас да те върнем обратно. Тогава ще трябва ти да вземеш решение. Само ти можеш да решиш дали да се върнеш или не. Трябва също да те предупредя, че малцина воини-пътешественици се връщат след този тип среща с безкрайността. Безкрайността е невероятно примамлива. Воинът пътешественик установява, че нищо не го привлича да се върне в този свят на хаос, принуда, шум и мъка. Трябва да знаеш, че решението дали да останеш или да се върнеш не е въпрос на разумен избор, а на намерение.

— Ако решиш да не се върнеш — продължи той, — ти ще изчезнеш, сякаш земята те е погълнала. Но ако решиш да се върнеш, трябва да затегнеш колана и да изчакаш, както подобава на истински воин-пътешественик, докато не приключи задачата ти, каквато и да е тя, и все едно дали с успех или поражение.

Тогава нещо едва доловимо се промени. Започнах да си спомням лица на хора, но не бях сигурен дали изобщо съм ги виждал; в ума ми се разрастваше странно чувство на тъга и обич. Вече не чувах гласа на дон Хуан. Копнеех за тези хора, които искрено се съмнявах дали изобщо съм срещал. Внезапно ме завладя най-непоносима обич към тези хора, които и да бяха те. Чувствата ми към тях бяха неизразими с думи и въпреки това не можех да определя кои са те. Аз само чувствах присъствието им като на хора, с които съм живял друг един живот преди или съм виждал в сънища. Долових, че външният им вид се изменя; отначало станаха високи, после съвсем малки. Но същността им си остана непроменена — същото това нещо, което пораждаше непоносимата ми привързаност към тях.

Дон Хуан дойде до мен и ми каза:

— Бяхме се разбрали, че ще останеш в съзнанието от всекидневния свят. — Гласът му беше суров и властен. — Днес имаш да изпълниш съвсем конкретна задача — продължи той, — последната брънка от дълга верига; и трябва да подходиш към нея изключително с разума си.

Никога не бях чувал дон Хуан да ми говори с такъв тон. В миг сякаш беше друг човек, и все пак напълно привичният. Смирено му се подчиних и се върнах към всекидневното си съзнание, обаче без да си давам сметка, че го правя. В този ден ми се струваше, че съм се подчинил на дон Хуан от страхопочитание.

После дон Хуан ми заговори с обичайния си тон. Каза, че същността на воина-пътешественик е смирението и действеността — да действа, без да очаква нищо, и да противостои на всичко, което се изпречва на пътя му.

В този момент отново превключих на друго ниво на осъзнаване. Умът ми се съсредоточи над мисълта или чувството за мъката. Разбрах, че съм сключил с някакви хора договор да умра заедно с тях, а не знаех кои са. Чувствах и без сянка на съмнение, че е грешка да умра сам. Мъката ми стана нетърпима.

Дон Хуан заговори.

— Ние сме сами — каза той, — това е нашето състояние. Но да умреш сам, не означава да умреш самотен.

Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да пооблекча напрежението си. Докато дишах дълбоко, умът ми се проясни.

— Големият проблем при нас, мъжете, е нашата неустойчивост — продължи той. — Когато осъзнаването ни започне да се разраства, то се издига като ствол точно от центъра на сияйната ни същност, от земята нагоре. Този ствол трябва да достигне значителна височина, преди да можем да се опрем на него. По това време от живота ти като магьосник ти лесно губиш контрол над новото си осъзнаване. И загубиш ли го, ти забравяш всичко, което си правил и виждал по пътеката на воин-пътешестееник, защото умът ти веднага се връща към всекидневното ти съзнание. Обяснявал съм ти, че задачата на всеки магьосник-мъж е да разработва и използва отново всяко нещо, което е правил и виждал по пътя на воина-пътешественик, докато е бил на нови нива на осъзнаване. Проблемът на всеки магьосник-мъж е, че лесно забравя, защото осъзнаването му губи новото си ниво и веднага пада обратно на земята.

— Разбирам съвсем точно какво говориш, дон Хуан — казах аз. — Май сега за първи път наистина разбирам напълно защо забравям всичко и защо по-късно си спомням всичко. Винаги съм смятал, че тези превключвания се дължат на някакво лично мое патологично състояние; сега знам защо стават тези промени и все пак не съм в състояние да го изразя с думи.

— Не се грижи за думите — каза дон Хуан. — Ще можеш да изразиш с думи всичко, което искаш, когато му дойде времето. Днес трябва да действаш от вътрешното си мълчание, от това, което знаеш, без да знаеш. Ти съвършено добре знаеш какво трябва да правиш, но това знание още не се е формулирало напълно в мислите ти.

На ниво конкретни мисли или усещания разполагах само със смътното чувство, че знам нещо, което не е част от разума ми. И тогава изпитах съвсем отчетливо чувството, че съм направил огромна стъпка надолу; сякаш нещо в мен пропадна, беше почти като удар. Знаех, че в този миг съм навлязал в друго ниво на осъзнаване.

Тогава дон Хуан ми каза, че е задължително воинът-пътешественик да се сбогува с всички хора, които оставя зад себе си. Трябва да произнесе своето сбогом с висок и ясен глас, така че чувството и викът му да се запечатят завинаги в тези планини.

Доста дълго се колебах не защото се стеснявах, а защото не знаех на кого по-точно да благодаря. Напълно се бях проникнал от убеждението на магьосника, че воинът-пътешественик не може на никого за нищо да бъде задължен.

Дон Хуан ми беше втълпил аксиомата на магьосниците: „Воините-пътешественици се отплащат изискано, щедро и с несравнима лекота за всяка оказана им услуга, за_всяко внимание. Но този начин те се освобождават от бремето на това да бъдат задължени някому.“

Аз бях заплатил или бях в процес на отплащане на всеки, който ме бе почел със своите грижи или съучастие. Бях направил толкова подробен преглед на живота си, че не остана камък необърнат. Искрено бях убеден, че не съм задължен повече на никого за нищо. Изразих пред дон Хуан това убеждение и сегашното си колебание.

Дон Хуан каза, че действително съм направил най-подробен преглед на живота си, но добави, че все още не съм изплатил дълговете си.

— Ами твоите призраци? — продължи той. — Тези, които вече не можеш да докоснеш?

