Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (13)

ПЪТЕШЕСТВИЯ В ТЪМНОТО МОРЕ НА ОСЪЗНАВАНЕТО

— Сега можем да поговорим малко по-ясно за вътрешното мълчание — каза дон Хуан.

Това изявление до такава степен нямаше никаква връзка с досегашния разговор, че изпаднах в недоумение. Целия следобед той ми беше говорил за всички превратности, които претърпели индианците след голямата война на яките от двадесетте години, когато мексиканското правителство ги изселило от родния им край в щата Сонора, Северно Мексико, и ги пратило да работят на плантациите със захарна тръстика в Централно и Южно Мексико. Години наред мексиканското правителство трябвало да води борба с воините на индианците яки за земите им. Дон Хуан ми разказа няколко разтърсващи, горчиви истории за политически интриги и предателства, лишения и човешка нищета сред индианците яки.

Имах чувство, че дон Хуан ме подготвя за нещо, понеже знаеше, че си умирам за такива истории. По това време имах изострено чувство за социална справедливост и честна игра.

— Обстоятелствата около теб ти дадоха възможност да разполагаш с повече енергия — продължи той. — Ти започна прегледа на живота си; за първи път погледна на приятелите си така, сякаш са изложени на витрина; успя да стигнеш напълно самостоятелно, воден от вътрешна потребност, до преломния си момент; прекрати бизнеса си; и най-важното — натрупа достатъчно вътрешно мълчание. Благодарение на всичко това ти можа да извършиш пътешествие по тъмното море на осъзнаването.

Срещата с мен в онзи избран от нас град беше такова пътешествие — продължи той. — Знам, че в теб почти изплува на повърхността един решаващ въпрос и че ти за миг се зачуди дали наистина бях дошъл в дома ти. Идването ми при теб не беше твой сън. Аз бях реален, нали?

— Беше така реален, както всичко останало — отговорих аз.

Почти бях забравил тези събития, но помня, че ми се стори много странно как бе открил жилището ми. Бях отхвърлил недоумението си, като приех просто, че е попитал някого за новия ми адрес. Макар че ако се замислех по-дълбоко, нямаше да открия нито един човек, който да знаеше тогава къде живея.

— Хайде да изясним този момент — отговори той на мислите ми. — На моя език, който е езикът на магьосниците от древно Мексико, аз бях толкова реален, колкото изобщо мога да бъда и именно като такъв дойдох действително в дома ти, отправяйки се от моето вътрешно мълчание, за да ти съобщя изискването на безкрайността и да те предупредя, че не ти остава почти никакво време. Ти от своя страна от своето вътрешно мълчание действително дойде в уговорения град, за да ми кажеш, че си успял да изпълниш изискванията на безкрайността.

— На твоя език — продължи той, — езика на обикновения човек, и двата момента бяха сън-фантазия. Ти имаше сън-фантазия, че съм дошъл в дома ти, без да зная адреса, а след това имаше сън-фантазия, че си дошъл на срещата с мен. За мен обаче като магьосник срещата в онзи град, която ти смяташ за сън-фантазия, беше толкова реална, колкото сегашния ни разговор с теб тук.

Признах на дон Хуан, че изобщо не съм в състояние да побера тези събития в начина па мислене, присъщ на западния човек. Казах, че ако ги сметна за сън-фантазия, означава да създам лъжлива категория, която при по-внимателно вглеждане ще се окаже несъстоятелна, и че единственото що-годе приемливо псевдообяснение може да бъде един друг аспект от неговото познание — сънуването.

— Не, това не е сънуване — категорично каза гой. — Това е нещо по-непосредствено и по-тайнствено. Между другото, днес имам за теб ново определение за сънуване, което отговаря повече на твоето състояние. Сънуване е действието, когато сменяш точката на прикрепване към тъмното море на осъзнаването. Погледнато по този начин, понятието става много просто, проста е и самата маневра. Нужно ти е всичко, което имаш, за да го осъзнаеш, но то не е невъзможно, нито пък е обвито в мистична мъгла.

— Названието сънуване винаги адски ме е дразнело — продължи той, — защото отслабва едно много мощно действие, като го кара да звучи като нещо произволно; придава му смисъла на фантазия, а тъкмо това то изобщо не е. Аз самият се опитах да променя това название, но то вече прекалено се е утвърдило. Може би един ден ти ще можеш да го промениш, макар че както и с всичко останало в магьосничеството, опасявам се, че по времето, когато наистина ще бъдеш в състояние да го направиш, на теб вече ще ти бъде абсолютно все едно как се е наричало.

