Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (2)

ВЪВЕДЕНИЕ

Тази книга е колекция от паметните събития в моя живот. Събрах ги, следвайки препоръките на дон Хуан Матус, шаман, индианец яки от Мексико, който в продължение на тринадесет години полагаше усилия като мой учител да ме въведе в познавателния свят на шаманите, живели в Мексико още от древни времена. Дон Хуан Матус ми предложи да събера паметните си събития сякаш мимоходом, като нещо, което му е хрумнало просто в момента. Такъв беше стилът на обучение на дон Хуан. Винаги забулваше важността на определени свои маневри зад всекидневието. Но този начин прикриваше жилото на окончателността, представяйки го като нещо, не по-различно от останалите всекидневни грижи. С течение на времето дон Хуан ми разкри, че шаманите от древно Мексико смятали тази колекция от паметни събития за отлично средство да се раздвижат слоевете застояли енергии, които съществуват в човека. Те смятали, че тези слоеве са съставени от енергии, произлизащи от самото тяло, които обаче са били изместени, изтласкани извън досега ни вследствие на обстоятелствата от всекидневния ни живот. В този смисъл колекцията от наметни събития представляваше за дон Хуан и за шаманите от неговата приемствена линия средство за преразпределяне на тази неизползвана енергия.

Предварителното условие за това събиране е съвестното и всеотдайно свързване в едно цяло на абсолютно всички чувства и изживявания на един човек, без да се пренебрегва ни едно от тях. Според дон Хуан шаманите от неговата приемствена линия били убедени, че събирането на паметните събития е средството за емоционална и енергетична настройка, подготвяща възприятията за рискованото впускане в неизвестното.

Дон Хуан описваше крайната цел на своето шаманско знание като подготовка за окончателното пътешествие; пътешествието, което всеки човек трябва да предприеме в края на живота си. Той каза, че благодарение на своята дисциплина и решителност шаманите били в състояние да съхранят индивидуалното си осъзнаване и чувството за своята цел и след смъртта. За тях това мъгляво, идеалистично състояние, което съвременният човек нарича „живот след смъртта“, представлявало съвсем конкретен свят, безкрайно богат на практически дейности, различни от практическите дейности във всекидневния живот, но пак толкова функционални и практични. Дон Хуан смяташе, че събирането на паметните събития в живота било за шаманите подготовка за навлизането им в този конкретен свят, който те наричали активната страна на безкрайността.

Един следобед разговаряхме с дон Хуан под неговата рамада — навес от рехаво сплетени пръти и бамбукови стъбла. Наподобяваше покрита тераса и даваше шарена сянка, но изобщо не предпазваше от дъжд. Наоколо имаше няколко неголеми дървени каси, които служеха за пейки. Надписите им се бяха изличили и приличаха повече на орнаменти, отколкото на данни за стоката. Бях седнал на една от тях, облегнал гръб на предната стена на къщата. Дон Хуан седеше на друга, облегнат на опорния стълб на рамадата. Пристигнал бях само преди минути, след целодневно шофиране в горещо, влажно време. Бях изнервен, неспокоен и се обливах в пот.

Щом се настаних удобно на сандъка, дон Хуан заприказва. С широка усмивка той подхвърли, че хората с наднормено тегло просто не знаят как да се борят с пълнотата си. Нещо в усмивката, която играеше на устните му, подсказваше, че не се шегува. Просто ми посочваше по най-пряк и същевременно непряк начин, че много съм напълнял.

Толкова се притесних, че се прекатурих от касата, на която седях, и гърбът ми силно се блъсна в тънката стена на къщата. Ударът я разтърси до основи. Дон Хуан ме погледна въпросително, но вместо да ме попита наред ли съм, просто ме успокои, че не съм срутил къщата му. После ми обясни надълго и нашироко, че тази къща му е временно жилище и че всъщност живее другаде. Когато го попитах къде всъщност живее, той само ме изгледа продължително. Погледът му не беше укорителен, а по-скоро твърдо ме възпря да задавам нетактични въпроси. Не разбрах какво всъщност искаше да изрази с този поглед и понечих да повторя въпроса си, но той ме спря.

— Тук не се задават такива въпроси — каза твърдо той. — Питай каквото искаш за процедури или идеи. Когато бъда готов да ти кажа къде живея, ако изобщо го сторя, ще ти го кажа и без да ме питаш.

Веднага се почувствах отблъснат и лицето ми неволно се изчерви. Много се засегнах. Дон Хуан избухна в смях, а аз бях безкрайно огорчен от това. Не стига, че ме бе отблъснал и засегнал, но и на всичко отгоре ми се присмиваше.

— Тук живея временно — продължи той, без да обръща внимание на отвратителното ми настроение, — защото това е магически център. Всъщност аз живея тук заради теб.

Тези думи донейде обясниха нещата. Но не можех да повярвам в това. Помислих си, че сигурно го казва, за да облекчи огорчението ми от обидата.

— Наистина ли живееш тук заради мен? попитах накрая аз, неспособен да сдържа любопитството си.

— Да — спокойно каза той — Аз съм длъжен да те подготвя. Ти си като мен. Ще ти повторя сега това, което вече съм ти казвал: всеки нагуал от всяко поколение магьосници трябва да издири един нов мъж или жена, който също като него ще има двойна енергетична структура. Аз видях такава структура у теб на спирката на автобуса в Ногалес. Когато виждам твоята енергия, аз я виждам като две сияйни сфери, наложени една върху друга, и точно това качество ни свързва завинаги. Вече не мога да те отхвърля, нито пък ти мен.

Думите му предизвикаха много особено вълнение у мен. Ако само до преди миг бях ядосан, сега пък ми се доплака.

Той продължи, като каза, че иска да ме постави в началото на това, което магьосниците наричат пътя на воина, като използва подкрепата на местността, където живее и която е център на много силни емоции и реакции. Тук от хилядолетия са живели войнствени хора и земята се е пропила с войнствената им нагласа.

По това време той живееше в щата Сонора, Северно Мексико, на около сто и петдесет километра южно от град Гуаймас, където го посещавах във връзка с полевите си изследвания.

— Нима ще трябва да влизам във война, дон Хуан? — попитах аз, сериозно разтревожен от думите му, че един ден и на мен ще ми се наложи да се сражавам. Вече се бях научил да възприемам крайно сериозно всичко, което ми казва.

