Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (3)

ПЪТЕШЕСТВИЕ НА СИЛАТА

По времето, когато се запознах с дон Хуан, аз бях много усърден студент по антропология и исках да започна кариерата си на професионален антрополог с колкото може повече публикации. Плановете ми бяха да се издигна в академичната йерархия и като първа стъпка към това бях решил да събера данни за използването на лечебни билки от индианците в югозападната част на Съединените щати.

Първо се допитах до един професор по антропология, който работеше в тази област, за съвет относно проекта ми. Беше изтъкнат етнолог и в края на тридесетте и началото на четиридесетте години бе публикувал множество трудове за калифорнийските индианци, както и за индианците от Югозапада и в Сонора, Мексико. Той търпеливо изслуша изложението на плана ми. Идеята ми беше на напиша статия под заглавие „Етноботанически данни“ и да я публикувам в списание, посветено изключително на антропологическите проблеми от Югозапада на САЩ.

Замисълът ми беше да събера лечебни билки, да занеса образци от тях в Ботаническата градина на УКЛА, за да определят точно вида им, и след това да опиша за какво и как ги използват индианците от Югозапада. Вече си представях как ще събера хиляди екземпляри и дори се надявах да публикувам малка енциклопедия на тази тема.

Професорът снизходително се усмихна.

— Не бих искал да охлаждам ентусиазма ви — каза той с уморен глас, — но не мога да не се отнеса негативно към вашето въодушевление. Въодушевлението е добре дошло в антропологията, но то трябва да се насочи в правилна посока. Ние все още се намираме в златния век на антропологията. Аз имах щастието да уча при Алфред Крьобър и Робърт Лоуи, два стълба в обществените науки. Не съм посрамил доверието им. Антропологията все още е фундаментална дисциплина. Всички останали дисциплини трябва да произтичат от антропологията. Цялата област на историята например би трябвало да се нарича „историческа антропология“, а областта на философията — „философска антропология“. Човекът трябва да бъде мерило за всичко. Затова антропологията, науката за човека, трябва да бъде ядрото на всяка друга дисциплина. И някой ден ще бъде така.

Погледнах го слисан. В представите ми той беше съвсем кротък, добродушен стар професор, преживял наскоро инфаркт. Изглежда, бях засегнал чувствителна струна у него.

— Не мислите ли, че би трябвало да отделите повече внимание на теоретичните изследвания? — продължи той. — Вместо да се занимавате с полева работа, не би ли било по-добре да учите лингвистика? В катедрата при нас преподава един от най-изтъкнатите лингвисти на света. На ваше място аз бих седял в нозете му, попивайки всяка идея, която излъчва.

— Освен това — продължи той — имаме и един изключителен авторитет по сравнителна религия. Тук са и едни от най-компетентните антрополози с трудове над сродните системи в различните култури по цял свят от лингвистична и познавателна гледна точка. На вас ви е нужна солидна подготовка. Но да си мислите, че още отсега можете да се заемете е полева работа, това е пародия. Потопете се в книгите, млади човече. Това е моят съвет.

Заинатен, аз изложих проекта си пред друг, по-млад преподавател. Но и той не ме насърчи повече. Открито ми се присмя. Каза ми, че материалът, който се каня да напиша, си е направо Мики-Маусов комикс и че и при най-голям напън на въображението не може да мине за антропология.

— В днешно време антрополозите се занимават с много по-наболели проблеми — каза той с професорски тон. — Медицинската и фармацевтичната наука вече са провели безброй изследвания над всяко възможно лекарствено растение на света. Тук всичко вече е оглозгано. Вашият начин на събиране на данни е подходящ за началото на деветнадесети век. Но сега сме почти двеста години по-късно. Съществуват и такива неща като прогрес, представете си.

След това ми даде определение и тълкувание на прогреса и усъвършенстването като двата основни въпроса на философския дискурс, които са напълно приложими и в антропологията.

— Антропологията — продължи той — е единствената съществуваща дисциплина, която може ясно да обоснове концепцията за усъвършенстване и прогрес. Слава богу, че насред цинизма на нашето време все още има лъч на надежда. Единствено антропологията може да докаже действителното развитие на културата и организацията на обществото. Само антрополозите могат да предоставят на човечеството неоспорими доказателства за прогреса на човешкото познание. Културата се развива и само антрополозите могат да представят примери за общества, които съответстват на точно определени брънки от веригата на прогреса и усъвършенстването. Това е то антропологията! Не някаква си мижава полева работа, която изобщо не е полева работа, а чиста мастурбация.

