Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване извън тялото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journeys Out of the Body, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Коста Борисов

Източник http://bezmonitor.com

Иглика Богоева, предпечатна подготовка

ПЕЧАТ ДФ „ЛОВЕЧ-ПРИНТ“, 1992 г.

История

  1. — Корекция

ПРЕДГОВОР

В нашето твърде бурно развиващо се общество спящият човек всъщност ефективно бездейства. Докато лежи шест до осем часа, той не работи, не мисли продуктивно и не прави нищо забележително. На всички ни е известно, че хората сънуват, но възпитаваме децата си така, че да приемат сънищата и другите преживявания, ставащи по време на съня, като нещо маловажно, тъй като не са така реални, както всички събития, случващи се през деня. Ето защо повечето хора имат навика да забравят сънищата си, а в случаите, когато все пак си ги спомнят, те обикновено гледат на тях като на истински чудатости.

Вярно е, че психолозите и психиатрите приемат сънищата на пациентите си като полезни указания за диагностициране на заболяванията им. Но дори и в тези случаи сънищата и другите нощни преживявания по правило не се разглеждат като реалност в какъвто и да е смисъл на думата, а само като някакъв вид вътрешна обработка на данни в човешкия компютър.

Има все пак някои важни изключения в това всеобщо пренебрежение към сънищата, но за огромното мнозинство в съвременното ни общество сънищата не са проблем, с който сериозните хора се занимават.

Как трябва да се отнасяме към човек, който е изключение от това общо правило и твърди, че е имал преживявания по време на сън или други форми на „несъзнание“, които не просто са го впечатлили, но са почувствани като действителни?

Представете си, този човек твърди, че предишната нощ е преживял летене по въздуха над голям град, който съвсем скоро разпознал като Ню Йорк. По-нататък човекът ни разказва, че този „сън“ е бил не само изключително ясен, но че той е знаел в момента, че това не е сън и че той наистина е бил във въздуха над Ню Йорк. Това убеждение го съпровожда през останалата част от живота му, въпреки нашето напомняне, че спящият човек не е способен наистина да лети самостоятелно във въздуха над Ню Йорк.

Възможно е да пренебрегнем човек, който прави такова изявление, или учтиво (а и не така учтиво) ще му кажем, че не е добре с мозъка или направо полудява, и ще му предложим да се прегледа при психотерапевт. Ако той продължава да настоява, че преживяването му е било истинско и особено, ако той има и други странни изживявания, ние с най-добри намерения ще се погрижим той да бъде хоспитализиран в психиатрия.

От друга страна, нашият „екскурзиант“, ако е достатъчно умен, твърде бързо ще се научи да не споделя преживяванията си. Единственият проблем в това отношение, както успях да се убедя от разговорите ми с много такива хора, е, че той може да започне да се безпокои дали не полудява.

В интерес на аргументите нека си представим, че нашият „екскурзиант“ се държи още по-обезпокоително. Допуснете, че в своите описания той продължава да настоява, че след летенето над Ню Йорк е кацнал за малко във вашия апартамент. Там е видял вас заедно с още двама непознати за него мъже. с които сте разговаряли. Описанието на тези двама души е много подробно. Споменава и темата на разговора, състоял се в минутата на престоя му у вас.

Да предположим, че всичко отговаря на истината. По времето на неговото преживяване вие сте водили разговор по темата, спомената от него, с двама души, отговарящи на описанието на нашия „екскурзиант“. Как ще постъпим сега?

Обикновената реакция в хипотетична ситуация от този вид е, че всичко е твърде интересно, но тъй като знаем, че всъщност това не може да се случи, ние не се напрягаме сериозно да помислим върху значението на всичко това. Или ще се самоуспокоим с термина „съвпадение“. Чудесна дума е „съвпадение“ за облекчаване на умствената тревога.

За нещастие на умствения ни мир, съществуват хиляди примери, споделени от нормални хора. точно за такива случаи. Ние не предлагаме чисто хипотетична ситуация.