Откакто го познавам, дон Хуан винаги ми е обяснявал надълго и нашироко, че сънуването е изкуство, открито от магьосниците в древно Мексико, чрез което обикновените сънища се превръщат в истински врати към други светове на възприятие. По всевъзможни начини той препоръчваше да се постигне това, което наричаше сънно внимание и което се изразяваше в способността да обръщаш особен вид внимание на елементите от обикновения сън или да ги осъзнаваш по специфичен начин.

Бях следвал всичките му препоръки до най-дребните подробности и вече успявах да задържам съзнанието си фиксирано над елементи от съня. Идеята на дон Хуан оеше не да се стремиш умишлено да видиш сън по свое желание, а да фиксираш вниманието си над съставните елементи на съня, който сам ти се явява.

След това дон Хуан ми показа енергетично това, което магьосниците от древно Мексико смятат за източник на сънуването: преместването на събирателната точка. Каза, че по време на сън събирателната точка се премества съвсем естествено, но да видиш това преместване е малко по-трудно, защото изисква агресивна нагласа и че магьосниците от древно Мексико са имали склонност към такава агресивна нагласа. Според дон Хуан тези магьосници открили всички предпоставки за магиите си посредством това настроение.

— Това е много хищническо настроение — продължи дон Хуан. — Изобщо не е трудно да влезеш в него, понеже човек по природа е хищник. По този начин — агресивно — ти можеш да видиш когото и да било в това селце или пък някъде много далеч, докато спи; за тази цел става всеки. Важното е да ти бъде напълно безразлично. Ти търсиш нещо, ти тръгваш да го намериш. Излизаш да намериш човек и дебнеш като дива котка, като хищно животно за някого, на когото да се нахвърлиш.

Дон Хуан се засмя от разочарования ми вид и каза, че трудното в тази техника е настроението и че аз не бива да бъда пасивен по време на виждането, защото гледката не е нещо за наблюдаване, а при нея се действа. Дали от силата на внушението му, но този ден, когато ми разказа всичко това, аз се почувствах смайващо агресивно. Всеки мускул от тялото ми бе изпълнен до крайност с енергия и когато навлязох в сънуването, аз наистина тръгнах да търся някого. Не ме интересуваше кой може да е този човек — просто ми трябваше някой спящ и една сила, която долавях, без да я съзнавам напълно, ме насочваше как да намеря този някой.

Така и никога не научих кой е бил този човек, но докато го виждах, усещах и присъствието на дон Хуан. Странно усещане бе да знаеш, че си с някого, изпитвайки едно неопределимо чувство на близост, възникнало на такова ниво на осъзнаване, което никога не е участвало в нищо, което съм нравил. Можех само да съсредоточа вниманието си над неподвижно лежащия човек. Знаех, че е мъж, но не знам как го бях разбрал. Знаех, че спи, понеже сферата от енергия, каквато обикновено са човешките същества, беше малко сплесната и разтеглена настрани.

Тогава видях, че събирателната точка е в различно положение от обичайното. Беше отместена вдясно и малко по-надолу от там, където трябваше да бъде. Изчислих, че след като обичайното положение на събирателната точка е точно зад плешките, сега тя се бе преместила на нивото на ребрата. Забелязах още, че тя беше неустойчива. Колебаеше се произволно, а после внезапно се върна в обичайното си положение. Усетих съвсем определено, че явно присъствието на двама ни с дон Хуан бе разбудило този човек. Веднага след това ме връхлетя вихрушка от неясни образи и после се събудих обратно на мястото, откъдето бях потеглил.

Дон Хуан ми бе обяснявал често, че магьосниците се делят на две групи: едната група са сънувачите; другата — прикривани. Сънуваните са тези, които умеят с лекота да преместват събирателната точка. Прикриваните умеят с лекота да удържат събирателната точка фиксирана в това ново положение. Сънуваните и прикриваните взаимно се допълват и работят по двойки, като всеки въздейства на другия с това свое вродено предразположение.

