Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (11)

Десета глава

Лейси не бе очаквала такова ранно телефонно обаждане. В сряда следобед, тъкмо когато се връщаше от училище, майка й й каза, че някакъв господин Шоудън я търси на телефона.

Тя не познаваше такъв човек, но се обади.

— Здравейте — любопитно започна Лейси.

— Здрасти, скъпа. Чувам, че искаш да ходиш на частни партита.

— Какво?

— Сама ли си?

— Не!

— Тогава просто ме изслушай. Трябва ми момиче за петък вечерта. Страхотна възможност. Една приятелка ми каза, че ти си подходяща.

Тогава се сети. Лорета й бе говорила за този вид бизнес. Гърлото й пресъхна. Изплаши се. Но все пак изслуша всичко. Може би опасността я привличаше.

— Кажете ми, моля.

Господин Шоудън продиктува някакъв адрес в Гейбъл, един от най-скъпите квартали. Каза също, че Лейси трябва да е там рано, за да се приготви. Партито бе устроено в чест на един рожден ден и всичко, което се искаше от нея, бе да изскочи гола от една торта.

— Звучи като страхотна разпродажба — каза Лейси и хвърли на майка си един поглед и чаровна усмивка. Пръстите й се вкопчиха още по-силно в слушалката. — Колко?

— Петстотин плюс бакшиши, ако има.

Лейси зяпна. Петстотин долара. Двойно… не, четворно от една вечер в клуба.

— Съгласна ли си? Това ще бъде твоето изпитание, както и на агенцията, разбира се. Ние вярваме, че ще се справиш, защото препоръката е много висока.

— Чудесно. Да, да, разбира се, ще дойда.

Господин Шоудън повтори адреса, след което Лейси затвори. Обърна се към майка си, която я гледаше с големите си тъжни очи. Дали не бе чула? Сърцето на Лейси заби учестено.

— Мамо…

— О, скъпа, съжалявам! Толкова искаш да отидеш на тази разпродажба, но аз съм почти разорена. Не ходих на пазар снощи. И добре че не ходих. Просто нямам представа как съм оставила кредитната си карта на червено. Нищо не разбирам. Не съм похарчила чак толкова много пари.

Лейси се засмя с известно облекчение. Прегърна майка си.

— Мамо, това нещо се нарича кредит. За да получиш пари, трябва да вложиш пари.

— О, боже, толкова е гадно! — въздъхна Лора. — Не съм добра майка… и съпруга, нали?

Лейси я прегърна силно.

— Не е вярно! Ти си чудесна. Не се тревожи за пари. Татко ми даде малко миналата седмица.

Очите на Лора се насълзиха и Лейси съжали, че е споменала баща си.

— Мамо…

Майка й не каза нищо лошо за баща й.

— Знаеш ли, ченгетата не печелят много. Ако може да си позволи да те изпрати да учиш в Ню Йорк, повярвай ми, ще го направи. И ти го знаеш.

Защо трябва да се чувства толкова виновна, помисли си Лейси и погледна майка си в очите.

— Знам, мамо — каза тя и я прегърна отново. Малко по-ядно този път.

Но Лора не го забеляза.

— Обичам те, бейби. Толкова много те обичам.

— И аз те обичам, мамо. Наистина.

Телефонен звън прекъсна прегръдката им. Лейси едва не подскочи.

— Но това е само едно позвъняване! — каза през смях Лора.

— Да, да, телефонно позвъняване. Аз ще се обадя — втурна се момичето.

— Лейси!

— Да! — Беше Джанет, приятелка от много години. Обичаха да мечтаят заедно за бъдещето.

— Познай!

— Какво?

— Набират актьори за един филм — „Когато задуха вятърът“, в Ню Йорк този уикенд. Записването е свободно.

Лейси сбърчи вежди.

— Божичко, това сигурно е добре дошло за нюйоркските снобчета.

