Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (11)

ВЪВОДИТЕЛЯТ

Бях в дома на дон Хуан и спях дълбоко в леглото си, когато той ме разбуди. Всъщност аз почти цялата нощ не бях мигнал, разсъждавайки над концепциите, които ми бе обяснил.

— Достатъчно си почина — каза той твърдо, почти грубо, като ме разтърсваше за раменете. — Не се оправдавай, че си бил уморен. Твоята умора е не толкова умора, а желание да не те закачат. Нещо в теб се възмущава, че го безпокоят. Но е изключително важно да раздразваш тази част от себе си, докато не се пречупи. Хайде да вървим на разходка.

Дон Хуан беше прав. Някаква част от мен безкрайно негодуваше, когато я безпокоят. Искаше ми се да спя дни наред и повече да не мисля за магическите концепции на дон Хуан. Станах съвсем неохотно и го последвах. Дон Хуан беше приготвил нещо за хакване и аз го излапах така, сякаш не бях ял от дни, после излязохме от къщата и се отправихме на изток, към планината. Още бях толкова сънен, че не бях забелязал колко е рано, чак докато не видях слънцето да се издига над източната верига възвишения. Понечих да кажа на дон Хуан, че съм спал цялата нощ, без да помръдна, но той ми изшътка да мълча. Каза, че отиваме на експедиция в планината да търсим определени растения.

— Какво ще правиш с растенията, които събереш, дон Хуан? — попитах го, когато отново тръгнахме.

— Те не са за мен — отговори тон ухилен. — За един мой приятел са, ботаник и фармацевт. Крави от тях церове.

— Той яки ли е дон Хуан? Тук в Сонора, ли живее? — попитах аз.

— Не, не е яки и не живее в Сонора. Някой ден ще се срещнеш с него.

— Той магьосник ли е, дон Хуан?

— Да, магьосник е — отвърна той лаконично. Попитах го дали може да взема от тези растения, за да ги идентифицират в ботаническата градина на Калифорнийския университет.

— Разбира се, разбира се! — отвърна той. Забелязал бях досега, че винаги когато каже за нещо „разбира се“, той въобще не се кани да го изпълни. Явно, че изобщо нямаше намерение да ми дава някакъв образец за идентифициране. Много се заинтригувах от неговия приятел — магьосник и го помолих да ми разкаже нещо повече за него: ако може да ми го опише, да ми каже къде живее и как се е запознал с него.

— Тпру, тпру, тпру! Стой, сто-ой! — каза ми дон Хуан като на кон. — Кой си ти? Професор Лорка ли? Неговата познавателна система ли се каниш да изучаваш?

Навлязохме дълбоко в безплодните поли на планината. Дон Хуан вървеше часове наред с постоянен ход. Реших, че задачата за деня е самото ходене. Най-сетне той спря и седна в сенчестата страна на подножието.

— Вече е време да подхванеш един от най-големите проекти в магията — каза дон Хуан.

— Какъв магически проект имаш предвид, дон Хуан? — попитах аз.

— Нарича се преглед — отговори той. — Древните магьосници са го наричали преразказ на събитията от живота и за тях това започнало като проста техника, средство, което им помагало да припомнят какво са правили и говорили на учениците си. За учениците им тази техника имала същата стойност: позволявала да си припомнят какво са им казвали и правили с тях учителите им. И нужни били някои ужасни социални сътресения, като неколкократното им завоюване и покоряване, за да осъзнаят древните магьосници, че тези техники дават много по-далеч стигащи резултати.

— За испанската конкиста ли говориш, дон Хуан? — попитах аз.

— Не — каза той. — Тя е само финалният акорд. Преди това е имало други, много по-опустошителни трусове. Когато идват испанците, древните магьосници вече не съществуват. Учениците на тези, които оцелели от дотогавашните сътресения, вече станали много предпазливи. Научили се да се грижат за себе си. Именно това ново поколение магьосници преименувало техниката на старите магьосници и я нарекло преглед.

— Времето има изключително висока цена — продължи той. — Поначало за магьосниците времето е от най-съществено значение. Предизвикателството, пред което съм изправен аз, е че за една много сбита единица време трябва да натъпча в теб всичко, което трябва да знаеш за магьосничеството като абстрактни твърдения, обаче за да успея да го направя, аз трябва да изградя в теб необходимото за това пространство.

— Какво пространство? За какво говориш, дон Хуан?

— Според схващането на магьосниците, за да можеш да въведеш нещо, трябва да има пространство, в което да го сложиш — каза той. — Ако си претъпкан с неща от всекидневния живот, не остава място за нищо ново. Това място трябва да се изгради. Разбираш ли какво имам предвид? Магьосниците от старо време смятали, че прегледът на живота отваря това пространство. Освен това с него се постигат и много други неща.

