Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Active Side of Infinity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

ПРЕЛОМНИЯТ МОМЕНТ

Дон Хуан определяше вътрешното мълчание като особено състояние, при което мислите спират и човек може да функционира от друго ниво на осъзнаване, различно от всекидневното. Той подчертаваше, че вътрешно мълчание означава спиране на вътрешния диалог — този вечен спътник на мислите; затова то се явява състояние на дълбок покой.

— Древните магьосници — каза дон Хуан — го наричат вътрешно мълчание, защото е състояние, при което възприятието не зависи от сетивата. По време на вътрешното мълчание се задейства друга способност на човека — способността, която го превръща в магическо същество, същата тази способност, която е била отслабена не от самия човек, а от някакво чуждо влияние.

— А какво е това чуждо влияние, което отслабва магическата способност на човека? — попитах аз.

— Това е въпрос на по-нататъшни обяснения — каза дон Хуан, — а не на сегашното обсъждане, макар че това наистина е най-сериозният аспект в магията на шаманите от древно Мексико.

Вътрешното мълчание — продължи той — е основата, върху която се гради всичко в магията. С други думи, всичко, което правим, води към тази основа, която — подобно на всичко останало в света на магьосниците — не се разкрива, докато не ни разтърси нещо гигантско.

Дон Хуан каза, че магьосниците от древно Мексико разработили всевъзможни способи да разтърсят до основи себе си или други практикуващи магьосници, за да достигнат желаното вътрешно мълчание. Те прибягвали До най-невъобразими действия, които могат да изглеждат без всякаква връзка с постигането на вътрешно мълчание, като например скачане във водопад или да прекарваш цели нощи, окачен надолу с главата на най-високия клон на някое дърво. Това обаче били ключови способи за постигане на това състояние.

Следвайки схващанията на магьосниците от древно Мексико, дон Хуан категорично твърдеше, че вътрешното мълчание може да се увеличава и натрупва. В моя случай той се опитваше да ме насочи към създаването на ядро от вътрешно мълчание в самия мен и после да добавям към него миг след миг, при всеки случай, когато го практикувам. Той обясни как магьосниците от древно Мексико открили, че всеки индивид има различен праг на вътрешно мълчание от гледна точка на времето. Това означава, че всеки от нас трябва да поддържа вътрешно мълчание толкова време, колкото му е нужно, за да достигне собствения си специфичен праг, преди то да се задейства.

— А какво според древните магьосници е знак, че вътрешното мълчание е започнало да действа, дон Хуан? — попитах аз.

Вътрешното мълчание се задейства от момента, в който започнеш да го натрупваш в себе си — отговори той. — Това, към което са се стремели древните магьосници, е финалният, драматичен краен резултат от постигането на този индивидуален праг на мълчание. На някои особено надарени магьосници са им нужни само няколко минути мълчание, за да достигнат тази желана цел. Други, не толкова талантливи, се нуждаят от продължителен период мълчание, може би повече от час пълен покой, преди да постигнат желания резултат. А желаният резултат е нещо, което древните магьосници наричат спиране на света — моментът, в който всичко около нас престава да бъде това, което винаги е било.

— Това е моментът, в който магьосниците се връщат към истинската природа на човека — продължи дон Хуан. — Древните магьосници го наричат още абсолютна свобода — моментът, в който човекът — роб става свободно същество, способно на такива постижения на възприятието, които са предизвикателство към обичайното ни, линейно въображение.

Дон Хуан твърдеше, че вътрешното мълчание е пътят, който води до истинско спиране на съждението; до момент, когато сетивата престават да интерпретират сетивните данни, излъчвани от Вселената във всички посоки; момент, когато познавателният процес престава да бъде силата, която посредством непрекъснатото си прилагане определя природата на света.

Преломният момент е необходим на магьосниците, за да се задейства вътрешното мълчание — каза дон Хуан. — Преломният момент е като хоросана, който зидарят слага между тухлите. Едва когато хоросанът се втвърди, отделните тухли се превръщат в една цяла структура.

