Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (21)

Двадесета глава

Докато работеше, Лорета винаги си придаваше весел вид. Понякога това бе само фасада. Иначе обичаше, хората. Вярваше, че сексуалността е част от човешката природа. Всички имаха нужда от време на време да се отпуснат.

Едва успя да се придвижи до мястото след работата в кантората. Партито беше ергенско. Един трийсетгодишен бизнесмен щеше да се жени за първи път.

Наел я бе кумът, който всъщност се падаше брат на младоженеца. Бе срамежливо момче и се изчервяваше през цялото време, докато говореше с нея.

— Боби никога не е бил буен — започна обясненията си той. — Но нали знаете, всеки си има фантазии.

Лорета се замисли върху думите му. Нейните фантазии бяха вече изчерпани. Прекарвала бе времето си с мъже, жени, чернокожи, бели, жълти и какви ли не още. Бяха я връзвали, пошляпвали, обличали в кожени дрехи, обладавали по двама наведнъж.

— Да, всеки си има някаква фантазия… — повтори братът с въздишка.

И бе прав. Тя също имаше. Само една фантазия. Да срещне някого, който да я обикне истински.

— Не се тревожете — отвърна Лорета с усмивка. — Ще се постарая да прекара добре.

— Благодаря. Ей, ти наистина си готина. Как се казваш?

— Шейла — излъга Лорета.

Никога не казваше истината. Не искаше никой да научи за тайния й живот.

— Благодаря, Шейла. Знаеш ли, номера на шефа ти ми го даде един приятел. Той пък го взел от друг приятел и така нататък. Чувствах се много странно. Искам да кажа, че този приятел дори не бе в списъка на гостите.

Лорета се усмихна насила. Никога не бе срещала своя шеф. За нея той бе само глас по телефона, който напоследък й звучеше доста сприхаво.

— Подиумът е там — продължи братът. — Музиката е готова. Излизаш и… и правиш един секси танц, нали?

— Да, точно така — каза Лорета. Почувства внезапна умора. — Най-добрия танц, който някога е виждал.

„Защо не?“, помисли си.

Ако ще работя, поне да го правя както трябва.

 

 

Роуан влезе под горещия душ. Дълго време стоя под струята. Водата го обливаше и около него се бе образувал облак пара. Чувстваше как водата отмива мръсотията, тинята, мириса на блатото.

Полъха на смъртта.

Затвори очи. Не можеше да изчисти от съзнанието си картините на разкъсаното тяло, китката с гривна на нея…

Дори и под горещия душ му беше студено. Спомни си къде бе виждал гривната преди…

На блатото. Където бяха и преди: водата, пясъка, птиците, красивия залез…

Една жена излиза от водата и тръгва към брега. Голият й гръб се вижда ясно на картината, но не и лицето й. Дълъг, изваян гръб, изящни крайници…

Не носи нищо друго, освен гривната.

Да, гривната бе на китката й.

Роуан протегна ръка и се опита да спре водата. Не успя. Ръката му потрепери. Беше виждал гривната и преди.

И знаеше коя е жената…

Не. Знаеше коя бе жената.

 

 

— Ей! Чакай! Спри, моля те!

Викът на Сам се загуби в тъмнината. Чувстваше се като идиот. Пред нея стоеше репортерката, която преследваше Роуан.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Сам грубо.

— Търсих те…

— Търсила си ме? Като дебнеш наоколо? Изплаши ме до смърт. Ако си търсила мен, защо не позвъни на вратата?

— Нямаше да ме пуснеш.

Сам все още трепереше.

— Права си! Знаеш, че нарушаваш чужда собственост. Нямаш право на това.

— Трябва да говоря с теб.

— Виж, ако Роуан не иска да дава интервю…

— Опитвам се да му помогна!