— Ще ходим цяла група — аз, ти, Сара и Кейси. Ще летим с нощния полет… по-евтино е. Пък и Кейси трябва да приключи с шоуто си. Само сто и петдесет долара — отиване и връщане. Стаята ще струва по сто на момиче. Още сто за храна и — готово! Идваш ли?

— Бих искала, но…

Лейси замълча. Нямаше толкова пари, а не искаше да тревожи майка си.

Но нали щеше да спечели. След петък вечерта щеше да има много повече, отколкото й трябваха да отиде до Ню Йорк.

— Среднощен полет ли, каза? Не знаех, че има нощни полети до Ню Йорк.

— Да, има. Открили са нова линия… нали не те е страх? Преди компанията имаше друго име, но след една катастрофа се преименува. Сега се считат за най-безопасните. ФАА ги бие по всички параграфи, разбира се.

— Не, не ме е страх — отвърна бързо Лейси. — Мисля, че ще дойда.

— Супер! — извика Джанет в слушалката. — О, благодаря ти, Боже! Когато сме четири, е по-евтино. Трябваше да се закълна пред майка си с ръка върху Библията, че няма да се возя на метрото в Ню Йорк. Като че ли тук не е опасно.

— Да, ще дойда… — каза Лейси и замълча, защото майка й я гледаше с недоумение. — Ще ти се обадя пак.

След това затвори.

— Мамо, ще летя с момичетата за Ню Йорк в петък.

— Ами… чакай малко…

— Напълно безопасно е. Ще бъдем четири момичета. Кейси познава града; семейството й е оттам. Кълна се в Бога, нищо няма да ни се случи. Ще ти дам номера в хотела…

— Е, скъпа, не бих искала да проверявам дали това е истина, но…

— Ще снимат мюзикъл. Добър мюзикъл.

Лейси видя сълзи в очите на майка си. Лора винаги й казваше да прави това, което счита за най-добро. Дори й позволяваше да отиде да учи, ако иска. Но също така се и страхуваше за нея. Страхуваше се да не я загуби.

Лора се намръщи.

— Ще трябва да взема пари от баща ти. Наистина нямам в момента. Омръзна ми все да вземам от Сам назаем и да не й ги връщам дълго време.

— Мамо, аз имам пари. Спестявала съм, нали ти казах — излъга Лейси и облиза пресъхналите си от вълнението устни. — Полетът струва само деветдесет и девет долара, а стаята ни е за сто и петдесет. Дори да се возим на такси, ще делим на четири и ще ни излиза евтино.

Лора отново прегърна дъщеря си.

— О, скъпа, толкова се радвам за теб. Сигурно ще бъде чудесно!

— Благодаря — стисна още по-силно майка си Лейси. — Изглеждаш изморена. Тревожи ли те нещо? Не беше ли татко тук тази сутрин? Мисля, че чух гласа му.

— Ммм… да, намина за малко — излъга Лора.

— Да не би да сте се карали пак?

— Не, просто бях изморена. Няма да повярваш, но на Сам й хрумна да ходим в стриптийз бар снощи.

Лейси почувства как кръвта застива в тялото й.

— Какво?!

— Като гръм от ясно небе! Тя винаги идва с мен, когато я помоля, нали знаеш, за Ейдън или за теб… И тъй… излязохме.

— Къде… къде ходихте?

— Бара на магистралата.

— Боже господи!

— Но, скъпа, не беше чак толкова ужасно. Беше… интересно. Не се шашкай толкова — не сме деца!

Лейси си помисли, че това е краят.

— И баща ти дойде.

— Татко? — Гласът й прозвуча толкова уплашено, че се чу като писукане.

— Бях сигурна, че Сам… е малко изплашена. Затова повиках баща ти. Отначало каза, че няма да дойде, но после дойде и…

— И?

— Това е. Успя.

— О, боже! Той е спал тук! Върнал се е тук!