От самото начало на познанството ни дон Хуан непрекъснато ми втълпяваше колко ценно и необходимо е вътрешното мълчание. Следвах най-съвестно препоръките му да натрупвам вътрешно мълчание секунда след секунда, като искрено се стараех. Нямах никакво средство да измервам резултата от това натрупване, нито да преценя дали съм достигнал някакъв праг или не. Просто най-упорито си бях поставил за цел да го увеличавам — не толкова, за да угодя на дои Хуан, а защото това натрупване от само себе си се беше превърнало в предизвикателство за мен.

Един ден с дон Хуан разговаряхме, лениво разхождайки се по главния площад на Ермосийо. Беше по пладне в облачно време. Жегата беше суха и всъщност много приятна. Наоколо се разхождаха много хора. Площадът бе заобиколен от множество магазини. Бях идвал в Ермосийо много пъти, но досега изобщо не бях забелязвал магазините. Знаех, че ги има, но никога не бях ги забелязвал съзнателно. Не бих могъл да направя карта на този площад, дори и животът ми да зависеше от това. В този ден, докато се разхождахме с дон Хуан, аз се опитвах да запомня къде какъв магазин имаше. Потърсих нещо, което да ми послужи като мнемонично средство, на което впоследствие да се опре паметта ми.

— Както съм ти казвал много пъти и преди — заговори дон Хуан, като ме извади от съсредоточението, — всеки магьосник, който познавам, независимо дали мъж или жена, рано Или късно достига преломен момент в живота си.

— Искаш да кажеш, че стигат до душевен срив или нещо подобно? — попитах аз.

— Не, не — отговори той и се засмя. — Душевният срив е за личности, които много се глезят. Магьосниците не са личности. Това, което имам предвид, е, че в даден момент трябва да се прекъсне обичайният ход на живота им, за да може вътрешното мълчание да се установи и да стане активна част от структурата им.

— Изключително важно е ти сам, по своя воля, да достигнеш до този преломен момент или да го предизвикаш изкуствено, по рационален път.

— Какво имаш предвид, дон Хуан? — попитах аз, увлечен от интересното му разсъждение.

— Твоят преломен момент — каза той, — е да престанеш да живееш така, както си знаеш. Ти изпълняваше най-съвестно и точно всичко, което съм ти казвал. Дори и да си талантлив, ти така и не го показа. Не си муден, но действаш така, като че ли си. Ти си много уверен в себе си, но действаш като че ли си неуверен. Не си плах, въпреки това действаш така, сякаш се страхуваш от хората. Всичко, което правиш, сочи само едно: трябва да скъсаш с всичко това, безжалостно.

— Но по какъв начин, дон Хуан? Какво имаш предвид? — попитах аз направо неистово.

— Мисля, че всичко се свежда до едно — единствено действие — отговори той. — Трябва да се разделиш с приятелите си. Трябва да се сбогуваш с тях за твое добро. Невъзможно е да продължиш по пътя на война, влачейки със себе си личната си история, и ако не скъсаш с този начин на живот, аз самият няма да съм в състояние да продължа обучението ти.

— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Тук вече съвсем не съм съгласен. Прекалено много искаш от мен. И откровено казано, не мисля, че съм в състояние да го сторя. Моите приятели са моето семейство, те са моите отправни точки.

— Именно, именно — отбеляза той. — Те са твоите отправни точки. Тъкмо затова трябва да скъсаш с тях. Магьосниците имат само една отправна точка — безкрайността.

— Но как според теб да го направя, дон Хуан? — попитах аз е хленчещ тон. Неговото изискване направо ме изваждаше от равновесие.

— Трябва просто да си отидеш — каза той твърдо. — Иди си от тях по който начин можеш.

— Но къде да отида? — попитах аз.

— Аз бих те посъветвал да наемеш стая в някой от ония евтини хотели, които знаеш — каза той. — Колкото по-безобразно е мястото, толкова по-добре. Ако стаята е с излиняло зелен килим, на прозорците висят излиняло зелени пердета и стените са излиняло зелено — толкова по-добре. Нещо подобно на оня хотел, който ти показах веднъж в Лос Анжелис.

Изхихиках се нервно, като си спомних как веднъж бях карал дон Хуан през индустриалната зона на Лос Анжелис, където имаше само складове и порутени хотели. Един от хотелите особено привлече вниманието на дон Хуан с претенциозното си име: „Едуард VII“. Спряхме за малко срещу него, за да го разгледаме.