Такива събития са наречени пътешестващо ясновидство, астрално проектиране или съвсем научно „ОПИТНОСТ ИЗВЪН ТЯЛОТО“ (ОИТ, както ще ги наричаме за краткост), формално ОИТ е случай, при който преживяващият изглежда възприема определена доза от някаква околна среда, която не би могла да бъде усетена от мястото, където се намира „физическото“ му тяло в същия момент; в този момент той знае, че не сънува или фантазира. В мига на събитието изглежда, че преживяващият е в нормално съзнание и дори си дава сметка, че преживяното не може да се случва. Той усеща присъствието на всички свои критически способности и по този начин знае, че не сънува. По-нататък, след като се събуди, той няма да реши, че това е било сън. Как тогава да тълкуваме този странен феномен?

Ако разгледаме научните източници на информация за ОИТ, практически няма да открием нищо. По начало учените просто не са обърнали внимание на този феномен. Твърде подобно е положението и с научната литература по отношение на свръхчувствителното възприятие (СЧВ — накратко), феномени като телепатията, ясновидството, предварителното познание и психокинезата са „невъзможни“ в условията на съвременното физическо познание за света. Щом като те не могат да се случат, повечето учени дори не си правят труда да изследват фактите за това, че тези събития действително са станали. Следователно, без да са разтълкували фактите, тяхната увереност в невъзможността на феномени от този род се засилва. Такова кръгово разсъждение за подкрепа на нечия удобна мисловна система не е уникално за учени от всякакъв вид, но в резултат е направено твърде малко за научното изследване на свръхчувствителното възприятие или на преживяванията извън тялото.

Въпреки липсата на „твърди“ научни данни, има достатъчно количество определени заключения, които всеки изследовател на наличните материали би могъл да направи сам за себе си.

Първо: ОИТ са универсални човешки преживявания, не в смисъл, че се случват на твърде много хора, но поради това, че са ставали през цялото време на регистрираната история. Отбелязани са много сходни неща в преживяванията на хора, които всъщност са се развивали в различни условия на културната среда. Могат да се намерят описания на ОИТ в Канзас, които са твърде подобни на тези, открити в старинни египетски или ориенталски източници.

Второ: ОИТ се преживява обикновено само веднъж в живота и изглежда „инцидентна“. Понякога това се случва по време на болест, особено ако тази болест е почти фатална. Друга причина е тежък емоционален стрес. В много случаи ОИТ става просто по време на сън, без да имаме някаква представа за причината на появата й. В много редки случаи тя сякаш е осъществена от преднамерен опит.

Трето: ОИТ обикновено е едно от най-дълбоките преживявания в човешкия живот и променя радикално човешкото познание. Най-често това се изразява с думите: „Повече не вярвам в прераждането или в безсмъртието на душата. Убеден съм, че ще преживея смъртта.“ Човекът вярва, че е участвал директно в събитието, бидейки в пълно съзнание и без присъствието на физическото му тяло. По този начин той знае, че притежава някакъв вид душа, която ще надживее телесната смърт. Но това заключение не е логично, тъй като въпреки че ОИТ е нещо повече от интересен сън или халюцинация, тя все пак се осъществява, докато физическото тяло е живо и функциониращо, и по тази причина може да зависи от физическото тяло. Тези аргументи обаче не впечатляват хората, които наистина са имали ОИТ. Така, независимо каква позиция човек иска да заеме относно „реалността“ на ОИТ, ясно е, че преживяването заслужава основно психологическо изследване. Сигурен съм, че нашите идеи, отнасящи се до съществуването на душите, са резултат от по-ранни преживявания на хора, имали ОИТ. Знаейки голямото значение на идеята за съществуването на душата за повечето от нашите религии и влиянието на религиите за човешкия живот, изглежда невероятно, че науката би могла да зарови в пепелта този проблем твърде лесно.