Той знаеше за какво говори. В течение на моя преглед аз бях му разказал всяка случка от живота си. От стотиците случки той отдели три като примери на задълженост, поета още в ранната ми възраст, и към тях добави задължението ми към човека, благодарение на когото се бях срещнал с него самия. Дълбоко в сърцето си бях благодарил на моя приятел и бях почувствал някак, че моите благодарности са приети. Другите трима бяха останали само история в живота ми.

Единият от тях беше човек, когото познавах като малък. Казваше се Леандро Акоста. Той беше най-заклетият враг на дядо ми, неговият бич божи. Дядо ми непрекъснато го обвиняваше, че му краде пилетата от птицефермата. Акоста не беше скитник, просто нямаше постоянна, определена работа. Той беше нещо като отцепник от обществото, живееше според случая, като се наемаше на различна работа: човек за всичко, знахар, ловец, събираше билки и насекоми за местни знахари и лечители, доставяше всякакви птици или животни за препариране или за продавачите на екзотични животни.

Хората смятаха, че изкарва много пари, но не е в състояние нито да ги спестява, нито да ги вложи в нещо. И приятелите, и хулителите му смятаха, че би могъл да завърти най-доходния бизнес в района с нещата, които умееше най-добре — събиране на билки и лов, — но че е жертва на особено душевно заболяване, от което никога не го свърта на едно място и не може да се залови с нищо за по-продължително време.

Един ден, както се разхождах в покрайнините на дядовата ферма, забелязах, че някой ме гледа измежду гъстия храсталак в края на гората. Беше господин Акоста. Клечеше в най-гъстите храсти и ако не беше острият ми поглед на осемгодишно момче, щеше да остане напълно незабелязан.

„Нищо чудно, че според дядо идва да краде пилета“, помислих си аз. Сигурен бях, че никой освен мен не можеше да го забележи; той беше абсолютно замаскиран от своята неподвижност. Пък и аз по-скоро усетих, отколкото видях разликата между храстите и неговия силует. Приближих се към него. Изключително бях заинтригуван защо едни хора го отхвърляха така яростно, а други горещо го обичаха.

— Какво правите тук, господин Акоста? — безстрашно попитах аз.

— Ами сера си и в това време разглеждам фермата на дядо ти — отговори той, — така че по-добре се пръждосвай, докато не съм станал, освен ако не обичаш да душиш лайна.

Поотдалечих се малко. Любопитно ми беше дали наистина прави това, което каза. Така беше. Той стана. Помислих, че ще излезе от храстите и ще мине през земята на дядо, за да излезе на шосето, но грешах. Той тръгна навътре в гората.

— Ей, ей, господин Акоста! — извиках аз. — Може ли да дойда с вас?

Забелязах, че се поспря; храсталакът беше толкова гъст, че и този път по-скоро го усетих, отколкото видях.

— Може, разбира се, стига да си намериш път през храсталака — каза той.

Това не беше никаква трудност за мен. В часовете на шляене бях отбелязал с един голям камък мястото, откъдето можеше да се навлезе в храсталака. Чрез един безкраен процес на опити и грешки бях открил местенце, по което с пълзене след няколко метра се излизаше на същинска пътека, по която можех вече да вървя прав.

Господин Акоста дойде до мен и каза:

— Браво, момче, бива те! Е, тогава, ела с мен, щом искаш.

Така започна приятелството ми с господин Леандро Акоста. Всеки ден потегляхме на ловни експедиции. И понеже изчезвах от къщи от зори до мрак, без никой да знае къде ходя, накрая връзката ни стана толкова явна, че дядо най-строго ме предупреди:

— Трябва да си подбираш познатите — каза той, — ако не искаш накрая да станеш като тях. Няма да допусна този човек да ти влияе по какъвто и да било начин. Много лесно може да ти предаде крастата си и така да ти обърка ума, че да станеш като него: пълен негодник. Предупреждавам те, че ако ти не сложиш край на това, аз ще се заема. Ще се оплача на властите, че ми краде пилетата, защото ти дяволски добре знаеш, че той всеки ден идва и ми ги краде.

Опитах се да покажа на дядо колко абсурдни са обвиненията му. Господин Акоста нямаше защо да краде пилета — та той имаше на разположение цялата огромна гора и от нея можеше да си взима всичко, което поиска. Но доводите ми още повече разяриха дядо. Тогава проумях, че дядо тайно завиждаше на господин Акоста за свободата му, и това разкритие превърна в моите очи Акоста от добър ловец в абсолютния символ на нещо забранено и в същото време желано.

Опитах се да поразредя срещите си с господин Акоста, но изкушението беше твърде голямо. И тогава един ден господин Акоста и трима негови приятели ми предложиха да направя нещо, което и самият той никога не бил правил: да хванем жив и невредим лешояд. Той ми обясни, че лешоядите в този край са огромни, с разтег на крилата към метър и половина-два, а тялото им е със седем различни вида месо и всеки от тях служи за различни лечебни цели. Каза, че е желателно тялото му да не се наранява. Лешоядът трябва да се умъртви с успокоително, а не насила. Лесно е да се застреля, но в такъв случай месото губи лечебната си стойност. Така че изкуството било да се заловят живи, нещо, което той никога не бил правил. Но сега преценил, че с моя помощ и заедно с тримата си приятели ще успее. Увери ме, че това било естественото му заключение, до което стигнал след като стотици пъти наблюдавал поведението на лешоядите.

— За тази цел ще ни трябва умряло магаре — каза той ентусиазирано. — Вече го имаме.

Той ме погледна, очаквайки да попитам за какво му е умрялото магаре. Понеже въпрос не беше зададен, той продължи:

— Ще изкормим вътрешностите му и ще закрепим отвътре няколко пръчки, за да може търбухът да запази формата си.