— Напълно сигурно е — отговори с усмивка той. — Когато попиеш всичко, което може да се попие от този край, аз ще си отида.

Нямах основания да се съмнявам в думите му, но пък не можех да си го представя да живее където и да било другаде — до такава степен беше част от всичко, което го заобикаляше. Къщата му обаче наистина имаше вид на временно жилище — колиба, типична за земеделци-те-яки. Направена беше от плет, измазан с глина, и плосък сламен покрив; състоеше се от една голяма стая, която беше и дневна, и спалня, а кухнята беше без покрив.

— Много е трудно да работиш с хора с наднормено тегло — изтърси сякаш без връзка с разговора дон Хуан. Но всъщност не беше така — той просто се връщаше към темата, която беше подхванал, преди да го отклоня, като се блъснах в стената на къщата му. — Преди малко ти разтърси къщата ми като стенобитно гюлле — продължи тон, бавно клатейки глава. — Какъв удар! Удар, достоен за такъв масивен човек.

Изпитах неловкото усещане, че ми говори сякаш вече ме е отписал. Моментално започнах да се оправдавам. Той изслуша с любезна усмивка припрените ми оправдания, че теглото ми е нормално за моята костна структура.

— Вярно е, че имаш едра кост — съгласи се той с насмешлив тон. — И сигурно с най-голяма лекота би могъл да носиш още десетина кила, без никой — уверявам те, — никой да забележи. Аз поне едва ли бих забелязал.

Но подигравателната му усмивка определено говореше, че съм шишко. После ме запита как съм въобще със здравето и докато му отговарях, отчаяно се опитвах да предотвратя всякакви по-нататъшни коментари за теглото ми. Но той сам смени темата.

— Какво ново с твоите чудачества и откачености? — попита ме той небрежно.

Отговорих най-идиотски, че са наред. Той наричаше „чудачества и откачености“ колекционерските ми увлечения. По това време отново се бях разпалил от нещо, на което се бях наслаждавал цял живот — да колекционирам всичко, което може да се колекционира — списания, марки, грамофонни плочи, всякакви предмети от Втората световна война, като щикове, военни каски, флагове и тем подобни.

— Колкото до моите откачености, мога само да ти кажа, дон Хуан, че се опитвам да разпродам колекциите си — казах с топ па мъченик, принуден да прави нещо крайно непоносимо.

— Да см колекционер не е чак толкова лоша идея — каза той с вид, сякаш наистина го вярваше. — Проблемът не е в това, че си колекционер, а какво именно колекционираш. Ти събираш боклуци, предмет без никаква стойност, които те заробват също както любимото ти куче. Не можеш просто да станеш и да си тръгнеш, ако имаш да се грижиш за кучето си или да се притесняваш какво ли би се случило с колекцията ти, докато те няма.

— Сериозно търся купувачи, дон Хуан, повярвай ми — запротестирах аз.

— Не, не, не си мисли, че те упреквам или нещо такова — отвърна той. — Всъщност на мен ми допада колекционерският ти дух. Но просто не ми харесва какво събираш, това е всичко. Ще ми се обаче да използваме окото ти на колекционер. Бих ти предложил да направиш една колекция с истинска стойност.

Дон Хуан направи дълга пауза. Имаше вид като че ли търси нужните думи или пък това беше едно театрално, добре поставено колебание. Погледна ме с дълбоко проникващ поглед.

— Всеки воин има за свой дълг да прави специална колекция — продължи дон Хуан, — колекция, подредена в албум, която разкрива личността на воина и регистрира обстоятелствата от живота му.

— Защо наричаш това колекция, дон Хуан? — попитах аз, готов да споря. — И албум ли е всъщност?

— То е и двете — отвърна той. — Но преди всичко прилича на албум със снимки, направени от паметта; снимки на припомнянето на паметни събития.

— Тези паметни събития по някакъв особен начин ли са паметни? — попитах аз.

— Те са паметни, защото имат специално значение в живота на човека — отговори той. — Предлагам ти да събереш такъв албум, като вложиш в него пълния отчет па различни събития, които са имали много дълбоко значение за теб.

— Всяко събитие в живота ми е имало дълбоко значение за мен, дон Хуан! — убедено възкликнах аз и в същия миг усетих колко високопарно прозвуча.

— Едва ли — отвърна с усмивка той, явно изпитвайки огромно наслаждение от реакцията ми. — Не всяко събитие в живота ти е имало дълбоко значение за теб. Има обаче няколко, които явно са променили нещата за теб, осветили са пътя ти. Обикновено събитията, които променят пътя ни, са безлични, но и в същото време крайно лични.

— Не че искам да споря, дон Хуан, но повярвай ми, всичко, което ми се е случвало, отговаря на тези определения — казах аз, съзнавайки, че лъжа.

Още щом произнесох това, понечих да се извиня, но дон Хуан не ми обърна внимание. Все едно, че не бях казал нищо.

— Не мисли за този албум като за сбирка от банални изживявания или преразказ на житейските случки от всекидневието — каза той.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи и се опитах да успокоя ума си, който отчаяно се бореше с неразрешимия ми проблем — съвсем определено не ми харесваха посещенията при дон Хуан, ни най-малко. В негово присъствие винаги се чувствах застрашен, С думите си той вечно ме поставяше натясно и не ми оставяше никаква възможност да покажа достойнствата си. Омръзна ми всеки път като отворя уста, да се оказвам в унизителното положение на глупак.

Но някъде в мен имаше и един друг глас — глас, който идваше от много по-големи дълбини, по-далечен, почти недоловим. Насред разпаления ми, познат вътрешен диалог се чух да си казвам, че вече е твърде късно да се връщам назад. Но това, което долавях, не беше всъщност моят глас или мислите ми: по-скоро приличаше па непознат глас, който казваше, че съм навлязъл твърде далеч в света на дон Хуан и че той ми е нужен повече и от въздуха.

— Говори каквото си искаш — сякаш ми казваше гласът, — но ако не беше такъв егоцентрик, нямаше да се дразниш толкова.

— Това е гласът на другия ти ум — обади се дон Хуан, просто като че ли ми четеше мислите.

Тялото ми неволно подскочи. Толкова се стреснах, че очите ми се изпълниха със сълзи. Признах на дон Хуан естеството на цялото си объркване.