Дон Хуан ме увери, че магьосниците могат да извършват преместването и фиксирането на събирателната точка по своя воля, благодарение на желязната си дисциплина. Каза, че според магьосниците от неговата линия в сияйната сфера, която представляваме ние, има поне шестстотин точки, всяка от които може да ни даде един напълно цялостен свят, когато по своя воля преместим в нея събирателната си точка; което означава, че ако преместим събирателната си точка в която и да било от тези точки и я задържим фиксирана там, ние ще възприемем един също толкова всеобхватен свят, колкото света ма всекидневието ни, но различен от него.

По-нататък дон Хуан обясни, че изкуството на магията е да манипулираш събирателната точка и по своя воля да променяш положението й в сияйната сфера, която представлява човешкото същество. Резултатът от тази манипулация е преместване на точката на контакт с тъмното море на осъзнаването, при което в събирателната точка се съсредоточава Друг сноп от мириади енергийни полета под формата на светещи нишки. Вследствие от това съсредоточаване на нови енергийни полета в събирателната точка се задейства друг тип осъзнаване, различно от това, необходимо за да възприемаме света на всекидневния живот. То превръща новите енергийни полета в сетивни данни, които се интерпретират и възприемат като различен свят, защото енергийните полета, които го пораждат, се различават от обичайните.

Той каза, че едно точно определение за магьосничеството като практика би било да се каже, че магията е манипулация на събирателната точка с цел да се смени фокусът на контакта й с тъмното море на осъзнаването, което дава възможност да се възприемат други светове.

Дон Хуан каза, че изкуството на прикриваните излиза на сцената след като бъде преместена събирателната точка. Задържането на събирателната точка фиксирана в новото й положение гарантира на магьосниците, че ще възприемат всеки нов свят, в който навлязат, в пълната му цялост, точно както възприемаме обичайния всекидневен свят. За магьосниците от линията на дон Хуан светът на всекидневния живот е само един пласт от тоталния свят, който се състои най-малко от шестстотин такива пласта.

Дон Хуан отново се върна на обсъжданата тема — моите пътешествия през тъмното море на осъзнаването, и каза, че това, което съм направил, изхождайки от вътрешното си мълчание, доста прилича на нещата, които се правят в сънуването, когато човек спи. При пътуването през тъмното море на осъзнаването обаче няма каквито и да било смущения, причинявани от съня, нито пък е нужно някакво усилие човек да контролира вниманието си, както в съня. Пътуването през тъмното море на осъзнаването поражда непосредствен отклик. В него надделява над всичко чувството за тук и сега. Дон Хуан изрази недоволството си, че някакви видиотени магьосници нарекли сънуване наяве акта на непосредствен досег с тъмното море на осъзнаването, като направили термина сънуване още по-нелеп.

— Ти си мислеше, че пътуването ти до уговорения от нас град е било сън-фантазия — продължи той, — но всъщност ти беше преместил събирателната си точка върху точно определено положение над тъмното море на осъзнаването, което позволява да се извърши такова пътуване. И тогава тъмното море на осъзнаването ти осигури всичко необходимо, за да извършиш пътуването. Няма никакъв начин човек да избере това място по своя воля. Магьосниците казват, че го избира безпогрешно вътрешното мълчание. Много е просто, нали?

След това ми обясни тънкостите на избора. Каза, че за воините-пътешественици изборът всъщност не е действие по избирането на нещо, а по-скоро действието на елегантно, мълчаливо съгласие с настоятелното изискване на безкрайността.

— Безкрайността избира — каза той. — Изкуството на воина-пътешественк е да владее способността да се движи по най-лекия намек; изкуството да приема мълчаливо всяка заповед от безкрайността. За това войнът-пътешественик се нуждае от храброст, сила и преди всичко трезвост. Тези три качества, взети заедно, дават в резултат елегантността!

След малка пауза аз се върнах към въпроса, който най-миого ме интригуваше.

— Но, дои Хуан, немислимо е да съм пътувал действително до този град, телом и духом — казах аз.

— Може да е немислимо, но не с неизпълнимо — каза той. — Вселената е безпределна и възможностите за действие във Вселената като цяло наистина са невъобразими. Така че не се хващай на аксиомата „Вярвам само в това, което виждам“, защото това е най-тъпата позиция, която може да се заеме.

Обясненията на дон Хуан бяха кристално ясни. Имаха смисъл, но не знаех къде имаха смисъл — положително не в обичайния, всекидневен свят. Дон Хуан тогава заяви убедително — и с това отприщи в мен неописуема тревога, — че има само един начин, по който магьосниците могат да се справят с тази информация: да я изпитат от собствен опит, защото умът е неспособен да осмисли всички тези действия.