— При лешоядите водачът на ятото е царят — той е най-едрият, най-умният — продължи той. — Никой няма по-остър поглед от него. Затова именно е цар. Именно той ще забележи умрялото магаре и пръв ще кацне върху него. Ще кацне откъм подветрената страна, за да подуши, че наистина е умряло. Вътрешностите, които ще изкормим, ще сложим до задницата на магарето — така ще изглежда, сякаш дива котка вече си е похапнала от него. После лешоядът лениво ще се приближи до магарето. Няма закъде да бърза. Ще доближи на подскоци, размахал криле, и накрая ще кацне на трупа на умрялото магаре и ще започне да кълве корема. Ако преди това не го закрепим за земята с пръчките, може да го преобърне. После ще застане неподвижно за известно време — това ще е знак за останалите лешояди да дойдат и накацат наоколо. Едва когато три-четири от тях кацнат на земята, тогава царят-лешояд ще се залови за работа.

— И каква е моята роля във всичко това, господин Акоста? — попитах аз.

— Ти ще се скриеш вътре в магарето — каза той с невъзмутим вид. — Няма нищо, ще ти дам чифт специално направени кожени ръкавици, а ти ще седиш и чакаш, докато царят-лешояд разкъса с огромния си, мощен клюн ануса на умрялото магаре и провре вътре глава, за да започне да яде. Тогава ти ще го сграбчиш за шията с две ръце и няма да пускаш.

— Ние с тримата ми приятели ще се прикрием в дълбокия овраг и ще чакаме там готови на конете. Аз ще наблюдавам операцията с бинокъл. Щом видя, че си го сграбчил за шията, ние пристигаме на пълен галоп, хвърляме се върху лешояда и го хващаме!

— Ще можете ли да надвиете такъв лешояд, господин Акоста? — попитах аз. Не че се съмнявах, но просто исках да се уверя.

— Разбира се! — каза той с най-голяма убедителност. — Ние всички ще носим ръкавици и кожени гамаши. Лешоядът има много силни нокти. Могат да пречупят елин пищял като сламка.

Нямаше начин да се откажа. Вях обхванат, направо прикован от страхотна възбуда. В този миг възхищението ми от господин Акоста нямаше граници. В очите ми той беше истински ловец — находчив, хитър, знаещ.

— Добре тогава, да почваме! — казах аз.

— Точно такова момче ми трябваше! — каза господин Акоста. — Не се и съмнявах в теб.

Той сложи дебело одеяло зад седлото и един от приятелите му просто ме вдигна и ме сложи на коня зад него.

— Дръж се за седлото — каза Акоста, — и в същото време придържай одеялото.

Потеглихме с плавен галон. След около час стигнахме до суха, пуста равнина. Спряхме до заслон, който наподобяваше сергия на пазар. Беше с плосък навес. Под навеса имаше едно умряло магаре — нямаше вид да е умряло от старост, съвсем младо изглеждаше.

Нито Акоста, нито приятелите му споменаха дали са го убили или са го намерили мъртво. Очаквах да ми кажат, но нямах намерение аз да питам. Докато се занимаваха с приготовленията, господин Акоста ми обясни, че навесът бил, защото лешоядите имали много остър поглед и макар да кръжат толкова високо, че ние не ги виждаме, те самите положително забелязвали всичко, което става.

— Тези твари са само очи — каза господин Акоста. — Ушите им не вършат никаква работа, а и обонянието им не е толкова добро, както очите. Трябва да запушим всяка дупчица на трупа. Не искам да надзърташ от някоя дупчица, защото те ще забележат очите ти и изобщо няма да кацнат долу. Не бива нищо да забележат.

Закрепиха в търбуха на магарето няколко пръчки на кръст, като оставиха достатъчно място, за да пропълзя вътре. В един момент се престраших да задам въпроса, който ме измъчваше.

— Кажете ми, господин Акоста, това магаре е умряло от болест, нали? Как мислите, няма ли да се заразя от нея?

Господин Акоста вдигна поглед нагоре.

— Хайде, хайде, не ставай глупав. Магарешките болести не се предават на човека. Дай да си изживеем приключението и да не се притесняваме от глупави подробности. Ако бях по-дребен, аз самият щях да се пъхна в търбуха на магарето. Ти представяш ли си какво е да хванеш царя на лешоядите?

Повярвах му. Неговите думи бяха достатъчни, за да почувствам прилив на безмерно доверие. Нямаше начин да се разболея и да изпусна най-голямото приключение в живота си.

Настъпи страшният момент, когато господин Акоста ме напъха в магарето. После изпънаха кожата върху арматурата и я зашиха. Все пак оставиха откъм земята достатъчно отверстие, за да влиза въздух. Ужас ме обхвана, когато кожата окончателно се затвори над главата ми като капак на ковчег. Задишах тежко и си мислех единствено колко възбуждащо ще е да хвана за шията царя на лешоядите.

Господин Акоста ми даде последни наставления. Каза, че за да не бъда в неведение какво става, ще ми съобщават с изсвирване като на птица кога царят-лешояд кръжи наоколо и кога е кацнал, за да не се терзая от любопитство или да загубя търпение. После чух как свалят навеса; чух ги и как се отдалечават в галоп с конете. Добре, че не бяха оставили никаква пролука, защото положително щях да надзърна. Изкушението да надникна и да видя какво става беше почти неустоимо.

Мина доста време; аз седях и не мислех за нищо. После чух Акоста да изсвирва и предположих, че лешоядът кръжи отгоре. Предположението ми се превърна в увереност, като чух пляскането на мощни криле и после внезапно трупът на магарето се заклати така, сякаш го беше блъснал камион, поне такова чувство имах. После усетих, че лешоядът е кацнал на трупа и не помръдва. Усещах тежестта му. Чух пляскането на други крила и изсвирването на Акоста в далечината. Тогава събрах всичките си сили за неизбежното. Трупът на магарето се затресе, когато нещо започна да разкъсва кожата.

И внезапно вътре се вмъкна една огромна, отвратителна глава с червен гребен, чудовищен клюн и пронизващо око. Изпищях от страх и сграбчих шията с две ръце. Стори ми се за миг, че лешоядът се вцепени, защото не помръдваше, и се възползвах да стисна още по-здраво шията. Но после се отприщи истински ад. Той се окопити и се задърпа с такава сила, че направо ме размаза по кожата на магарето. В следващия момент се оказах наполовина вън, все така вкопчен на живот и смърт в шията на чудовището.