— Магьосниците извършват прегледа по много стриктен начин — продължи той. — Той се състои в това да направят един списък на всички хора, които са срещали от настоящия момент до самото начало на живота им. Изготвят ли този списък, те взимат първия човек от него и си припомнят за тази личност всичко, което могат. Имам предвид наистина всичко, до най-малката подробност. По-добре е припомнянето да се прави от настоящето към миналото, защото спомените от настоящето са по-свежи и по точи начин се изостря способността за припомняме. По време на припомнянето практикуващите обръщат внимание и на дишането — те вдишват бавно и осъзнато, обръщайки глава наляво като разгръщащо се ветрило, и издишват по същия начин.

Той каза, че вдишването и издишването трябва да бъдат естествени; ако се прави ускорено, човек може да навлезе в уморително дишане, както го нарече той — дишане, след което е нужно да се диша нормално, за да се отпуснат мускулите.

— И какво искаш да постигна с всичко това, дон Хуан? — попитах аз.

— Започни от днес да изготвяш списъка си — каза той. — Раздели го по години, по професии, състави го в какъвто ред искаш, важното е да бъде последователен, започвайки от най-скорошния човек и завършвайки с мама и татко. След това си припомни всичко за всеки от тях. И без повече суетене. С практиката ще проумееш какво правни!.

При следващото си посещение в дома му казах на дон Хуан. че съм преминавал най-съвестно през събитията от живота си и че ми е било много трудно да следвам такъв стриктен начин, като минавам по списъка човек след човек. Обикновено моят преглед ме отклоняваше във всякакви посоки. Оставях събитията да определят посоката на сломените ми. Това, което правех по своя воля, бе да се придържам по-общо към един период от време. Започнах например с хората от факултета по антропология, но оставих спомените да ме носят навсякъде в рамките на времето от настоящия момент до деня, когато ме приеха в Калифорнийския университет.

Разказах на дон Хуан, че съм открил нешо странно, което напълно бях забравил — никога не бях и помислял за съществуването на Калифорнийския университет чак до деня, когато съквартирантката на моя приятелка от колежа не пристигна в Лос Анжелис. Посрещнахме я на летището. Тя щеше да следва музикология в Калифорнийския университет. Самолетът й пристигна следобед и тя ме помоли да я закарам до университетското градче, за да разгледа мястото, където щеше да прекара следващите четири години от живота си. Знаех къде се намира, защото много пъти бях минавал край входа му откъм булевард „Сънсет“ на път за плажа. Но никога не бях влизал в студентския град.

Беше по време на ваканцията между семестрите. Открихме няколко души, които ни насочиха къде е факултетът по музика. Градчето беше безлюдно, но субективното ми впечатление беше за нещо изключително, направо наслада за очите. Сградите ми изглеждаха живи поради някаква собствено тяхна енергия. Това, което трябваше да бъде кратко отбиване във факултета по музика, се превърна в огромна обиколка из цялото градче. Направо се влюбих в Калифорнийския университет. Споменах на дон Хуан, че единственото, което помрачаваше възторга ми, беше раздразнението на моята приятелка, че настоявах да обиколим цялата огромна територия на университета.

— Какво чак толкова има тук, дявол да го вземе! — викаше ми тя възмутено. — Като че ли през живота си не си виждал студентски трал! Видиш ли един, все едно че си видял всичките. Май просто се опитваш да смаеш моята приятелка с чувствителността си!

Не беше това и аз разпалено й обясних, че съм истински развълнуван от красотата на цялата обстановка. Долавях в тези сгради толкова надежда и обещания, но въпреки това не можех да изразя субективното си състояние.

— Почти цял живот все но училища ходя! — процеди моята приятелка през зъби. — И вече ми се повдига от тях, писма ми. Никой нищичко не може да намери тук! Единственото, което ще намериш, са празни приказки, а те изобщо не те подготвят да се справяш с отговорностите си в живота.

Когато споменах, че ми се иска да уча тук, тя още повече се вбеси.

— По-добре се хвани да работиш! — разкрещя се тя. — Върви и опознай живота от осем до пет часа и зарежи тия глупости! Това е животът: работа от осем до пет, четиридесет часа седмично! И ще видиш какво ще ти даде! А не като мен — вече съм свръхобразована, но не ставам за работа.

Знаех само, че никога не бях_ _виждал толкова красиво място. И тогава се зарекох, че ще се запиша да следвам в Калифорнийския университет, каквото и да става. Желанието ми имаше пряко отношение към самия мен и все пак не беше породено от потребност за непосредствена облага. По-скоро беше от страхопочитание.