— Какво искаш да направя, дон Хуан? — попитах аз.

— Трябва умишлено да предприемеш пътешествие по тъмното море на осъзнаването — отговори той, — но така и няма да узнаеш как е станало това. Да кажем, че го прави вътрешното мълчание, следвайки необясними пътища — пътища, които не могат да бъдат разбрани, могат само да се практикуват.

Дон Хуан ме накара да седна на леглото и да заема положението, което спомага за вътрешното мълчание. Обикновено заспивах моментално, като заемах това положение. Но когато бях с дон Хуан, самото му присъствие не ми позволяваше да заспя; вместо това навлизах в истинско състояние на пълен покой. Този път след миг мълчание установих, че вървя. Дон Хуан ме водеше за ръка.

Вече не бяхме в дома му; вървяхме из градче на индианците яки, в което не бях ходил досега. Знаех за съществуването на това градче; много пъти бях идвал съвсем наблизо до него, но винаги ми се бе налагало да обръщам обратно поради явната враждебност на хората, които живееха наоколо. За чужденец беше почти невъзможно да влезе в този град. Единствените не-яки, които имаха свободен достъп до града, бяха инспекторите от Федералната банка, защото банката изкупуваше реколтата на индианските земеделци. Нескончаемите преговори между тях се въртяха около това индианците да получат от банката авансово суми в брой срещу очакваната бъдеща реколта.

Веднага разпознах града от описанията на хора, които бяха ходили там. Сякаш за да засили удивлението ми, дон Хуан прошепна, че се намираме във въпросния индиански град. Понечих да го запитам как сме се озовали тук, но не можах да произнеса нито дума. Наоколо имаше много индианци, които явно се караха; кавгата им сякаш всеки момент щеше да се разрази в гневна схватка. Не разбирах нито дума от това, което говореха, но в момента, в който си помислих, че не разбирам, и нещо се проясни. Беше сякаш сцена се облива с по-силно осветление. Нещата станаха съвсем отчетливи и ясни, а аз вече разбирах какво говорят хората, макар и да не проумявах как — аз не знаех техния език. Думите определено станаха разбираеми, но не поотделно, а на групи, сякаш умът ми можеше да схваща цели схеми от мисли.

Откровено си признавам, че в живота си не бях изпадал в такъв шок — не само от това, че разбирах какво говорят, но и от съдържанието на спора им. Тези хора наистина бяха войнствени. Изобщо не бяха западният тип хора. Явно спореха над различни планове за враждебни действия, война, стратегии. Преценяваха своите сили, ударни възможности и се оплакваха, че нямат сили да нанесат ударите си. Забелязах в тялото си мъката от тяхното безсилие. Те разполагаха единствено с тояги и камъни, за да се сражават срещу модерни оръжия. Измъчваха се, че нямат водачи. Повече от всичко на света жадуваха сред тях да се издигне някой изключителен воин с дарбата да разпали и увлече всички след себе си.

След това чух циничен глас; някой от тях изрази мисъл, която явно покруси еднакво всички, включително и мен, защото аз, изглежда, бях една невидима част от тях. Той каза, че са обречени, защото дори и в момента някой от тях да прояви нужната притегателна сила да ги сплоти зад себе си, той ще бъде предаден от завист, ревност и обида.

Исках да разкажа на дон Хуан какво става с мен, но не можех и дума да произнеса. Само дон Хуан можеше да говори.

— Тази дребнавост не е присъща само на индианците яки — каза дон Хуан на ухото ми. — Това състояние е капан, в който са уловени човешките същества; състояние, което дори не е човешко, а внедрено отвън.

Почувствах как устата ми неволно се отваря и затваря, докато се мъчех отчаяно да задам един въпрос, който дори не можех да измисля. Умът ми беше празен, лишен от мисли. Двамата с дон Хуан бяхме насред кръг от хора, но, изглежда, никой от тях не ни забелязваше. Не долавях нито едно движение, реакция или бегъл, скришен поглед, който да издава, че забелязват присъствието ни.

