Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съспенс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tall, Dark and Deadly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
sleepy (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Висок, тъмен и опасен

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Мария Пенева, Снажана Калинска

ISBN: 954-459-751-4

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Телефонът звънеше. Сам знаеше, че е Роуан. Вдигна бързо слушалката.

— Роуан?

— Здрасти, аз съм.

— Всичко наред ли е при теб?

— Всичко си е на мястото. Твоята врата е заключена, нали?

— Да.

— Открих нещо много интересно.

— Така ли?

— Да, Теди ми каза веднага… кой държи онзи стрийпбар. Лий Чапмън.

Сам зяпна в учудване.

— Ето къде бил ключът от бараката!

— Не е толкова просто. Има и тайни съдружници. От адвокатската кантора. Марни също е в играта!

Сам мълчеше.

— Не знаеше, нали?

— Не, но не съм изненадана.

— Искам да дойда при теб, но първо трябва да свърша това-онова. Добре ли си?

— Да.

— Не отключвай вратата. До скоро.

Роуан затвори. Сам вдигна отново слушалката и навъртя номера на Лорета в службата.

Но вече бе късно.

Опита номера й вкъщи. Пак нищо. Помисли малко и реши, че не може да чака. Чапмън бе опасен. Лорета трябваше да се махне от стрийпбара. Облече се бързо и изхвърча навън. Огледа се, Роуан го нямаше.

Той щеше да се вбеси.

Но нямаше значение. Трябваше да опита.

 

 

Не му отне много време, за да стигне до клуба. Не знаеше какво точно ще говори с Чапмън, но нямаше търпение да го види. Дори и само за да му каже, че го следи.

Излезе от колата и видя една малка жълта хонда на паркинга. Беше на Лейси Хенли!

После забеляза някаква жена да бърза към нея. Да, бе Лейси. С грим и перука…

Веднага разбра, че я е познал.

— О, господи! — възкликна тя.

— О, господи.

— Роуан, Роуан, моля те… нашите, не можеш… баща ми, о, боже!

— Лейси, баща ти беше тук.

— Той не знае, че работя тук.

Роуан тръсна глава.

— Няма да кажа на никого, но ти трябва спешно да напуснеш. Марни Нюкясъл изчезна, преди нея още две жени, и всички те имат връзка с клуба.

— Моето истинско име се пази в тайна. Никой не знае коя съм всъщност. Е, другите момичета знаят, но…

— Лейси, трябва да напуснеш и никога да не се връщаш.

— Току-що напуснах. Е, по-точно, опитах се, но те ме искат до края на следващата седмица…

Роуан я хвана за раменете.

— Лейси, махни се оттук и не се връщай. Аз ще се погрижа за това. Не се връщай, разбра ли?

Тя го погледна и кимна. Сълзи напълниха очите й.

— Нали няма да кажеш на нашите?

— Никога.

Лейси го целуна по бузата и скочи в колата си.

Какво щеше да каже на Чапмън. Сега вече знаеше. Влезе в клуба, като подмина пазача.

— Сър…

— Няма да оставам за шоуто.

Видя Чапмън на централната маса. Стриптийзьорка с големи гърди се кълчеше на подиума. Роуан застана пред Лий Чапмън. Той вдигна очи. Усмихна се.

— Виж ти кой ни е дошъл на гости. Какво мога да направя за вас, господин Дилън? Сядай. Да ти поръчам ли питие? Виж какво маце, а? При мен са най-красивите жени.

Роуан седна.

— Красиви жени, които идват и си отиват.

— Какво ли пък означава това? — попита Чапмън и се намуси.

— Изчезват оттук.

За момент Чапмън остана мълчалив, после се почеса по бръснатата глава.

— Нека ти кажа нещо… Никога не съм наранил жена. Аз обичам жените. Наистина ги обичам. И то живи.

— Значи казваш…

Чапмън се наведе към Роуан.

— Ако… забележи, че казвам ако… исках да убия някого, просто щях да го гръмна копелето — усмихна се мазно той.

— Добре, тогава нека и аз ти кажа нещо. Една от твоите жени се е опитала да напусне. Някой й е казал, че трябвало да работи до следващата седмица и повече нямало да я закача. Разбираш ли ме?

Чапмън вторачи поглед в Роуан.

— Заплашваш ли ме?

— Да.

Чапмън махна с ръка.

