Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Active Side of Infinity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

ВЪЗГЛЕД, КОЙТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕХ ДА ПОДДЪРЖАМ

Лос Анжелис винаги е бил дом за мен. Не бях го избрал по своя воля, но в него винаги се чувствах сякаш съм бил роден тук, ако не и нещо повече. Изпитвах абсолютна емоционална привързаност към Лос Анжелис. Обичта ми към този град беше толкова силна и до такава степен част от мен, че никога не ми е било нужно да го изразявам на глас. Никога не ми се е налагало да преоценявам или подновявам това чувство. В Лос Анжелис моето семейство бяха приятелите ми. Те бяха най-близкото ми обкръжение, което означаваше, че съм ги приел абсолютно, точно както бях приел и града. Веднъж един мой приятел каза полу на шега, че всички ние се мразим от сърце. Те несъмнено можеха да си позволят такива чувства, защото разполагаха и с дру-ги емоционални връзки като родители, съпруги или съп-рузи. Аз имах само моите приятели в Лос Анжелис. По някаква причина аз бях станал личният им изповедник. Всеки от тях изливаше пред мен всичките си проблеми и грижи. Моите приятели ми бяха толкова близки, че никога не бях възприемал проблемите и грижите им само като техни. Можех да разговарям с тях часове наред за същите неща, които ме бяха ужасили у психиатъра и неговите записи. Нещо повече, никога не си бях давал сметка доколко всеки от приятелите ми поразително приличаше на психиатъра или професора по антропология, Не бях забелязвал колко са напрегнати приятелите ми. Всички пушеха неудържимо като психиатъра, но това не ми беше правило впечатление, защото и аз самият пушех така, а и сам бях не по-малко напрегнат. Друго, което не бях забелязал, бе колко афектирано говорят, макар че това направо биеше на очи. Вечно произнасяха думите с подчертания акцент па западните щати и го правеха умишлено. Не бях забелязвал и явното им внушение, че са неспособни на каквато и да било друга чувствителност освен интелектуална.

Истинският ми конфликт със самия себе си започна, когато моят приятел Пийт ме изправи пред своя проблем. Дойде при мен направо пребит. Устата му беше подпухнала, а лявото око — зачервено и подуто, явно от удар — вече започваше да посинява. Преди да успея да го попитам какво му се е случило, той изломоти, че жена му, Патриша, ходила през уикенда по работа на събрание на брокери по недвижими имоти и там й се случило нешо ужасно. Съдейки по вида на Пийт, реших, че Патриша може би е била ранена или дори убита в някакво произшествие.

— Тя добре ли е? — попитах аз, искрено разтревожен.

— Добре е, естествено — изръмжа той. — Тя е истинска курва и кучка, а на курвите и кучките не им се случва нищо друго, освен да ги чукат, а това на всичко отгоре им харесва!

Пийт беше бесен. Така се тресеше, че сякаш всеки момент можеше да изпадне в конвулсии. Буйната му, къдрава коса стърчеше на всички страни. Обикновено той я сресваше грижливо и подреждаше естествените си къдрици. Сега изглеждаше по-див и от тасманийски дявол.

— Всичко си беше наред до днес — продължи приятелят ми. — И изведнъж тази сутрин, като излизах изпод душа, тя ме плесна с хавлията по голия задник и от това моментално си дадох сметка, че е курва! Веднага разбрах, че се чука с някой друг.

Неговата логика доста ме озадачи. Разпитах го по-подробно, за да разбера как едно плясване с хавлия може да разкрие такова нещо на някого.

— Това не би било разкритие само за някой мухльо! каза той жлъчно. — Но аз си я знам добре Патриша и четвъртъка, преди да отиде на това брокерско събрание, изобщо не би й хрумнало да ме шляпне с кърпата. И изобщо никога през всичките години на брака ни тя не била способна да ме шляпне така! Някой трябва да я е научил на този номер, докато са били и двамата голи! Така че я сграбчих за шията и изтръгнах истината от [???]

— Да! Чукала се с шефа си!

Пийт разказа, че отишъл в службата й, за да се разбере с шефа й, обаче човекът бил силно охраняван. Бодигардовете му го изхвърлили обратно на паркинга. Той решил да разбие прозорците на офиса и понечил да метне камъни, но бодигардовете го заплашили, че ако не престане, ще се озове в затвор, ако не и нещо по-лошо — да получи куршум в главата.

— И те ли те пребиха, Пийт? — попитах го аз.