Казах на дон Хуан, че раздразнението на моята приятелка така ме бе отблъснало, че се принудих да я погледна в друга светлина и че доколкото си спомнях, това е било първият случай, когато нечии забележки са предизвиквали толкова дълбока реакция у мен. Бях забелязал черти в характера на моята приятелка, които дотогава не бях съзирал, черти, които ме уплашиха до смърт.

— Изглежда, ужасно съм я осъдил — казах аз на дон Хуан, — защото след посещението в студентския град ние се разделихме. Сякаш Калифорнийският университет се бе врязал помежду ни като клин. Знам, че е глупаво да мисля така.

— Не е глупаво — каза дон Хуан. — Това е напълно основателна реакция. Сигурен съм, че докато си се разхождал из студентския град, ти си бил завладян от намерението. Ти си възнамерил да бъдеш там и всичко, което се е противопоставяло на това, е трябвало да бъде отхвърлено.

— Но тук не бива да се прекалява — продължи той. — Прикосновението на воина-пътешественк е много леко, въпреки това е въпрос на обучение. Отначало ръката на воина-пътешественик е тежка, с желязна хватка, а после става като ръка на привидение, ръка като от есенна паяжина. Воините-пътешественици не оставят никакви знаци, никакви следи. Това е предизвикателството за тях.

Думите на дон Хуан ме потопиха в дълбоко, мрачно състояние на самообвинения, защото си дадох сметка от тази малка част на преразказа, че имам изключително тежка ръка, че съм мнителен и деспотичен. Споделих с дон Хуан за какво мислех.

— Силата на прегледа — каза дон Хуан — е, че тя разтърсва из основи целия боклук в живота ни и го изкарва на повърхността.

Тогава дон Хуан описа тънките нюанси на осъзнаване и възприятие, които са основа на прегледа. Като начало каза, че ще ме запознае с една система от схващания, които в никакъв случай не бива да приемам като теории на магьосниците, защото тази система е формулирана от древните шамани в Мексико в резултат на непосредственото виждане на енергията, както протича във Вселената. Предупреди ме, че ще ми изложи елементите на тази система, без какъвто и да било опит за класифицирането или подреждането им по някакъв предварително определен стандарт.

— Мен не ме интересуват класификациите — продължи той. — Ти класифицираш всичко цял живот. Сега ще бъдеш принуден да се лишиш от класификациите. Оня ден, когато те попитах дали знаеш нещо за облаците, ти ми изреди всякакви названия на облаци и процента влажност, който трябва да се очаква от всеки вид. Същински метеоролог беше. Но когато те попитах какво можеш лично ти да правиш с облаците и представа си нямаше за какво говоря.

— Класификациите си имат свой собствен свят — продължи той. — Започнеш ли да класифицираш нещо, класификациите оживяват и започват да те управляват. Но тъй като класификациите никога не започват като даващо енергия дело, те винаги си остават мъртви като дънери. Те не са дървета, а просто трупи.

Той ми обясни, че магьосниците от древно Мексико видели, че цялата Вселена е съставена от енергийни полета под формата на светещи нишки. Те видели мириади такива нишки, накъдето и да се обърнеш. Видели още, че тези енергийни полета се подреждат в потоци от светещи влакна; потоци, които са постоянни, вечни сили във Вселената. Тези потоци или течения от влакна, които имат отношение към прегледа, били наречени от тях тъмното море на осъзнаването или още Орела.

Той каза, че тези магьосници открили също, че всяко същество във Вселената е прикрепено към тъмното море на осъзнаването в една кръгла светеща точка, която се забелязва, когато тези същества били възприемани като енергия. Дон Хуан каза, че в тази светеща точка, която магьосниците от древно Мексико наричат събирателна точка, се събира възприятието с помощта на един тайнствен аспект на тъмното море на осъзнаването.

Дон Хуан заяви, че в събирателната точка на човека се съсредоточават и преминават мириади енергийни полета от цялата Вселена под формата на светещи нишки. Тези енергийни полета се превръщат в сетивни данни, а след това сетивните данни се интерпретират и възприемат като познатия ни свят. По-нататък дон Хуан обясни, че именно тъмното море на осъзнаването превръща светещите нишки в сетивни данни. Магьосниците виждат тази трансформация и я наричат сияние на осъзнаването; сияние, което се излъчва като ореол около събирателната точка. Тогава ме предупреди, че се кани да направи едно изявление, което според разбиранията на магьосниците с централно за осъзнаване мащаба на прегледа.