— Мисля, че момичето може да си тръгне. Беше добра. Много добра.

— Ето това исках да чуя.

Роуан стана, обърна се и остави Чапмън да се любува на гледката.

 

 

Сам не искаше да я видят, затова остави колата си зад клуба.

Влезе в сградата и потърси входа за персонала. Не бе трудно.

Озова се в тесен коридор. Чу женски говор и забърза напред.

Един огромен черен мъжага й препречи пътя. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а лицето му имаше изражение на горила.

— Ей, какво правиш тук? — попита той. После изведнъж върху намръщеното му лице се появи усмивка. — Извинявай… сигурно си нова.

— Да — излъга Сам. — Къде е гримьорната?

— Направо. Ей, как ти е псевдонимът? — попита той.

— Какво?

— Номерът ти, с какво излизаш?

— О, ммм… Мокър танц — каза Сам.

— Готино. Странно, но готино — каза горилата и посочи гримьорната.

Сам влезе вътре. Половин дузина жени се бяха разголили. Някои от тях се гримираха, други нагласяха перуките си.

— Ей, Криси, как е малката ти дъщеричка? — извика една брюнетка към червенокосо момиче в ъгъла.

Така наречената Криси се усмихна.

— Вече прохождаме. Можеш ли да повярваш? След злополуката казаха, че никога вече няма да може да ходи, но тя се справи.

— Майчице, сметките в болницата трябва да са били убийствени — измърмори една блондинка.

Брюнетката се изкикоти.

— Да, добре че Криси пусна на хирурга.

— Не съм! Само излязох на вечеря с него — запротестира Криси.

— По дяволите, аз бих му пуснала. Дори бих направила нещо по-лошо — каза пак брюнетката. След това видя отражението на Сам в огледалото. — Ей — подозрително се обърна към нея. — Ти нова ли си тук?

Сам поклати глава.

— Не, търся една приятелка.

— Имаш приятелка тук?

— Да. Казва се… — Сам млъкна, защото се сети, че не знае името, което използва Лорета.

— Да?

— Ами, тя е висока, с красиво лице… и има големи… гърди.

Брюнетката се засмя.

— Ние всички сме с големи гърди. — Седеше чисто гола на стола и сочеше бюста си. Враждебността й се стопи. — Ние ще работим тази нощ. Има още едно момиче на подиума, но то е съвсем ново. Мога ли да ви помогна по друг начин?

— Не, мисля, че не. Благодаря ви — каза Сам.

На излизане от стаята едно огромно тяло препречи пътя й. Кръвта замръзна във вените й.

Чапмън.

— О, здравейте! Да не би да идвате на работа при нас, госпожице Милър? Ще ви приемем с отворени обятия.

Сам поклати глава.

— Аз дойдох…

— От любопитство? — попита той.

— Просто търсех…

— Приятелка? Познавам ли я? Трябва да я познавам, предполагам.

— Тъкмо си тръгвах.

— Защо не останете за малко? Едно питие?

Чапмън посегна да я хване подръка. Сам се дръпна и едва не изкрещя.

— Здрасти!

Очите й се втренчиха във вратата. Там бе Роуан.

— Сам, излизай оттам.

Не й хареса тонът му. Нито начинът, по който я гледаше Чапмън.

— Сам! — извика Роуан. После се обърна към Чапмън. — Само да посмееш да я докоснеш…

— Ей! — вдигна Чапмън и двете си ръце. — Вървете, госпожице Милър. Моля, вървете си. Както ви казах, аз обичам жените. Така че се чувствайте като у дома си. Няма да ви нараня. Даже ще ви се зарадвам.

Сам мина край него и хвана Роуан за ръката. Пръстите му силно стиснаха нейните. Когато излязоха навън, той рязко се обърна към нея:

— Глупачка! Какво, по дяволите, правиш тук?

— А ти какво правиш тук?

— Дявол да те вземе, Сам! Опасно е да идваш. Дойдох да задам няколко въпроса.

— Може би работя тук.

— О, Сам!

— Роуан, ти не можеш да ми заповядваш какво да правя!

— Страхотно! Значи нямам право да те предпазвам от неприятности!

— Роуан.

— Влизай в колата.

— Имам си кола!

— Тогава ще карам след теб.

— Става.

Когато стигнаха до къщата й, той слезе от колата и я последва.

Сам се спря на входната врата. Усети, че Роуан е напрегнат.

