Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (1) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Въведение

През лятото на 1960 година, когато бях студент по антропология в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, направих няколко пътувания на югозапад, за да събера информация за лечебните растения, използвани от индианците в този район. Събитията, които описвам тук, започнаха по време на едно от пътуванията ми.

В един крайграничен град чаках автобуса на „Грейхаунд“ и говорех с приятеля си, който ми беше водач и помощник в проучването. Изведнъж той се наведе към мен и ми прошепна, че белокосият индианец, който седеше пред прозореца, е много голям познавач на растенията, особено на пейота. Помолих го да ме запознае с този човек.

Моят приятел го поздрави отдалеч, след това се приближи и стисна ръката му. Поговориха малко, после той ми направи знак да се присъединя към тях, но незабавно ме остави сам с възрастния човек, без дори да си направи труда да ни представи. Индианецът не беше смутен ни най-малко. Казак му името си, а той ми отговори, че се казва Хуан и е на моите услуги. Използваше испанската учтива форма на обръщение. Стиснахме си ръцете по моя инициатива и след това се умълчахме за известно време. Това не беше напрегнато мълчание, а тишина — естествена и отморяваща и за двама ни. Бях поразен от гъвкавото му и мускулесто тяло, макар че вратът и тъмното му лице бяха покрити с бръчки, които издаваха възрастта му.

После казах на индианеца, че се интересувам от лечебни растения. Въпреки че в действителност бях почти напълно невеж относно пейота, открих, че се държа като голям познавач, който едва ли не намеква, че може би разговорът ще бъде от полза за другия събеседник. Докато си дрънках, той бавно кимаше и ме гледаше, но не казваше нищо. Отбягвах погледа му и накрая се оказахме потънали в гробно мълчание. Най-сетне, след една пауза, която ми се стори много дълга, дон Хуан стана и погледна през прозореца. Автобусът му беше дошъл. Той каза довиждане и напусна спирката.

Бях ядосан, че му говорих глупости, твърде прозрачни за проницателните му очи. Когато се върна, приятелят ми се опита да ме успокои за моя неуспех да науча нещо от дон Хуан. Започна да ми обяснява, че старецът често е безмълвен и непроницаем. Но за мен не беше така лесно да прогоня тревожния ефект от тази първа среща.

Постарах се да разбера къде живее дон Хуан и по-късно го посетих няколко пъти. При всяко посещение се опитвах да го насоча към разговор за пейота, но все безуспешно. Въпреки това, ние постепенно станахме добри приятели и моето научно изследване беше позабравено или поне преориентирано в посока, коренно противоположна на първоначалното ми намерение.

По-късно приятелят, който ме беше свързал с дон Хуан, ми обясни, че старецът не е от Аризона, където се срещнахме, а е индианец от племето яки в Сонора, Мексико.

Отначало виждах у дон Хуан просто един чудак, който знае много за пейота и говори испански забележително добре. Хората обаче, с които живееше, вярваха, че той притежава някакво „тайно знание“ и че е „брухо“. Испанската дума брухо означава церител, лечител, знахар, магьосник. По начало тя се използва за лице, което обладава изключителни, най-често зли сили.

Познавах дон Хуан вече от година, когато той ми се довери. Един ден ми обясни, че притежава известно знание, което е придобил от учител, или, както той го нарече, „благодетел“, който го е ръководил в нещо като чиракуване. На свой ред дон Хуан беше избрал мен за чирак, но ме предупреди, че поемам едно много сериозно задължение и че обучението е дълго и трудно.

Когато обрисуваше своя учител, дон Хуан използваше думата „диаблеро“. По-късно разбрах, че „диаблеро“ е термин, употребяван само от индианците в Сонора. Той се отнася до лице, обладаващо зли сили, което практикува черна магия и умее да се превръща в животно — птица, куче, койот или всякаква друга твар. При едно от моите посещения в Сонора имах странно преживяване, което илюстрира отношението на индианците към „диаблеро“.

Една нощ шофирах в компанията на двама приятели индианци, когато видях животно, приличащо на куче, да пресича шосето. Единият от спътниците ми каза, че това не е куче, а огромен койот. Намалих скоростта и спрях встрани от пътя, за да разгледам добре животното. То остана няколко секунди в обсега на фаровете и след това избяга в чапарала. Без съмнение беше койот, но двойно по-голям от нормалното. Разговаряйки възбудено, моите приятели заключиха, че това е било твърде необикновено животно и единият допусна, че може да е бил диаблеро. Реших да използвам разказа за тази случка, за да разпитам индианците от района за суеверието, свързано с диаблеро. Говорих с много хора, на които разказах историята и зададох въпроси. Трите разговора, които следват, свидетелстват за тяхното отношение.