Наблягайки на всяка дума, той каза, че това, което ние наричаме сетива на организма, е не друго, а степени на осъзнаване. Ако приемем, че сетивата са тъмното море на осъзнаването, наблегна той, тогава ще трябва да приемем, че интерпретацията на сетивните данни, която извършват сетивата, също е тъмното море на осъзнаването. После той обясни, че начинът, по който гледаме на света около нас, е резултат от интерпретационната система на човечеството, с която разполага всеки индивид. Той каза още, че всеки съществуващ организъм трябва да има интерпретационната система, която му дава възможност да функционира в своята среда.

— Магьосниците, който се появяват след тези апокалиптични сътресения, за които ти говорих — продължи той, — видели, че в момента на смъртта тъмното море на осъзнаването всмуква, така да се каже, през събирателната точка осъзнаването на живите същества. Те видели още, че когато се среща с магьосници, които са направили преглед на живота си, тъмното море на осъзнаването проявявало за миг, да го наречем, колебание. Без сами да знаят, някои от тях направили своя преглед толкова щателно, че тъмното море на осъзнаването взело тяхното осъзнаване под формата на житейския им опит, но не се докоснало до жизнената им сила. Магьосниците открили една колосална истина за силите във Вселената — тъмното море на осъзнаването иска само житейския ни опит, а не нашата жизнена сила.

Предпоставките за това, което ми разясняваше дон Хуан, бяха напълно неразбираеми за мен. Или може би ще е по-точно да кажа, че някак смътно и дълбоко в себе си аз знаех колко практично е това, от което изхожда в обясненията си.

— Магьосниците смятат — продължи дон Хуан, че когато направим преглед на живота си, всички боклуци, както ти казах, излизат на повърхността. Ние осъзнаваме своите противоречия, повторенията, но нещо в нас страхотно се съпротивлява на прегледа. Магьосниците казват, че пътят се освобождава едва след някое огромно сътресение — след като на екрана на паметта ни се появи някое събитие, което ни разтърсва до основи с ужасяващата яснота на детайлите. Такова събитие наистина ни вкарва в самия оня момент, в който сме го изживели навремето. Магьосниците наричат такова събитие въводител, защото от този момент нататък всяко събитие, до което се докоснем, се изживява отново, а не просто се припомня.

— Ходенето е нешо, което винаги улеснява припомнянето — продължи дон Хуан. — Магьосниците от древно Мексико смятали, че всяко нещо, което изживеем, се съхранява като усещане в задната страна на краката. Те смятали задната страна на краката за склад на личната история на човека. Така че хайде да повървим из планината.

Вървяхме почти докато мръкна.

— Струва ми се, че те накарах да повървиш достатъчно — каза дон Хуан, когато се върнахме в къщата му, — за да си готов да започнеш маневрата на магьосниците за откриване на въводител — едно събитие от живота ти, което ще си спомниш с такава яснота, че ще ти послужи като прожектор за осветяване на всяко друго нещо от Твоя преглед със същата или поне сходна яснота. Ще направиш нещо, което магьосниците наричат оглед на късчетата от пъзела. Нещо ще те насочи да си спомниш това събитие, което ще ти послужи като въводител.

Той ме остави сам, като ми даде едно последно предупреждение:

— Гледай да улучиш право в целта — каза той. — Направи всичко възможно.

За миг изпитах изключителен покой, може би поради тишината около мен. След това усетих някаква вибрация, нещо като разтърсване в гръдния кош. Задишах трудно, но внезапно нещо в гърдите ми сякаш се отвори и ми позволи да си поема дълбоко дъх и в паметта ми избухна цялостната гледка на едно забравено събитие от детството ми, сякаш е било държано заключено и внезапно се е освободило.

Бях в кабинета на моя дядо, където имаше билярдна маса, и играех с него билярд. По това време бях почти на девет години. Дядо ми беше много добър играч и поради увлечението си ме научи на всички комбинации, които знаеше, докато не станах достатъчно добър за сериозна игра с него. Играехме билярд безкрайни часове. Напреднах толкова, че един ден го победих. От този ден нататък той не успяваше да ме бие. Често пъти аз умишлено губех, просто от любезност към него, но той разбираше и страхотно ми се ядосваше. Веднъж така се раздразни, че ме удари по главата със етика.

За яд и радост на дядо, към деветгодишната си възраст вече можех да правя карамбол след карамбол, без прекъсване. В една игра с мен той толкова се ядоса и му писна, че захвърли етика и ми каза да си играя сам. Понеже по природа много се увличах, бях в състояние да се състезавам със самия себе си и да отработвам всяка комбинация отново и отново, докато не постигна съвършенство.