— Твоят конфликт е напълно естествен — каза той. — И повярвай ми, аз съвсем не се стремя да го изострям. Не съм такъв тип. Но бих могъл да ти разкажа какви неща ми е правил моят учител, нагуалът Хулиан. Ненавиждах го с цялото си същество. Бях много млад и виждах колко го обожават жените, отдаваха му се като на никой друг, а аз само като понечех да ги поздравя, те се наежваха като лъвици, готови да ми откъснат главата. Мен ме презираха, а него го обичаха. Как мислиш, че съм се чувствал тогава?

— И как си се справил с този конфликт, дон Хуан? — попитах с повече от истински интерес.

— Изобщо не съм се справил — заяви той. — Понеже този конфликт — или както щеш го наречи — беше резултат от битката между двата ми ума. Всеки от пас, човешките същества, има два ума. Единият е напълно наш и е като онзи едва доловим глас, който винаги ни носи ред, непосредственост, чувство за цел. Другият ум е чуждо устройство, внедрено ни отвън. Той ни носи конфликти, самоизтъкване, съмнения, безнадеждност.

Така силно се бях съсредоточил в собствения си поток от мисли, че напълно ми се изплъзна какво казваше дон Хуан. Можех ясно да си спомня всяка от думите му, но не улавях смисъла. Дон Хуан ме загледа право в очите и спокойно повтори каквото беше казал току-що. Но и този път не можах да уловя смисъла. Просто не можех да съсредоточа вниманието си пад думите му.

— По някаква странна причина, дон Хуан, не мога да се съсредоточа над това, което ми говориш — казах аз.

— Много добре разбирам защо не можеш — отвърна той широко усмихнат, — а и ти ще го разбереш един ден, в същия момент, в който разрешиш вътрешната си борба дали ме харесваш или не; деня, в който престанеш да бъдеш центърът на света — аз — аз_._

— А междувременно — продължи той, — нека оставим настрани въпроса за двата ума и да се върнем на идеята да изготвиш албума си с паметни събития. Ще добавя, че съставянето на такъв албум е упражнение по дисциплина и безпристрастност. Можеш да го приемаш като боен акт.

Твърдението на дон Хуан — че вътрешната ми борба дали искам да го виждам или не ще свърши, когато се разделя с егоцентризма си — за мен не решаваше нищо. Всъщност то дори още повече ме раздразни и обезсърчи. А когато дон Хуан заговори за албума като за боен акт, аз се нахвърлих на него с целия си гняв.

— Дори самата идея, че това е колекция от събития, ми е трудно разбираема — казах с негодувание аз. — Но когато на всичко отгоре наричаш това „албум“ и ми заявяваш, че такъв албум бил боен акт, това вече ми идва твърде много. Прекалено е неясно. А когато една метафора е неясна, тя губи смисъла си.

— Колко странно! За мен е точно обратното — спокойно отговори дон Хуан. — За мен това един такъв албум да бъде боен акт е най-смисленото нещо на света. Не бих искал моят албум от паметни събития да бъде каквото и да било друго освен боен акт.

Исках да поясня още моята гледна точка и да му кажа, че поначало схващам идеята за албум с паметни събития. Бях против само заплетения начин, но който го описваше. По онова време се смятах защитник на яснотата и функционалността в използването на езика.

Дои Хуан остави без коментар войнственото ми настроение. Само кимаше с глава, сякаш бе напълно съгласен с мек. И тук стана нещо непонятно — изпитах чувството, че или съм останал без капчица енергия, или съм получил гигантски прилив от енергия. Най-внезапно, без никакво усилие от моя страна, аз осъзнах колко безсмислено беше избухването ми. Стана ми безкрайно неловко.

— Какво ме овладява, за да се държа така? — попитах искрено дон Хуан. В този момент бях крайно объркан. Това осъзнаване така ме разтърси, че против волята си се разхлипах.

— Не се притеснявай от глупави дреболии — каза успокоително дон Хуан. — Всеки от нас, било мъж или жена, е такъв.

— Искаш да кажеш, дон Хуан, че ние по природа сме дребнави и противоречиви, така ли?

— Не, не сме по природа дребнави и противоречиви — отвърна той. — Нашите дребнавости и противоречия са по-скоро резултат от трансценденталния конфликт, който измъчва всекиго от нас, но само магьосниците, болезнено и безнадеждно, имат съзнание за него — конфликта на двата ни ума.

Дон Хуан впи поглед в мен; очите му бяха като два черни въглена.

— Ти непрекъснато ми говориш за двата ни ума — казах аз, — но мозъкът ми просто не може да регистрира какво всъщност ми казваш. Защо?

— Ще разбереш защо, като му дойде времето — отвърна той. — Засега е достатъчно да ти повторя това, което ти казах преди малко за двата ни ума. Единият е нашият истински ум, продукт на целия ни жизнен опит; той именно рядко говори, защото е бил победен и заточен в мрака. Другият ум, който използваме във всекидневието за всичко, което правим, е чуждо устройство и ни е внедрен отвън.

— Изглежда, същината на проблема е в това, че концепцията за ума като чуждо устройство е толкова невъобразима, че мисълта ми отказва да я възприеме сериозно — казах аз с чувството, че съм направил истинско откритие.

Дон Хуан не отреагира на думите ми. Продължи да обяснява въпроса за двата ума, сякаш изобщо не се бях обаждал.

— Решаването на конфликти между двата ума е въпрос на намерение — каза той. — Магьосниците призовават намерението, като произнасят думата намерение високо и ясно. Намерението е сила, която съществува във Вселената. Когато магьосниците призовават намерението, то идва при тях и прокарва пътя към постигането па целта, което означава, че магьосниците винаги постигат това, което са си поставили за цел да направят.

— Искаш да кажеш, дон Хуан, че магьосниците получават всичко, което искат, дори то да е нещо дребно, обикновено или прищявка, така ли? — попитах аз.

— Не, не е така. Естествено, че намерението може да бъде призовано за каквото поискаш — отговори той, — но магьосниците са открили, и то на доста висока цена, че намерението идва при тях само за нещо абстрактно. Това е предпазният клапан за магьосниците; иначе те биха били просто непоносими. В твоя случай да призовеш намерението, за да разрешиш конфликта на двата си ума или за да чуеш гласа на истинския си ум, не е дребен, обикновен или произволен въпрос; точно обратното — съвсем нематериална и абстрактна цел, но жизнено важна за теб.