— Мислиш ли, че е бил койот, Чой? — попитах един млад човек, след като беше чул историята.

— Кой знае? Куче, без съмнение. Много е голямо за койот.

— Мислиш ли, че може да е бил диаблеро?

— Това са големи локуми. Няма такива неща. Защо смяташ така, Чой?

— Хората си въобразяват разни неща. Обзалагам се, че ако бяхте хванали това животно, щяхте да се убедите, че е куче. Веднъж имах работа в друг град. Станах преди разсъмване и оседлах коня. Тъкмо като тръгвах, видях на пътя тъмна сянка като грамадно животно. Конят ми се изправи на задните си крака и ме хвърли от седлото. Бая се изплаших и аз, но се оказа, че сянката е жена, която отива в града.

— Значи искаш да кажеш, че не вярваш в диаблеро, Чой?

— Диаблеро! Какво е това диаблеро? Кажи ми какво е всъщност диаблеро?

— Не знам, Чой. Мануел, който пътуваше с мен онази нощ, каза, че койотът може да е бил диаблеро. Може би ти би могъл да ми кажеш какво е диаблеро?

— Казват, че диаблеро е брухо, който може да приеме каквато си иска форма. Всеки знае обаче, че това е чиста лъжа. Старите хора тук знаят много истории за диаблеро. Но няма да откриеш такова нещо сред нас, по-младите.

— Какво животно мислиш, че беше това, доня Лус? — попитах жена на средна възраст.

— Един Господ знае със сигурност, но аз мисля, че не е бил койот. Има неща, които на вид са като койоти, но всъщност не са. Тичаше ли койотът или ядеше?

— През по-голямата част от времето стоеше, но мисля, че когато го видях за пръв път, ядеше нещо.

— Сигурен ли си, че не държеше нещо в устата си?

— Навярно държеше, но кажи ми има ли това някакво значение?

— Да, има. Ако е държал нещо в устата си, не е бил койот.

— А какво тогава?

— Мъж или жена.

— Как наричате такива хора, доня Лус?

Тя не отговори. Продължих да я разпитвам още малко, но без успех. Накрая каза, че не знае. Попитах я дали такива хора ги наричат диаблеро и тя отговори, че диаблеро е едно от имената, с които ги наричат.

— Познаваш ли някой диаблеро? — попитах.

— Познавах една жена — отговори ми тя. — Нея я убиха. Това се случи, когато бях малко момиче. Говореше се, че жената се превръща в кучка. И ето една нощ в къщата на един бял човек влязло някакво куче да краде сирене. Белият човек убил кучето с ловджийска пушка и в същия момент, когато кучето умряло в неговата къща, жената умряла в своята колиба. Родата й се събрала и отишла при белия човек да иска отплата. Той платил добри пари за убийството.

— Как са могли да искат отплата, след като той е убил само едно куче?

— Казали, че белият човек е знаел че това не е куче, защото при него е имало и други хора и те всички видели как кучето се изправя на задните си крака като човек и се присяга към сиренето, което било в една тавичка, висяща от тавана. Те чакали крадеца, защото всяка нощ някой крадял сиренето на белия човек. Така той убил крадеца, знаейки, че не е куче.

— Има ли днес диаблеро, доня Лус?

— Това са много тайни неща. Говори се, че няма вече диаблеро, но аз се съмнявам, защото поне един член от неговото семейство трябва да научи това, което диаблеро знае. Диаблеро си имат свои собствени закони и един от тях е да предадат своите тайни на човек от семейството си.

— Какво мислиш, че е било животното, Хенаро? — попитах един много възрастен човек.

— Куче от някое ранчо в района. Какво друго?

— Може да е бил диаблеро!

— Диаблеро? Ти си луд! Няма диаблеро.

— Искаш да кажеш, че днес няма или че никога не е имало?

— Едно време имаше, така е. Това на всички е известно. Всеки го знае, но хората много се страхуваха от тях и ги избиха до един.

— Кой ги изби, Хенаро?