Това беше смазващ удар за мен. Като последна надежда заминах за Аризона да поговоря с антрополозите, които провеждаха там истински полеви изследвания. По това време вече бях почти склонен да се откажа от цялата идея. Разбирах какво се опитваха да ми кажат двамата професори и не можех да не се съглася напълно с тях — опитите ми да се заема е полева работа определено бяха недомислица. И все пак ми се щеше да се поразтъпча с полева работа; не исках да се занимавам с изследвания само в библиотеката.

В Аризона се срещнах с един изключително опитен антрополог, който беше писал богати на сведения трудове над индианците-яки от Аризона и от Сонора, Мексико. Беше много любезен. Той нито ме обезсърчи, нито ми даде съвети. Отбеляза само, че индианските общности от Югозапада живеят крайно затворено и проявяват недоверие, а понякога и ненавист към чужденците, особено към испаноезичните.

Неговият по-млад колега обаче беше по-откровен. Каза, че е по-добре да си отида и да попрочета първо книги за лечебните растения. Беше авторитет в тази област и мнението му беше, че всичко, което може да се знае за лечебните растения в Югозапада, вече е класифицирано и дискутирано в многобройни публикации. Стигна до там да твърди, че днешните индиански лечители ползват като източник на знания именно тези публикации, а не толкова знанието от своята традиция. Накрая ме довърши с твърдението, че дори и да са се съхранили някакви традиционни лечебни практики, то индианците едва ли биха ги предали на чужденец.

— По-добре се заеми с нещо, което има стойност — посъветва ме той, — Вгледай се в градската антропология. Много пари се отделят например за проучване на алкохолизма сред индианците в големия град. А това е нещо, което всеки антрополог би извършил без особени усилия. Отиваш и се натряскваш в някой бар с местните индианци. После спретваш всичко, което си научил за тях, под формата на статистика. Превръщаш всичко в цифри. Градската антропология е реално поле за изследвания.

Не ми оставаше нищо друго, освен да приема съветите на тези толкова опитни социолози. Вече бях решил да летя обратно за. Лос Анжелис, когато друг един антрополог, мой приятел, ми съобщи, че се кани да обиколи цяла Аризона и Ню Мексико и да се отбие по всички места, където е работил в миналото, за да възобнови връзката си с хората, които са му били антропологически информатори.

— Ще се радвам, ако дойдеш с мен — каза той. — Няма да се занимавам с никаква работа Отивам просто да ги навестя, да пийна по някоя чашка с тях, да си подрънкаме глупости. Накупил съм им разни подаръци — одеяла, пиячка, якета, амуниции за 22-калиброви пушки.

Солата ми е претоварена с всякаква стока. Обикновено пътувам сам, когато ходя да се срещам с тях, но така винаги рискувам да заспя на волана. Така че би могъл да правиш компания и да следиш да не прекалявам с пиячката, или по мъничко да шофираш, ако съм се натаралянкал.

Толкова бях обезверен, че отказах на поканата му.

— Извинявай много, Бил — казах аз. — Това пътуване ми трябва. Не виждам повече никакъв смисъл в моята идея да се занимавам с полева работа.

Не се предавай без борба — каза Бил с бащинска загриженост. — Вложи всичко, с което разполагаш, в битката и едва ако бъдеш победен, тогава се предай, но преди това. Ела с мен и ще видиш колко ще ти хареса Югозападът.

Той сложи ръка на рамото ми. Неволно отбелязах колко тежка ръка имаше. Той беше висок и як, но през последните години тялото му беше придобило странна тромавост. Беше загубил момчешкото в себе си. Кръглото му лице вече не пращеше така от младост, както преди. Сега имаше угрижен вид. Мислех, че се притеснява оплешивяването си, но понякога ми се струваше, че има и нещо друго. Не че беше напълнял повече; тялото му беше станало някак тежко по необясним начин. Забелязах това в походката му, в начина, по който става и сяра. Имах чувство, че Бил се бори с гравитацията с всяка фибра на тялото си, при всяко нещо, което правеше.

Накрая преодолях пораженческото си настроение и потеглих на пътешествие с него. Посетихме всяко кътче в Аризона и Ню Мексико, където имаше индианци. Един от крайните резултати от това пътуване беше, че открих в моя приятел-антрополог два ясно очертани аспекта на личността. Той ми бе обяснил, че винаги премервал много точно мненията си като антрополог-професионалист и се придържал към основната линия в антропологическата мисъл днес, но че като на частно лице неговата антропологическа полева работа му е дала съкровищница от изживявания, за които никога не е говорил. Тези изживявания изобщо не се връзвали с днешната антропологическа мисъл, защото не подлежали на никакво класифициране.