Четвърто: ОИТ като цяло е твърде приятна за тези, които са я изживели. Ще си позволя да изразя едно не съвсем прецизно заключение: между 90 и 95 на сто от хората, имали такова преживяване, са много доволни, че им се е случило и го намират забавно. Пет процента обаче са много изплашени от него, защото единственото, което са могли да си помислят, докато то е траело, е, че умират. По-късните реакции на човека, така както той се опитва да разгадае своята ОИТ, биха могли да бъдат все пак доста негативни. Почти всеки път, когато изнасям лекции по този въпрос, някой идва при мен и ми благодари, че съм говорил за него. Те са имали преживяването преди време, но не са знаели как да го обяснят и са се притеснявали, че полудяват.

Пето: В отделни примери на ОИТ описанието на случилото се на отдалечено място е съвсем правилно и по-точно, отколкото бихме очаквали при съвпадение. За да обясним тези случаи, трябва да допуснем едновременно, че „халюцинационното“ преживяване при ОИТ е комбинирано с действието на свръхчувствителното възприятие (СЧВ) или че в известен смисъл човекът наистина е бил „там“. Тогава наистина ОИТ става съвсем действителна.

Фактът, че голяма част от познанието ни за ОИТ идва от описанието на преживяванията, станали еднократно през живота, ни поставя пред две сериозни неудобства. Първото е, че повечето хора не могат да предизвикат ОИТ по желание, така че се изключва възможността да бъдат изследвани в прецизни лабораторни условия. Второто неудобство е, че когато човек изведнъж се отклони за кратък период от време в една съвсем нова и необикновена обкръжаваща го среда, възможно е да не е достатъчно наблюдателен. Той е твърде възбуден и много зает, опитвайки се да се справи с неизвестността. Ето защо нашите описания от хора, преживели събитието веднъж в живота, са много неточни. Би било голямо преимущество за изследването на ОИТ, ако имахме добре обучени „екскурзианти“, които могат да възпроизвеждат преживяното по свое желание и едновременно притежават качествата на добрия разказвач.

Книгата, която ще прочетете, е твърде рядка. Тя е съставена от стотици описания от първоизточника на ОИТ, от човек, за когото вярвам, че е добър репортер. От много години нищо подобно не е публикувано.

Робърт А. Монро е преуспяващ бизнесмен, който неочаквано преди десет години започва да преживява ОИТ. Произхождащ от академично семейство и бидейки повече от средно интелигентен, той си е дал сметка за необикновеното в тези преживявания и още от началото започнал да си води систематични бележки. Няма да прибавя по същество нищо повече към неговите изживявания. Описанията му в останалата част от книгата са достатъчно интересни и ясни, за да имат нужда от друго въведение. Вместо това аз ще отбележа качествата, притежавани от него, които го правят добър репортер и ми дават голяма вяра в точността на разказите му.

Когато повечето хора имат дълбоко преживяване, особено ако то е с религиозно значение, внимателният разпит обикновено разкрива, че тяхното първоначално описание на случилото се не съдържа толкова подробности от явлението, колкото техните собствени мисли за значението му. Например, нека си представим, че това, което наистина се случва някому, е усещането му, че плува във въздуха над тялото си, и то посред нощ. Докато все още е учуден от необикновения факт, той долавя една сянка, неясна фигура в другия край на стаята. Плаващ син кръг светлина преминава през фигурата отляво надясно. В този момент нашият човек загубва съзнание и се събужда, за да намери себе си в собственото си тяло. Добрият репортер ще опише точно тази случка. Повечето от хората съвсем добросъвестно ще кажат нещо такова: „Безсмъртната ми душа бе издигната от гроба на тялото ми миналата нощ с благоволението на Бога. И се появи ангел, като символ на Божията милост ангелът ми показа символа на триединството.“

Често съм срещал описания с такива големи отклонения, когато съм имал възможност да разпитвам човек за това какво точно му се е случило. За съжаление повечето от публикуваните описания на ОИТ не са били предмет на такова разпитване. Твърденията, че ОИТ са дело на Божията воля, че неясната фигура се превръща в ангел и синьото сияние е символ на триединството, са неща, които са част от човешкото тълкуване, а не от самото преживяване. Повечето хора не могат да доловят степента, до която тяхното съзнание автоматично тълкува нещата. Те си мислят, че усещат нещата такива, каквито са.