Чух в далечината Акоста да препуска с коня. Чух и вика му:

— Пусни го, момче, пусни го, той ще отлети с теб! Лешоядът наистина се канеше или да отлети с мен, както бях вкопчен в шията му, или да ме откъсне със силата на ноктите си. Но не можеше да се добере до мен, защото главата му беше наполовина вътре в корема и арматурата. Ноктите му се хлъзгаха по оставените отвън вътрешности на магарето и не успяваха да ме достигнат. Спаси ме и това, че лешоядът бе насочил всичките си сили да освободи шията си от моята хватка и не успяваше да стигне с нокти достатъчно напред, за да ме засегне. Следващото, което помня, е как господин Акоста се стовари върху лешояда точно в мига, когато кожените ръкавици се измъкнаха от ръцете ми.

Господин Акоста не беше на себе си от радост.

— Успяхме, момче, успяхме! — викаше той. — Следващия път ще забием по-дълги пръчки в земята, за да не може да ги изтръгне лешоядът, а теб ще те вържем за цялото съоръжение.

Приятелството ми с господин Акоста бе продължило доста дълго, преди да хванем лешояда. След това интересът ми да го следвам навсякъде угасна също така тайнствено, както се бе появил, и така и не намерих възможност да му благодаря за всичко, на което ме бе научил.

Дон Хуан каза, че той ме е научил на търпението на ловеца в най-подходящото за такива уроци време; но най-вече ме бе научил да се чувствам удобно и спокойно в уединението, необходимо на един ловец.

— Не бива да бъркаш самота с уединение — обясни ми веднъж дон Хуан. — Самотата според мен е психологическо, умствено състояние. Уединението е нещо физическо. Първото отслабва и затъпява човека, другото му дава спокойствие.

Дон Хуан каза, че за всичко това съм завинаги в дълг към господин Акоста, независимо дали разбирам понятието задълженост като воин-пътешественик или не.

Вторият човек, към когото имах дълг, по мнението на дон Хуан, беше едно десетгодишно момче, с което раснахме заедно. Казваше се Армандо Велес. Подобно на името си и той самият внушаваше изключително чувство за достойнство и сериозност, същинско малко старче. Аз много го харесвах заради твърдия му и все пак много дружелюбен характер. Него човек не можеше лесно да го уплаши — моментално се хвърляше да се бие и въпреки това съвсем не беше побойник.

Двамата обичахме да ходим на експедиции за риба. Обикновено ловяхме с ръце дребни рибки под скалите. Слагахме уловените рибки да се сушат на слънцето и после ги ядяхме сурови. Понякога се занимавахме с това по цял ден.

Много ми харесваше и това, че той беше крайно изобретателен, находчив и еднакво добре си служеше с двете ръце. Можеше с лявата ръка да метне камък по-далеч отколкото с дясната. Ние вечно се състезавахме в разни игри, в които за мое огромно огорчение винаги той печелеше. Обикновено той с извинителен тон ми казваше:

— Ако се поотпусна и те оставя да победиш, ти ще ме намразиш. Това ще оскърби мъжкото ти достойнство. Така че стегни се и давай пак!

Заради изключителната му сериозност ние го наричахме „Сеньор Велес“, като съкращавахме „Сеньор“ на „Шо“ според обичая, типичен за този край от Латинска Америка, откъдето съм родом.

Един ден Шо Велес ми предложи нещо съвсем необичайно. Естествено, като за начало взе да ме подкача:

— Бас държа — каза той, — че знам едно нещо, на което ти никога няма да се осмелиш!

— За какво говориш, Шо Велес?

— Няма да посмееш да се спуснеш по реката на сал.

— Я виж ти! Че аз съм го правил при едно наводнение, Веднъж се оказах цели осем дни изолиран на едно островче. И ми пращаха храна.

Това беше истина. Другият ми най-близък приятел от детството беше момче с прякор Лудия овчар. Веднъж пълноводието на реката ни завари на малко островче и никой не можа да ни измъкне. Хората от градчето се опасяваха, че наводнението ще залее острова и двамата ще се удавим. Пускаха ни по течението кошници с храна, надявайки се то да ги отнесе до острова ни. За щастие успяваха и благодарение на това доживяхме до момента, когато водата спадна достатъчно, за да могат да стигнат до нас със сал и да ни извлекат на брега.

— Не, аз имам предвид друго нещо — продължи Що Велес с начетения си тон. — Става дума за спускане със сал по подземна река.

Той ми напомни, че голяма част от местната река минава под планината. Това подземно течение винаги изключително привличаше интереса ми. Мястото, където реката навлизаше в планината, представляваше огромна, зловеща пещера, вечно пълна с прилепи и воня на амоняк. Заради серните изпарения, горещината и зловонията децата от околността смятаха, че това е входът към ада.

— Можеш да се обзаложиш на каквото си искаш, Шо Велес, че до края на живота си няма и да се доближа до тази река! — изкрещях аз. — Ако ще и десет живота да имам! Трябва да си абсолютно побъркан, за да направиш такова нещо.

Сериозното лице на Шо Велес стана още по-тържествено.

— О, тогава ще трябва да го направя съвсем сам — каза той. — За малко да си помисля, че ще се навиеш да дойдеш с мен. Е, сбъркал съм. Моя грешка.

— Ей, какво те прихваща, Шо Велес? За какъв дявол ще се завираш в тоя ад?

— Длъжен съм — каза той с хрипливото си момчешко гласче. — Разбираш ли, и моят баща е щур като теб, само дето той е баща и съпруг. Шест души лежат на ръцете му. Иначе щеше да се държи по-щуро и от козел. Но двете ми сестри, двамата ми братя, майка ми и аз зависим от него. Той е всичко за нас.

Не знаех кой е бащата на Шо Велес. Никога не бях го виждал. Не знаех и какво работи. Шо Велес ми каза, че баща му бил бизнесмен и всичко, което притежавал, се събирало на една маса, така да се каже.

— Баща ми изработи един сал и иска да плава. Решил си е да направи тази експедиция. Мама смята, че само се пали, но аз знам, че не е така — продължи Шо Велес. — Виждал съм в очите му твоя луд поглед и знам, че рано или късно ще потегли, и съм сигурен, че ще загине. Затова съм решил да взема сала му и сам да се спусна по реката. Знам, че ще загина, но баща ми ще остане жив.