Дон Хуан замълча за малко; после отново заговори за албума.

— Моят собствен албум, поради това, че е боен акт, изискваше крайно внимателен подбор — каза той. — И сега вече е много точна колекция от незабравимите мигове в живота ми и всяко нещо, което ме е довело до тях. В нея съм съсредоточил нещата, които са имали и ще имат значение за мен. И според мен албумът на един воин е нещо съвсем конкретно; нещо поразително стигащо до същността.

Нямах понятие какво иска от мен дон Хуан и все пак го разбирах съвършено добре. Той ме посъветва да се уединя някъде и да седна, като оставя мисли, спомени и идеи да идват свободно при мен. Препоръча ми да положа усилия да оставя гласа от дълбините ми да проговори и той да ми посочи какво да подбера. После дои Хуан ми каза да вляза в къщата и да си легна на моето легло. То беше направено от дървени сандъци, а за дюшек ми служеха няколко дузини празни конопени чували. Цялото тяло ме наболяваше от леглото, но иначе си беше много удобно.

Взел присърце съветите на дон Хуан, аз започнах да мисля за миналото си, вглеждайки се за събития, които бяха оставили следа в мен. Скоро проумях, че изявлението ми как всяко събитие в живота ми имало дълбоко значение си беше направо глупост. Насилвайки се да си спомням, установих, че не знам дори откъде да започна. През ума ми минаваха безконечни несвързани мисли и спомени за събития, които са ми се случвали, но не можех да реша дали имат значение за мен или не. Придобих впечатлението, че никога нищо не е имало каквото и да било значение. Струваше ми се, че съм преминал през живота като труп, който може да ходи и говори, но не чувства нищичко. Неспособен изобщо да се съсредоточа и да проследя отделен обект, след известни повърхностни усилия аз се отказах и заспах.

— Постигна ли някакъв успех? — попита ме дон Хуан, когато се събудих след няколко часа.

Вместо да ми стане по-леко след съня и почивката, аз отново бях в лошо и раздразнително настроение.

— Не, никакъв! — троснато отговорих аз.

— Чу ли онзи глас от дълбините? — попита той.

— Струва ми се, че да — излъгах аз.

— И какво ти каза? — попита той настойчиво.

— Не мога да мисля за това, дон Хуан — смутолевих аз.

— А ти пак си се върнал във всекидневното си съзнание — каза той и ме потупа силно но гърба. — Всекидневното ти съзнание пак те с надвило. Хайде да го поукротим, като поговорим за твоята колекция от паметни събития. Трябва да ти кажа, че подборът какво да сложиш в албума си съвсем не е лесна работа. Именно затова казвам, че този албум е боен акт. Трябва да го започваш наново поне десет пъти, преди да узнаеш какво да подбереш.

И тогава съвсем ясно разбрах, макар и само за секунда, че имам два ума; но тази мисъл беше толкова неуловима, че веднага ми се изплъзна. Усещах се неспособен да изпълня изискванията на дон Хуан. И вместо да приема снизходително своята неудача, аз й позволих да се превърне в страх. По това време главният стремеж в живота ми беше да се явявам винаги в добра светлина. Да претърпя някаква неудача беше равностойно на поражение — нещо абсолютно непоносимо за мен. И като не знаех как да реагирам на предизвикателството, което ми отправи дон Хуан, аз направих единственото, което наистина добре умеех: ядосах се.

— Имам нужда да помисля още над това, дон Хуан — казах аз. — Трябва да дам на ума си време да посвикне с идеята.

— Разбира се, разбира се — успокои ме дон Хуан. — Можеш да разполагаш с цялото време на света, но все пак побързай.

Тогава не говорихме повече на тази тема. Когато се прибрах у дома, аз напълно я забравих, докато един ден най-неочаквано, насред лекцията, която слушах, ме разтърси просто физически властната повеля да започна да издирвам паметните събития в живота си. Беше нещо като нервен спазъм, който раздруса цялото ми тяло от главата до петите.

Залових се съвестно за работа. Отне ми месеци да преровя изживяванията си, които смятах, че имат значение за мен. Когато прегледах колекцията си обаче, установих, че разполагам само е безплътни иден. При помнените събития бяха просто смътни отметки, конто си спомнях съвсем абстрактно. Изпитах крайно смущаващото подозрение, че съм бил създаден единствено да действам, без никога да се поспра и почувствам каквото и да било.

Едно от събитията, което най-много ми се изплъзваше, но исках на всяка цена да включа като паметно, беше денят, когато научих, че съм приет за аспирант в Калифорнийския университет. Лос Анжелис (УКЛА). Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня какво съм правил този ден. Нищо интересно или неповторимо нямаше в него освен мисълта ми, че трябва да бъде паметен. Одобряването ми за аспирант би трябвало да ме е направило щастлив и горд от себе си, но не беше така.

Друг екземпляр от колекцията ми беше денят, когато едва не се ожених за Кей Кондор. Фамилията й поначало не беше Кондор, тя я беше сменила, защото се канеше да става актриса. Нейният пропуск към славата беше голямата й прилика с Керъл Ломбард. Този ден беше паметен в съзнанието ми не толкова заради събитията, които се случиха, а защото тя беше красива и искаше да се омъжи за мен. Беше с една глава по-висока от мен, което я правеше още по-интересна в моите очи.

Тръпнех от вълнение при представата как се венчавам с висока жена в църковна церемония. Взех под наем сив смокинг. Панталонът беше доста широк за ръста ми. Не чак като потури, но просто ми беше широк и това безкрайно ме притесняваше. Другото, което ме дразнеше, бе, че ръкавите на розовата риза, която купих специално за случая, ми бяха прекалено дълги, поне седем — осем сантиметра повече от мярката ми, и се налагаше да използвам ластици, за да не се смъкват. Всичко останало обаче беше съвършено — до момента, когато с гостите ми научихме, че Кей Кондор е размислила и няма да се яви.

Като добре възпитана млада дама тя ми изпрати по куриер бележка с извинение. Пишеше, че понеже не допуска мисълта за развод, не би могла да се свърже завинаги с човек, който не споделя напълно нейните възгледи за живота. Припомни ми, че винаги съм се подсмихвал, когато съм произнасял името „Кондор“, нещо, което говорело за пълно незачитане на личността й. Казваше, че е обсъдила с майка си този въпрос. И двете много ме обичали, но не достатъчно, за да ме приемат като част от семейството им. Добавяше, че двамата трябвало да проявим смелост и мъдрост и да сложим край на връзката си.