По време на пътуването той неизменно спираше на чашка със свои бивши информатори и след това напълно се отпускаше. В такива моменти аз сядах на волана и шофирах, а той седеше отзад и си отпиваше от бутилката 30-годишен „Балънтайн“. Именно в такива случаи Бил ми разказваше за своите неподлежащи на класифициране изживявания.

— Никога не съм вярвал в призраци — каза внезапно той веднъж. — Изобщо не съм си падал по привидения и реещи се духове, гласове в мрака и разни такива. Получил съм много прагматично и сериозно възпитание. Компас винаги ми е била науката. И тогава, като се заех с полева работа, в мен започнаха да проникват всякакви смахнати идиотщини. Например една нощ потеглихме с едни индианци да търсим привидение. Щяха истински да ме посветят посредством нещо доста болезнено, което просто пронизваше мускулите на гръдния ми кош. Бяха приготвили в гората и колиба за потене. Бях се примирил да изтърпя болката. За кураж бях опънал няколко глътки. И после човекът, който беше моят застъп-ник пред хората, които извършваха церемонията, внезапно запищя от ужас, като сочеше една тъмна, подобна на сянка фигура, която идваше право към нас.

— Когато сянката приближи до мен, забелязах, че това е стар индианец, пременен в най-чудатите одежди, които можеш да си представиш, и принадлежностите на шаман. Като съзря стареца, човекът, който ме придружаваше нея нощ, най-безсрамно припадна. Старецът дойде до мен и насочи пръст в гърдите ми. Пръстът му беше само кожа и кости. Той ми издърдори някакви неразбираеми неща. В това време останалите хора забелязаха стареца и безмълвно се хвърлиха към мен. Старецът се извърна да ги погледне и те до един застинаха на място. Гой им дръпна една кратка тирада. Гласът му беше нещо незабравимо. Звучеше, сякаш говори през тръба или сякаш имаше прикрепено на устата си някакво устройство, което извлича думите от него. Кълна се, че този човек говореше вътре в тялото си, а устата му излъчваше навън думите като механичен апарат. След като им прочете конското, старецът тръгна отново, мина през мен, през тях и изчезна, погълнат от мрака.

Бил каза, че церемонията за посвещаването му отишла по дяволите, така и не се състояла. А хората, включително шаманите, отговарящи за ритуала, се тресяли от страх. Били толкова ужасени, че се разбягали на всички страни и се разотишли.

Хора, които са били приятели от години — продължи той, — повече не си проговориха нито дума. Твърдяха, че това, което са видели, всъщност е било призракът на невероятно стар шаман и че ако говорели помежду си за него, това щяло да им докара беди. Каза още, че дори само ако се погледнели един друг, това щяло да им донесе нещастие. И повечето от тях напуснаха този край.

Защо са смятали, че би им донесло нещастие, ако говорят или се поглеждат помежду си? — попитах го аз. — Имат такова поверие — отговори той. — Според привидение от такъв род говори на всекиго от тях индивидуално. Мислят, че ако видиш такова привидение, това определя съдбата ти за цял живот. — И какви са индивидуалните неща, които привидението е казало на всеки от тях? — попитах аз.

— И понятие си нямам — отговори той, — те така и никога нищо не ми обясниха. Всеки път, когато ги питах, те изпадаха в състояние на дълбоко вцепенение. Нищо не са видели, нищо не са чули. Едва години след тази случка човекът, който беше припаднал до мен, се закле, че само се престорил, защото толкова се уплашил, че не искал да погледне в лицето стареца. А това, което им казал, всеки от тях разбрал, но не словесно, а на някакво друго ниво.

Това, което привидението казало на Бил, той схванал като нещо, свързано със здравето и продължителността на живота му.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— При мен нещата не са много хубави — призна той. — Тялото ми нещо не е наред.

— Знаеш ли какво всъщност ти има? — попитах аз.

— О, да — отвърна безизразно той, — лекарите ми казаха. Но нямам намерение да се тревожа, дори да мисля за това.