Робърт Монро е уникален сред тази малка група хора, които са писали за повтарящи се ОИТ. Той различава степента, до която съзнанието му се опитва да тълкува преживяното, за да го постави във вече познати шаблони. Ето защо неговите разкази са особено стойностни. Той работи много упорито, за да ни предаде случая „такъв, какъвто е“.

Друго от много редките качества на г-н Монро е неговото желание да даде възможност преживяното от него да бъде внимателно изследвано и от други. Особено важен е големият му стремеж да работи съвместно с учени за изучаване на способностите му. Със съжаление трябва да кажа, че неговият стремеж е бил предимно едностранен. Аз бях единственият учен, който отдели повече време за работа с него. Ще опиша началните опити, които имахме възможност да проведем заедно. Опитахме се едновременно да научим нещо и за психологичните и парапсихологичните аспекти на неговите извънтелесни опитности. Тези опити са само скромно начало, но все пак добавят полезна информация.

Първоначалните серии на лабораторните изследвания, които успяхме да проведем, се състояха в период от няколко месеца между септември 1965 г. и август 1966 г. Тогава можах да използвам апаратурата за изследване на електроенцефалографичната лаборатория на медицинския факултет в Университета на щата Вирджиния.

В осем случая г-н Монро бе помолен да се опита да възпроизведе ОИТ, докато бе свързан за различни уреди, измерващи физиологичните функции. Той бе помолен също да опита да насочи движенията си по време на ОИТ към съседната стая. С това целяхме той едновременно да наблюдава действията на техника, контролираща записващото оборудване, и да се опита да разчете петцифрено произволно избрано число, което бе поставено на лавица на 6 фута (1,83 метра) над земята. Бяха направени измервания на мозъчните вълни, движението на очите и сърдечната дейност на г-н Монро.

За съжаление лабораторията не предлагаше удобства за лежане през продължителен период от време. Бяхме донесли походно легло в стаята за запис. Една от електрическите връзки за записване на мозъчните вълни беше свързана с щипка и причини дразнене на ухото, а това затрудняваше релаксацията.

През първите седем нощи г-н Монро не постигна успех в опитите си да възпроизведе ОИТ. Той получи две много кратки преживявания през осмата нощ. Първото кратко преживяване включваше разпознаване на съвсем непознати хора, разговарящи на неизвестно за него място. Нямаше начин да се провери дали това бе „фантазия“ или реално възприятие на събития, случили се на разстояние. По време на втората ОИТ г-н Монро докладва, че не може добре да контролира движенията си и даде сведения за числото в съседната стая. Той съвсем правилно описа лабораторната специалистка, която бе извън стаята и разговаряше с един човек в коридора. По-късно бе изяснено, че това е бил нейният съпруг. Като парапсихолог аз не мога да твърдя, че това „доказва“, че г-н Монро наистина е знаел какво се случва на разстояние. Трудно е да се прецени доколко такова събитие е възможно да се случи на практика. Независимо от всичко аз приех резултата за доста обнадеждаващ, като един от началните опити да се изследва лабораторно такъв необикновен феномен.

Моделът на мозъчните вълни, получен при изследването на тези две краткотрайни ОИТ, е класифициран като ЕТАП 1. Обикновено такъв образец на мозъчни вълни се получава по време на сънуване. В допълнение имаше и много резки движения на очите, характерни по време на сън. Изглежда, че това е следене на образите, получени при сънуване, тоест очите продължават да разглеждат картина, съществуваща в мозъка само по време на сън. Сърдечната дейност в момента на ОИТ бе съвсем нормална — около 60–70 удара в минута. Ето защо на пръв поглед изглежда, че преживяванията на г-н Монро са станали при същото състояние на мозъка, обикновено свързвано със сънуването — ЕТАП 1. Главното противоречие е в това, че г-н Монро настояваше, че всяко ОИТ продължава около 30 секунди, докато всъщност всеки период на ЕТАП 1 от сънуването продължи около 3 минути.

