Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (5)

ДЪЛБОКИТЕ ТРЕВОГИ НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ

Пристигнах в Сонора, за да се видя с дон Хуан. Трябваше да обсъдя с него най-сериозното събитие в живота ми. Имах нужда от неговия съвет. Едва влязъл в дома му, аз го поздравих припряно, седнах и се разбръщолевих за притесненията си.

— Спокойно, спокойно — каза дон Хуан. — Няма нищо страшно!

— Какво става с мен, дон Хуан? — попитах аз. Въпросът ми беше риторичен.

— Това е действието на безкрайността — отговори той. — В деня, когато ме срещна, се случи нещо с твоя начин на възприятие. И неспокойствието ти се дължи на подсъзнателното усещане, че твоето време е свършило. Ти вече го знаеш, макар и не с ума си. Усещаш липсата на време и това те прави нетърпелив. Знам го, защото ми се е случвало и на мен, и на всички магьосници от моята линия. В даден момент свършва цяла една епоха в моя живот, както и в техния. Сега е дошъл твоят ред. Просто времето ти е изтекло.

Тогава той поиска пълен отчет на всичко, което ми се е случвало. Каза, че това трябва да бъде пълен отчет, без да се пропускат и най-дребните подробности. Не искаше някакви бегли описания, а да извадя на бял свят пълното въздействие на всяко нещо, което ме е тревожило.

— Хайде да водим този разговор като по книга, както казват в твоя свят — продължи той. — Да навлезем в сферата на формалния разговор.

Дон Хуан обясни, че шаманите от древно Мексико развили идеята за формалните и неформалните разговори, използвайки и двата вида като средство за обучение и напътствия на учениците си. За тях формалните разговори били периодически обобщения на всичко, на което обучавали учениците си или им говорили. Неформалните разговори били всекидневни разяснения, при които нещата се обяснявали, без да се съотнасят към нищо друго освен към разглежданото явление.

— Магьосниците не задържат нищо в себе си — продължи той. — Принципът им е да остават празни и по този начин да изоставят крепостта на своето аз.

Започнах разказа си пред дон Хуан, като споделих, че обстоятелствата в моя живот никога не са ми позволявали да бъда интроспективен. Откакто се помня, всекидневието ми е било претъпкано от прагматични проблеми, изискващи незабавно решаване. Помня как любимият ми чичо веднъж каза колко се ужасил, като разбрал, че никога не съм получавал подаръци за Коледа или за рождения ми ден. Бях отишъл да живея в семейството на баща ми скоро преди чичо ми да заговори на тази тема. Той се хвърли да ми съчувства за това несправедливо отношение, дори ми поиска извинение, макар че той самият нямаше нищо общо с тези неща.

— Това е отвратително, моето момче — каза той, разтреперан от възмущение. — Искам да знаеш, че съм стопроцентово на твоя страна, когато настъпи моментът за изкупване на обидите.

Настояваше многократно да простя на хората, които са били несправедливи към мен. От думите му придобих впечатлението, че иска да ме настрои против баща ми с тези разкрития и да го обвини в липса на внимание и грижи към мен. Но той не забелязваше, че аз изобщо не се чувствах обиден. За да реагирам според неговите очаквания, аз трябваше да съм интроспективен човек, който би се засегнал от шиповете на психологически тормоз, насочени към него. Уверих чичо ми, че ще си помисля, но не в момента, защото сега приятелката ми, която ме чакаше в хола, ми даваше отчаяно знаци да побързам.

Така и не намерих случай да се замисля по този въпрос, но чичо явно трябва да е говорил с баща ми, защото получих подарък от него — спретнато опакован пакет с панделките му и всичко, заедно с картичка, на която пищеше: „Извинявай.“ Разопаковах го с нетърпеливо любопитство. В картонената кутия имаше красива играчка — малко корабче с ключе за навиване, закачено на комина му. Беше за малки дечица — да си играят, докато се къпят във ваната. Баща ми напълно беше забравил, че бях на петнадесет години и вече бях мъж във всички отношения.