— Не — отговори той мрачно. — Тръгнах по улицата и влязох в един магазин за части от употребявани автомобили. Цапардосах продавача, който се бе запътил към мен да ме обслужи. Човекът се шашна, но не се ядоса. Каза ми: „Успокойте се, сър, успокойте се! В тази стая обикновено се правят сделки.“ Праснах го още веднъж в зъбите и тогава му писна. Беше едър мъжага и като ми удари по едно кроше в зъбите и в окото, аз се оказах в нокаут. Когато дойдох на себе си — продължи Пийт, — намерих се да лежа на кушетка в офиса им. Дочух сирената на бърза помощ. Загрях, че идва за мен, затова скочих и хукнах навън. После дойдох при теб.

И се разхлипа, неспособен повече да се владее. Разстроен беше до дъното на душата си и направо рухна. Обадих се на жена му и тя пристигна за по-малко от десет минути у нас. Коленичи пред Пийт и започна да му се кълне, че обича само него, че всичко друго било пълна идиотщина и че тяхната любов била въпрос на живот и смърт. Всички други не означавали нищо за нея. Тя дори не ги помнела. И двамата изляха в плач цялата си душа и естествено си простиха един другиму. Патриша носеше слънчеви очила, за да прикрие кръвоизлива на дясното си око, където я беше ударил Пийт — той беше левак. Двамата изобщо не забелязваха присъствието ми, а и когато си тръгнаха, така и не си дадоха сметка, че съм бил там. Просто излязоха, притиснати един до друг, и оставиха вратата отворена.

Животът сякаш продължи да си тече както обикновено. Приятелите ми се държаха с мен както винаги. Все така ходехме по купони, на кино или просто „предъвквахме стари болежки“. Понякога тръгвахме да открием някой от ония ресторанти, където ти предлагаха „ядене на корем“ срещу цената на едно ястие. Въпреки тази привидна нормалност обаче в живота ми, изглежда, навлизаше странен нов фактор. Наблюдавайки се, забелязах, че най-неочаквано съм станал крайно придирчив — бях започнал да съдя приятелите си по същия начин, както бях осъдил психиатъра и професора по антропология. Кой съм аз все пак, че да съдя когото и да било?

Изпитвах огромно чувство на вина. Да съдя приятелите си — това качество ми беше непознато досега. И нещо още по-лошо — аз не само ги осъждах, но и намирах проблемите и грижите им за изключително банални. Уж аз си бях същият; те бяха същите мои приятели. Бях изслушвал стотици пъти техните оплаквания и най-обстоятелствени истории, като винаги се бях вживявал дълбоко във всяко нещо, което споделяха. Откривайки сега това свое ново качество, аз бях потресен и ужасен от себе си.

За този период от живота ми едва ли има нещо по-вярно от поговорката „Злото никога не идва само“. Пълното разпадане на досегашния ми начин на живот настъпи, когато моят приятел Родриго Къмингс ме помоли да го откарам на летище Бърбанк, откъдето щеше да отлети за Ню Йорк. Това беше драматична и отчаяна стъпка от негова страна. Той смяташе за най-голямото проклятие на живота си, че е попаднал в капана на Лос Анжелис.

Вечен повод за шеги сред приятелите му беше как той многократно се бе опитвал да прекоси цялата страна, за да отиде в Ню Йорк и как всеки път, като потеглеше, автомобилът му се повреждаше. Веднъж беше стигнал чак до Солт Лейк Сити, преди колата му да се скапе напълно — трябвало й нов двигател, затова се наложило да я изостави там. В повечето случаи автомобилите му издъхваха още в покрайнините на Лос Анжелис.

— Какво им става на твоите автомобили, Родриго? — попитах го аз веднъж, подбуждан от искрено любопитство.

— Не знам — отвърна той с едва прикрито чувство за вина. А после с тон, достоен за професора по антропология в ролята му на проповедник-ривайвълист, той добави: — Може би става така, понеже веднъж хвана ли големия път, аз се чувствам толкова свободен, че давам пълна газ. Обикновено отварям всички прозорци. Обичам вятърът да ми духа в лицето. Чувствам се като дете, впуснало се да открие нещо ново.

За мен беше очевидно, че колите му, които винаги бяха таратайки, не можеха да понесат по-голяма скорост и просто двигателите им изгаряха.