— Този хотел там — каза дон Хуан, като го посочи — е за мен истинско олицетворение на живота на средния човек на Земята. Ако имаш късмет или бъдеш безжалостен, ще си наемеш тук стая с изглед към улицата, за да наблюдаваш безконечния парад на човешката нищета. Ако нямаш толкова късмет или не си достатъчно безжалостен, ще наемеш вътрешна стая с прозорци към калкана на съседната сграда. Помисли си какво е да прекараш целия си живот, разкъсван между тези две гледки — ако си във вътрешна стая, да завиждаш за изгледа към улицата, а ако си във външна — да завиждаш за изгледа към стената, уморен да гледаш навън.

Метафората на дон Хуан безкрайно ме разстрои, защото я взех много навътре.

Сега, изправен пред изгледа да наема стая в хотел, подобен на „Едуард VII“, аз се чудех какво да кажа и накъде да се насоча.

— Какво ми предлагаш да правя там, дон Хуан? — попитах аз.

— Един магьосник използва такова място, за да умре — каза той, втренчен немигащо в мен. — Ти никога в живота си не си бил сам. Сега е времето да го сториш. Ще останеш в тази стая, докато не умреш.

Това негово изискване ме стресна, но същевременно ме накара да се разсмея.

— Не че се каня да го сторя, дон Хуан — казах аз, — но по какъв критерий ще разбера, че съм умрял? Освен ако не искаш от мен всъщност да умра физически.

— Не — отговори той. — Не искам тялото ти да умре физически. Искам да умре твоята личност. Това са две напълно различни неща. Но същество, твоята личност няма почти нищо общо с тялото ти, Твоята личност е твоят ум, а, повярвай ми, твоят ум не е твой.

— Що за глупост е това, дон Хуан? Как така моят ум не бил мой? — чух се да произнасям с нервен фалцет.

— Някой ден ще ти говоря на тази тема — каза той. — но не и докато си в мекия уют па приятелствата си.

— Критерият, по който се определя, че едни магъосник е умрял — продължи той, — е когато вече му стане напълно безразлично дали е в компания или сам. В деня, когато престанеш да копнееш за компанията на приятелите си, които ти използваш като щит, в този ден твоята личност ще е умряла. Какво ще кажеш, готов ли си на това?

— Не мога, дон Хуан — отговорих аз. — Безсмислено е да се опитвам да те лъжа. Не мога да изоставя приятелите си.

— Няма нищо — каза невъзмутимо той. Моят отговор, изглежда, ни най-малко не го бе засегнал, — Аз повече няма да съм в състояние да разговарям с теб, но може да се каже, че за времето, което прекарахме заедно, ти научи много нещо. Научи неща, които ще те правят много силен, независимо дали ще се върнеш на пътя или ще се отклониш от него.

Той ме потупа но гърба и се сбогува с мен. Обърна се и просто изчезна сред хората на площада, сякаш се разтвори в тях. За миг изпитах странното чувство, че хората на площада бяха завеса, която той разтвори и изчезна зад нея. Краят бе настъпил както всичко друго в света на дон Хуан — бързо и непредсказуемо. Стоварил се бе внезапно върху ми и ме помете, без изобщо да проумея как бях попаднал в него.

Би трябвало да се чувствам съкрушен. И все пак не бях. Кой знае защо се чувствах в приповдигнато настроение. Не можех да се начудя колко лесно 5е свършило всичко. Дон Хуан наистина беше изискано същество. Нямаше никакви взаимни обвинения, гняв или каквото и да било от този род. Качих се на колата и потеглих, щастлив и волен като чучулига. Направо ликувах. Колко невероятно, мислех си аз, че всичко бе свършило така бързо и безболезнено.