Следващата ми възможност да работя с г-н Монро в лаборатория бе през лятото на 1968 година, когато той ме посети в Калифорния. Можахме да осъществим един лабораторен сеанс от изследвания при много по-големи удобства. Разполагахме с нормално легло, много по-подходящо от походното. Използвахме също различен тип електроди за измерване на мозъчните вълни, които не бяха физически неудобни. При тези условия г-н Монро успя да възпроизведе две кратки ОИТ.

След края на първото преживяване той се събуди почти веднага и прецени, че е продължило 8 секунди. Мозъчната вълна, записана точно преди събуждането, показваше модела на ЕТАП 1 с възможно единично рязко движение на очите, станало по това време. Кръвното му налягане показа внезапен спад, стабилно ниско ниво в продължение на 8 секунди и внезапно повишаване към нормалното положение.

При условията на преживяването на г-н Монро той докладва, че се е „изтърколил навън“ от тялото си. Намерил е себе си в помещението, разделящо неговата стая от стаята за запис, за няколко секунди. После почувствал нужда да се върне обратно в тялото си поради затруднения в дишането. Асистентката Джоан Кроуфорд и аз го бяхме проследили върху телевизионни монитори през цялото време, и го видяхме да придвижва ръката си леко встрани от гърлото точно преди да се събуди и докладва.

Г-н Монро отново се опита да възпроизведе друга ОИТ, която да ни даде доказателства относно СЧВ — да дойде при нас, да види стаята за запис и да прочете определеното за целта число на лавицата в тази стая. Характерът на мозъчната вълна показа леко заспиване, така че след 45 минути аз го повиках по вътрешния телефон, за да му напомня, че бихме искали той да опита да възпроизведе ОИТ. Не след дълго той докладва, че е възпроизвел ОИТ. Поради несигурност в собствената си ориентация той последвал кабел, за който мислел, че води към стаята за запис. Вместо това намерил себе си навън в странна обстановка, която никога преди това не бил виждал. Решил, че е безнадеждно дезориентиран и се върнал в тялото си. Описанието на обстановката съответстваше на вътрешния двор на сградата, където, разбира се, г-н Монро би намерил себе си по време на ОИТ, ако по невнимание бе тръгнал точно в противоположната посока на тази, която трябваше. Не е абсолютно сигурно, че той никога не е виждал този вътрешен двор, посещавайки кабинета ми по-рано същия ден, затова преживяването не е добро доказателство за паранормален компонент на ОИТ.

В условията на физиологически промени той отново показа характеристиката на сънуването от ЕТАП 1. Имаше само две резки движения на очите през целия период и не добре очертано спадане на кръвното налягане в този случай.

Резултатите в лабораторията досега са записали състоянието на мозъка и тялото на г-н Монро по време на четири кратки ОИТ. Общият извод е, че те са станали при състояние на мозъчната вълна, обикновено свързвано с нощно сънуване, и понякога има понижаване на кръвното налягане, но не се наблюдава общо изменение на сърдечната дейност. Аз със сигурност не видях „смъртния транс“, задължителен за ОИТ според част от старата окултна литература. Все пак такъв транс може би е по-характерен за продължителен ОИТ. Би могло да се каже, че при г-н Монро ОИТ-дейността изглежда настъпва, когато други хора обикновено сънуват. Ще бъде опростено обаче, ако заключим, че неговите ОИТ са сънища, по няколко причини. Първо: г-н Монро остро разграничава своите преживявания по време на сънуване от тези при ОИТ. Второ: той рядко помни преживяванията си по време на сънуване, откакто са започнали неговите ОИТ. Трето: ако обсъждаме физиологическите прояви при обикновено състояние на сънуване, аз бих преценил, че бихме имали много повече резки движения на очите, отколкото аз наблюдавах, тоест ако допуснем, че преживяванията на г-н Монро са специален вид сънища, няма нормалната зависимост между движенията на очите и образите по време на сън. Четвърто: г-н Монро разказа. че голяма част от неговите ОИТ са настъпвали почти веднага, след като вечер си е лягал. Изключително рядко е сънуването по време на ЕТАП 1 да се случи, преди човек да е спал осемдесет до деветдесет минути без сънища. Дейността на ОИТ тук може да е заменила обикновеното сънуване, въпреки че физиологичното състояние е същото или почти същото.