— Утре съм на работа.

— Браво на теб.

— Може би…

— Няма да си ида вкъщи.

— Но аз наистина ще ходя на работа.

— Хич не ми пука. Полицията ще изпрати водолази утре на блатото… да търсят още доказателства.

— Още останки значи. Какво общо има това с теб и мен?

— Отивам и аз.

— Защо? — попита Сам и отключи вратата. Влязоха. Тя се обърна и го погледна в очите.

— Ще се гмуркам с тях.

— Но ти не си полицейски водолаз.

— Но имам сертификат. При известни обстоятелства могат да наемат водолази.

— Там има змии и алигатори… видя мястото, нали?

— Всичко ще бъде наред. Ще внимавам. Но ти… трябва да отидеш на работа и да не излизаш никъде другаде, ясно ли е?

Сам наведе глава с намерение да се скара с него. Но се отказа.

— Ще направя чай — предложи.

— Добре.

Роуан я последва в кухнята.

— Това гмуркане, Роуан. Направо е безумно. Ами ако откриеш нещо?

— Нищо няма да ми се случи. Притеснявам се само за теб. Стой далеч от онзи клуб, моля те!

— Роуан…

— Сам, говоря сериозно. Закълни се пред мен, че повече няма да ходиш там.

Сам наля чай в две чаши и се загледа в кафеникавата течност.

— Теди ще се гмурка ли? — попита тя.

— Така каза. И за двамата още не е сигурно. Зависи от Ролф. Той решава дали блатото ще се претърсва за още…

— Аз открих проклетото тяло… просто го кажи! — процеди през зъби Сам.

— … доказателства. Части от тяло, дрехи, накити, оръжие… Всичко може да се очаква. Медицинският експерт не е оптимист.

— Той знае ли дали…

— Дали тялото е на Марни? Определено не е на Марни. Кръвните проби не съвпадат.

Сам отпи глътка чай и сложи чашата на плота.

— Къде ли е тя сега?

Очите на Роуан настойчиво се взираха в нейните.

— Не знам. Ще я намерим. Няма да се откажа, докато не я открият, обещавам ти.

— Защо го правиш?

Роуан се наведе към нея и в очите му заигра странен пламък.

— Защото няма да позволиш връзката ни да съществува, докато не се намери Марни.

Сам извърна очи.

— Наистина искам да я намерят.

— Добре ли се чувстваш след днешния следобед? — смени темата мъжът.

— Добре съм. Наистина.

Топлите му лешникови очи, блестящи като тъмни кехлибари, не се отместваха от лицето й.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— Достатъчно добре, за да…

— … ти правя компания? — прошепна Сам.

— Точно това исках да кажа. — Роуан се приближи до нея, взе чашата от ръката й и я сложи на плота. Зарови пръсти в косата й, хвана брадичката и я целуна. Бавно. После целувката му стана страстна и дълбока. Сам го целуваше не по-малко страстно. Прегърна го силно. Почувства как сърцето му тупти под ризата.

И ръцете му по голата си плът. И докосванията навсякъде.

После Роуан смъкна роклята й. Напипа закопчалката на сутиена и го свали.

Отново бяха заедно.

Ръцете му…

Бяха навсякъде.

По гърдите й.

По-надолу…

Сам простена и още по-силно впи устни в неговите. Пръстите й напипаха колана на панталоните му и започнаха да откопчават едно по едно копчетата…

 

 

Той наблюдава.

Защото винаги наблюдава. Може да види толкова много и да научи толкова много. Никой не знае, никой не разбира, че всичко, което прави, е справедливо и заслужено.

Да вземем тези двамата.

Проклетите шпиони…

Бяха там. Едно парче плът се показа…

Заради нея.

Но тя не се отказва. За нея намереното тяло не е достатъчно; трябва да провери всичко, кучката мръсна.

Не му се искаше да е точно тя. Защото е различна.

Но не чак толкова. Какво прави сега? Показва, че е желана, като всички останали.

Наблюдава ги…

Тялото на мъжа, нейното тяло. Отърква се като котка в него, прегръща го. Първо тя седи на колене, после той. Гърбът й е извит, главата — отметната назад. Има прекрасни форми. Вижда какво прави, как потрепват устните й, почти чува думите, които излизат от устата й, всеки неин вик и шепот…

Чувства внезапен, агонизиращ спазъм.

И тя е като другите. Без разлика.