Понеже и в зряла възраст аз бях все така неспособен на сериозна интроспекция, един ден възприех като нещо напълно ново това, че се озовах насред необяснима емоционална възбуда, която с времето определено се засилваше. Не й обръщах внимание, приписвайки я на естествените процеси в ума или тялото, които настъпват периодично без никаква причина или пък се задействат от биохимични процеси в самото тяло. Така че не се замислих над нея. Тази възбуда обаче продължи да се усилва и ме застави да помисля, че съм стигнал до момент в живота си, когато имам нужда от коренна промяна. Нещо в мен настойчиво изискваше да пренаредя отново живота си. Тази остра потребност да пренаредя всичко ми беше позната. Бях я изпитвал и в миналото, но от много отдавна беше задрямала.

Антропологията беше за мен призвание, на което се бях посветил така всеотдайно, че изобщо не си представях да зарежа следването си като част от предполагаемата ми коренна промяна. Изобщо не ми и хрумваше да напусна университета и да се заема с нещо друго. Първото, което ми дойде наум, беше, че може би трябва само да сменя университета и да се преместя някъде другаде, далеч от Лос Анжелис.

Преди да подхвана промяна от такъв мащаб, аз реших Да пробвам водата, така да се каже. Записах се за един летен университетски курс в друг град. Най-важното в този курс за мен бяха лекциите по антропология, изнасяни от виден специалист по индианците от района на Андите. Бях убеден, че ако съсредоточа изследванията си над област, която емоционално ми е по-достъпна, ще имам по-добра възможност да се занимавам сериозно с полева антропологическа работа, когато й дойде времето. Смятах, че познаването ми на Латинска Америка би улеснило достъпа ми до която и да било индианска общност там.

Едновременно със записването в курса започнах и работа като асистент-изследовател при един психиатър, по-голям брат на мой приятел. Той искаше да се направи анализ на извадки от записани отговори на млади мъже и жени за проблемите им, свързани с претоварване в обучението, неудовлетворени очаквания, неразбиране в семейството, неудачи в любовните отношения и т.н. и т.н. Записите бяха правени преди повече от пет години и подлежаха на унищожаване, но преди това на всяка касета се слагаше произволен номер, после психиатърът и неговият асистент-изследовател взимаха от списъка с произволни номера касети за прослушване и анализ.

През първия учебен ден в новия университет професорът по антропология говори за своите академични постижения и заслепи студентите с мащаба на познанията и публикациите си. Беше висок, строен мъж на около четиридесет и пет години, с шарещи сини очи. От външния му вид най-миого ме поразяваха очите — те изглеждаха огромни зад дебелите стъкла за късогледство и всяко око сякаш се въртеше в различна посока, когато обръщаше глава. Знаех, че това е невъзможно, но тази оптическа илюзия предизвикваше много неприятно впечатление. За антрополог той беше много добре облечен — по мое време антрополозите се славеха с крайно небрежното си облекло. Студентите описваха археолозите например като същества, потънали в датировки с въглерод-14, които обаче никога не се къпят.

По някакви необясними причини обаче истински го отличаваше не толкова външният му вид или ерудицията, а начинът, по който говореше. Той произнасяше всеки звук отчетливо и наблягаше на отделни думи, като ги удължаваше. Определено имаше чуждестранен акцент, но знаех, че това е маниерничене. Произнасяше едни изречения като англичанин, други — като проповедник-ривайвълист^[1].

Въпреки огромната си приповдигнатост той ме плени от самото начало. Чувството му за собствена значимост бе толкова натрапчиво, че се възприемаше като нещо безспорно още след първите пет минути на лекциите му, които винаги представляваха бомбастично изложение на знания, подплатено с неудържимо самоизтъкване. Имаше удивителна власт над аудиторията. Всеки от студентите, с които разговарях, обожаваше този изключителен човек. Сериозно започнах да мисля, че прехвърлянето ми в друг университет ще бъде лесно и спокойно, и от всяко положение напълно позитивно. Харесваше ми новото обкръжение.