— Това е между теб и Роуан. Аз…

— О, хайде, всеки знае, че си му била любовница, докато още бе женен. Знам, че си му повлияла…

— Не съм му повлияла по никакъв начин. Очевидно не иска да говори с теб. Аз също не искам да говоря с теб. Тръгвай си! Нямаш право да дебнеш около къщите на хората.

Сам бе толкова нервна, че не чу как Роуан се приближи до тях.

Изглеждаше бесен. Никога не го бе виждала толкова ядосан, с изкривено от гняв лице.

— Какво правиш тук, дявол да те вземе? — развика се той.

Репортерката веднага се защити.

— Живеем в свободен свят…

— Да, и това е частна собственост.

— Това не е твоя собственост, а на госпожица Милър.

— Добре тогава, разкарай си задника от нейната собственост!

„Той я заплашва“, помисли си Сам. В тъмнината бе страшен — висок, мургав, с големи ръце, стиснати в юмруци. Видя как репортерката си тръгна. Лицето му имаше суров вид. Изглеждаше красиво.

Обърна се към нея да й каже нещо.

Сам го изпревари.

— Не трябваше да я плашиш така.

— Сам…

— Изплаши и мен — продължи тя и скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се предпази от нещо. После се сети: Защо бе толкова нетърпелив да отиде на блатото и да търси остатъци? Възможно ли беше да иска да узнае какво беше разкрила полицията до този момент?

Хвана я страх.

Той би могъл да бъде убиецът. Не, не можеше да е вярно.

Но чувствата му биха могли да са фалшиви. Тя можеше да е просто една от многото в неговия живот…

— Сам, моля те…

Роуан протегна ръце. Взе я в обятията си. Сам усети свежия мирис на току-що изкъпаното му тяло, вдъхна афтършейва му. Той вдигна брадичката й и нежно я целуна.

— Не! — Сам подскочи и го заудря с юмруци по гърдите.

— По дяволите, не ме блъскай! Не биваше да си навън по това време. Не можеш да се доверяваш сляпо на хората…

— Не, аз не трябваше да се доверявам на теб!

— Добре, не ми вярвай.

Той направи още една крачка към нея.

— Роуан!

Не я прегърна нежно; нито я целуна. Просто я вдигна на рамо и я понесе към къщата. Сърцето й щеше да се пръсне. Господи, колко е силен. Усещаше мускулите му, чувстваше силата му и в гърдите й се надигаше панически страх.

Започна да се бори, да рита, да го удря… но той сякаш не забелязваше това. Бе толкова силен, че можеше да направи с нея каквото поиска.

Отвори вратата.

— Роуан, дявол да те вземе, ти…

Той я пусна и излезе навън.

— Не ми вярвай. Мрази ме, ненавиждай ме, изритай ме от живота си, но, за бога, не се дръж като идиотка!

Сам тресна вратата под носа му.

Точно както бе постъпил той с нея преди години. Стана й студено. Не се сдържа и заключи.

Роуан я гледаше през стъклото.

— Не отключвай на никого! — нежно каза той.

После се обърна и си тръгна.

Сам остана на същото място няколко минути. Гледаше как си отива. Сърцето й щеше да се пръсне. Искаше да го извика. Да му каже, че и тя е била изненадана от неочакваното посещение на репортерката. Но нямаше сили да го направи.

Нощта ставаше все по-тъмна.

Изгря луната.

Сам продължаваше да стои на едно място.

И да трепери. Имаше нужда от Роуан.

Страхуваше се…

 

 

Бет се спотайваше в храстите и наблюдаваше дома на мъжа. Беше бясна. Гордостта й бе наранена.

Роуан я бе заплашил, но какво можеше да й стори? Да я набие насред двора на приятелката си? До къщата на Марни? Господи, какви заглавия щяха да бъдат само!

Изглеждаше ядосан. Идеше му да я стисне за гушата. Какво ли трябваше да жертва за една хубава статия? Счупен нос може би?

Бет се усмихна.

Приближи още малко. Видя го да седи зад барабаните и да излива гнева си върху тях.

Или страха си от нея?