Цялата лабораторна дейност с г-н Монро до този момент бе много праволинейна като замисъл. Бях го помолил да възпроизведе ОИТ, докато правех измервания на това, което ставаше в тялото му. Надявах се, че бих могъл не само да го разбера, но знаейки какво е нормалното състояние на тялото, бих бил в състояние да възпроизведа преживявания извън тялото и у други хора. Във връзка с парапсихологията го бях помолил да разпознае целевото число, намиращо се в другата стая, като пряко доказателство, че в известен смисъл възможностите му да усеща са повече „там“, отколкото в неговото физическо тяло. Той каза, че все още не е в състояние да контролира достатъчно добре движенията си, за да изпълни втората задача, но очаква рано или късно да бъде способен и на това при лабораторни условия. Всъщност една млада дама, която бях изследвал, бе в състояние да направи това. Докато четете увлекателната книга на г-н Монро, ще разберете, че „доказателството“ не е толкова просто.

Преживяванията на г-н Монро, тези на много забележителни мистици през вековете и всички данни от СЧВ показват, че съвременните познания за света от гледна точка на физиката са твърде ограничени. Размерите на действителността са много по-широки от нашите съвременни знания. Моите опити, както и тези на други изследователи, да направим тези преживявания приемливи, може би няма да успеят така, както би ни се искало. Позволете ми да предложа два примера за „изследвания“ с г-н Монро, които лично за мен бяха впечатляващи, но които са доста трудни за оценка от гледна точка на обикновените научни критерии.

Много скоро след завършване на първите серии от лабораторни опити се преместих от Източния бряг в Калифорния. Няколко месеца по-късно съпругата ми и аз решихме да проведем опит. Една вечер щяхме да се концентрираме интензивно за половин час, опитвайки се да помогнем на г-н Монро да изживее ОИТ и да дойде в нашия дом. Ако след това той би бил в състояние да опише обстановката у нас, това би дало достатъчно добри данни за парапсихологическия аспект на ОИТ. Телефонирах на г-н Монро същия следобед и само го уведомих, че от другия край на САЩ ще се опитаме да го насочим към дома ни през нощта, без да уточнявам времето и без да му давам други подробности.

Тази вечер аз произволно избрах часа, надявайки се, че г-н Монро доста преди това ще е заспал. Случайният ми избор бе 23 часа калифорнийско време, или 2 часа след полунощ на Източния бряг. Точно в 23 часа съпругата ми и аз започнахме да се концентрираме. Пет минути по-късно телефонът иззвъня, прекъсвайки сеанса. Не вдигнахме слушалката и се опитахме да продължим концентрирането до 23,30 часа. На следващата сутрин телефонирах на г-н Монро и му съобщих, че резултатът е бил окуражаващ. Помолих го да напише независим разказ за преживяното за по-късно сравнение с нашите собствени описания.

Вечерта на опита г-н Монро е имал следното преживяване, което предлагам от бележките, изпратени

от него.

„Вечерта мина, без да се случи нищо, и аз си легнах към 1 часа 40 минути след полунощ, все още съвсем буден (положението на тялото ми бе север — юг). Котката лежеше с мен в леглото. След дълъг период на успокояване на съзнанието ми бях обхванат от чувство за разливаща се по тялото ми топлина. Без да съм имал предварителен сън, продължавах да бъда в пълно съзнание. Почти веднага почувствах нещо (или някой) да ме люлее от едната на другата страна. После започна да дърпа краката ми! (Чух котката силно да мяучи.) веднага разбрах, че това има нещо общо с опита на Чарли. Доверих се напълно, без да чувствам обикновената предпазливост (към непознати). Дърпането на краката продължи. Накрая успях да отделя една от ръцете на Второто тяло, вдигнах я и започнах да опипвам наоколо в тъмното. След малко дърпането спря и една ръка ме хвана за китката. Отначало нежно, а после много, много решително ме извади от физическото ми тяло, и то много лесно. Все още изпълнен с доверие и малко възбуден, изразих желание да отида у Чарли, ако това бе

мястото, където той (или то) желаеше да ме заведе. Отговорът бе утвърдителен (въпреки че не усещах персонално присъствие, съвсем делово). Ръката доста непоколебимо държеше китката ми и аз успях да я почувствам (леко окосмена, мускулеста ръка на мъж). Но не можах да «видя» чия е ръката. Чух също веднъж да се назовава името ми.