Нещата, които ми разкри Бил, дълбоко ме смутиха. Показаха ми страна от личността му, която изобщо не познавах. Винаги го бях смятал за готин непукист. Не си и представях, че може да бъде уязвим. Тези откровения не ми допадаха, но вече беше късно да се оттегля. Пътешествието ни продължи.

В друг случай той ми довери, че шаманите от Югозапада умеят да се превръщат в различни същества и че категориите „шаман-мечка“, „шаман-пума“ и други не бива да се възприемат като евфемизми или метафори, а буквално.

— Не знам дали ще повярваш, но има шамани, които наистина се превръщат в мечки или пуми, или орли — каза той с тон на възхищение. — Не преувеличавам, нито си измислям, веднъж бях свидетел на такова превръщане на един шаман, който сам се наричаше „Речния човек“, „Речния шаман“ или „Дошлия от реката, Завръщащ се в реката“. Пътувах с този шаман из планините в Ню Мексико. Докато шофирах, той ми довери, че е тръгнал в търсене на своя източник, така се изрази. Когато минавахме покрай една река, той внезапно изпадна силна възбуда. Каза ми да се отдалеча от брега и да се скрия сред едни високи скали, да покрия с едно одеяло главата и раменете си и да надзъртам изпод него, за да не изпусна какво ще направи той.

— И какво се канеше да прави? — прекъснах го аз, неспособен да се сдържа.

— Не знаех — отговори той. — Колкото ти можеш да отгатнеш, толкова можех и аз тогава. Не можех и да си представя какво се канеше да направи. И той просто навлезе в реката, както си беше с всичките дрехи. Когато водата стигна до средата на прасците му — реката беше широка, но плитка — шаманът просто изчезна, стопи се. Преди да влезе във водата, той ми беше пошепнал на ухото да тръгна по течението и да го изчакам по-надолу. Посочил ми беше точно къде да го чакам. Аз, разбира се, не бях повярвал и думичка от това, което ми каза, затова отначало не можах да си спомня къде точно беше посочил да го чакам. Малко по-късно открих мястото и видях шаманът да излиза от водата. Макар че е глупаво да се каже „излиза от водата“. Видях как шаманът се превръща във вода, а след това се възсъздаде от водата. Можеш ли да повярваш?

Нямах какво да кажа на историите му. Невъзможно ми беше да му повярвам, но пък и не можех да не му Вярвам. Той беше много сериозен човек. Единственото възможно обяснение, което ми хрумваше, беше, че с всеки изминал ден от пътуването ни той все повече пиеше. Имаше в багажника каса с двадесет и четири бутилки уиски само за себе си. Наистина страхотно се наливаше.

— Винаги съм имал слабост към езотеричните превъплъщения на шаманите — каза ми той един друг ден. — Не че мога да обясня тези превръщания или дори да повярвам, че наистина стават, но като интелектуално упражнение ми е интересно да допусна мисълта, че превръщането в шии или пуми не е по-трудно от това, което направи водният шаман. В такива моменти умът ми мисли по такъв начин, че преставам да бъда антрополог и започвам да реагирам според вътрешното си чувство. А вътрешното ми чувство е, че тези шамани положително правят неща, които не могат да се измерят по научен път, за тях дори не може да се говори рационално.

— Има например облачни шамани — продължи той, — които се превръщат в облаци, в мъгла. Не съм го виждал лично, но познавах един облачен шаман. Не съм го виждал с очите си да се стопява или да се превръща в мъгла, както видях другият шаман да се превръща във вода направо пред очите ми. Но веднъж проследих този облачен шаман и той просто изчезна — от такова място, където просто нямаше къде да се скрие. И макар че не го видях да се превръща в облак, но той просто изчезна. Не можех да си обясня къде се е дянал. Нямаше ни скали, ни растителност около мястото, откъдето изчезна. Бях там само около половин минута след него, но шамана вече го нямаше.

— Ходех навсякъде по петите му, за да получа информация — продължи Бил, — но той изобщо не се заговаряше с мен. Държеше се много любезно, но само толкова.

Бил ми разправяше безкрайни други истории за съперничествата и политическите групировки на индианците в различните резервати; истории за кръвни отмъщения, вражди, приятелства и т.н, и т.н., които изобщо не ме интересуваха. От друга страна, разказите му за превръщения на шамани и за привидения пораждаха у мен истински емоционален трус. Те едновременно ме очароваха и отблъскваха. Но ако се замислех защо ме привличат или отблъскват, не можех да си отговоря. Мога само да кажа, че историите му за шамани ме вълнуваха на някакво непознато, дълбоко ниво.