Изведнъж се изправи и остави палките. Погледна към прозорците, сякаш имаше намерение да излиза. Домът на Марни бе от другата страна, така че нямаше къде да се скрие от него. Огледа се и реши да слезе до кея и да се скрие в някоя лодка.

„Ниско, движи се ниско!“, каза си Бет. Но Роуан не я видя. Върна се и пак хвана палките…

Бет се оттегляше почти пълзешком, когато усети нечие тяло зад себе си. Веднага разбра, че е мъж.

В гърлото й се надигна писък.

Но една ръка запуши устата й.

— Шшш!

В паниката си тя се опита да избяга.

— Не, не… о, по дяволите!

Мяташе се…

Видя…

Но след това усети тъп удар по главата и потъна в мрак.

 

 

Сам седеше в кухнята и неспокойно гризеше ноктите на ръцете си. Чаят вреше на котлона. Телефонът звънна. Тя скочи и вдигна слушалката.

— Ало?

Мълчание.

После…

Онзи глас. Чувала го бе и преди…

— Казах ти да не се бъркаш.

— Какво? Кой си ти? За какво говориш?

— Виждам те. Винаги мога да те видя. Наблюдавам те. Наблюдавам и наблюдавам. Винаги наблюдавам. Следя всяко твое движение. Наблюдавам…

— А аз пък чакам.

 

 

Парче торта.

Лесни пари.

„Точно така“, мислеше Лейси. Лесни пари, а тя буквално бе парче торта. Щеше да бъде част от тортата тази вечер. Щеше да има мръсни филми, пиене и вероятно няколко истински проститутки. Но тя не. Щеше да бъде просто парче торта. Без значение какво казват хората.

Ето я тук. Вече никога нямаше да помирише клуба. Но й трябваха пари за пътуването. Лицето й гореше. Можеше да поиска назаем от Роуан Дилън. Той нямаше да й откаже. Но не искаше да го моли. Закле се пред него, че никога повече няма да ходи в клуба.

Това не се отнасяше за частните партита.

Намери лесно дома в Гейбъл Истейтс. Питаше се какво ли мислят съседите. Ако въобще се интересуваха. Толкова лесно се поддаваха на клюки.

Повечето от къщите в този район бяха огромни и построени направо във водата. Дворовете им бяха толкова големи, че можеха да поберат цял тенис корт. Пред някои от тях имаше кейове с лодки.

Много от тези къщи бяха заградени с високи зидове и електронни порти, през които влизаха и излизаха скъпи коли с тъмни стъкла. Без лица, в пълна анонимност, собствениците се наслаждаваха на лукса и не пущаха пиле да прехвръкне през дворовете им.

Лейси започна да нервничи. Не можеше да определи причината за притеснението си. Косата й бе скрита под буйна червена перука. Гримът й бе силен. Защо бе толкова нервна? Танцувала бе хиляди пъти. Събличала се бе толкова пъти. Но това… това беше по-лично. Трябваше да говори с хора. Щяха да я гледат отблизо. Нямаше бодигардове, които да я защитят.

Остави колата си на летището. Всичко, от което имаше нужда за пътуването, бе старателно подредено в един сак. Имаше намерение да хване такси, веднага щом свърши работата си.

Когато идваше, млад господин с бира в ръка веднага се затича към нея. Имаше арогантен вид. Сигурно бе борсов агент или начинаещ бизнесмен, помисли Лейси. Но се съмняваше, че къщата е негова. Тя бе доста голяма и вероятно много скъпа. Навярно истинските собственици бяха родителите му.

Когато погледът му прелъстително се спусна по цялото й тяло, тя се почувства неудобно.

— Ей, сладурче, супер си. Ти си стриптийзьорката, нали?

— Танцьорката — каза Лейси.

Онзи се ухили.

— Ей, скъпа, наричай се както искаш. Аз наех стриптийзьорка. Така че хайде, започвай и гледай да го правиш добре.