От Солт Лейк Сити Родриго се бе върнал на автостоп. Той, естествено, е могъл да продължи на автостоп за Ню Йорк, но това изобщо не му бе хрумнало. Явно Родриго беше засегнат от същото страдание като мен — неосъзната страст към Лос Анжелис, която той отричаше на всяка цена.

В друг един случай, когато автомобилът му беше в отлично техническо състояние и можеше с лекота да издържи цялото пътуване, тогава самият Родриго изобщо не беше в състояние да напусне Лос Анжелис. Успял бе да стигне до Сан Бернардино, където се отбил да гледа „Десетте Божи заповеди“. Този филм, по причини, известни само на Родриго, породил у него непреодолима носталгия по Лос Анжелис. Върна се и през сълзи ми каза, че този проклет град, Лос Анжелис, бил издигнал около него стена, която той не можел да преодолее. Жена му се зарадвала, че не заминал, а още по-щастлива била приятелката му Мелиса, макар и леко да се разочаровала, понеже трябвало да му върне речниците, които той й оставил.

Последният му отчаян опит да стигне до Ню Йорк със самолет беше дори още по-драматичен, защото бе взел пари на заем от приятелите си за самолетния билет. Каза, че така си отрязвал пътя назад, понеже нямал намерение да им връща парите.

Сложих куфарите му в багажника на моята кола и двамата потеглихме към летище Бърбанк. Той каза, че самолетът излитал чак в седем часа. До вечерта имаше много време, затова решихме да отидем на едно кино. Пък и той искаше да хвърли един прощален поглед на булевард „Холивуд“ — центърът на нашия живот и на всичко, което правехме.

Така че отидохме да гледаме някакъв епичен филм в „Техниколор и синерама“. Беше нещо мъчително дълго, което сякаш поглъщаше изцяло вниманието на Родриго. Когато излязохме от киното, вече мръкваше и трябваше да бързаме към летището в най-натовареното движение. Той настоя да минем по странични улици, вместо по магистралата, която по това време гъмжеше от автомобили. Когато стигнахме летището, самолетът тъкмо излиташе. Това беше последната капка. Със сломен и примирен вид Родриго подаде билета си на касата, за да му върнат парите. Дадоха му разписка на негово име и казаха, че ще му изпратят парите след шест до дванадесет седмици от Тенеси, където се намирал финансовият отдел на авиокомпанията.

Върнахме се обратно в блока, където живеехме и двамата. Този път той не беше се сбогувал с никого от страх да не се изложи, затова никой не беше и забелязал, че се е опитвал още веднъж да замине. Единственото му недоглеждаме бе да си продаде автомобила. Помоли ме да го откарам до дома на родителите му, понеже баща му щял да му даде парите, които бе похарчил за билета, му, откакто го помня, бе човекът, който вечно измъкваше Родриго от всякакви каши, в които се заплиташе. Явно лозунгът му беше: „Ме се страхувай, Родриго — старши е насреща!“ Като чу молбата на Родриго да му услужи с пари, за да върне другия си заем, баща му го погледна с най-печалното изражение, което някога съм виждал. Той самият беше изпаднал в ужасни финансови затруднения.

Сложи ръка на рамото на сина си и каза:

— Този път не съм в състояние да ти помогна, момчето ми. Сега би трябвало да се страхуваш, защото вече Родриго — старши не е насреща.

Опитвах се с всички сили да вляза в положението на моя приятел, да се вживея както винаги в драмата му, но не можех. Цялото ми внимание бе погълнато от думите на баща му. Прозвучаха ми така окончателно, че просто настръхнах.

Жадувах да се видя с дон Хуан. Зарязах всичко, което имах да върша в Лос Анжелис, и отпътувах за Сонора. Разказах на дон Хуан за странното си чувство, което изпитвах в отношението си към моите приятели. Хлипайки от угризения, му казах, че съм започнал да ги съдя.

— Не се тормози толкова за нищо — каза спокойно дон Хуан. — Ти вече знаеш, че свършва цяла една епоха в живота ти, но една епоха никога не приключва истински, докато не умре кралят.

Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Ти си кралят, а ти си като своите приятели. И точно поради тази истина умираш от страх. Едничкото, което можеш да сториш, е да приемеш истината такава, каквато е — но ти, естествено, не можеш да го направиш. Другото, което ти остава, е да си кажеш: „Аз не съм такъв, аз не съм такъв“, и непрекъснато да си го повтаряш. Обещавам ти обаче, че ще дойде моментът, когато ще осъзнаеш, че си точно такъв.