Друго нещо, което установих от това пътуване, бе, че индианските общности от Югозапада наистина са много отворени общества. И в последна сметка се съгласих, че ми е нужна голяма подготовка в теоретичната антропология и че би било по-удачно да се занимавам с полева работа в област, която ми е позната или до която мога да имам достъп.

Когато пътуването ни свърши, Бил ме откара до автогарата на „Грейхаунд“ в Ногалес, Аризона, откъдето х да отпътувам за Лос Анжелис. Докато седяхме в чакалнята до пристигането на автобуса, той ме утешаваше бащински тон, като ми припомни, че неудачите са си нещо в реда на нещата при антропологическата полева та и служат само да те подтикнат да се стремиш по-твърдо към целта си или да станеш по-зрял като антрополог.

Внезапно той се наведе към мен и с леко движение на брадичката посочи към другия край на чакалнята.

Струва ми се, че онзи старец, седнал на пейката в ъгъла там, е човекът, за когото съм ти говорил — прошепна той на ухото ми. — Не съм съвсем сигурен, защото съм го виждал само веднъж лице в лице.

— Кой е този човек? Какво си ми говорил за него? — попитах аз.

— Когато говорихме за шамани и за превръщенията на шаманите, аз ти разказах, че веднъж съм срещал облачния шаман.

— Да, да, спомням си — казах аз. — И този човек ли е облачният шаман?

— Не — отговори той. — Но ми се струва, че е приятел или учител на облачния шаман. Виждал съм ги заедно отдалеч много пъти, преди доста години.

Спомних си, че Бил е споменавал бегло, и то не във връзка с облачния шаман, че е чувал за съществуването на тайнствен старец, някогашен шаман; този стар мизантроп, индианец от племето юма, навремето бил вдъхващ ужас магьосник. Моят приятел никога не ми бе споменавал какво отношение има този старец към облачния шаман, но това вероятно заемате толкова важно място в съзнанието на Бил, че той не допускаше да не ми е разказал за него.

Внезапно ме обхвана странно безпокойство и аз скочих от мястото си. Сякаш не по своя воля аз отидох при стареца и моментално подхванах дълга тирада за това колко много знам за лечебните растения и за шаманството сред американските индианци от равнините, както и за техните сибирски предци. Между другото споменах, че знам за него като за шаман. В заключение го уверих, че за него би било безкрайно полезно да проведем един по-обстоен разговор.

— Ако не друго, можем да си разменим разни истории — казах предизвикателно аз. — Вие ще ми разкажете свои, аз на вас—мои.

През цялото това време старецът стоеше със сведени очи. И после впи поглед в мен.

— Аз съм Хуан Матус — каза той, като ме гледаше право в очите.

По някаква напълно необяснима причина изпитах чувството, че изобщо нямам за какво повече да говоря. Понечих да му кажа името си, но той вдигна ръка до устните ми, сякаш за да ме възпре да го произнеса.

В този момент пристигна един автобус. Старецът промърмори, че това е автобусът, който трябва да вземе; после искрено ме покани да го потърся, за да си поговорим на спокойствие и да си разменим разни истории. Когато произнасяше това, забелязах иронична усмивчица в ъгълчето на устата му. И невероятно пъргаво за възрастта си — бях преценил, че трябва да е над осемдесетте — той на няколко скока покри разстоянието от петнадесет метра между пейката, където бе седял, и вратата на автобуса. В момента, когато той скочи вътре, автобусът затвори врати и потегли, сякаш бе чакал специално него.

След като старецът си замина, аз се върнах на пейката, където седеше Бил.

— Какво каза той, какво каза? — заразпитва ме Бил възбудено.

— Да го потърся в дома му — отговорих аз. — Дори каза, че там може да поговорим.

— Но какво си му наговорил, че да те покани в дома? — настоя Бил. Казах му, че съм използвал цялото си красноречие и съм обещал на стареца да му разкрия всичко, което съм научил за лечебните растения от цялата книжнина.

Явно Бил въобще не ми повярва. Упрекна ме, че крия нещо от него.

Знам какви са хората в този край — каза той трос-нато, — а този старец е много смахнат особняк. С никого не говори, включително и с индианците. И защо ще говори с теб, напълно непознатия? Ти дори не си умен! Явно беше, че Бил ми се разсърди, обаче не разбирах ю. Не посмях да му поискам обяснение. Останах с впечатлението, че малко ми завижда. Може би заради чувството, че съм успял в нещо, в което той не е могъл. Моят успех обаче беше толкова случаен, че нямаше никакво значение за мен. Ако не се смята беглата бележка Бил, аз и представа си нямах колко е трудно човек да направи контакт с този старец, затова и не му придадох никакво значение. По това време не намирах нищо забележително в този разговор. И ме учудваше, че Бил толкова се вълнува от това.