В следващия миг се озовах в мексикански град, разположен край железопътна гара на около два километра източно от мястото, където живееше дон Хуан. Двамата с дон Хуан бяхме насред улицата, близо до държавната банка. Веднага след това видях една от най-странните гледки, на които съм бил свидетел в света на дон Хуан. Аз виждах енергията, както протича във Вселената, обаче не виждах хората като сферични или овални балони с енергия. В един миг хората около мен бяха обикновените същества от всекидневния живот, а в следващия миг ставаха някакви странни създания. Струваше ми се, че това кълбо от енергия, което представлява човек, сега беше прозирно; приличаше на ореол около сърцевина, подобна на насекомо. Тази сърцевина нямаше формата на примат или подобие на скелет, така че виждах хората не като с рентгенов поглед, който прониква до костите. В сърцевината на тези хора по-скоро имаше някакви геометрични фигури, очертани сякаш от силни вибрации на материята. Тази сърцевина наподобяваше букви от азбуката — едно главно Т, изглежда, беше основната опора на структурата. Пред това Т сякаш висеше обърнато дебело L; под напречната черта на буквата Т бе разположена гръцката буква делта, която стигаше почти до земята и, изглежда, служеше за опора на цялата структура. Над буквата Т видях нещо като въженце, дебело два-три сантиметра; то минаваше през върха на сияйната сфера и ми създаваше впечатлението, че виждам всъщност огромно мънисто, провесено като скъпоценен камък.

Веднъж дон Хуан ми представи една метафора, описваща енергетичното единство от нишки на хората. Той каза, че магьосниците от древно Мексико описват тези нишки като завеса от окачени нанизи мъниста. Бях разбрал това буквално — че нишката минава през този сбор от енергийни полета, което представлява човек от главата до петите. Поради прикрепващата нишка, която виждах, кръглата форма от енергийни полета на хората изглеждаше по-скоро като висулка. Обаче не виждах на една и съща нишка да е закачено някое друго същество. Всяко отделно същество, което виждах, бе геометрично очертание с нещо като връвчица от горната страна на сферичния си ореол. Връвчицата силно ми приличаше на разчленените, подобни на червейчета форми, които човек вижда през притворени срещу слънчевата светлина клепачи.

Двамата с дон Хуан прекосихме града от единия до другия край и аз виждах множество същества с геометрични очертания. Способността да ги виждам беше крайно неустойчива. Ту ги виждах за миг, ту ми се губеха и тогава пред мен бяха обикновени хора.

Скоро се почувствах крайно изтощен и вече виждах само обикновени хора. Дон Хуан каза, че е време да се връщаме в къщи, и отново нещо у мен загуби обичайното чувство за непрекъснатост. Озовах се в дома на дон Хуан, без и понятие да си имам как съм изминал разстоянието от града до дома. Лежах в кревата си и отчаяно се опитвах да си спомня, да прибегна до паметта си, за да претърся дълбините на цялото си същество и да открия някакъв ключ към това как бях отишъл до града на яките и до другия, край железопътната гара. Не вярвах, че това са били сънища — фантазии, защото сцените бяха с толкова подробности, че не можеха да не бъдат реални и все пак невъзможно беше да са реални.

— Само си губиш времето — каза през смях дон Хуан. — Мога да те уверя, че никога няма да узнаеш как се озовахме от дома в града на яките и от техния град до онзи край железопътната гара, а от гарата обратно в къщи. Имаше прекъсване в последователността на времето. Това именно прави вътрешното мълчание.

Той търпеливо ми обясни, че прекъсването на този поток от последователност, чрез който светът става разбираем за нас, именно е магията. Отбеляза, че в този ден аз бях пътувал през тъмното море на осъзнаването и, че съм видял хората такива, каквито са, заети с обичайните си човешки дела. А после съм видял нишката от енергия, която свързва определени линии на човешките същества.

Дон Хуан ми подчертаваше отново и отново, че съм изживял лично нещо съвсем конкретно и необяснимо — да разбирам какво говорят хората, без да знам езика им, и да видя нишката от енергия, която съединява човек с определени други хора; и че аз бях избрал тези аспекти чрез намерението. Той подчерта факта, че това намерение, което бях осъществил, не е съзнателно или волево; намерението бе извършено на дълбоко ниво, водено от необходимостта. Аз имах нужда да опозная някои от възможностите на пътуването през тъмното море на осъзнаването и вътрешното мълчание бе насочило намерението — извечната сила на Вселената — да удовлетвори тази потребност.