Имах чувство, че електрически ток премина по врата ми, и се чух да повтарям с най-възбудения тон, който може да си представи човек:

— Съгласен съм, Шо Велес, съгласен съм. Да, да, страхотно ще бъде! Идвам с теб!

Шо Велес се усмихна самодоволно. Аз го възприех като усмивка от щастие, че тръгвам с него, а не от задоволство, че е успял да ме изкуши. Той потвърди чувството ми с последвалите думи:

— Сигурен съм, че ако си с мен, ще оцелея — каза той.

Изобщо не ме интересуваше дали ще оцелее Шо Велес. Това, което всъщност ме подстрекаваше, беше неговата смелост. Знаех, че му стиска да направи това, което говори. Той и Лудия овчар бяха единствените отчаяни храбреци в града. И двамата обладаваха това качество, което за мен беше невъобразимо и уникално — храброст. Никой друг в града не можеше да се похвали с такова качество. Бях изпитал всички. И според мен всички останали бяха умряла работа, включително човекът, когото най-много обичах в живота си — моят дядо. На десетгодишна възраст аз вече знаех това без никакво съмнение. Затова храбростта на Шо Велес направо ме изуми. Изпитах желание да бъда с него докрай, дори този край да се окаже злополучен.

Уговорихме се да се срещнем на зазоряване. Така и сторихме. Двамата носихме лекия сал на баща му четири-пет километра извън града, докато стигнахме входа на пещерата в невисокия, зелен хълм, където реката се спускаше под земята. Нетърпимо вонеше на изпражнения от прилепите. Изпълзяхме на сала и се отблъснахме от брега. Салът беше оборудван със сигнални фенери, които се наложи да запалим веднага. Под планината беше непрогледен мрак, влажно и горещо. Реката беше достатъчно дълбока за сала и достатъчно бърза, за да не ни се налага да гребем.

Фенерите хвърляха причудливи сенки. Шо Велес ми прошепна на ухото, че май по-добре изобщо да не се оглеждаме, защото обстановката беше повече от ужасяваща. Прав беше — изглеждаше дотолкова смазващо, че чак ми се повдигаше. Светлината подплаши прилепите и те се разлетяха залутани, пърхайки с криле около нас. Когато навлязохме по-дълбоко в пещерата, вече и прилепи нямаше, само застоял, тежък въздух, от който едва дишахме. След известно време, което ми се стори часове, стигнахме до нещо като езеро, където водата изглеждаше много дълбока, защото беше почти неподвижна. Течението сякаш беше преградено.

— Задънихме се — отново ми прошепна Шо Велес. — Няма начин салът да мине от тук, а и назад не можем да се върнем.

Назад течението беше прекалено силно и за връщане не можеше и да помислим. Решихме да потърсим изход навън. Тогава установих, че ако се изправим на сала, можем да докоснем тавана на пещерата, което означаваше, че по-нататък пещерата е запълнена догоре с вода. До входа пещерата беше сводеста, може би към петнадесет метра висока. Единственото заключение беше, че сме в горната част на езеро, дълбоко около петнадесет метра.

Завързахме сала за една скала и се гмурнахме, опитвайки се да доловим някакво движение на водата, течение. На повърхността беше горещо и задушно, но само на около метър дълбочина водата ставаше ледена. Тялото ми усети промяната в температурата и ме обхвана страх, невероятен животински страх, какъвто никога не бях изпитвал. Изплувах нагоре. Изглежда, и Шо Велес беше изпитал същото, защото двамата се сблъскахме на повърхността.

— Май сме близо до смъртта — с мрачна тържественост заяви той.

Не споделях нито неговата тържественост, нито готовността му да умре. Отчаяно търсех някакъв изход. Скалите, които заприщваха течението, явно бяха довлечени от придошлите води. Открих едно отверстие, достатъчно да се промуши тялото ми на десетгодишно момче. Дръпнах Шо Велес надолу и му показах отверстието. Със сал беше невъзможно да се мине. Прибрахме от сала дрехите си, стегнахме ги здраво във възел и се гмурнахме, плувайки под вода, докато намерим отново пролуката. Успяхме да се промъкнем през нея.

Озовахме се на нещо като водна пързалка в увеселителен парк. Скалното дъно беше покрито с лишеи и водорасли, така че доста дълго се пързаляхме, без изобщо да се нараним. Накрая попаднахме в огромна сводеста пещера, където водата беше дълбока до кръста и отново течеше. Съзряхме дневна светлина в края на пещерата и газейки с мъка, се насочихме натам. Водата не беше достатъчно дълбока за подводно плуване, а и течението беше много слабо, за да плуваме кучешката. Накрая, без дума да си кажем, простряхме дрехите си да съхнат на слънцето. След това поехме към града. Шо Велес беше почти безутешен, че е загубил сала на баща си.

— Баща ми щеше да умре там — призна накрая той.

— Тялото му за нищо на света нямаше да мине през отверстието, през което се промушихме с теб. Той е прекалено едър за това. Баща ми е огромен, дебел човек — каза той. — Но пък може би щеше да е достатъчно силен, за се върне срещу течението.

Усъмних се в това. Доколкото си спомнях, от големия наклон течението на места ставаше изключително бързо. Но се съгласих, че един възрастен човек, подгонен от отчаянието, накрая би успял да се измъкне навън с помощта на въжета и огромни усилия.

Тогава така и не намерихме отговор на въпроса дали бащата на Шо Велес щеше да умре там или не, но пък това не ме и интересуваше особено. За мен важното беше, че за първи път в живота си почувствах да ме гложди завист. Шо Велес беше единственият човек в живота ми, на когото някога съм завиждал. Той имаше за кого да умре и ми доказа, че е в състояние да го направи; аз нямах за кого да го сторя, затова и нищо не бях доказал. По един символичен начин от този момент нататък аз отстъпих първенството на Шо Велес. Победата му беше триумфална. И аз се преклоних. Негов беше целият град, всички хора и аз го бях признал за най-добрия от тях. Когато се разделяхме в онзи ден, аз произнесох една изтъркана фраза, но за мен тя беше дълбока истина:

— Бъди техният крал, Шо Велес. Ти си най-добрият. Повече никога не съм разговарял с него. Съзнателно прекратих приятелството ни. Усещах, че само по такъв начин мога да му покажа колко дълбоко въздействие бе оказал над мен.