— Знам за какво съм наета — студено отвърна Лейси.

Мъжът се засмя.

— Плащам големи пари. Кажи ми, за какво ти обясниха, че си наета?

— За танц — отвърна тя и стисна зъби. — И да се събличам.

— Добре.

— Но нищо повече! — побърза да уточни Лейси.

— Да не искаш да ме изнудиш за още пари?

Лейси се опули.

— Казаха ми…

На външен вид той беше готин, но Лейси разбра, че всъщност не е такъв. Вероятно заемаше добра длъжност във фирмата на баща си. Държеше се арогантно, което го правеше грозен и отблъскващ.

— Правилно са те осведомили — засмя се той. — Но ако поработиш малко и с устата си тази вечер, можеш да си докараш още някой лев.

Бузите на Лейси пламнаха. Никой не я бе карал да се чувства толкова долно, мръсно и противно отвътре. Искаше да избяга, но се нуждаеше от парите. Джанет, Сара и Кейси щяха да я чакат довечера на летището. Ню Йорк бе толкова близо! И й поднасяше такъв шанс!

— Няма да правя нищо друго, освен да танцувам — повтори тя.

— Ей, не се ядосвай. Ще танцуваш гола, нали? Ако ли не, сладко парченце такова, мястото ти не е тук.

— Да, ще танцувам гола — съгласи се тя и стисна пак зъби. — Но само толкова. Ясно ли е?

— Разбира се.

Сълзи напираха в очите й. Искаше да изкрещи на този мъж, че баща й е ченге и че ако й се случи нещо, той ще разпердушини всички.

Но не можеше да го каже. Трябваше да работи, за да получи парите и да замине за Ню Йорк.

— Къде ме водиш? — попита с равен тон тя.

— Ще видиш.

— Искам парите си сега. В единайсет тръгвам. Отвън да ме чака такси. Така се уговорихме, нали?

— Да, така е. Но ти можеш да останеш, сладурче. Не разбираш ли, че тук можеш да направиш много пари. Ако си наистина добра… Тези момчета тук ще са толкова пияни, че няма да им пука дали си добра, или не. Можеш да смъкнеш по хиляда долара от всеки.

— Тръгвам в единайсет и нито минута по-късно. Така се разбрахме.

— Ти си една малка нахална курва!

Сълзите й всеки момент щяха да рукнат. Страхотно. Трябваше да търпи това ужасно, долно чувство.

— Вие, сър, сте един арогантен задник. Или ми плащате и приемате условията ми, или…

— Ще ти платя. В брой, тук и сега. Дявол да те вземе, по-късно ще се обадим на други момичета. Но ти трябва да покажеш, че си заслужаваш парите.

Той тръгна напред. Лейси прехапа до кръв долната си устна.

И го последва.

 

 

Роуан яростно удари барабаните за последен път. Улови чинелата с ръка, за да утихне.

Чувстваше се уязвим и това го плашеше. Сам все още не му вярваше. А той бе толкова честен, открит и нежен с нея.

Изправи се. Не намери начин да й каже, че жената на картината на Тейър е Хлоуи Лоуенщайн. Тейър я бе нарисувал сред блатата. Роуан бе сигурен, защото позна гривната. Тя принадлежеше на Хлоуи Лоуенщайн. Обади се на Теди, но успя само да остави съобщение. Искаше да каже на Сам, но посещението на Бет му попречи.

Дали да й каже?

Стисна зъби. Сам беше сама. Теди го нямаше… Ами ако се появи Тейър?

Излезе от къщата през задната врата. Луната се отразяваше във водата. Нещо… нещо плуваше край кея.

Мъжът изтича към брега. Отначало мислеше, че е морската крава. Сладката Моли. После разбра, че морската крава бута нещо с муцуната си към брега.

Някого.

— Моли… — прошепна той и скочи във водата. Да, едно тяло.

Бет Белами.

От раната на главата й течеше кръв и обагряше водата.