В работата ми така се увлякох в прослушването на записите, че се промъквах в кабинета по всяко време и изслушвах не само извадки, а целите записи. Отначало направо се изумявах, че във всеки от записите сякаш чувах самия себе си. Но с течение на седмиците колкото повече записи прослушвах, толкова повече удивлението ми прерастваше направо в ужас. Всяко произнесено изречение, включително въпросите на психоаналитика, сякаш бяха мои. Всички тези хора говореха от дълбините на моето същество. Отвращението, което изпитвах, беше нещо съвсем ново за мен. Никога не бях си представял, че мога да се повтарям безкрайно във всеки мъж или жена, които слушах от записите. Чувството ми за собствена индивидуалност, утвърждавало се у мен още от раждането ми, рухваше неспасяемо под напора на това колосално откритие.

Тогава започнах един противен процес на самовъзстановяване. Несъзнателно правех най-нелепи опити за интроспекция; мъчех се да се измъкна от затрудненото си положение, като разговарях нескончаемо сам със себе си. Изравях от ума си всевъзможни доводи в подкрепа на чувството ми за неповторимост и после си ги повтарях на глас. Дори започна да ми се случва нещо небивало за мен: често се будех от това, че насън разговарям със себе си на висок глас, убеждавайки се в своята стойност и различие от другите.

И после, в един ужасен ден, претърпях още един съкрушителен удар. В малките часове на нощта ме разбуди настойчиво чукане на вратата. Не беше леко, плахо почукване, а от тези, които мои приятели наричаха „гестаповско“. Вратата едва не се изкърти от пантите. Скочих от леглото и отворих шпионката. На вратата блъскаше моят шеф, психиатърът. Изглежда, това, че бях приятел на по-малкия му брат, бе създало някаква близост помежду ни. Той без колебание ме бе приел за приятел и ето че сега стоеше пред вратата ми. Запалих лампата и отворих вратата.

— Заповядай, моля — поканих го аз. — Какво се е случило?

Беше три часа през нощта и от посивялото му лице и хлътнали очи разбрах, че е дълбоко разстроен. Той влезе и седна. Неговата гордост и наслада — гривата му от дълга черна коса — падаше по лицето му. Дори не понечи да я приглади назад, както обикновено я носеше. Аз много го харесвах, понеже беше по-възрастната версия на моя приятел от Лос Анжелис с тежките си черни вежди, проницателни кафяви очи, квадратна челюст и дебели устни. Горната му устна отвътре сякаш имаше втора гънка, която при определена усмивка създаваше впечатлението, че е двойна. Той обичаше да говори за формата на носа си и казваше, че е „нахален“ нос, който обича да се пъха навсякъде. Смятах го за безкрайно самоуверена И мнителна личност. Той самият твърдеше, че при неговата професия тези качества са плюс.

— Какво се е случило ли?! — повтори той троснато, а горната му двойна устна потреперваше. — Може да се каже, че тази вечер ми се случи всичко.

Той седеше на стола със замаян и объркан вид и явно не можеше да си намира думите. После стана, отиде до кушетката и се стовари на нея.

— Не ми стига, че нося отговорност за пациентите си — продължи той, — за субсидирането на изследванията за жена ми и децата, ами сега към всичко се стовари и още едно шибано бреме. Но най-миого от всичко ме вбесява, че сам съм си виновен, аз самият излязох такъв глупак да се доверя на една тъпа курва!

— И да ти кажа, Карлос — продължи той, — няма нищо по-гадно, противно и шибано до повръщане от женската безчувственост. Ти знаеш, че не съм женомразец. Но в момента ми се струва, че всяка една женска си е само курва и нищо друго! Двулична и долна!

Не знаех какво да кажа. Цялото му словоизлияние не се нуждаеше нито от потвърждение, нито от оспорване. А и без това не бих посмял да му противореча — не разполагах с нужните средства. Бях много уморен и ми се спеше, а той продължаваше да говори така, сякаш животът му зависеше от това.

— Ти нали познаваш Тереза Манинг? — попита ме той с остър, обвинителен тон.