Веднъж при дядо дойде на гости един мъж, прочут в целия град с хазартните си подвизи, сам той притежател на игрален дом с билярдни зали. Те разговаряха и играеха билярд, когато случайно влязох в стаята. Понечих веднага да изляза, но дядо ме пипна и ме вмъкна вътре.

— Това е моят внук — каза той на мъжа.

— Много ми е приятно да се запознаем — отговори мъжът. Погледна ме твърдо и ми протегна ръка, едра колкото главата на обикновен човек.

Изпаднах в ужас. Гръмкият му смях говореше, че той си дава сметка колко неловко се чувствам. Съобщи ми, че се казва Фалело Кирога, а аз смънках моето име.

Той беше много висок и изключително добре облечен. Носеше двуреден син костюм на тънки райета с панталон, който красиво се стесняваше надолу. По това време навярно минаваше петдесетте, но беше в много стегната, отлична форма, с изключение на лекото коремче. Не беше пълен и явно поддържаше вида на добре хранен човек, с напълно задоволени потребности. Повечето хора в родния ми град бяха кльощави. Хора, които си изкарваха прехраната с тежък труд и не им оставаше никакво време за развлечения. Фалело Кирога имаше точно обратния вид. Цялото му излъчване беше на човек, който посвещава цялото си време на изтънчени наслади.

Той беше приятен на вид. Лицето му беше спокойно, гладко избръснато, с добри сини очи. Внушаваше доверие с излъчването си на лекар. Хората в моя град казваха, че бил способен да предразположи всекиго и че е трябвало да стане свещеник, адвокат или лекар, а не професионален играч. Говореха още, че с хазарта изкарвал повече пари, отколкото всичките лекари и юристи в града, взети заедно.

Косата му беше черна и грижливо сресана. Забелязваше се, че доста редее. Той се опитваше да прикрие отстъпващата назад линия на косата, като я сресваше през челото. Имаше квадратна челюст и абсолютно покоряваща усмивка. Зъбите му бяха едри и бели, явно добре се грижеше за тях — нещо ново в област, където всички бяха с развалени зъби. Две други отличителни черти на Фалело Кирога в моите очи бяха огромните му стъпала и черните му лачени обуща, ръчна изработка. Възхищавах се, че обувките му изобщо не скърцат, като крачеше напред-назад из кабинета. Аз бях свикнал да забелязвам приближаването на дядо по скърцането на обувките му. — Моят внук играе билярд много добре — подхвърли небрежно дядо ми на Фалело Кирога. — Дали да не му дам моя стик и да го пусна да играе с теб, а аз ще погледам.

Това дете да играе билярд? — през смях погина този едър мъж дядо ми.

— О, да — увери го дядо. — Естествено, не толкова добре като теб, Фалело. Защо че го изпробван!? И за да ти е по-интересно и да не се държиш снизходително към внука ми, нека заложим малка сума. Какво ще кажеш, ако аз заложа ето толкова?

Той сложи на масата дебела пачка изпомачкани банкноти и се усмихна на Фалело Кирога, като клатеше глава, сякаш за да предизвика едрия мъж да приеме залога.

— О, Боже, толкова много, а? — каза Фалело и ме погледна преценяващо. После отвори портфейла си и извади няколко акуратно сгънати банкноти. Това беше още една удивителна подробност за мен. Дядо ми имаше навик да държи парите си из всички джобове, вечно смачкани на топка. Когато се налагаше да плаща нещо, трябваше да разглажда банкнотите, за да може да ги преброи.

Фалело Кирога не каза нищо, но аз долових, че се чувства като обирджия. Усмихна се на дядо ми и явно от уважение към него сложи парите на масата. Дядо ми, поел ролята на съдия, подготви играта за определен брой карамболи и хвърли ези-тура, за да определи кой ще започне пръв. Падна се на Фалело Кирога.

— Ти по-добре играй на пълни обороти, не го жали — подкокоросваше го дядо ми. — Хич не се притеснявай да го смажеш този хубостник и да спечелиш моите пари!

Следвайки съвета на дядо ми, Фалело Кирога игра така добре, както умееше, но в един момент пропусна на косъм един карамбол. Аз взех етика. Имах чувство, че краката ми се подкосяват, но като видях ликуването на дядо — той заподскача насам-натам, — това ме успокои, пък и се жегнах да чуя как Фалело Кирога щеше да се разпори от смях, като ме видя как държа етика. Поради ръста си аз не можех да се наведа над масата, както нормално се играе билярд. Дядо ми обаче с усърдно търпение и решимост ме бе научил да играя по друг начин — изпъвах ръка далеч назад и държах стика почти над раменете и леко встрани от тях.

