Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (26)

Епилог

Маями, Флорида.

Късно следобед, температура четиридесет градуса.

Роуан размишляваше върху живота. Това беше той — животът. Или може би бе започнал да разбира живота по друг начин, което го накара да бъде по-щедър към Бет. Може би и защото бяха в една и съща болница след инцидента в блатата.

Освен това Сам също помогна…

Каквато и да бе причината, Роуан се съгласи да даде първото си интервю.

Денят бе прекрасен — нямаше нито едно облаче по небето. Откъм морето се носеше лек бриз.

Телевизионните камери вече бяха разположени около басейна, имаше и журналисти от други медии, но Бет щеше да задава въпросите. Изглеждаше много елегантно в копринения си летен костюм.

Чуваше се музика, наоколо бяха аранжирани цветя, шампанското се лееше без мярка. Сервитьори в смокинги внимателно заобикаляха басейна и поднасяха деликатеси на гостите, които днес се бяха събрали в дома на Роуан.

— Преди всичко, Роуан — започна Бет, — кажи ни как се чувстваш днес?

— Прекрасно. Не съм се чувствал така от много време.

— Раната вече зарасна ли?

— Мога да дишам, това е най-важното.

— След инцидента те приеха в болница, нали?

— Да, както и госпожица Нюкясъл.

— Но тя не е тук днес! Знам, че бе добра приятелка на Саманта Милър. Защо не присъства на такова важно събиране?

— Ами тя и Сам са все още много добри приятелки, но госпожица Нюкясъл урежда сватбата си с господин Дали, нейния шеф. Двамата откриват нова кантора в Монтана.

— Монтана?

— Госпожица Нюкясъл искаше да се премести в град с по-студен климат.

— А какво ще стане с красивата й къща?

— Брат й я наследява. Всъщност той се сгоди за племенницата на Сам и мисля, че двамата ще се чувстват добре там. Ще развалят магията, която тегне над нея.

— Магия… Добре, Роуан, откакто се премести в Маями, ти също сложи край на магията от предишния си живот. Знам, че много хора те подозираха… — Бет направи пауза. — Особено след като бях нападната в двора на твоята къща. Аз видях нападателя, но изпаднах в безсъзнание и не можах да кажа на полицията. Как реши да тръгнеш след Саманта през онзи ден? Как можеш да си представиш, че някой толкова красив и мъжествен като Джо може да стане убиец?

— Процес на елиминиране. Всъщност не знаех, докато той не я нападна на брега. Той винаги търсеше съвършенството — у себе си и у другите. Очаровал се е от голотата на тялото. Изглежда, че мозъкът му е прищраквал на частните партита, които е уреждал за стриптийзьорките. Но със Сам случаят е различен. Тя стана опасна за него. Мисля, че каквато и външност да имаше, щеше да става все по-опасен. Извадихме късмет. Много голям късмет — каза Роуан и внезапно се обърна. Сам се приближаваше към тях.

Тъкмо бе съблякла булчинската си рокля и се бе приготвила за път. Сърцето на Роуан заби силно. Жена му бе красива. Неговата жена. Успяха, издържаха на всичко. Миналото им бе изпълнено с подозрения и кошмари, но бъдещето тепърва предстоеше.

Роуан погледна Сам в очите и се усмихна. Толкова много неща си казваха без думи. В нея имаше толкова много любов, топлина и страст. И преданост, която само смелите и силни жени могат да проявят.

Чудесно. Той се чувстваше чудесно. По-добре не се беше чувствал през целия си живот.

Сам се приближи към него. Той я прегърна през кръста. Тя беше тази, която го убеди да даде интервю, защото според нея това бил начинът „да укроти демоните в себе си“.

— Сам, как се чувстваш като госпожа Дилън?

Сам се усмихна:

— Чудесно!

— Виждам, че споделяш щастието си с роднини и приятели…

— Майка ми е тук, пастрокът ми също. А онзи красив господин там е бащата на Роуан. Разговаря с Лили Винсент, художничката.

— Може би бъдещето ще им донесе нов романс?

— Както гледам, положението е доста напечено — пошегува се Роуан.

— А групата е чудесна.

— Стари приятели… и някои по-млади. Ейдън Хенли и групата му… Грегори Лаката е на барабаните.

— Грегори! Специалното момче. А мислите ли да имате деца? И колко?

— Три — започна Сам.

— Четири — каза Роуан.

Двамата избухнаха в смях.

— Три и половина? — попита Сам и сви рамене. — Няма значение, времето ще покаже. Но със сигурност ще ги искаме всичките и ще ги обичаме.

— Започваме от утре, става ли? — предложи Роуан.

— Определено.

— Тогава по-добре вървете. Къде ще прекарате медения си месец?

— Не ни се иска да кажем къде точно ще бъде…

— Но ще има сняг — каза Сам и се усмихна на Роуан.

— Да не би и вие да се местите на по-студено? — попита Бет и добави: — Ще липсвате на всички тук.

Роуан погледна Сам. Тя отговори вместо него.

— О, не, ще се върнем. И двамата обичаме водата и лодките, и Моли — морската крава, и кея… дори Евърглейдс. Е, напоследък не обичам много алигаторите, но…

— Харесва ни тук. Не си и помисляме да ви напуснем — довърши Роуан. — А сега ни извинете…

 

 

Швейцарските Алпи.

Привечер.

Температура минус десет градуса.

Бе красива вечер. Снегът покриваше всичко навън и продължаваше да вали. Светът наоколо потъваше в последните лъчи на залязващото слънце. Навън бе студено. Вътре — топло. Шампанското се изстудяваше в лед, джакузито изпускаше пара, а по средата на стаята огромното легло очакваше младоженците.

Сам излезе от банята. Приближи се до Роуан и го прегърна. Загледаха се в падащия сняг.

— Красиво е — каза тя.

Роуан я притисна още по-силно. Халатът й се разтвори. Усети голото й тяло, гърдите, корема… краката.

— Красиво е наистина.

После я целуна. Дълго, дълбоко… още по-дълго, още по-дълбоко.

След това устните му се отделиха от нейните.

— Не знаех, че съществува такова щастие… такава защитеност. Господи, за малко можехме да изпуснем всичко това…

— Но не го изпуснахме. Ти ме спаси, не помниш ли?

— Е, ти също ме спаси по някакъв начин. Не помниш ли, че бях ранен?

— Не, ти спаси живота на Грегори — каза Сам.

— Детето си заслужава.

— И ти също! — подразни го тя.

— Бъдещето е пред нас. Имаме толкова неща да преживеем, да решим… Сам, ти какво очакваш от бъдещето?

— Само да се будя до теб всяка сутрин.

— Ами ако отида на турне, ако имаме деца…

— Почти всяка сутрин тогава — поправи се Сам.

— Не, всяка сутрин. Ще идваш с мен на турнета — ти си най-добрата барабанистка, която познавам. А когато раждаш нашите три и половина деца, ще бъда до теб в болницата.

Сам поклати глава и го погледна нежно.

— Не разбираш ли, Роуан. Ти винаги си с мен. И аз съм винаги с теб, дори и когато не сме заедно!

Той я целуна. Тя почувства ерекцията му и сладкия огън, който се надигна в нея…

Достатъчно бяха говорили. Бъдещето щеше да почака.

Той я взе в прегръдките си.

Огънят пращеше в камината.

Ледът във ведрото се топеше.

Това бе само началото.