Серия
Учението на дон Хуан (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Източник: http://izvorite.com


Въведение

На 22 май 1971 година, събота, отидох в Сонора, Мексико, за да се срещна с дон Хуан Матус, магьосник от индианското племе яки, с когото се бях запознал през 1961 година. Мислех, че посещението ми този път едва ли ще е по-различно от многобройните ни срещи през десетте години на моето чиракуваие при него. Събитията, които се случиха през този и през следващите дни, обаче бяха от голямо значение за мен. Същия ден моето чиракуване приключи. Оттеглих се не своеволно, а защото бе настъпил краят на обучението ми.

В двете си предишни книги: „Учението на дон Хуан“ и „Една отделна реалност“, вече съм описал този период на учение.

Основното ми твърдение в двете книги е, че възловите точки в изучаването на магьосничеството са всъщност състоянията на необикновена реалност, предизвикани от поемането на психотропни растения.

Дон Хуан беше специалист в използването на три от тях: Datura inoxia, известно с популярното название джимсънова трева; Lophophora Williamsii, познато като пейот; халюциногенната гъба от рода Psylocibe.

Под влияние на тези психотропни растения моето възприемане на света се оказа тъй чудновато и впечатляващо, че бях принуден да призная тези състояния за единствения път да възприема и науча онова, което дон Хуан се опитваше да ми внуши.

Тези мои разбирания се оказаха погрешни.

За да бъдат избегнати всякакви недоразумения относно работата ми с дон Хуан, тук бих искал да поясня следните неща.

До този момент не съм правил никакви опити да въведа дон Хуан в културна среда. Фактът, че той се смята за индианец от племето яки, не означава, че познанията му за магии са известни на индианците яки или че се практикуват от тях.

Всички разговори, които водихме с дон Хуан по време на моите уроци, бяха на испански и единствено поради неговото пълно владеене на езика аз успях да разбера сложните описания на системата му от вярвания.

Придържам се към своята практика да говоря за тази система като за магия, както се придържам и към практиката си да говоря за дон Хуан като за магьосник, защото това бяха категории, които самият той използваше.

Тъй като имах възможност да записвам повечето от онова, което той ми казваше по време на началото на чиракуването, и всичко, което каза в по-късните фази, аз натрупах неимоверно количество записки. За да превърна тези записки в четиво и все пак да съхраня драматичната цялост на уроците на дон Хуан, наложи ми се да ги редактирам, но онова, което съм отстранил, според мен не е съществено за нещата, на които бих искал да обърна внимание.

По отношение на работата ми с дон Хуан аз съм ограничил усилията си преди всичко до моето схващане, че той е индиански магьосник и че аз трябва да споделя неговите познания.

За да изложа аргументите си, трябва най-напред да поясня основното схващане за такова магьосничество, тъй както ми го е представил дон Хуан. Той казваше, че за един индиански магьосник светът на ежедневието не е реален, нито тъй достъпен, за какъвто го мислим. За него действителността или светът, който всички познаваме, е само описание.

За да докаже това свое схващане, дон Хуан насочи основната част от усилията си да ме доведе до непреднамереното убеждение, че онова, което считам за непосредствен свят, е само обикновено описание на този свят — описание, което ми е внушавано от момента на моето раждане.

Той твърдеше, че всеки, който влиза в контакт с едно дете, става учител и непрекъснато му описва света, докато дойде моментът, когато детето започва да възприема света такъв, какъвто му е описван. Според дон Хуан ние не си спомняме тоя злокобен момент, просто защото никой от нас не би могъл да има каквато и да е точка за сравнение. От този момент нататък обаче детето става член на един колектив. То познава описанието на света; неговото членство в колектива се осъществява докрай, когато то бъде вече способно да тълкува сетивно, като се съобразява с това описание и по този начин го затвърдява.

Ето защо за дон Хуан реалността на нашия ежедневен живот се състои в един безкраен поток от сетивни тълкувания, които ние, лицата, участващи в този специфичен колектив, сме се научили да правим по един и същи начин.

Идеята, че сетивните тълкувания, изграждащи света, са като поток, е сродна с факта, че те протичат без прекъсване и рядко, да не кажем никога, могат да бъдат оспорвани. Всъщност реалността на света, който познаваме, е нещо тъй неоспоримо, че основното схващане на магьосничеството за нашата реалност като едно от многото й описания едва ли може да се възприеме за сериозна постановка.