За миг си помислих дали не ме обвинява, че имам нещо с младата му, красива студентка-секретарка. Но без да ми остави време за отговор, той продължи:

— Тереза Манинг е задник. Тъпанарка! Глупава, нагла жена, без някакъв друг интерес в живота, освен да се чука с всеки, който е поне малко известен и прочут. Мислех я за интелигентна и чувствителна. Мислех, че в нея има нешо — известно разбиране, съчувствие, нещо, което човек би пожелал да сподели или да запази като скъпоценност само за себе си. Не знам, но поне такава представа беше създала у мен, а всъщност се оказа развратна и покварена, нещо повече — неизлечимо вулгарна.

Докато той говореше, започна да ми се очертава странна картина. Психиатърът явно току-що бе имал неприятно изживяване със секретарката си.

— Още от деня, когато постъпи на работа при мен — продължи той, — разбрах, че я привличам сексуално, но тя никога не заговори на тази тема. Всичко беше само намеци и погледи, дявол да я вземе! И днес следобед ми писна да се усуквам като котарак около нея и реших да давам направо. Отидох до бюрото й и казах: „Знам какво искаш и ти знаеш какво искам.“

И той се впусна в безкрайно, най-подробно описание колко убедително й казал, че ще я чака в апартамента си срещу университета в 11,30 вечерта и как заради никого не променял навиците си — че до един през нощта четял, работел и пиел вино, след което се оттеглял в спалнята. Той държеше апартамент до университета, а съпругата му с децата живееха извън града.

— Толкова бях сигурен, че всичко ще си бъде както трябва и ще остане като нещо незабравимо — въздъхна той. Гласът му придоби размекнатия тон на човек, който доверява нещо интимно. — Дори й дадох ключа от апартамента си — каза той и гласът му пресекна.

Най-примерно тя дойде точно в 11, 30 вечерта — продължи той. — Влезе със своя ключ и се вмъкна като сянка в спалнята. Това страхотно ме възбуди. Знаех, че с нея няма да имам никакви въртели. Тя си знаеше ролята. Сигурно беше заспала в леглото. Или гледаше телевизия. Потънах отново в работата си, без повече да ме е грижа какво, по дяволите, прави. Знаех си, че ми е в кърпа вързана.

— Обаче в момента, когато влязох в спалнята — продължи той с нервен и смазан тон, сякаш е бил морално оскърбен, — Тереза се нахвърли върху мен като звяр и сграбчи члена ми. Дори не ми даде време да оставя бутилката и двете чаши, които носех. Все пак ми стигна съобразителност да поставя двете си кристални маши на пода, без да се счупят. Но бутилката прелетя през цялата стая, когато тя така стисна ташаците ми, сякаш бяха от камък. Идеше ми да я ударя. Направо изпищях от болка, но това не я смути. Разкикоти се като ненормална, понеже явно реши, че съм много страстен и секси, Така и ми каза, сякаш за да ме насърчи.

Тресейки глава от едва сдържана ярост, той каза, че тая жена била такава сексуална ламя и такъв егоист, че изобщо не й пукало за мъжката психология — как мъжът има нужда от миг спокойствие, нужно му е да се почувства уютно, като у дома си, в предразполагаща атмосфера. Но вместо да прояви разбиране и внимание, както изисквала ролята й. Тереза Манинг издърпала половия му член от панталоните с опитността на жена, която го е правила стотици пъти.

— В резултат от цялата тази свинщина — каза той — моята чувственост ужасена се оттегли. Бях емоционално кастриран. Тялото ми се гнусеше от тази шибана жена. Все пак моята похот не ми позволи да я изхвърля на улицата.

Тогава решил, за да не се посрами най-жалко като импотентен, което било на път да стане, да прави с нея орален секс и да я доведе до оргазъм, за да я задоволи, но тялото му така упорито отхвърляло тази жена, че дори това не могъл да стори.

— Тя вече дори не беше красива — каза той, — а най-невзрачна. Когато е облечена, дрехите прикриват щръкналите кокали на ханша й. И наистина изглежда добре. Но като е гола, тя направо е торба щръкнало бяло месо! Цялото и изящество като облечена е заблуда. То не съществува.

Никога не бях си представял, че психиатърът може да излива такава жлъч. Направо се тресеше от гняв. Отчаяно искаше да изглежда хладнокръвен и пушеше цигара след цигара.