Състоянието па ума ми можеше да се окачестви като пълно вцепенение. Когато се опитвах да си възстановя този ден, не можех да си спомня дали съм се чувствал ужасно унизен, изтъпанчен пред всички онези хора в сивия си, взет под наем смокинг с възшироки панталони, и дали съм бил покрусен, загдето Кей Кондор не се омъжи за мен.

И тези две събития бяха единствените, които можах да отделя по-определено. Доста жалки примери бяха, но след като ги поразнищих, успях да измъдря някакъв философски смисъл в тях. Аз явно бях човек, който минава през живота, без да изпита нито едно истинско чувство, а подхожда към всичко от интелектуална гледна точка. Взимайки за модел метафорите на дон Хуан, аз дори си изградих своя собствена: човек, който живее живота си като чужд, винаги от гледна точка на това, което „би подобавало да бъде“.

Бях си решил например, че денят, когато ме приеха за аспирант в УКЛА, би трябвало да бъде паметен ден. И понеже не беше, аз се опитвах да му придам значимост, каквато всъщност съвсем не усещах. Нещо подобно беше и с деня, когато едва не се ожених за Кей Кондор. Той би трябвало да бъде опустошително изживяване, но всъщност не беше. В момента на припомнянето бях проумял, че в него няма нищо, и бях започнал най-усърдно да изграждам това, което би трябвало да съм изпитвал.

Щом пристигнах в къщата на дон Хуан, аз му представих двата си примера за паметни събития.

Топа е куп глупости — заяви той. — За нищо не стават. Тези истории имат отношение единствено към теб като личност, която мисли, чувства, плаче или пък изобщо нищо не чувства. Паметните събития от албума на един магьосник са неща, които могат да устоят изпитанието на времето, защото нямат нищо общо със самия човек, макар той да е в самата им сърцевина.

И завинаги ще бъде в сърцевината им, до края на живота му, а може би и след това, обаче не съвсем лично.

Думите му много силно ме потиснаха, изпитах чувство на пълен провал. По онова време откровено смятах дон Хуан за опърничав старец, който намира особена наслада в това да ме кара да се чувствам глупак. Напомняше ми за учителя от ателието по скулптура от художествената школа, която посещавах. Той обичаше да критикува и да намира недостатъци във всяка работа, която изпълняваха напредналите му ученици, и настояваше да ги поправят според препоръките му. Учениците се завъртаха малко около творбите си, преструвайки се, че ги поправят. Спомням си как след като му представяхме всъщност непипнатите си работи, той със сияещ вид възкликваше: „Е, сега е съвсем друга работа!“

— Не се разстройвай — обади се дон Хуан, сепвайки ме от вглъбяването в спомена ми. — Навремето и аз минах през същото. Години наред не само не знаех какво да избера, но и си мислех, че нямам никакви изживявания, от които да избирам. Струваше ми се, че никога нищо не ми се е случвало. Естествено, бяха ми се случвали всякакви неща, но в усилията си да защитавам представата за себе си, не ми оставаше нито време, нито нагласа да забележа каквото и да било.

— Можеш ли да ми кажеш по-конкретно, дон Хуан, какво не им е наред на моите истории? Знам, че не представляват нищо, но и всичко останало в живота ми е такова.

— Ще ти го повторя още веднъж — отговори той. — Историите от албума на един воин не са лични. Твоят разказ за деня, когато си бил приет за аспирантура, е не друго, а потвърждение, че смяташ себе си за център на всичко. Ти си чувствал, ти не си чувствал; ти си разбрал, ти не си разбрал. Схващаш ли какво искам да кажа? Целият разказ е все „ти“.

— Но може ли да бъде другояче, дон Хуан? — попитах аз.

— В другата си история ти почти се докосна до това, което искам, но после отново я превърна в нещо крайно лично. Знам, че можеш да добавиш още много подробности, но всички те ще бъдат само продължение на твоята личност, нищо повече.

— Честно казано, не разбирам какво имаш предвид, дон Хуан — възразих аз. — Всяка история, видяна през погледа на самия участник в нея, неминуемо е лична.

— Да, да, разбира се — каза той с усмивка, както винаги наслаждавайки се на недоумението ми. — Но тогава тя не е история за албума на един воин. Паметните събития, които сме се впуснали да издирваме, носят тъмния полъх на безличното. Просто са просмукани от него. Не знам как иначе да ти го обясня.

Тогава ми се стори, че изпитах миг на просветление и разбрах какво има предвид под „тъмния полъх на безличното“. Стори ми се, че има предвид нещо донейде злокобно. За мен „тъмното“ имаше такъв смисъл. И тогава му разказах една история от детството си.

Един от по-големите ми братовчеди следваше медицина. Като стажант един ден ме взе със себе си в моргата. Бе ме убедил, че един млад човек е длъжен да види мъртъвци, защото самата гледка е много поучителна с това, че демонстрира колко преходен е животът. Беше произнесъл безброй тиради, за да ме убеди да отида с него. Колкото по-дълго ми говореше за това какви незначителни ставаме в смъртта, толкова по-любопитно ми ставаше. Дотогава никога не бях виждал труп. Накрая любопитството ми да видя такъв надделя и отидох с него.

Той ми показа различни трупове, но само успя ужасно да ме уплаши. Не намерих нищо поучително или просветляващо в труповете. Бяха си направо най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал. А той, докато ми говореше, непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш чакаше някого, който всеки момент трябва да се появи. Явно искаше да ме задържи в моргата по-дълго, отколкото позволяваха силите ми. Но понеже поначало имах състезателен дух, реших, че той изпитва издръжливостта и мъжеството ми. Стиснах зъби и твърдо реших да остана до самия край.

Самият край обаче дойде по начин, какъвто не съм и сънувал. Един от труповете, наредени на мраморната маса, внезапно прохърка и се размърда под чаршафа, сякаш се канеше да стане. Този звук като от оригване беше толкова ужасен, че сякаш целия ме прогори и ще го помня до края на живота си. Братовчед ми, лекар и учен, обясни, че този труп е на човек, починал от туберкулоза и че дробовете му били така разядени от бацили, че останали огромни кухини, пълни с въздух, и когато температурата на въздуха се променяла, тялото се извивало, сякаш се опитва да стане или най-малкото като от конвулсии.