После започнахме да се движим. Усещах познатото чувство на бързо движение на въздух около тялото ми. След кратко пътуване (стори ми се, че продължи около 5 секунди) спряхме и ръката освободи китката ми. Беше съвсем тъмно и тихо. Приземих се в нещо, което изглежда, че беше стая…“

В този момент спирам да цитирам разказа на г-н Монро. Ще добавя само, че след завършване на краткото му пътуване той е станал от леглото и ми е телефонирал. Това е станало в 2,05 часа негово време. По този начин съвпадението във времето, набелязано за начало на концентрирането от мен и жена ми, бе изключително подходящо: той е започнал да усеща дърпането от тялото в продължение само на минута-две, след като сме започнали да се концентрираме. От друга страна, продължителното му описание за това как изглежда нашият дом и какво сме правили по време на посещението му жена ми и аз не бе точно, все пак. Той е „почувствал“ твърде много хора в стаята. „Почувствал“ е, че правя неща, които всъщност аз не съм правил. Описанието му на стаята е твърде неясно и объркано. Какво заключение правя от този случай? Това е една от тези объркващи случки, с които парапсихолозите се сблъскват, работейки с неуправляеми феномени. Не би могло да се каже със сигурност, че без съмнение това е паранормален ефект, но и трудно би могло да се каже все пак, че нищо не се е случило. Много е удобно да си въобразяваме, че физическият свят е такъв, какъвто изглежда на пръв поглед, оценявайки го с ограничените си знания, и че човек (или сетивата му) или е поставен на необходимото място и е в състояние да го възприема, или не е. Някои ОИТ, описани в литературата, изглежда съвпадат с тази гледна точка. Други обаче притежават смущаваща смесица от правилни възприятия за физическата обстановка и „усещания“ на неща, които не са били или не биха могли да се случат! (за нас, обикновените наблюдатели). Г-н Монро описва множество такива смесени преживявания в тази книга, особено когато му се струва, че „се свързва“ с хора, докато има ОИТ. Те обаче никога не си спомнят за това.

Вторият объркващ „опит“ стана през есента на 1970 година, когато имах кратко посещение при г-н Монро във Вирджиния, на път за конференция във Вашингтон. Престоят ми бе една нощ и аз го помолих, ако изживява ОИТ тази нощ, да дойде в спалнята ми и да ме извади от тялото ми, така че и аз да я преживея. Дадох си сметка, че бях много раздвоен, когато направих това предложение. Имах голямо желание той да успее, но, от друга страна, не исках това да стане. Повече по този въпрос — по-късно.

Малко след зазоряване онази сутрин (спах неспокойно и светлината от време на време ме будеше) сънувах, когато започнах смътно да си спомням, че г-н Монро би трябвало да се опита да ме извади от тялото ми. Отчасти дойдох в съзнание, докато оставах в света на сънищата и добих чувството за „вибрация“ навсякъде около мен. „Вибрация“, в която имаше неопределено количество заплаха, въпреки страха, който тя предизвика, си помислих, че би трябвало да се опитам да изживея ОИТ, но в този момент загубих нишката на съзнанието си. Помня само, че след като станах малко по-късно, чувствах, че експериментът се е провалил.

Седмица по-късно получих писмо от колега в Ню Йорк — известния парапсихолог д-р Стенли Крипнър, което ме накара да се замисля дали всъщност опитът бе „провал“. Той ми пишеше за преживяване, което неговата заварена дъщеря Кери, която аз много харесвам, е имала сутринта на моя опит (моя „сън“). Съвсем спонтанно Кери споделила с баща си, че ме е видяла в един ресторант в Ню Йорк на път за училище онази сутрин, горе-долу по същото време, когато аз съм имал този сън. Нито тя, нито баща й знаеха, че се намирам на Източния бряг.