— Хората от племето. Последният диаблеро, за когото бях чувал, беше С. Той погуби десетки, а може би и стотици хора с магиите си. Не можехме повече да понасяме това и хората се събраха една нощ, изненадаха го и жив го изгориха.

— Преди колко време стана това, Хенаро?

— През 1942 година.

— Ти самият видя ли го?

— Не, но хората още говорят за това. Разправят, че не останала никаква пепел, макар кладата да била направена от сурови дърва. Всичко, което останало накрая, било една огромна локва мазнина.

Дон Хуан никога не спомена мястото, където беше придобил своето знание, нито назова учителя си, макар че окачествяваше своя благодетел като диаблеро. Всъщност дон Хуан твърде малко разбулваше своя личен живот. Всичко, което каза, е, че бил роден на югозапад през 1891 година; че прекарал почти целия си живот в Мексико; че през 1900 година семейството му било заточено от мексиканското правителство в централната част на страната заедно с хиляди други индианци от Сонора и че живял в централно и южно Мексико до 1940 година. Така че, доколкото дон Хуан беше пътувал твърде много, неговите знания можеше да са резултат от многобройни влияния. И макар да се смяташе за индианец от Сонора, аз не бях сигурен дали да поставя неговото знание напълно в контекста на културата на индианците от този край. Но целта ми тук не е да определям точно неговата културна среда.

Започнах своето чиракуване при дон Хуан през юни 1961 година. Преди това го бях виждал по различни поводи, но винаги в качеството ми на антрополог-изследовател. По време на тези ранни разговори скришом си водех бележки. По-късно възстановявах целия диалог, осланяйки се на паметта си. Този метод на записване обаче стана много труден, когато започнах своето чиракуване, защото нашите разговори засягаха различни теми и въпроси. После, макар и против волята си, дон Хуан ми позволи открито да записвам всичко казано. Искаше ми се да направя и снимки, както и магнетофонни записи, но той нито веднъж не се съгласи.

Отначало чиракувах в Аризона, а след това в Сонора, защото по време на курса на моето обучение дон Хуан се премести в Мексико. Процедурата, която прилагах, беше да се срещам с него от време навреме за по няколко дни. През летните месеци на 1961, 1962, 1963 и 1964 година посещенията ми станаха по-чести и по-дълги. Сега, като погледна назад, мисля, че този метод на чиракуване пречеше на успешното ми обучение, защото забавяше пълното ми отдаване, което бе необходимо, за да стана магьосник. И все пак, според мен, методът беше полезен с това, че ми позволяваше мъничко да се дистанцирам, а това на свой ред подхранваше едно чувство за критическо изследване, което щеше да е невъзможно да постигна, ако участвах продължително, без прекъсване. През септември 1965 година аз доброволно преустанових чиракуването.

Няколко месеца след моето оттегляне за пръв път обмислих идеята да подредя в систематичен ред бележките си. Тъй като данните, които бях събрал, бяха твърде обемни и включваха много разнообразна информация, започнах с опит да установя една класификационна система. Разделих данните на групи от сродни идеи и похвати и ги подредих по важност според субективното им значение — т.е. според това как те поотделно ми бяха въздействали. По този начин стигнах до следната класификация — употреба на халюциногенни растения; процедури и формули, използвани в магьосничеството; придобиване и манипулиране на предмети на силата; използване на лечебни растения; песни и легенди.

Разсъждавайки върху явленията, които бях изпитал върху себе си, разбрах, че опитът ми за класификация не беше довел до нищо друго, освен до опис на категории; следователно всеки опит да изчистя своята схема би довел само до един по-пълен опис. Но не това желаех аз. През месеците, последвали оттеглянето ми от чиракуването, имах нужда да вникна в онова, което бях преживял, а то беше обучение в една съгласувана система от вярвания, посредством един прагматичен експериментален метод. Още от първия сеанс, в който участвах, за мен беше ясно, че учението на дон Хуан притежава вътрешна съгласуваност. Веднъж решил да ми предава своето знание, той започна да излага своите обяснения в системен ред. Да разкрия този ред и да го разбера се оказа най-трудната ми задача.