— Не, оше не си намерил каквото трябва — каза дон Хуан, поклащайки глава. — Това просто е разказ за твоя страх. И аз самият бих се уплашил до смърт; но такъв страх не може да озари ничий път. Но ми е любопитно какво стана с теб по-нататък?

— Взех да вия като на умряло — отвърнах аз, — а братовчед ми ме нарече пъзльо, задето бях скрил лице на гърдите му и целия го наповръщах.

Явно бях заорал в много мрачен пласт от живота ми. Другата история, която си спомних, беше с едно шестнадесетгодишно момче от гимназията — страдаше от някакво заболяване на жлезите и беше стигнал гигантски ръст. Но сърцето му не успявало да расте в съответствие с останалото тяло и един ден той почина от сърдечна недостатъчност. От някакво патологично любопитство отидохме с още едно момче в погребалното бюро.

Служителят, който май беше по-патологичен случай и от нас двамата, ни отвори задния вход и ни пусна да влезем. Показа ни своя шедьовър. Беше сместил огромното момче, е ръст над два метра и тридесет сантиметра, в ковчег за нормален човек, като му беше отрязал нозете. Показа ни как ги е подредил — сложил ги бе в ръцете му така, сякаш мъртвото момче бе обгърнало два трофея.

Ужасът, който изпитах, се равняваше на онзи, който бях изживял като малък в моргата, но този нов страх не беше физическа реакция; по-скоро беше реакция на психологически срив.

— Вече почти стигаш — проговори дон Хуан. — Но и тази история е твърде лична. Отвратителна е. Просто ти се повдига, но в нея виждам голям потенциал.

С дон Хуан се посмяхме над ужаса, който откривахме в ситуации от всекидневния живот. По това време аз вече безнадеждно бях затънал в тези мрачни пластове, на които се бях натъкнал и отприщил. Разказах му след това историята с най-добрия ми приятел, Рой Голдпис. Всъщност фамилията му беше полска, но с приятелите го наричахме Голдпис, защото до каквото и да се докоснеше, то се превръщаше в злато: страхотен бизнесмен беше.

Талантът му за бизнес го бе превърнал в свръхамбициозно същество. Искаше да бъде най-богатият човек на света. Разбра обаче, че тук конкуренцията е твърде сериозна. Според него само с труд той не би достигнал някой арабски шейх, на когото в това време му плащат годишно в злато, колкото е собственото му тегло. И преди претеглянето въпросният глава на секта се тъпчел за надебеляване, колкото можел да поеме.

Тогава моят приятел посвали летвата и реши да бъде най-богатият човек в Съединените щати. Конкуренцията и в този сектор беше свирепа. Слезе още едно ниво по-надолу: може би щеше да успее да стане най-богатият човек в Калифорния. Но и за това беше закъснял много.

Отказа се от надеждата си, че със своята верига пицарии и сладкарнички за сладоледи ще може да съперничи на солидните фамилии, конто владееха Калифорния. Примири се да стане най-богатият човек в Уудланд хилз, предградието на Лос Анжелис, където живееше самият той. За негова беда на същата улица, малко по-надолу от собствения му дом, живееше господин Марш, собственик на фабрика за най-качествените в Америка матраци и невъобразимо богат. Разочарованието му нямаше граници А амбицията му да постигне намисленото беше толкова силна, че накрая се отрази на здравето му. Един ден той почина от мозъчен аневризъм.

Неговата смърт беше причина за третото ми посещение в морга или погребално бюро. Съпругата на Рой ме помоли, като най-близкия му приятел, да се погрижа тялото му да бъде облечено както трябва. Отидох в погребалното бюро и там секретарят ме съпроводи до едно вътрешно помещение. Когато влязох, служител от бюрото, надвесен над висока мраморна маса, се занимаваше с покойника. С показалеца и кутрето, свил останалите пръсти към дланта, той в този момент натискаше силно нагоре ъгълчетата на горната устна на вече изстиналия труп. Когато върху мъртвото лице на Рой се очерта гротескна усмивка, служителят се извърна назад към мен и угоднически каза: „Надявам се, че ще останете доволен от всичко, сър.“

Съпругата на Рой — така и никога вече няма да разберем дали го обичаше или не — бе решила да го погребе с цялата пищност, която според нея заслужавал неговият живот. Бе поръчала най-скъпия ковчег — творение по специална поръчка, което приличаше на телефонна кабина. Идеята беше заимствала от някакъв филм. И Рой щеше да бъде погребан седнал, все едно че води бизнес-разговор по телефона.

Не останах на погребението. Тръгнах си, разкъсван от някаква крайно бурна реакция, смесица от безсилие и гняв; такъв тип гняв, който не можеш на никого да излееш.

— Наистина си доста мрачен днес — отбеляза със смях дон Хуан. — Но въпреки това, а може би тъкмо поради това, ги пече наближаваш целта. Почти я докосваш.

Не можех да се начудя колко променливо ставаше настроението ми всеки път, когато ходех при дон Хуан. Обикновено пристигах потиснат и раздразнителен, пълен със съмнения и мнителност. Скоро след това настроението ми обаче загадъчно се променяше, постепенно все повече се отпусках, докато накрая ставах така спокоен, както никога не съм бил във всекидневието. Новото ми настроение обаче продължаваше да се изразява със стария ми речник. Обичайният ми начин на говорене беше като на крайно неудовлетворен човек, който едва се сдържа да не започне да се оплаква на глас, но безконечните му жалби се долавят в тона, независимо в каква посока се обръща разговорът.

— Можеш ли да ми дадеш някакъв пример за паметно събитие от твоя албум, дон Хуан? — попитах аз с обичайния си тон па едва прикрита жалба. — Ако знаех очертанията на това, което ме караш да търся, сигурно щях да стигна до нещо. А така само се лутам безнадеждно в тъмното.

— Не се обяснявай толкова — каза дон Хуан със строг поглед. — Според магьосниците във всяко обяснение се крие извинение. Така че когато обясняваш защо не можеш да направиш едно или друго, ти всъщност се оправдаваш за неудачите си с надеждата, че който те слуша, ще бъде така любезен да прояви разбиране към тях.