Пожелава я.

Казваха, че престъпленията му са чисти убийства. Но той ги прави от любов, от страст.

Толкова са глупави и двамата; не разбират кога са стигнали до връхната точка. Те дори не разбират, че той наказва само тези, които съгрешават. В различно време, в друга епоха сигурно щяха да го аплодират за постъпките му.

Ах, Саманта.

Не трябваше да си ти.

Ти беше различна, но не удържа докрай. Преструваше се на невинна, но си била мръсница. Точно като всички останали. Чувствах го и преди, и сега… да, сега те желая. Ти също прегреши.

Аз те наблюдавах.

И трябва да те накажа…

 

 

Сам наистина трябваше да ходи рано на работа. Роуан се гушна в нея и я целуна за добро утро. След като излезе, Сам се изкъпа и облече. Прегледа пощата, сметките си и точно в девет се обади в кантората на Марни.

Ядоса се, защото Лорета не вдигаше телефона. Обясниха й, че си е взела болнични.

Значи известно време няма да ходи в клуба.

Изведнъж се зарадва, че не се е свързала с момичето. Решила бе да говори с Кевин Мадиган и не искаше никой да знае за това.

— Кевин?

— Кой, по дяволите, се обажда?

— Сам. Саманта Милър. Остави съобщение на секретаря ми снощи. Става дума за някакъв обяд.

— О, да, чудесно! Свободна ли си да обядваме?

— Ами аз…

— Надявах се да поговорим за Марни. Може да измислим нещо, което да ускори издирването й. Знам, че ти си най-добрата й приятелка. Не мога да твърдя същото за себе си, но наистина искам да я открият.

— Мисля, че идеята ти да обядваме заедно е чудесна.

— Къде искаш да отидем? Нямам много време; нещата в кантората са под пара.

— Ммм. Нещата са под пара — измърмори Сам. В главата й непрекъснато се въртяха картините на Тейър, тялото в блатото и самият факт, че хората от кантората са свързани със стрийпбара.

— Ще намина към салона — каза Кевин. — И без това искам да направя малка тренировка. Ще дойда, когато мога. После, ако ти можеш да излезеш, ще отидем някъде.

— Добре, чудесно — съгласи се Сам.

Само на един въпрос не можеше да си отговори — защо Кевин се държеше толкова мило с нея.

Ролф Лунден, главният инспектор по случая Марни, всъщност бе приятел на Теди. Беше приятен човек, склонен понякога да престъпва правилата. Предишната нощ бяха станали три убийства: на плажа и още две много жестоки, при които жертвите бяха хвърлени в залива. На разположение имаше само двама гмуркачи.

Водата беше сравнително бистра, но когато се гмурнеха в нея, се вдигаше такава мътилка, че човек не можеше да види на една педя пред себе си. Когато се потопи и калта започна да се вдига, Роуан разбра защо хората изпадат в паника при такива обстоятелства. Беше напълно сигурен, че наоколо дебнат хищници.

На повърхността имаше лодки с ченгета, които контролираха ситуацията. Но това не беше гаранция. Алигаторите се приличаха на брега и дебнеха за плячка.

Роуан чуваше собственото си дишане; това бе едно от нещата, които му харесваха при гмуркането. То беше нещо като уверение, че е жив. Намести наустника и зачака да се утаи калта. След това започна да се движи. Внимаваше да не докосва дъното с плавниците си, за да не мъти водата.

Пред себе си видя гора от корени и подводни треви. Празни кутийки от бира стърчаха от дъното. Малко по-нататък се виждаше излъскана от водата част от ягуар.

После съзря един череп.

Сърцето му заби учестено. Протегна ръце да го вземе. Калта по дъното се размърда.

Ръкавиците му го сграбчиха.

Не бе на човек.

Поекалено дълъг, с много зъби… череп на алигатор.

Роуан го остави на същото място. Полази го ледена тръпка. Обърна се внимателно и погледна назад, за да се увери, че не го преследва жив алигатор.

Продължи да търси.

Пред себе си видя нещо блестящо. Но то бързо се изгуби от погледа му, точно както частта от ягуара. Слънчевата светлина проникваше на моменти и осветяваше отделни неща.

Ето го… пак същото.

Погледна го по-внимателно, но нещото беше твърде далече. Заплува напред и то отново проблесна.

Нещото се удари в маската му.

Роуан рязко помръдна, калта под него се размъти.