Неспособността ми да стигна до разбиране, изглежда, можеше да се обясни с факта, че и след четири години чиракуване аз все още бях като начинаещ. Беше ясно, че знанията на дон Хуан и методът на предаването им бяха като тези на неговия благодетел; по този начин моите затруднения в разбирането на неговото учение сигурно са били аналогични на тези, с които се е сблъсквал самият той. Дон Хуан намекваше за нашето сходство като начинаещи чрез случайно вметнати коментари за неспособността си да разбира своя учител при собственото си чиракуване. Подобни забележки ме наведоха на мисълта, че за всеки начинаещ — индианец или не, знанието за магьосничеството се оказва неразбираемо поради чудатите особености на феномените, които той изпитва върху себе си. Лично аз като западняк намирах тези особености толкова странни, че практически беше почти невъзможно да ги обясня, от гледна точка на моя всекидневен живот и бях принуден да заключа, че всеки опит да класифицирам събраните от мен данни от моя собствена гледна точка би бил безуспешен.

Така за мене стана очевидно, че знанието на дон Хуан трябва да бъде изучавано от гледна точка на неговото собствено разбиране; само така то можеше да стане ясно и убедително. В опита си обаче да съгласувам своите собствени възгледи с тези на дон Хуан си дадох сметка, че винаги, когато се опитваше да ми обяснява своето знание, той използваше понятия, които бяха „понятни“ само за него. Тъй като тези понятия ми бяха чужди, опитът ми да разбера знанието му по начина, по който той го разбира, ме постави в друга беззащитна позиция. Следователно, първата ми задача беше да определя реда на неговите възприятия. Работейки в тази насока, разбрах, че самият дон Хуан наблягаше особено на една определена част от своето учение, по-точно на използването на халюциногенни растения. На базата на това просветление аз преразгледах собствената си схема на категоризация.

Дон Хуан използваше — самостоятелно и при различни случаи, три халюциногенни растения: пейот (Lophophora Williamsii), Джимсънова трева (Datura Inoxia) и една, гъба (обикновено Psylocibe Mexicana). Още преди контакта си с европейците американските индианци са познавали халюциногенните свойства на тези три растения. Поради тези си свойства те са били широко употребявани за удоволствие, за лечение, за магьосничество и за достигане до състояние на екстаз. В специфичния контекст на своето учение дон Хуан свързваше използването на Datura Inoxia и Psylocibe Mexicana с придобиването на сила — сила, която той наричаше „съюзник“. Използването на Lophophora williamsii свързваше с постигането на мъдрост или знание за правилния начин на живот. Според дон Хуан важността на растенията беше в тяхното свойство да пораждат у човешкото същество състояния на особени възприятия. Той ме направляваше как да изпитам серия от тези състояния с цел да разкрия и да удостоверя неговото познание. Нарекох ги „състояния на необикновена реалност“, имайки предвид една необичайна реалност, противопоставена на нормалната реалност на всекидневния живот. Разликата е основана на вътрешното значение на състоянията на необикновената действителност. В контекста на учението на дон Хуан те се разглеждат като реални, макар че тяхната реалност беше разграничена от обикновената действителност.

Дон Хуан вярваше, че състоянията на необикновена реалност са единствената форма на прагматично познание и единственият начин за придобиване на сила. Тази гледна точка проникваше в отношението на дон Хуан към всичко, което не е пряко свързано със състоянията на необикновена реалност. Из моите записки има бележки за това, което мислеше дон Хуан. В един разговор например той намекна, че някои предмети притежават известна сила. Макар самият той да не се отнасяше с уважение към предметите на силата, каза, че те често се използват като помощници от по-нисшите брухо. Често го разпитвах за такива предмети, но той показваше пълна незаинтересованост и не желаеше да ги коментира. При друг случай обаче, когато този въпрос отново изникна, дон Хуан неохотно се съгласи да говори за тях.

— Има известни предмети, които са проникнати от сила — каза той. — Има множество такива предмети, които се владеят от силни хора с помощта на приятелски духове. Тези предмети са инструменти — но не обикновени, а инструменти на смъртта. Все пак те са само инструменти и нямат силата да обучават. По-точно казано, те са в сферата на оръжията, предназначени са за борба; създадени са, за да убиват, да бъдат запращани по някого.

— Що за предмети са това, дон Хуан?

— Те не са точно предмети, по-скоро са различни сили.

— Как човек може да се сдобие с тях, дон Хуан?

— Зависи точно какво ти трябва.

— Колко вида съществуват?

— Както вече казах, те са множество. Всяко нещо може да бъде предмет на силата.