— А какво прави той, когато трябва да достигне средата на масата? — полита през смях Фалело Кирога. — Опира се на ръба на масата — каза небрежно дядо.

— Разрешено е, както знаеш.

Дядо се приближи до мен и през зъби прошепна, че ако се правя на любезен и загубя, ще изпотроши всичките стикове в главата ми. Знаех, че говори сериозно — това си беше просто неговият начин да изрази доверието си в мен.

Спечелих с лекота. Дядо беше неописуемо радостен. Колкото и странно да беше, Фалело Кирога също се развесели. Смееше се и обикаляше билярдната маса, като потупваше ръбовете. Дядо взе да ме превъзнася до небесата. Под секрет каза на Кирога най-добрия резултат, който бях постигал, и се шегуваше, че съм се изпраскал толкова, защото той открил как да ме подмамва да тренирам: с кафе и кифлички.

— Невероятно, невероятно! — не спираше да повтаря Фалело Кирога. После се сбогува с нас; дядо ми взе заложените пари и случката беше забравена.

Дядо беше обещал да ме заведе на ресторант и да ме черпи с най-вкусното ядене в града, но така и не го стори. Беше си много стиснат; известно беше, че става разточителен единствено с жени.

След два дни, тъкмо като излизах от училище и си тръгвах към къщи, ме пресрещнаха двама мъжаги от хората на Кирога.

— Фалело Кирога иска да те види — каза гърлено единият. — Иска да отидеш при него да пиете кафе с кифлички.

Ако не беше казал „кафе с кифлички“, сигурно щях да избягам от тях. Но си спомних как дядо каза на Фалело Кирога, че душа давам за кафе с кифлички. Така че с радост ги последвах. Обаче не можех да крача толкова бързо като тях, затова единият, който се казваше Гийермо Фалкон, ме вдигна и ме намести на огромната си ръка. Разсмя се през кривите си зъби.

— По-добре се порадвай на тази езда, малкият — каза той. Дъхът му беше кошмарен. — Изобщо носил ли те е някой някога така? Ако се съди по това как се гърчиш, май никога! — Той се разкикоти гротескно.

За щастие домът на Фалело Кирога не беше много далеч от училището. Господин Фалкон ме „достави“ на канапето в кабинета. Фалело Кирога седеше зад масивно писалище. Той стана и ми разтърси ръката. Моментално ми поднесоха кафе с чудесни кифлички, двамата седнахме и се разбъбрихме приятелски за птицефермата на дядо ми. Попита ме дали искам още кифлички и аз отговорих, че не бих имал нищо против. Той се засмя и сам ми донесе цял поднос невероятно вкусни кифлички от съседната стая.

След като се натъпках, той любезно ме попита дали имам нещо против да отида с него в билярдния му дом в малките часове на нощта и да изиграя една-две приятелски игри с едни хора, които той ще избере. Спомена небрежно, че ще играят големи суми пари. Открито изрази доверието си в моите способности и добави, че ще ми плати за времето и усилията процент от печалбата. По-нататък заяви, че познавал манталитета на семейството ми — те щели да преценят за неуместно да ми се дават пари дори като заплащане за труда ми. Затова ми обеща да внесе парите в банка по специална сметка на мое име или нещо още по-практично — да плаща всички мои покупки от магазините из града или храната, която консумирам в който и да било ресторант.

Не повярвах ни дума от всичко, което ми каза. Знаех, че Фалело Кирога е мошеник и рекетьор. Но ми хареса идеята да играя билярд с непознати хора, затова приех сделката с него.

— А ще ми даваш ли кафе с кифлички като днешните? — попитах аз.

— Разбира се, момчето ми — отговори той. — Ако идваш да играеш за мен, ще ти купя направо цялата фурна! И ще карам пекаря да ги прави само за теб. Имаш думата ми!

Предупредих Фалело Кирога за единствената пречка, която оставаше — нямаше как да се измъквам от къщи; имах прекалено много лели, които бдяха над мен като ястреби, пък и спалнята ми беше на втория етаж.

— Това не е проблем — увери ме Фалело Кирога. — Ти си достатъчно малък — ще скочиш от прозореца си в ръцете на господин Фалкон и той ще те хване. Той е огромен като къща! Съветвам те тази вечер да си легнеш рано. Господин Фалкон ще те събуди, като ти подсвирне и хвърли камъче в прозореца ти. Но ще трябва да се ослушваш! Той е доста нетърпелив.

Върнах се в къщи крайно възбуден. Не можех да заспя. Бях напълно буден, когато чух господин Фалкон да подсвирва и хвърля камъче в стъклото на прозореца. Отворих го. Господин Фалкон беше точно под мен, на улицата.