Риба. Просто една риба.

Исусе Христе!

Той почака малко, раздразнен от себе си. За кой ли път водата бе мътна. Около него бе черно.

Почака.

Тинята започна бавно да се утаява. Стори му се, че това продължи цяла вечност. Използва времето, за да прегледа миниатюрния компютър, прикачен за ръката му. Провери въздуха и часа. Вече двайсет минути бе под водата. Имаше достатъчно въздух.

Изведнъж зад него нещо мръдна. Обърна се, но каквото и да беше то, вече го нямаше.

Пулсът му се учести.

Заплува напред.

Един голям клон лежеше на дъното. Между клоните нещо проблясваше.

Бавно и внимателно Роуан се приближи. Да, нещо наистина блестеше в клоните.

Протегна ръка.

Гривна.

Красива, нежна, златна гривна с диаманти.

Роуан я докосна с мисълта, че може да е на жертвата, която бяха намерили.

После осъзна…

Гривната не бе окачена на клон. Това беше крайник от човек.

Човешка ръка.

 

 

Когато Сам се върна на работа след серия упражнения с една пациентка, Кевин Мадиган вече я чакаше. Бе седнал на бюрото и разглеждаше фитнес списание.

Не носеше спортни дрехи, което означаваше, че не бе тренирал. Беше облечен в сив елегантен костюм с винена риза и подходяща вратовръзка.

Веднъж бяха излизали. Но това бе преди много години. Той бе приятен кавалер, възпитан и галантен. Беше я изпратил и докоснал устните й с лека целувка за довиждане. След това бе опитал пак, но Сам отклони поканата, като смънка нещо за някаква командировка. Нещо в него не й харесваше. Не че беше капризна. Искаше просто някой по-земен, истински… искаше Роуан. У Кевин имаше нещо, което бе…

Лигаво.

Той беше твърде префинен. Висок, мургав, красив и интелигентен. Имаше ужасния навик да се гледа постоянно в огледала и витрини. Дори и сега, в нейния офис, докато й говореше, Кевин се наблюдаваше в огледалото отсреща. Сам замалко не се разсмя.

— Кевин! Мислех, че ще тренираш.

— Мислех да потренирам, но после се отказах. Да не би да имаш нещо против?

— Разбира се, че не.

— Доста работа имаш тук.

— Обикновено в петък сутринта е така. Най-много работа има след пет, когато хората се прибират от работа и се отбиват тук. Съботите и неделите също са доста натоварени.

— Май днес е ден за хората, които кръшкат от работа — наведе се към нея Кевин. — Видя ли кой е тук?

— Мисля, че видях почти всички.

— Видя ли Фил?

— Моля?

— Фил, предприемача на Марни.

Сам не го бе забелязала до този момент.

— Мислех, че Фил и ти сте приятели. Имам предвид, че е построил къщите на много ваши клиенти. Не работеше ли и за дома на Хлоуи Лоуенщайн, преди тя да изчезне?

— Точно така.

— Може би трябва да споменеш това пред ченгетата.

Кевин сви рамене.

— Виж, Сам, искам да те накарам да проумееш ситуацията. Имам предвид, че всички познавахме Марни. Много мъже я познаваха. Имах връзка с нея, но ти я познаваше най-добре от всички. Ти си единствената, която Марни истински харесваше. Никога не каза лоша дума за теб, освен… — ухили се Кевин.

— Освен какво, Кевин?

Той помълча малко и после тъжно се усмихна.

— Освен това, че приятелството с теб е като да си приятел с Дева Мария. Прекалено чисто, нали разбираш.

Сам сви рамене и остави отговора на Кевин без коментар.

Той побърза да смени темата.

— Готова ли си за обяд?

„Роуан ще ме заколи“, помисли си Сам. Но искаше да поговори с Кевин за връзката му със стрийпбара и най-подходящото място бе ресторантът.

— Аз… разбира се. Само да се преоблека.

Излезе от офиса и отиде в женската съблекалня. Отвори шкафчето и облече плетена рокля без ръкави. Прибра спортните си принадлежности и в един момент застина.

Стори й се, че чу шум. Обърна се. Никой.

Но…

Побиха я ледени тръпки.

Почувства, че някой я гледа.

Виждам те…

Един глас в главата й казваше:

Ще те следя…

Заключи шкафчето и се зачуди как може да изпитва страх посред бял ден.