— Добре, кои са най-мощните тогава?

— Силата на един предмет зависи от силата на неговия притежател, от това какъв човек е той. Предмет на силата, владян от нисш брухо, е просто смехотворен; от друга страна, един силен, могъщ брухо предава своята мощ на инструментите си.

— Тогава кои са най-разпространените предмети на силата? Кои са най-предпочитани от повечето брухо?

— Няма предпочитания. Те всички са предмети на силата по един и същ начин.

— Ти самият имаш ли такива предмети, дон Хуан? Той не отговори, само ме погледна и се засмя. Дълго остана безмълвен и аз помислих, че го отегчавам с моите въпроси.

— При тези предмети на силата има граници — продължи той. — Но съм сигурен, че това сега е неразбираемо за тебе. На мен ми беше необходим почти цял един живот, за да разбера, че един съюзник сам може да разкрие всички тайни на по-нисшите сили, правейки ги да изглеждат твърде детински. Едно време, когато бях много млад, имах такива инструменти.

— Какви предмети на силата имаше ти?

— Maiz-pinto, кристали и пера.

— Какво е maiz-pinto, дон Хуан?

— Това е малка ядка от царевично зърно, която има в средата си червена жилка.

— Една-единствена ли?

— Не. Един брухо притежава 48 ядки.

— Какво правят те, дон Хуан?

— Всяка една от тях може да убие човек, като проникне в тялото му.

— Как влиза тя в човешкото тяло?

— Това е предмет на силата и неговата сила, освен всичко друго, се състои в това да влезе в човешкото тяло.

— Какво прави тя, след като влезе в тялото?

— Тя влиза дълбоко в него и спира в гърдите или червата. Човекът се разболява и ако брухото, който се грижи за него, не е по-силен от магьосника, той ще умре до три месеца след влизането на ядката в неговото тяло.

— Има ли някакъв начин той да бъде излекуван?

— Единственият начин е да се изсмуче ядката, но много малко брухо биха посмели да направят това. Някой брухо може да съумее да изсмуче ядката, но ако не е достатъчно силен, за да я изхвърли, тя се загнездва в него и той самият става жертвата, тя него ще убие.

— Но как ядката успява да влезе в нечие тяло?

— За да ти обясня това, трябва да ти разкажа за магията със зърно, която е една от най-могъщите, които зная. Прави се с две зърна. Едното се слага в прясна пъпка на жълто цвете. След това цветето се поставя на такова място, че да влезе в контакт с жертвата — например пътя, по който минава всеки ден, или друго място, където тя обикновено ходи. Веднага щом като жертвата стъпи върху ядката или я докосне по друг начин, магията става. Ядката прониква в тялото.

— Какво става с нея, след като човекът я докосне?

— Цялата й сила влиза в него и ядката става излишна. Тя просто става друга ядка. Може да остане на мястото на магията, може и да бъде захвърлена — това няма значение. По-добре е да бъде подритната към храсталака, където някоя птица би могла да я изяде.

— Може ли птица да я изкълве преди човекът да я докосне?

— Не. Никоя птица не е толкова глупава, уверявам те. Птиците се пазят от нея.

След това дон Хуан описа една много сложна процедура, чрез която могат да се добиват такива ядки на силата.

— Трябва да имаш предвид, че maiz-pinto е само инструмент, а не съюзник — каза той. — След като веднъж направиш тази разлика, няма да имаш проблем. Ако сметнеш обаче, че такива инструменти са най-висши, ще бъдещ глупак.

— Толкова силни ли са предметите на силата, колкото един съюзник?

Дон Хуан се засмя презрително преди да ми отговори. Изглежда, упорито се опитваше да бъде любезен с мен.

— Maiz-pinto, кристалите и перата са просто играчки в сравнение със съюзника — каза той. — Тези предмети на силата се употребяват само когато човек няма съюзник. Загуба на време е да се търсят, особено за тебе. Трябва да опиташ да се сдобиеш със съюзник; когато успееш, ще разбереш какво ти казвам сега. Предметите на силата са като детска играчка.

— Не ме разбирай погрешно, дон Хуан — възразих аз. — Искам да имам съюзник, но също така искам да знам всичко, което е възможно. Ти самият казваш, че знанието е сила.

— Не! — каза той категорично. — Силата зависи от вида знание, което човек притежава. Какъв е смисълът да знаеш безполезни неща?