Когато ме нападат, най-честата ми маневра винаги е била да изключа нападателите си просто като не ги слушам. Дон Хуан обаче имаше отвратителната способност да улавя като в капан цялото ми внимание. Както и да ме нападаше, каквото и да казваше, той винаги успяваше да прикове вниманието ми към всяка споя дума. В случая това, което каза за мен, ми беше крайно неприятно, защото си беше голата истина.

Избягвах погледа му. Както обикновено се почувствах сразен, но този път това беше по-особено поражение. То не ме разстройваше така, както би ме тревожило в света па всекидневния живот или ако бях пристигнал току-що в дома му.

След продължително мълчание дон Хуан отново заговори.

— Няма да ти дам пример за паметно събитие от моя албум, а ще направя нещо по-добро — каза той. — Ще ти приведа паметно събитие от твоя собствен живот, и то такова, което със сигурност може да влезе в колекцията ти. Или, иначе казано, ако аз бях на твое място, положително бих го включил в колекцията си с паметни събития.

Помислих, че дон Хуан се шегува, и глупаво се разсмях.

— Нищо смешно няма — скастри ме той. — Говоря сериозно. Ти веднъж ми разказа една история, която попада право в целта.

— Коя история, дон Хуан?

— Историята за „фигурите пред огледалото“ — каза той. — Разкажи ми я пак. Но я разкажи с всички подробности, които можеш да си спомниш.

Започнах да му разказвам набързо тази история. Той ме прекъсна и настоя да започна разказа отначало, много по-задълбочено и подробно. Опитах още веднъж, но той не остана доволен от изпълнението ми.

— Хайде да се поразходим — предложи той. — Когато вървиш, ти си много по-точен, отколкото като седиш. Това не е лоша идея — когато разказваш нещо, да се разхождаш напред-назад.

Бяхме седнали, както обикновено денем, под рамадата в къщата му. Аз си бях създал навика да сядам винаги на едно и също място, облегнал гръб на стената. Дон Хуан сядаше също някъде под рамадата, по никога на едно и също място.

Тръгнахме на разходка в най-лошото време на деня — по пладне. Дон Хуан ми даде старата сламена шапка, както винаги като излизахме в слънчевия пек. Дълго вървяхме в пълна тишина. Опитвах се с все сили да си припомня всички подробности на историята. 11а връх пладне седнахме в сянката на един храсти и аз отново му разказах цялата история.

Когато преди години учех скулптура в школата за изобразителни изкуства в Италия, имах един близък приятел, шотландец, който следваше история на изкуствата, за да стане изкуствовед. Най-яркото ми впечатление от него — и това имаше отношение към историята, която разказвах на дон Хуан — беше крайно надутото му самомнение — смяташе се за най-разгулния, як, всестранно надарен учен и художник, направо ренесансова личност. Че си беше разгулен, разгулен беше, но това дето се смяташе за мъжага, никак не се връзваше с костеливата му, суха, сериозна фигура. Смяташе се последовател на английския философ Бъртран Ръсел и мечтаеше да прилага принципите на логическия позитивизъм в изкуствознанието. Изглежда, представата му, че е многостранно надарен учен и художник, беше плод на буйно въображение, защото беше човек, който вечно отлага всичко; за него работата беше наказание.

Истинската му специалност май не беше изкуствознанието, а личното му познанство с всички проститутки от местните бордеи, които съвсем не бяха малко. Имаше навик да ми дава цветист и обстоен отчет за похождени-ята си — според него, за да ме държи в течение на всички чудни неща, които е правил в света на своята специалност — а именно чистата наслада. Затова не се учудих, когато един ден дойде в апартамента ми крайно въодушевен, просто останал без дъх, и ми разказа, че му се е случило нещо изключително и иска да го сподели с мен.

— Чуй, старче, трябва сам да го видиш! — каза той възбудено с оксфордския акцент, който се проявяваше винаги когато говореше с мен. Крачеше нервно из стаята. — Не мога да ги го опиша, по знам, че е нещо, което ще оцениш. Нещо, което ще запомниш завинаги. Смятам да ти направя прекрасен подарък за цял живот. Разбираш ли?

Разбирах, че е един истеричен шотландец. Винаги си доставях удоволствието да го занасям и да следя приключенията му. И никога не съм съжалявал за това.

— Успокой се, успокой се, Еди — казах аз. — Какво искаш да ми разкажеш?

И той ми разказа, че бил в един бордей и там се натъкнал на невероятна жена, която правела нещо невъобразимо, наричано от самата нея „фигури пред огледалото“. Не преставаше да ме убеждава, почти заеквайки от вълнение, че просто съм дължал на себе си да изживея това нещо.

— Чуй, не се притеснявай за пари! — каза той, понеже знаеше, че нямам никакви. — Аз вече съм платил всичко. На теб ти остава само да дойдеш с мен. Мадам Людмила ще ти покаже своите фигури пред огледалото. Страхотна е!

В пристъп на неудържим възторг Еди се разсмя гръмогласно, забравил напълно лошите си зъби, които обикновено прикриваше, усмихвайки се със затворени устни.

— Казвам ти, наистина е страхотно! Любопитството ми се разпалваше с всеки изминал миг. Нямах търпение да се включа в новото му развлечение. Еди ме откара с колата си до едно предградие. Спряхме пред прашна, занемарена сграда; боята се лютеше от стените. Имаше вид на някогашен хотел, превърнат впоследствие в жилищна сграда. Забелязах останки от табела на хотел, явно разпаднала се на парчета. По фасадата имаше редове мръсни балкони, разкрасени със саксии или с прострени да съхнат килими.

На входа иа сградата стояха двама тъмни, подозрителни мъже с островърхи обувки, които, изглежда, им стягаха; те поздравиха Еди с бурни излияния. Очите им бяха черни, шарещи, заплашителни. И двамата бяха облечени в лъскави, светлосини костюми, също твърде тесни за масивните им тела. Единият отвори вратата пред Еди. Мен изобщо не ме и погледнаха.

Изкачихме се два етажа по разнебитеното стълбище, което навремето си явно е било луксозно. Еди мина напред и ме поведе по дълъг, пуст коридор с врати от двете страни, точно като в хотел. Всички врати бяха боядисани в един и същ мрачен, маслиненозелен цвят. На всяка от тях имаше пиринчен номер, потъмнял от времето, който едва се различаваше на боядисаното дърво.