— Скачай в ръцете ми, малкият — каза той с приглушен глас, който се опитваше да докара до силен шепот. — Ако не се целиш в ръцете ми, ще те изпусна и ще се утрепеш. Запомни го. И не ме карай да припкам наоколо. Просто се цели в ръцете ми. Скачай! Скачай!

Скочих и той ме хвана с такава лекота, сякаш бях бала памук. Остави ме на земята и ми нареди да тичам. Каза, че като дете, току-що събудено от дълбок сън, трябвало да тичам, за да се разсъня напълно, докато стигнем в билярдния дом.

През тази нощ играх с двама мъже и спечелих и двете игри. Натъпках се до насита с най-вкусното кафе и кифлички, които може да си представи човек. Лично аз бях на седмото небе. Когато се върнах в къщи, наближаваше седем сутринта. Никой не беше забелязал отсъствието ми. Време беше да отивам на училище. Па практика всичко си беше нормално, само дето бях_ _толкова уморен, че цял ден едва си държах очите отворени.

От този ден нататък Фалело Кирога провождаше господин Фалкон да ме взима два-три пъти седмично и аз печелех всяка игра, която той ме караше да играя. Верен на обещанието си, той плащаше всичко, което си купувах, особено ястията по мой избор в китайския ресторант, където ходех всеки ден. Понякога дори канех мои приятели, които плашех до смърт, като хуквах да бягам от ресторанта с писъци, когато сервитьорът донасяше сметката. Изумяваха се, че полицията нито веднъж не ги прибра, загдето ядат, без да си плащат.

Изобщо не бях си представял какво трудно изпитание е да се изправя пред надеждите и очакванията на всички тези хора, които залагаха за мен. Изпитанието на изпитанията обаче настъпи, когато един първокласен играч от съседен град реши да предизвика Фалело Кирога и подплати предизвикателството си с огромен залог. Вечерта преди играта не предвещаваше нищо добро. Дядо се разболя и не можеше да заспи. Цялата фамилия се суетеше и никой не отиваше да си ляга. Съмнявах се дали изобщо ще открия възможност да се измъкна от стаята си, но подсвирването и камъчетата в стъклото бяха толкова настойчиви, че рискувах и скочих от прозореца си в ръцете на господин Фалкон.

Имах чувство, че всичко мъжко от града се е струпало в билярдната зала. Страдалчески лица безмълвно ме умоляваха да не загубя. Някои от мъжете дръзко ме уверяваха, че са заложили къщите си и всичко, което притежават. Един мъж полу на шега каза, че е заложил жена си — ако аз не победя, той тази нощ щял да стане или рогоносец, или убиец. Но не уточни дали смята да убие жена си, за да не стане рогоносец, или мел, загдето съм загубил играта.

Фалело Кирога крачеше напред-назад. Каел беше масажист специално за мен. Искаше да бъда разхлабен. Масажистът сложи горещи хавлиени кърпи на ръцете и китките ми, а на челото — студена кърпа. Обу на краката ми най-меките и удобни обувки, които някога съм носил. Бяха с твърди, военни токове и подложки за свода на стъпалото. Фалело Кирога дори ме издокара с барета, за да не ми пада косата в очите, и широки панталони с пояс.

Половината хора около билярдната маса бяха непознати от друг град. Бяха вперили свирепи погледи в мен. Имах чувство, че ми пожелаваха да пукна.

Фалело Кирога подхвърли монета, за да определи кой ще играе пръв. Моят съперник беше от бразилски или китайски произход, млад, с кръгло лице, много изтупан и самоуверен. Той игра пръв и направи шеметен брой карамболи. Усетих по цвета на лицето на Фалело Кирога, че всеки момент може да получи инфаркт, така изглеждаха и останалите хора, които бяха заложили на мен всичко, което имаха.

Тази нощ играх много добре и когато наближих бройката карамболи, които беше направил другият, напрежението на хората, заложили на мен, достигна върха си Най-истеричен от всички беше Фалело Кирога. Крещеше по всички, заповядваше някой да отвори прозорците, защото не мога да дишам от цигарения дим. Нареди на масажиста да разхлаби ръцете и раменете ми. Накрая трябваше да ги накарам да престанат и наистина за нула време направих осемте карамбола, които ми бяха нужни, за да спечеля играта. Еуфорията на тези, които бяха заложили на мен, беше неописуема. Но аз не обръщах внимание на всичко това, защото вече беше съмнало и трябваше много бързо да ме върнат у дома.