За мой късмет в процеса на чиракуването ми дон Хуан изобщо не се интересуваше дали приемам сериозно или не тази негова постановка, затова той продължи да изяснява становището си, макар аз да се противях, да не вярвах и да не можех да разбера онова, което той твърдеше. И тъй, като „учител по магия“, още от първия ни разговор дон Хуан започна да описва света пред мен. Трудността да схвана неговите идеи и методите му произлизаше от факта, че той се позоваваше на понятия, които бяха несъвместими с понятията, към които аз бях привикнал.

Той твърдеше, че иска да ме научи как да „виждам“ вместо просто „да гледам“ и че първата стъпка към „виждането“ е „да спра света“.

Години наред бях възприемал идеята за „спирането на света“ като тайнствена метафора, която в действителност не означава нищо. Едва по време на един непринуден разговор, който се състоя към края на уроците ми, аз разбрах напълно нейния обхват и значение като една от основните постановки в познанията на дон Хуан.

Дон Хуан и аз разговаряхме за различни неща по най-спокоен и безсистемен начин. Веднъж му разказах за един мой приятел и неговите проблеми с десетгодишния му син. Момчето, което през последните четири години живяло при майка си, се бе преместило да живее при моя приятел и изведнъж бе възникнал проблемът: как да се държи той с него? Според приятеля ми детето не вървяло добре в училище: липсвала му съсредоточеност и не се интересувало от нищо. Имало навика да бяга от часовете, да се държи лошо и да не се прибира вкъщи.

— Твоят приятел наистина има проблем — каза дон Хуан и се засмя.

Държах да му разкажа всичките „ужасни“ неща, които детето бе сторило, но той ме прекъсна.

— Няма нужда да ми разправяш за това нещастно момченце — каза той. — Няма нужда нито ти, нито аз да занимаваме мислите си с постъпките му по един или друг начин.

Произнесе го рязко, с твърд глас, но след това се бе усмихнал.

— И какво да направи моят приятел? — попитах го.

— Най-лошо ще бъде, ако принуди детето да се съгласи с него — каза дон Хуан.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че детето не бива да се бие, нито да се сплашва от бащата, ако не се държи така, както той би искал да се държи.

— Че как ще го научи на нещо, без да бъде строг с него?

— Приятелят ти трябва да накара някой друг да го набие.

— Та как ще остави друг да бие момчето му! — казах аз изненадан.

Дон Хуан сякаш се зарадва на реакцията ми и се закиска доволно.

— Твоят приятел не е воин — каза той. — Ако беше, щеше да знае, че най-лошото нещо е да ти липсва гъвкавост в общуването с хората.

— А как би постъпил воинът, дон Хуан?

— Воинът би постъпил стратегически.

— Още не мога да те разбера.

— Искам да кажа, че ако твоят приятел беше воин, щеше да помогне на детето си да спре света.

— И как може да направи това моят приятел?

— Ще му трябва собствена сила. Трябва да бъде магьосник.

— Но той не е магьосник.

— В такъв случай трябва да използва обикновени средства, за да помогне на детето да промени схващането си за света. Така няма да се спре светът, но все пак нещо ще стане.

Помолих го да ми обясни становището си.

— Ако аз бях на мястото на твоя приятел — бе казал дон Хуан, — щях първо да помоля някой да напляска малчугана. Щях да се помъча да намеря най-страшния на вид човек.

— За да изплашиш момчето?

— Не само да го изплаша, глупчо. Това малко момче трябва да бъде спряно, а боят от баща му не върши работа. Ако човек се опитва да спре подобните си, винаги трябва да бъде извън обкръжението, което ги подтиска. По този начин може да се въздейства върху натиска на обкръжението.

Идеята беше абсурдна, но ми се понрави.

Дон Хуан бе подпрял брадичка на лявата си длан. Лявата му ръка, притисната към гръдния му кош, се опираше на един дървен сандък, който служеше за масичка. Очите му бяха затворени, но очните му ябълки се движеха. Усещах, че ме гледа през клепачите. Тази мисъл ме уплаши.

— Кажи ми, какво още би могъл да направи моят приятел с детето си? — попитах аз.

— Кажи му да вземе и да иде някъде и много внимателно да избере някой грозен скитник — продължи той. — И да е по-млад. Някой, у когото още има сили.

И тогава дон Хуан начерта особена стратегия. Трябваше да науча приятеля си как да накара човека да го последва или да изчака на някое място, където той ще отиде със сина си. Човекът по предварително уговорен знак, който ще бъде подаден след някоя непристойна постъпка от страна на детето, щеше да изскочи от скришното място, да сграбчи детето и да го пребие от бой.

— След като човекът го изплаши така, твоят приятел трябва да опита всички начини, за да помогне на момчето да възстанови доверието си в него. Направи ли всичко това три-четири пъти, уверявам те, че детето ще почне да възприема нещата по-различно. Ще промени схващането си за света.