Дон Хуан смяташе, че съм във вечен дълг към Шо Велес, защото той единствен ме бе научил: за да разбере човек, че има за какво да живее, той трябва да има нещо за което си заслужава да умре.

— Ако нямаш за какво да умреш — каза ми веднъж дон Хуан, — как можеш да твърдиш, че имаш за какво да живееш? Двете вървят ръка за ръка, но смъртта е водачът.

Третият човек, на когото според дон Хуан бях задължен до края на живота си, а дори и след това, беше моята баба по майчина линия. В сляпата си привързаност към моя дядо — мъжа — аз бях забравил истинския извор на сила в този дом — моята доста ексцентрична баба.

Много години преди да отида у тях, тя бе спасила от линчуване един местен индианец. Бил набеден, че е магьосник. И някакви разгневени млади хора вече наистина го увесили на едно дърво в имението на баба ми. Тя минавала тъкмо като започвали линчуването и ги възпряла. Изглежда, всички младежи, участващи в линча, били нейни кръщелници и не посмели да й се възпротивят. Тя смъкнала човека на земята и го прибрала в дома си да го лекува. Въжето вече успяло да протрие дълбока рана на шията му.

Раните му зараснали, но той така и повече не се отделил от баба ми. Твърдял, че животът му свършил в деня на линчуването, а новият му живот вече не му принадлежал — той принадлежал на нея. И като човек, който държи на думата си, той посветил живота си в служба на моята баба. Той й беше прислужник, иконом и съветник. Лелите ми разправяха, че именно той посъветвал баба да осинови едно новородено сираче — нещо, което те най-злостно одумваха.

Когато се появих в дома на баба и дядо, осиновеното й дете вече беше възрастен мъж, който гонеше четиридесетте. Тя го бе изпратила да следва във Франция. Един следобед най-неочаквано пред къщата спря едно такси и от него слезе изключително елегантен, снажен мъж. Шофъорът на таксито внесе кожените му куфари в двора. Едрият мъж му остави щедър бакшиш. От пръв поглед забелязах, че външността му беше поразителна. Беше с дълга, къдрава коса и дълги, извити мигли. Създаваше впечатление, че е изключително красив, а всъщност изобщо не беше. Но най-хубавото у него бе ослепителната му, открита усмивка, която моментално ми отправи.

— Мога ли да се поинтересувам от вашето име, млади човече? — попита той с най-добре поставения глас, който бях чувал.

Мигновено ме спечели с това, че ме назова „млади човече“.

— Казвам се Карлос Арана, господине — отвърнах аз, — а може ли на свой ред да ви запитам за вашето име?

Той се престори на смаян, отвори широко очи и отскочи назад като от удар. След това се разсмя с пълен глас. При звука на неговия смях баба ми излезе на двора. Щом видя снажния мъж, тя изпищя като малко момиченце и го обви с ръце в най-любяща прегръдка. Той я вдигна като перце и я завъртя. Едва сега забелязах колко е висок. Крепкото му телосложение бе скривало високия му ръст. Всъщност той направо приличаше на професионален борец. Сякаш забелязал, че го разглеждам, той натегна, бицепси.

— Навремето съм се занимавал малко с бокс, драги господине — каза той, явно разбрал какво си мислех.

Баба ми го представи. Каза, че това е нейният син Антоан, нейният бебчо, зеницата на очите и. Каза, че бил драматург, режисьор, писател и поет.

В моите очи обаче най-ценното му качество беше атлетичният му вид. В началото не разбрах, че е бил осиновен. Но ми направи впечатление, че изобщо не прилича на останалите в семейството. Те всички напомняха ходещи трупове, а той беше напълно жив, жизнен до мозъка на костите. Страхотно си допаднахме. Харесваше ми, че всеки ден тренира, използвайки един чувал за боксьорска круша. Особено ми се нравеше, че не само боксира чувала, но и го рита с крака, съчетавайки движенията по шеметен начин. Тялото му беше крепко като скала.

Един ден Антоан ми довери, че единственото му страстно желание в живота било да стане прочут писател.

— Аз имам всичко — каза той. — Животът винаги е бил много щедър към мен. Нямам само това, което единствено искам — талант. Музите не ме харесват. Мога да оценя нещата, които чета, но не мога да напиша нищичко, което да ми хареса, като го прочета. Това ми е мъката. Липсва ми или дисциплина, или обаяние, за да съблазня музите, затова животът ми е толкова празен, колкото изобщо може да бъде.

По-нататък Антоан ми разказа, че единственото му богатство е неговата майка. Той нарече баба ми своя крепост, опора, душа-близнак. Накрая произнесе на глас една много смущаваща мисъл:

— Ако не беше моята майка — каза той, — аз нямаше да съм жив.

Тогава разбрах колко дълбоко бе привързан към моята баба. Внезапно си спомних съвсем живо всички ужасни истории, които моите лели бяха разправяли за изпортеното дете Антоан. Баба ми наистина безкрайно го е глезила. И все пак двамата изглеждаха толкова щастливи, че са заедно. Виждах как седят по цели часове, той положил глава в скута й, сякаш беше малко дете. Никога не съм чувал баба ми да разговаря с някого толкова дълго.

Неочаквано един ден Антоан започна да пише като луд. Залови се да поставя една пиеса в местния театър, пиеса, която сам бе написал. Представлението имаше шумен успех. Публикуваха стихотворенията му в местния вестник. Той явно бе стъпил на творческата писта. Но само след няколко месеца всичко това свърши. Редакторът на градския вестник публично разобличи Антоан; обвини го в плагиатство и пусна във вестника статия с доказателства за прегрешенията му.

Моята баба, естествено, не искаше и да чуе за недостойното поведение на сина си. Тя обясни всичко станало като проява на дълбока завист. Нямаше човек в града, който да не завижда на елегантността и стила на сина й. Завиждаха му, че е личност, на ума му. Вярно беше, че е самото въплъщение на елегантност и добри маниери. Но очевидно беше и плагиат — в това не остана съмнение.