Този ден бях безкрайно изтощен. Фалело Кирога най-любезно не пращаше да ме взимат цяла седмица. Един следобед обаче господин Фалкон ме взе направо от училище и ме заведе в билярдния дом. Фалело Кирога беше изключително сериозен. Дори не ми предложи кафе с кифлички. Отпрати всички навън и пристъпи направо към въпроса. Придърпа стола си по-близо до мен. — Внесох в банката много пари на твое име — каза той много сериозно. — Аз държа на обещанията си. Давам ти думата си, че винаги ще се грижа за теб. Помни това! Сега, ако ти направиш това, което ще ти кажа, ще си изкараш толкова пари, че няма да ти се налага да работиш нито ден през целия си живот. Искам от теб да загубиш следващата игра с един карамбол. Знам, че можеш да го направиш. Но искам да загубиш само на косъм. Колкото по-драматично, толкова по-добре.

Аз направо се втрещих. Изобщо не можех да проумея какво ми каза. Фалело Кирога повтори искането си и по-нататък ми обясни, че смята анонимно да заложи всичко, което притежава, против мен и че това е същността на нашата нова сделка.

— Господин Фалкон те охраняваше месеци наред — каза той. — Мога само да ти кажа, че както той използваше цялата си сила, за да те пази, така и може да направи обратното със същата тази сила.

Заплахата на Фалело Кирога беше повече от очевидна. Сигурно трябва да е забелязал ужаса по лицето ми, защото се отпусна и се засмя.

— О, но не се притеснявай от такива неща — каза той успокоително. — Нали сме побратими.

За първи път в живота си изпадах в такова непоносимо раздвоение. Искаше ми се с все сили да избягам от Фалело Кирога поради ужаса, който предизвика у мен. Но в същото време и със същата сила исках да остана — исках да разполагам със свободата да си купувам всичко, което ми хрумне, от който и да било магазин и най-вече да ям в който ресторант си харесам, без да плащам. Но така и не се наложи да избера нито едното, нито другото.

Най-неочаквано, поне за мен, дядо реши да се преселим на друго място, много далеч. И като че ли подразбрал какво става, той ме изпрати там преди всички останали. Съмнявам се дали наистина знаеше какво става. Имам чувство, че решението да ме изпрати там беше една от обичайните му интуитивни реакции.

Дон Хуан се върна и ме извади от спомнянето. Бях загубил представа за времето. Би трябвало да съм прегладнял, но изобщо не ми се ядеше. Изпълнен бях с нервна енергия. Дон Хуан запали газената лампа и я закачи на един пирон на стената. Мъждивата й светлина хвърляше странни, танцуващи сенки из стаята. Известно време очите ми се нагаждаха към полумрака. После ме обхвана дълбока печал. Беше някакво необичайно абстрактно чувство, безкрайно далеч достигащ мъчителен копнеж, който произлизаше от полумрака или може би от усещането, че съм заловен в капан. Бях толкова уморен, че ми се искаше да си отида, но в същото време и със същата сила исках да остана.

Гласът на дон Хуан ми възвърна чувството за известен контрол. Той явно знаеше причината и дълбочината на моя смут и заговори с подходящ за случая тон. Строгостта му ми помогна да си възвърна контрола над нещо, което лесно можеше да се обърне в истерична реакция на изтощението и умствената превъзбуда.

— Преразказът на събития е магическа процедура — каза той. — Не е просто да разправяш истории. Той означава да видиш основната тъкан на събитията. Именно но тази причина преразказът е толкова важен и широкообхватен.

По негово искане разказах на дон Хуан случката, която си бях припомнил.

— Колко на място! — каза той и се разкиска от удоволствие. — Единственият коментар, който мога да направя, е, че войнът-пътешественик се изтърколва от удара, отива натам, накъдето го запрати този импулс. Силата на воина-пътешестаеник е в това да бъде винаги нащрек, за да получи максимален ефект от минимален импулс. И силата му е най-вече в това да не се намесва. Събитията имат сила, свое собствено притегляне, а пътешественикът си е само пътешественик. Всяко нещо около него е предназначено само за очите му. По този начин пътешественикът изгражда смисъла на всяка ситуация, без изобщо да се пита защо е станало така или другояче.

— Днес ти си спомни събитие, което е равносметка на целия ти живот — продължи той. — Ти вечно попадаш в ситуации като тази, в която така и не си взел решение. Всъщност така и не ти се е наложило да избереш — дали да приемеш нечестната сделка с Фалело Кирога или да му откажеш.

— Безкрайността винаги ни поставя в ужасното положение да избираме — продължи той. — Ние искаме безкрайността, но в същото време искаме да избягаме от нея. На теб ти се иска да ми кажеш да се махна, но в същото време неустоимо ти се остава. Безкрайно по-лесно би било просто да не устоиш и да останеш.