— Ами ако му стане нещо от уплахата?

— Нищо не може да стане от уплаха. Онова, което руши духа, е да имаш винаги някой натрапник до себе си, който да те бие, да ти казва какво да правиш и какво да не правиш. А когато момчето напълно се съвземе, кажи на приятеля си да направи едно последно нещо за него. Да намери начин да иде при някое мъртво дете, в някоя болница например или в някой лекарски кабинет. Да заведе сина си там и да му покаже мъртвото дете. Нека го остави да пипне трупа веднъж с лявата си ръка — където и да е, освен по корема. След като момчето направи това, то ще се обнови. За него светът никога няма да бъде същият.

Едва тогава осъзнах, че през годините на нашето познанство дон Хуан бе прилагал върху мен, макар и на различно ниво, същата тактика, която сега предлагаше на моя приятел и на неговия син. Попитах го за това. Той отвърна, че през цялото време се е опитвал да ме научи как „да спра света“.

— Още не си го постигнал — каза той усмихнат. — Като че ли нищо не ти действа, защото си много твърдоглав. Ако не беше толкова твърдоглав, обаче, досега да си спрял света с някое от средствата, на които съм те учил.

— Какви средства, дон Хуан?

— Всичко, което съм ти казвал да правиш, са все средства за спиране на света.

Няколко месеца след този разговор дон Хуан постигна онова, което си бе наумил — да ме научи да спирам света.

Това паметно събитие в моя живот ме принуди да направя нов подробен преглед на десетгодишната си работа. Стана ми ясно, че първоначалното ми мнение за ролята на психотропните растения е погрешно. Те не бяха най-важното в описанието на магьосника за света, а само средство да се циментират, така да се каже, ония части от него, които иначе бях неспособен да забележа. Упоритостта, с която се придържах към стандартното си възприемане на действителността, ме правеше почти глух и сляп за старанията на дон Хуан. Затова тяхното използване се налагаше просто от липсата на чувствителност от моя страна.

Преглеждайки бележките си от начало до край, аз осъзнах, че дон Хуан ми е дал обема на новото описание в самото начало на нашето познанство с онова, което той наричаше „средства за спиране на света“. В моите предишни книги аз бях отхвърлил тъкмо тези части от бележките си, тъй като те не се отнасяха до използването на психотропни растения. Сега справедливо ги включих отново в общия състав на уроците на дон Хуан и те съставляват първите седемнайсет глави от този труд. Последните три глави са бележки, които обхващат събитията, които стигнаха своя връх при моето „спиране на света“.

В обобщение мога да кажа, че когато започнах чиракуването си, действителността беше друга, така да се каже, съществуваше „магическо“ описание на свят, който аз не познавах.

Дон Хуан ми предаде това описание. Ето защо десетгодишното чиракуване, което изкарах, се състоеше в това да се изгради тази неизвестност, като се разгърне обликът й и постепенно към нея се прибавят все по-нови и по-сложни части.

Краят на чиракуването означаваше, че съм усвоил един нов облик на света по убедителен и автентичен начин и така съм добил способността да възприемам света по новому, в съответствие с този нов облик. С други думи, бях постигнал членство.

Дон Хуан твърдеше, че за да започне да „вижда“, човек най-напред трябва да „спре света“. „Спирането на света“ беше наистина подходящо за довеждане до известни състояния на съзнанието, в които делничната реалност се променя, защото потокът от възприятия, обикновено протичащ без прекъсване, е бил спрян от комплекс обстоятелства, чужди на този поток. В моя случай комплексът от обстоятелства, чужди на моя нормален поток от възприятия, беше магическото описание на света. Предварителното условие на дон Хуан за „спирането на света“ беше, че човек трябва да е убеден — с други думи, човек трябва да научи напълно новото описание, с цел да го съпостави със старото, и по този начин да скъса с догматичната си увереност, която е залегнала във всички нас, че валидността на нашите усещания, или нашата реална представа за света, не подлежи на съмнение.

Следващата стъпка след „спирането на света“ е „виждането“. Това за дон Хуан означаваше нещо като „реагиране на сетивните дразнения от страна на един свят извън описанието, което сме се научили да наричаме действителност“.

Моето твърдение е, че всички тези етапи могат да бъдат разбрани единствено по отношение на описанието, за което се отнасят, и тъй като неговият стремеж от самото начало бе да ми внуши именно описание, трябва да оставя уроците му да бъдат единственият път към същността му. Затова нека напътствията на дон Хуан говорят сами за себе си.

К. К.