Антоан така и не обясни на никого поведението си. А аз прекалено го обичах, за да го попитам нещо за това. Пък и не ме интересуваше. Доколкото разбирах, сигурно си имаше някакви причини. Но нещо сякаш се пречупи и от тогава всичко се завъртя на бързи обороти, така да се каже. В къщата всичко се променяше драстично от ден в ден и аз вече свикнах непрекъснато да очаквам нещо — било хубаво, било лошо. Една вечер баба влезе с най-драматичен вид в стаята на Антоан. В погледа й забелязах някаква суровост, каквато никога не бях виждал. Когато заговори, устните й потреперваха.

— Стана нещо ужасно, Антоан — започна тя. Антоан я спря и я замоли да му даде възможност да й обясни. Тя рязко го прекъсна:

— Не, Антоан, не — твърдо каза тя. — Това няма нищо общо с теб. Отнася се до мен. В това толкова трудно за теб време се случи нещо от още по-голямо значение. Антоан, сине мой, моето време е изтекло.

— Искам да разбереш, че това е неизбежно — продължи тя. — Трябва да си отивам, а ти трябва да останеш. Ти си равносметката на всичко, което направих в този живот. Добър или лош, Антоан, ти си всичко, което съм аз. Продължи го. Във всеки случай накрая отново ще бъдем заедно. Но дотогава действай, Антоан, не отпускай ръце, Прави каквото си знаеш, все едно какво, важното е да действаш.

Видях как тялото на Антоан се разтърси от мъка. Целият беше в спазми, всяко мускулче на тялото му, цялата му сила. Сякаш беше превключил някакъв механизъм и проблемите му от река се превърнаха направо в океан.

— Обещай ми, че няма да умреш, докато не ти дойде времето да умреш! — извика му тя.

Антоан кимна.

На другия ден баба ми след консултация със своя съветник магьосник разпродаде всичките си земи, които бяха доста обширни, и връчи парите на сина си Антоан. А на по-следващия ден, рано сутринта, станах свидетел на най-удивителната сцена, която бяха виждали десетгодишните ми очи: момента, в който Антоан се сбогуваше с майка си. Сцената беше нереална като на кино, нереална в смисъл, че изглеждаше измислена и написана някъде си и претворена след десетки уточнения от автора и режисьора.

Декор беше вътрешният двор на бабината къща. Главният герой беше Антоан, майка му играеше водещата женска роля. Антоан щеше да заминава този ден. Трябваше да отиде на пристанището, откъдето да вземе италиански лайнер, прекосяващ Атлантическия океан на туристически курс за Европа. Беше облечен елегантно както винаги. Пред къщата го чакаше шофьорът на таксито и нетърпеливо натискаше клаксона.

Бях станал свидетел на последната трескава вечер на Антоан, когато се опитваше най-отчаяно да напише стихотворение за майка си.

— Боклук — каза ми той. — Всичко, което пиша, е боклук. Аз съм никой.

Уверих го — макар че кой бях аз, та да имам мнение за това, — че всичко, което пише, е страхотно. В един момент се увлякох и престъпих някаква граница, която не биваше да преминавам.

— Повярвай ми, Антоан — закрещях аз. — Аз съм много повече никой от теб! Ти поне имаш майка. А аз нищо нямам. Всичко, което пишеш, е прекрасно.

Той много любезно ме помоли да напусна стаята му. Явно го бях накарал да се почувства глупак, който получава съвети от някакъв си нищожен хлапак. Горчиво съжалявах за изблика си. Искаше ми се да остане мой приятел.

Антоан бе преметнал през дясното си рамо грижливо сгънато елегантното си палто. Беше с изключително красив зелен костюм от английски кашмир.

Баба се обърна към него.

— Трябва да побързаш, скъпи — каза тя. — Времето ти е много ценно. Тръгвай вече. Ако се бавиш, тези хора ще те убият заради парите.

Тя имаше предвид дъщерите си и техните съпрузи, които направо изпаднаха в ярост, като разбраха, че майка им тихомълком ги беше лишила от наследство и че омразният Антоан, най-върлият им враг, се кани да заминава с всичко, което по право принадлежи на тях.

— Извинявай, че те карам да преминеш през всичко това — каза баба ми с тон, сякаш се оправдаваше. — Но както знаеш, времето не се съобразява с нашите желания.

Антоан заговори с отчетливия си, красиво поставен глас. Повече отвсякога звучеше като актьор на сцена.

— Още само минутка, мамо — каза той. — Иска ми се да ти прочета нещо, което съм написал за теб.

Беше благодарствено стихотворение. Когато свърши да чете, той замълча. Въздухът беше толкова наситен с чувства, с трепет.

— Прекрасно беше, Антоан — въздъхна баба. — Дава израз на всичко, което искаше да кажеш. На всичко, което аз исках да чуя.

Тя замълча за миг. После устните й се извиха в изящна усмивка.

— Плагиатство ли, Антоан? — попита тя. Усмивката, с която Антоан отвърна на майка си, беше също толкова лъчезарна.

— Разбира се, мамо — каза той. — Разбира се.

Те се прегърнаха, разплакани. Клаксонът на таксито стана още по-нетърпелив. Антоан ме погледна, както се бях стаил под стълбището. Той ми кимна леко, сякаш казваше: „Довиждане. Бъди внимателен.“ После се обърна и без повече да погледне майка си, затича към вратата. Беше на тридесет и седем години, но изглеждаше на шестдесет, сякаш носеше огромно бреме на плещите си. Преди да стигне до вратата, той поспря, чул гласа на майка си, която за последен път го напътстваше.

— Не се оглеждай назад, Антоан — каза тя. — Никога не поглеждай назад. Бъди щастлив и действай. Действай! В това е номерът. Действай!

Тази сцена ме изпълни със странна тъга, която продължи и до ден днешен — най-необяснима меланхолия, която според дон Хуан се дължеше на това, че за първи път съм осъзнал как един ден времето ни свършва.