Пътуването ми на връщане мина без произшествия. Вече в Лос Анжелис, върнал се отново в привичната ми среда, забелязах, че съм се заредил е огромна енергия от последната ми среща с дои Хуан. Бях истински щастлив, с чувство за абсолютна лекота и подхванах с възобновен плам всичко това, което смятах за моя нормален живот. Напълно забравих всичките си терзания от моите приятели и пешата, които бях установил за тях, както и всичко, което бях споделил с дон Хуан във връзка с тях. Сякаш нешо бе изличило всичко това от съзнанието ми. На няколко пъти се удивих с каква лекота бях забравил нещо, което бе имало такова значение за мен, при това го бях забравил напълно. Всичко вървеше според очакванията ми. Имаше само едно несъответствие в иначе стройната парадигма на моя нов стар живот: отчетливо си спомнях думите на дон Хуан, че съм напуснал магьосническия свят само академично и че пак ще се върна. Помнех и бях записвал всяка дума от нашите беседи. Според нормалната ми линейна памет и разум дон Хуан никога не беше казвал такова нещо. Как тогава можех да си спомням неща, които никога не са ставали? Напразно си блъсках ума. Тези псевдоспомени бяха достатъчно странни, за да ме накарат да се замисля, но после реших, че няма смисъл. Доколкото разбирах, аз бях напуснал света на дон Хуан.

Следвайки препоръките на дон Хуан за отношението ми към хората, които по един или друг начин са ми правили добро, аз стигнах до едно потресително за мен решение: да почета приятелите си и да им благодаря, преди да е станало прекалено късно. Под въпрос оставаше обаче случаят с моя приятел Родриго Къмингс. Но едно произшествие с него разтърси из основи моята парадигма и тя се разлетя на късчета до пълно разпадане.

Отношението ми към Родриго Къмингс се промени коренно, когато престанах да се надпреварвам с него. Открих, че с най-голяма лекота мога да проецирам себе си стопроцентово в която и да било постъпка на Родриго. Всъщност аз бях същият като него, но не знаех това преди да престана да се състезавам с него. Едва тогава истината ми се очерта с влудяваща яснота. Едно от основните желания на Родриго беше да завърши колежа. Всеки семестър той се регистрираше в университета и се записваше за толкова курсове, колкото се разрешаваше. После, в течение на семестъра, той ги изоставяше един по един. Понякога изобщо зарязваше университета. Друг път ще издържи някой курс от цели три семестъра, за да се провали пред самото завършване.

По време на последния си семестър той бе записал курс по социология, понеже му допадаше. Наближаваше последният изпит. Каза ми, че има на разположение три седмици, за да учи и изчете учебника за този курс и че това било прекалено много време за някакви си шестстотин страници. Той се смяташе за скоростен читател с висока степен на запаметяване — по негово мнение имал почти стопроцентово фотографическа памет.

Решил, че има премного време преди изпита, той ме помоли да му помогна да преустрои автомобила си, за да му е по-удобно при разнасянето на вестници. Искаше да свали дясната врата, за да може да хвърля оттам вестниците с дясната си ръка, а не както досега да ги прехвърля през покрива с лявата. Напомних му, че е левак, на което той отговори, че сред множеството му способности, които никой от приятелите му не забелязвал, била и тази, че си служи еднакво добре и с двете ръце. В това беше прав — аз самият никога не бях забелязвал. След като му помогнах да свали вратата, той реши да свали обшивката на покрива, която беше доста разкъсана. Каза, че колата му била в отлично техническо състояние и ще я откара в мексиканския град Тихуана (който по лосанжелиски маниер нарече „Ти Джей“) и там щели да му сложат нова обшивка само за няколко гущера.

— Можем страхотно да използваме това пътуване — каза той въодушевено и дори подбра приятелите, които щеше да вземе. — Сигурен съм, че в Ти Джей ти ще се юрнеш да търсиш антикварни книги, защото си си заплес. Останалите ще хлътнем в някой бардак, знам доста такива местенца.

Отиде ни една седмица, за да смъкнем пялата обшивка и да изтъркаме металната повърхност, за да я приготвим за новата. Ма Родриго вече му оставаха само две седмици за учене, но той още смяташе, че има предостатъчно време. Тогава ме склони да му помогна да боядиса апартамента си. Отне ни една седмица да го боядисаме и изциклим подовете. В едната от стаите той не искаше да нанася боята върху тапетите. Наложи се да наемем специална машина, която отлепя тапетите с пара. Естествено, нито Родриго, нито аз и понятие си нямахме как се използва тая машина, затова свършихме работата ужасно нескопосано. Накрая се наложи да използваме „Топинг“ — фина смес от гипс и други субстанции за шпакловка на стените.