Най-сетне Еди спря пред една врата. Забелязах, че е с номер 112. Той почука няколко пъти. Вратата се отвори и една закръглена, ниска жена с изрусена коса ни покани мълчаливо с жест. Носеше червена копринена роба с волани от пера по ръкавите и червени пантофи с пухкави помпони. Едва когато затвори вратата и вече бяхме в малкия хол, тя поздрави Еди на английски с ужасен акцент.

— Здрасти, Еди. Довел приятел, а?

Еди се здрависа с нея, после галантно й целуна ръка. Държеше се сякаш е напълно спокоен, но въпреки това долових у него несъзнателните жестове на притеснен човек.

— Как сте днес, мадам Людмила? — попита той, стараейки се да звучи като американец, но доста нескопосно.

Така и никога не разбрах защо Еди искаше да минава за американец винаги когато си имаше работа с тези домове е лоша слава. Подозирах, че го прави, понеже американците се ползват с името на богати, а той искаше да се утвърди като истински богаташ пред тях.

Еди се обърна към мен и каза с въображаемия си американски акцент:

— Оставям те в добри ръце, момче.

Прозвуча толкова ужасно и чуждо за слуха ми, че се разсмях па глас. Мадам Людмила изобщо не се смути от моя взрив от веселие. Еди целуна още веднъж ръка на мадам Людмила и си тръгна.

— Ти говори английски, мой момче? — извика тя, като че ли бях глух. — Ти прилича като египтянин или май турчин.

Уверих мадам Людмила, че не съм нито едното, нито другото и че говоря английски. Тогава тя ме попита дали ми харесват нейните фигури пред огледало. Не знаех какво да отговоря и само кимнах с глава.

— Аз прави тебе хубаво шоу — увери ме тя. — Фигури пред огледало само за разгряване. Когато стане горещ и готов, казва да спра.

От малкия хол, където стояхме, ние минахме в мрачна, тайнствена стая. Прозорците бяха с плътни завеси. По стените бяха инсталирани няколко мъждиво светещи лампи. Бяха с формата на тръбички и стърчаха от стената под прав ъгъл. Цялата стая бе претрупана с всякакви вещи: неголеми скринове, старинни маси и столове, опряно до стената писалище със спускащ се извит капак, отрупано с хартии, моливи, линийки и поне сто ножици.

— Легло в друга стая, мили — каза тя, посочвайки към отсрещния край на стаята. — Тук моя антизала. Тук прави мое шоу, за да стане ти горещ и готов.

Тя свали червената си роба, изрита пантофите си и разтвори двете крила на два високи гардероба, поставени редом до стената. От вътрешната страна на вратите имаше огледала в пълен човешки ръст.

— А сега музика, мой момче — каза мадам Людмила и нави допотопната виктрола, която обаче беше съвсем запазена, блестеше като чисто нова. Тя сложи една плоча. Музиката представляваше натрапчива мелодия, която ми напомняше цирков марш.

А сега мое шоу — оповести тя и започна да се върти пол акомпанимента на натрапчивата мелодия. Кожата на мадам Людмила беше съвсем стегната и изключително бяла, макар че тя не беше вече млада. Сигурно наближаваше петдесетте си, добре изживени години. Коремът й беше вече малко отпуснат, съвсем леко, както и обемистият й бюст. Кожата на лицето й също бе поувиснала и образуваше вече забележима двойна гуша. Носът и беше малък, а устните дебело начервени. Очите й също бяха много плътно гримирали. Изобщо бе с вида на типична застаряваща проститутка. И въпреки това у нея имаше нещо детинско — една съвсем момичешка всеотдайност и доверчивост, нещо трогателно мило.

— А сега — фигури пред огледало! — обяви мадам Людмила, докато музиката продължаваше.

— Крак, крак, крак — повтаряше тя, като мяташе във въздуха единия крак, после другия в такт с музиката. Държеше дясната си ръка на темето като малко момиченце, което не е много уверено дали ще може да изпълни сложните движения.

— Врът, врът, врът! — повтаряше тя, въртейки се като пумпал.

— Дупе, дупе, дупе! — продължи после тя, показвайки ми като танцьорка на канкан голите си задни части.

Повтори няколко пъти поредицата в същата последователност, докато музиката започна да стихва, когато пружината на грамофона се развиваше към края. Имах чувство, че мадам Людмила с въртене се отдалечаваше и ставаше все по-малка и по-малка, докато музиката стихваше. От дълбините на цялото ми същество избликнаха на повърхността такова отчаяние и самота, каквито не съм и подозирал, че може да съществуват. Те ме накараха да скоча и тичешком да напусна стаята, спуснах се като обезумял по стълбището и излетях от сградата навън, на улицата.

Еди стоеше пред входа и разговаряше с двамата мъже в светлосини, лъскави костюми. Като ме видя да тичам така, той се разсмя гръмогласно.

— Не беше ли страхотно, а?! — каза той с предишното старание да говори като американец. — „Фигури пред огледалото“ — това е само за загряване, а? Какво нещо! Какво нещо!

Първия път, когато споменах тази история на дон Хуан, аз му бях казал, че съм бил дълбоко разтърсен от натрапчивата мелодия и старата проститутка, която тромаво се въртеше под музиката. И че освен това съм бил дълбоко впечатлен колко безчувствен е моят приятел.

Когато този път завърших преразказа на тази история пред дон Хуан, както бяхме седнали сред хълмовете от планинската верига в Сонора, аз се разтреперих, необяснимо разтърсен от нещо, което изобщо не можех да определя.

— Тази история — проговори дон Хуан — трябва да влезе в твоя албум с паметни събития. Твоят приятел, без изобщо да има представа какво прави, ти е дал, както сам е казал, нещо, което наистина ще ти остане за цял живот.

— За мен това е просто една тъжна история, дон Хуан, но нищо повече.

— Наистина е тъжна история, точно както и останалите ти разкази — отвърна дон Хуан, — но това, което я прави за мен различна и паметна, е, че тя се отнася до всекиго от нас като човешки същества, а не само до теб, както останалите ти случки. Виждаш ли, подобно на мадам Людмила, всеки един от нас — и млад, и стар — прави по един или друг начин своите фигури пред огледалото. Спомни си всичко, което знаеш за хората. Помисли си за който и да било човек на тази земя и ще разбереш без сянка от съмнение, че без значение кой е той или какво мисли за себе си, или с какво се занимава, резултатът от действията на всекиго е винаги един и същ: безсмислени фигури пред огледалото.