На другия ден моята баба замина със своя съветник, прислужник и иконом на пътешествие към едно митично място на име Рондония. Там нейният магьосник-помощник щеше да я лекува. Баба беше неизлечимо болна, а аз не го знаех. Тя така и повече не се върна. Дон Хуан ми обясни продажбата на всичките й земи и предаването на парите на Антоан като върховна магьосническа маневра, която нейният съветник бе извършил, за да я откъсне от грижите на семейството й. А те бяха толкова сърдити на майка си за постъпката й, че изобщо не ги интересуваше дали ще се върне или не. Според мен дори не бяха разбрали, че си е отишла.

Застанал на равното било на планината, аз си спомних тези три случки така, сякаш бяха станали само преди миг. С пълен глас изразих благодарността си към тези трима души и успях да ги върна на този планински връх. Когато престанах да викам, самотата ми стана нещо неизразимо. Разплаках се, неспособен повече да се владея.

Дон Хуан търпеливо ми обясни, че самотата е нещо недопустимо за един воин. Каза, че воините-пътешственици могат да се осланят на едно същество, на което могат да съсредоточат цялата си любов, цялата си грижа — тази прекрасна Земя, нашата майка, матрица и епицентър на всичко, което сме и което правим; същото това същество, при което всички ние се завръщаме; съществото, което позволява на воините-пътешественици да се отправят на своето окончателно пътешествие.

Тогава дон Хенаро започна един акт на магическо намерение в моя подкрепа. Изпълни серия изумителни движения, легнал по корем. Превърна се в сияйна капка, която сякаш плуваше по земята като по вода. Дон Хуан каза, че това е начинът на Хенаро да прегърне огромната земя и че въпреки разликата в размерите земята е почувствала жеста му. Зрелището, което представляваха движенията на Хенаро, и обяснението им замести моята самота с върховна радост.

— Не мога да понеса мисълта, че си заминаваш, дон Хуан — чух се да казвам.

Звукът на гласа ми и самите думи ме разстроиха. И когато против волята си се разхлипах, измъчван от самосъжаление, това още повече ме огорчи.

— Какво става с мен, дон Хуан? — едва проговорих аз. — Обикновено не съм такъв.

— Ами става това, че осъзнаването ти отново е достигнало до пръстите на крака ти — каза дон Хуан усмихнат.

В този момент напълно загубих контрол над себе си и се отдадох изцяло на чувството на изоставеност и отчаяние.

— Аз оставам сам! — изпищях аз. — Какво ще стане с мен? Какво ще стане от мен?

— Хайде да погледнем на нещата по следния начин — каза спокойно дон Хуан. — За да мога да напусна този свят и да се изправя пред неизвестното, на мен ми е нужна цялата ми сила, цялото ми търпение, целият ми късмет; но най-вече ми е нужна до последната частица стоманената издържливост на воин-пътешественик. За да останеш и продължиш пътя си като воин-пътешественик, на теб ще ти потрябва всичко това, което ми е нужно и на мен. Не е шега работа да потеглим на пътешествие но начина, по който го нравим, но не по-лесно е и да останеш.

В изблик на чувства аз му целунах ръка.

— Е, хайде, хайде! — възкликна той. — Остава и сандалите ми да почетеш!

Мъката, която ме бе обзела, се превърна от самосъжаление в чувство за неописуема загуба.

— Ти си отиваш! — простенах аз. — Боже мой! Завинаги си отиваш!

В този момент дон Хуан ми направи нещо, което често бе правил още от първия ден на запознанството ни. Бузите му се издуха сякаш от дълбокия дъх, който бе поел, после ме потупа силно по гърба с дланта на лявата си ръка и каза:

— Изправи се на крака! Вдигни се!

В следващия момент аз отново станах цялостен, завършен, поел напълно контрол над себе си. Знаех какво се очаква от мен. Повече не изпитвах никакво колебание и престанах да се измъчвам за себе си. Не ме тревожеше какво ще стане с мен, когато дон Хуан замине. Знаех, че заминаването му е неизбежно. Той ме погледна и с този поглед очите му ми казаха всичко.

— Повече никога няма да бъдем заедно — меко каза той. — Ти повече нямаш нужда от помощ; а и аз не искам да ти я предлагам, защото вече си опитен воин-пътешественик и ще ми се изплюеш в лицето, ако ти предложа помощ. От определен момент нататък единствената радост на воина-пътешественик е, че остава сам на себе си. Пък и аз не искам да се опитваш да ми помагаш. Веднъж тръгна ли, вече съм си отишъл. Не мисли за мен, защото аз няма да мисля за теб. Ако си истински воин-пътешественик, бъди безупречен! Грижи се за твоя свят. Почитай го, защитавай го дори с цената на живота си!

Той се отдръпна от мен. Този момент беше отвъд всякакво самосъжаление, сълзи или щастие. Той кимна с глава сякаш за довиждане или за да ми покаже, че разбира чувствата ми.

— Забрави себе си и няма да се страхуваш от нищо, на каквото и ниво на осъзнаване да се окажеш — каза той.

После внезапно придоби дяволит вид, явно му се искаше да ме занася до самия край. За последен път на тази земя той ме изимитира — вдигна ръце към мен, изпъна и сви пръсти към дланите си като дете:

— Чао! — каза той.

Знаех, че е безсмислено да съжалявам и тъгувам за каквото и да било и че ако на мен ми беше толкова трудно да остана тук, не по-леко му беше на дон Хуан да замине. Двамата бяхме част от необратим енергетичен процес, който никой от нас не можеше да спре. От друга страна, ми се искаше да се присъединя към дон Хуан, да го последвам, където и да отива. Мина ми мисълта, че може би ако умра, той ще ме вземе със себе си.

Тогава видях как дон Хуан Матус, нагуалът, повежда останалите петнадесет виждащи, които бяха неговите сподвижници, неговите подопечни, неговата радост, и те един след друг изчезваха на север в мъглицата на платото. Видях как всеки от тях се превръща в сияйна сфера и заедно се издигаха и рееха над платото като призрачни светлинки в небето. Както беше казал дон Хуан, те направиха един кръг над планината: последният им оглед, предназначен само за техните очи; последният им поглед към тази прекрасна земя. И след това изчезнаха.

Знаех какво трябва да направя. Времето ми беше изтекло. Затичах се с пълна скорост към бездната и скочих в пропастта. За миг усетих вятъра по лицето си и после ме погълна най-милосърден мрак, подобно на безконечния покой на подземна река.