— Знаеш ли къде е къщата му? — попитах го аз.

— Представа си нямам — сърдито отвърна той. — Чувал съм хората от този край да разправят, че никъде не живее, просто се появява неочаквано на едно или друго място, но това, естествено, са пълни глупости. Сигурно живее в някаква колиба в Ногалес, Мексико.

— И защо е толкова важен за теб? — попитах го аз и престраших да добавя: — Изглеждаш ми разстроен от това, че е говорил с мен. Защо? Бил с по-успокоен тон призна, че се подразнил, понеже знаел колко безполезно било дори да се опиташ да заговориш този човек.

— Този старец е по-груб от всички — добави той. — В най-добрия случай ще се вторачи в теб, без дума да продума, докато му говориш. Друг път дори не те поглежда; държи се с теб, сякаш въобще не съществуваш. Единствения път, когато се опитах да разговарям с него, той най-грубо ме отблъсна. И знаеш ли какво ми каза? Каза: „На твое място не бих си хабил енергията да отварям уста. Пести си я. Тя ти е нужна.“ Да не беше такъв старчок, щях да му прасна един в носа.

Обърнах внимание на Бил, че да го нарича „старчок“ е определение, далеч от истината. Той наистина не изглеждаше стар, макар че положително беше доста възрастен. Бе невероятно подвижен и силен. Помислих си, че Бил можеше да се окаже в жалко положение, ако се бе опитал да го прасне в носа. Този стар индианец наистина излъчваше мощ. Всъщност направо беше страховит.

Но не казах на глас мислите си. Оставих Бил да ми разправя колко не можел да понася тази злоба на старчока и как щял да му даде да се разбере, ако старецът не бил толкова кекав.

— А кой според теб може да ми даде някакви сведения къде живее? — попитах аз.

— Може би някой в Юма — отговори той малко по-успокоен. — Някой от онези хора, с които те запознах в началото на пътуването. Нищо няма да загубиш, ако ги поразпиташ. Кажи им, че аз те пращам.

И още в този момент аз промених плановете си и вместо да се прибера в Лос Анжелис, заминах направо за Юма, Аризона. Срещнах се с хората, е които ме беше запознал Бил. Те не знаеха къде живее старият индианец, но отзивите им за него разпалиха още повече любопитството ми. Казаха, че не бил от Юма, а от Сонора в Мексико и че на младини бил вдъхващ ужас магьосник, който правел заклинания и магии на хората, но че с възрастта улегнал и станал аскет-отшелник. Отбелязаха, че макар да бил индианец-яки, той обикновено се движел с група мексиканци, които, изглежда, имали изключителни познания по магьосническите практики. Но всички потвърждаваха, че не са виждали от години тези хора из този край.

Един от тях добави, че старецът бил връстник на дядо му, но докато дядо му вече бил сенилен и прикован на легло, магьосникът изглеждал по-силен от всякога. Същият човек ме насочи към едни хора в Ермосийо, главния град на Сонора, които познавали стареца и можели ми разкажат още неща за него. Идеята да пътувам и Мексико изобщо не ме привличаше. Сонора беше твърде далеч от сферата на моите интереси. Освен това размислих, че ще е по-добре да се заема в последна сметка с градска антропология, така че реших да се върна в Лос Анжелис. Все пак преди да потегля, аз претърсих целия район на Юма, за да открия още сведения за стареца. Но никой нищо не знаеше за него.

Докато автобусът пътуваше към Лос Анжелис, аз изпитвах неповторими чувства. От една страна, се чувствах напълно излекуван от фикс-идеята си да се заемам с полева работа и от интереса си към стария индианец. От друга страна, чувствах странна носталгия. Такова нещо наистина никога не бях изпитвал, нещо толкова ново като изживяване, че дълбоко ме разтърси. Беше смесица от неспокойствие и копнеж, сякаш ми липсваше нещо изключително важно. И когато вече наближавахме Лос Анжелис, аз имах ясното чувство, че онова, което ми бе въздействало в Юма, вече се стопява от разстоянието, но това непонятният ми копнеж и тъга само още повече увеличаваха.