Каза, че оралният секс се оказал още по-противен и гаден и вече бил на път да повърне, когато хищната жена направо го ритнала в корема, изтърколила го от собственото му легло на пода и го нарекла импотентен педал.

В тази точка от разказа очите на психиатъра горяха от омраза. Устните му трепереха. Беше пребледнял.

— Трябва да ползвам банята ти — каза той. — Имам нужда да си взема един душ. Направо воня от тази гадост. Дъхът ми мирише на пикня.

Той направо хлипаше и аз бих дал всичко на света, само да не бях присъствал на тази сцена. Дали от моята преумора или от хипнотичния тон на гласа му, или поради цялата нелепост на ситуацията, у мен възникна илюзията, че слушам не психиатъра, а гласа на някой от неговите пациенти на записите му, който се оплаква от дребни проблеми, превръщайки ги в гигантски драми. Изтезанието ми свърши едва към девет часа сутринта. Време беше да ходя на лекции, а психиатърът — да отиде да си гледа своите психари.

Влязох на лекцията претоварен от изгарящо, мъчително неспокойствие и огромното чувство на неловкост и излишност. Там получих последния удар — ударът, който срина опита ми за коренна промяна в моя живот. В това рухване изобщо не участваше моята воля, то стана сякаш не само е било планирано, но и развитието му е било насочвано от някаква неведома ръка.

Професорът по антропология започна лекцията си за една индианска общност от високите плата в Боливия и Перу — племето аймара. Той го произнасяше „ей-ме-ра“ разтегляйки гласните с вид като че ли собственото му произношение е единственото правилно на света. Каза, че приготвянето на „чича“ (той го произнесе като „чаи-ча“) — алкохолна напитка, която се прави от ферментирала царевица — било задължение на секта жрици, които индианците аймара почитали като полубожества. С тон на човек, получил откровение, той каза, че тези жени превръщали варената царевица в каша, готова за ферментация, като дъвчели и плюели зърната, добавяйки по този начин един ензим, който се съдържал в човешката слюнка. При споменаването на човешка слюнка целият клас потръпна от погнуса.

Професорът явно страхотно се наслаждаваше. Разхихика се на ситни пристъпи, както се кикоти злонравен хлапак. По-нататък каза, че жените били специалистки-дъвкачки и ги нарече „чаи-ча дъвкачки“. Огледа първия ред, където сядаха повечето млади студентки, и нанесе съкрушителния си удар.

— Аз имах п-р-р-ривилегията — каза той с особена, псевдочуждестранна интонация — да бъда поканен да преспя с една чаи-ча дъвкачка. Изкуството да се дъвче кашата за чаи-ча развива мускулите на бузите и гърлото им до такава степен, че могат да правят направо чудеса с тях.

Той огледа смутената си аудитория и направи дълга пауза, прекъсвана само от хихикането му.

— Сигурен съм, че разбирате за какво намеквам — каза той и се разрази в истеричен смях.

Класът направо обезумя от намека на професора. Лекцията се прекъсна поне за пет минути от кикот и буря от въпроси, чиито отговори професорът отклоняваше насред нови пристъпи глупаво хихикане.

Почувствах се така смазан между магнетофонните записи, историята на психиатъра и „чаи-ча дъвкачките“ на професора, че моментално напуснах работа, отписах се от университета и заминах обратно за Лос Анжелис.

— Това, което ми се случи с психиатъра и професора но антропология — казах аз на дон Хуан, — ме хвърли в някакво непознато емоционално състояние. Мога да го нарека само интроспекция. Непрекъснато разговарях сам със себе си.

— Твоето страдание е много просто — отговори дон Хуан, като се тресеше от смях.

Явно моето положение го забавляваше. Но аз не споделях веселието му, защото не виждах нищо забавно.

— Твоят свят наближава края си — каза той. — За теб това е краят на една епоха. Да не би да си мислил, че светът, който си познавал цял живот, ще те напусне тихо и кротко, без никакво фучене и ръмжене? А не! Ще има още да се извива под теб и да те удря с опашка.