Какво е моето заключение по този въпрос? За пръв път от години съзнателно се опитвах да получа ОИТ (никога, доколкото знам, не съм успявал), и безсъзнателно да помня това, приятел ми съобщава, че ме е видял в един ресторант в Ню Йорк. Още по-объркващо е, че аз никога не съм имал желание да посетя ресторант в Ню Йорк — град, който ненавиждам, въпреки че посещението при Кери и нейното семейство би било винаги удоволствие за мен. Съвпадение? Ето пак нещо, което никога не бих представил като научно доказателство за каквото и да е, но все пак и не мога да кажа, че е без значение.

Тази последна случка илюстрира едно отношение против ОИТ, което установих у себе си, независимо че не искам да си го призная, и то е, че аз донякъде се страхувам от опитностите извън тялото. От научна гледна точка част от мен е много заинтересувана от тях. Друга част е възбудена от перспективата аз сам да участвам в такова преживяване. Трета част от мен знае, че ОИТ е нещо като умиране или отваряне на част от моя ум към непознато царство, и точно тази трета част не гори от нетърпение да участва в това. Ако ОИТ са „истински“, ако нещата, които г-н Монро описва, не могат да бъдат отхвърлени като интересен вид фантазиране или сън, нашето познание за света ще се промени радикално. И доста неудобно.

Нещо, в което психолозите имат причини да бъдат сигурни по отношение на човешката природа, е, че тя се съпротивлява на промените. Обичаме светът да изглежда такъв, какъвто ние мислим, че е, дори да си мислим, че е непривлекателен. Най-малкото, можем да предвиждаме какво би се случило. Промяната и несигурността съдържат обезпокоителни възможности да се случат неприятни неща, особено когато промяната не държи сметка за нашите желания, воля и его.

Представяйки тази книга, аз се опитах да говоря само за праволинейни научни изследвания на ОИТ, но ето че стигнахме и до това, което може би е най-важният аспект на разказа. Преживяванията на г-н Монро са страшни. Той говори за умиране, а смъртта не е приятна тема за разговор в нашето общество. Оставяме на свещеници и пастори да говорят успокояващи думи. Понякога дори се шегуваме с нея и имаме голямо количество агресивни представи за това как други хора умират, но в действителност избягваме да мислим за нея. Тази книга ще ви принуди да мислите за смъртта. Много от нещата, които тя ще ви каже, няма да ви харесат.

Много съблазнително ще бъде да обявим Робърт Монро за луд. Съветвам ви да не го правите. Нито пък ще ви посъветвам да приемете всичко, казано от него, за абсолютна истина. Той е отличен репортер, човек, когото твърде много уважавам. Но той е човешко същество, поставено в определена културна среда в определен момент и по тази причина той притежава ограничена възможност за наблюдение. Ако имате това предвид, но проследите внимателно описаните от него преживявания, спокойствието ви може би ще бъде нарушено, но все пак ще научите някои изключително важни неща, въпреки че ще бъдете изплашени.

Ако вие самите сте преживели ОИТ, тази книга може да ви помогне да не се страхувате толкова, или да усъвършенствате потенциалните си възможности за този вид преживявания до един стойностен талант.

Ако сте много, ама много любопитни да изживеете ОИТ, г-н Монро предлага техниката, която му е послужила, в глави 16 и 17. Не зная доколко тя е успешна за всички хора изобщо, просто защото практически никой сериозно не е опитвал тази техника. Под „сериозно“ разбирам не да се опитате десет минути, а ежедневна работа с тази техника. Ако работите упорито и получите частичен или цялостен успех, бих искал да ме уведомите за това. Пишете ми за вашата ОИТ на адрес: П.к. 5366, Ню Йорк 10017. Не ви обещавам бърз отговор, но ако много хора ми разкажат за резултатите от използването на техниката на г-н Монро, ще научим много.

Прочетете внимателно книгата и проследете вашите собствени реакции. Ако наистина имате желание да експериментирате сами, желая ви успех!

 

Чарлз Т. Тарт

Дейвис, Калифорния