След всички тези усилия на Родриго му останаха само два дни да назубри шестстотин страници. Той се хвърли в маратон от денонощно четене с помощта на амфетамини. Успя все пак да дойде в колежа в деня на изпита, успя да седне на банката, успя да вземе в ръце листовките с тестовете.

Това, което не успя да направи, бе да остане буден, за да си вземе изпита. Тялото му се свлече напред и главата му страхотно издумтя на банката. Изпитът беше прекъснат за известно време. Преподавателят по социология и студентите, които седяха около Родриго, изпаднаха в паника. Тялото му бе вкочанено и леденостудено. Всички заподозряха най-лошото — помислиха, че е умрял от сърдечен удар. Повикаха линейка да го отнесат. След повърхностен преглед се установи, че Родриго е дълбоко заспал, и го откараха в близката болница да си отспи, докато от организма му се разкарат всичките амфетамини.

Приликата ми с Родриго Къмингс беше толкова пълна, че чак се уплаших. Бях същият като него. Тази прилика стана нетърпима за мен. И в един пристъп на пълен, самоубийствен нихилизъм, както си го определих, аз наех една стая в разнебитен хотел в Холивуд.

Килимите бяха зелени с ужасни прогаряния от цигари, които явно са били потушавани миг преди да се разразят в същински пожар. Завесите на прозорците бяха зелени, стените — излиняло зелено. Мигащият неонов надпис на хотела осветяваше стаята през цялата нощ.

В последна сметка се оказа, че направих точно каквото ме бе посъветвал дон Хуан, но стигнах до това по заобиколни пътища. Не го сторих, за да изпълня неговите изисквания, нито с намерение да изгладя противоречията ни. Останах в хотела месеци наред, докато моята личност, както ми бе предсказал дон Хуан, не умря, докато наистина ми стана все едно дали съм в компания или сам.

Напуснах хотела и се преместих да живея в самостоятелна квартира по-близо до колежа. Продължих занятията си по антропология, които всъщност не бях прекъсвал, и започнах доходен бизнес с една съдружничка. Всичко изглеждаше абсолютно наред, докато един ден не ме разтърси като удар в главата мисълта, че съм на път да изкарам остатъка от живота си в тревоги за бизнеса или в терзания пред привидната възможност за избор между академична или бизнескариера, или пък в нерви от небрежността и измамите на моята съдружничка. Проникна ме до дъното на душата ми истинско отчаяние. За първи път в живота ми, въпреки че бях видял и правил толкова неща, аз нямах изход. Чувствах се напълно загубен. В главата ми сериозно започна да се върти мисълта за най-практичния и безболезнен начин да сложа край на живота си.

Една сутрин ме събуди силно, настойчиво чукане на вратата. Помислих, че е хазяйката и знаех, че ако не отговоря, тя ще влезе със своя ключ. Отворих вратата и там стоеше дон Хуан! Толкова се слисах, че загубих ума и дума. Взех да мънкам и пелтеча, неспособен да произнеса и дума. Изпитах желание да му целуна ръка, да коленича пред него. Дон Хуан влезе и най-непринудено приседна на ръба на кревата.

— Пристигнах в Лос Анжелис само за да те видя — каза той.

Предложих да отидем на закуска, но той каза, че го чакат други неща и разполага само с минутка да поговори с мен. Припряно му заразказвах как съм живял на хотел. Присъствието му така ме обърка, че и за миг не ми хрумна да го попитам как е открил къде живея. Казах на дон Хуан колко дълбоко съжалявам, че съм наговорил всички онези неща в Ермосийо.

— Няма нужда да се извиняваш — успокои ме той. — Всеки от нас е правил същото. Веднъж и аз самият избягах от света на магьосниците и трябваше едва ли не да умра, за да осъзная глупостта си. Важното е да стигнеш до преломния момент, все едно по какъв начин, а ти точно това си сторил. Вътрешното мълчание става реално за теб. Точно по тази причина аз съм тук и разговарям с теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

Мислех си, че разбирам какво има предвид. Схванах, че е доловил интуитивно или е прочел във въздуха — както умееше да чете много неща, — че съм в пълна безизходица, и е дошъл да ме избави.

— Нямаш никакво време за губене — каза той. — Трябва до един час да закриеш бизнеса си, защото един час е цялото време, което мога да си позволя да те чакам. Не защото не искам да чакам, а защото безкрайността ме притиска безжалостно. Иначе казано, безкрайността ти дава един час да се освободиш от всичко. Защото за безкрайността единственото занятие, достойно за един воин, е свободата. Всяко друго занятие е заблуда. Ще можеш ли да се освободиш от всичко за един час?

Не беше нужно да го убеждавам, че ще мога. Знаех, че трябва да успея. Тогава дон Хуан ми каза, че щом приключа с всичко, той ще ме чака на пазара в един мексикански град. В усилията си да обмисля как да закрия бизнеса си, аз не дочух какво беше казал. Когато той го повтори, помислих естествено, че се шегува.

— Как ще мога да се добера до този град, дои Хуан? С кола ли, със самолет ли? — попитах аз.

— Първо закрий бизнеса си — разпореди той. — После решението само ще дойде. Но запомни, ще те чакам само един час.

Той си тръгна, а аз трескаво се хвърлих да приключвам с всичко, което трябваше. Това, естествено, ми отне повече от един час, но не спрях да се замисля, защото веднъж заел се да приключа всички бизнесформалности, аз вече карах по инерция. Едва когато свърших всичко, аз осъзнах, че съм изправен пред истински проблем. Проумях, че абсолютно съм се издънил. Бях останал и без работата си, и без никаква възможност да се добера до дон Хуан.

Отидох до леглото си и потърсих единствената утеха, за която ми хрумна: покой, тишина. За да улесня настъпването на вътрешното мълчание, аз се възползвах от един способ, на който ме бе научил дон Хуан — седнах на леглото със свити колене, петите събрани се допираха до бедрата, а ръцете, хванали глезените, придържаха краката заедно. Той ми беше дал една дебела тръба, която винаги ми беше подръка, където и да ходех. Беше дълга към две педи и откъм единия край подплатена с възглавничка. Закрепвах я между стъпалата си, а откъм подплатения край я опирах точно по средата на челото, за да поддържа тежестта на главата ми. Винаги когато заемах това положение, аз само след секунди потъвах в дълбок сън.

Явно и този път съм заспал с обичайната лекота, защото сънувах, че съм в мексиканския град, където трябваше да се срещнем с дон Хуан. Този град винаги ми е бил интересен. Пазарът ставаше веднъж седмично и селяните от околността докарваха стоката си за продай. Но в този град най-миого ме привличаше павираното шосе, което водеше към него. Преди самия град то минаваше по стръмен хълм. Много пъти бях присядал па една пейка до сергията със сирене и гледах към хълма. Наблюдавах как хората идват от града с мулетата и товара им, но първо виждах само главите им; колкото повече приближаваха, толкова по-голяма част от тях се виждаше, докато накрая се окажеха на билото на хълма и тогава ги виждах в цял ръст. Винаги ми се струваше, че изникват от земята, едни бавно, други по-бързо, в зависимост от скоростта им. В съня ми дон Хуан ме чакаше до сергията със сирене. Приближих се до него.

— Ти направи това от вътрешното си мълчание — каза той и ме потупа по гърба. — Ти достигна своя преломен момент. За миг бях започнал да губя надежда, но се повъртях наоколо, понеже знаех, че ще успееш.

В този сън ние тръгнахме да се поразходим. Чувствах се по-щастлив от всякога. Сънят ми беше толкова жив, така страхотно реален, че у мен не остана никакво съмнение — бях решил проблема, дори това решение да е било само сън — фантазия.

Дон Хуан се засмя и поклати глава. Той определено четеше мислите ми.

— Ти не си просто в сън — каза той, — но кой съм аз, че да ти кажа това? Ти сам ще узнаеш един ден, че във вътрешното мълчание няма сънища, защото сам ще направиш избора да приемеш това знание.