Лора се изчерви. Лейси знаеше, че е хванала майка си натясно. Едва не падна на колене пред Бога, че не бе работила миналата нощ.

Родителите й бяха ходили в клуба… и се бяха върнали заедно тук! Искаше й се да повърне. Повдигаше й се…

Баща й в клуба.

Майка й…

— Нали няма да ходиш повече там?

— Какво ти е, скъпа? Добре ли си? Изглеждаш напрегната — каза загрижено Лора.

— Мамо!

— Какво, мила?

— Нищо, нищо. Аз… аз те обичам, мамо. А сега отивам да си пиша домашното.

Лейси целуна майка си по бузата още веднъж и се затича към стаята си. Заключи се вътре. Стана й лошо. Имаше нужда от хартиен плик, от апарат за дишане.

Да, трябваше да се обади в клуба и да се откаже от работата. Но парите й трябваха. Не, по-добре беше да се откаже. Веднага. Боже, ами ако се бе появила на сцената снощи? Ако родителите й бяха гледали собствената си дъщеря и се бяха възбудили от нея и…

Трябваше да се обади и да приключи с тази работа.

Нали сега щеше да работи на частни партита. Те щяха да носят повече пари.

И да са по-безопасни.

 

 

Моли се бе върнала. Лъч надежда проблесна в съзнанието на Сам.

Имаше късмет, че не се събуди с главоболие. И все пак се чувстваше разстроена и много притеснена.

Какво доказа с посещението в клуба? Нищо. Освен че е страхливка и добра пиячка. В очите на Роуан се превърна в глупачка. Тази мисъл я човърка цял ден. Опита да забрави за снощи и да се концентрира върху работата си.

Двама офицери бяха ангажирани с издирването на Марни. Това бяха детективите Лорънс и Остерман. Бяха идвали и в салона. Напомняха на Сам за Лаурел и Харди единият бе висок и слаб, другият — нисък и дебел. И двамата бяха приятели на Теди, който я увери, че те са най-добрите. Най-подробно проучваха кантората на Марни. Разпитваха всички; дори и тези, които Марни защитаваше.

Сам се чудеше дали да им каже за стриптийз бара, но не го направи. Бе обещала на Лорета никога, ама никога да не я издава, освен ако няма основателна причина! Вероятно полицията правеше добре, че се концентрира върху клиентите на Марни.

Слънцето залязваше. Излезе да види Моли. Върна се за една маруля, после седна на кея и започна да храни морската крава. Галеше я по главата и й говореше.

Нощта бе спокойна. Гледката на залива беше зашеметяваща.

Усети присъствието на Роуан, преди да го види. Всъщност разбра, че някой седи зад нея, и когато се обърна, само се увери в предчувствието си.

Погледна обратно към водата.

— Как можеш да се появяваш така незабелязано! Трябваше да почукаш на входната врата.

— Направих го. Но никой не отговори.

— Вероятно не съм искала да ме безпокоят.

— Реших да рискувам и да се появя направо тук.

Сам обмисляше как да му каже да си тръгва. Но не искаше той да го прави. Роуан седна до нея. Беше бос, но не потопи краката си във водата. Само ги протегна към Моли, сякаш за да я погали. Сам си пожела Моли да не го хареса, но тя въобще не го подуши. Плуваше спокойно и нямаше нищо против докосването му.

— Невероятна е — каза Роуан.

— Да — съгласи се Сам студено.

— Настроена е приятелски.

— Може би твърде приятелски. Някой ден ще се блъсне в друга перка. Може би не трябва да я опитомяваме много.

— О, мисля, че тя рядко напуска този район. Сигурно си е научила урока за лодките.

— Е, понякога човек научава уроците си доста бързо.

— Мен ли имаш предвид, или себе си?

— Може би и двамата.

Роуан стана и се отърси от морската вода.

— Никога не съм искал да те нараня.

— Може и така да е, но ти се постара да докажеш точно обратното.

— Не ти ли е минавало през ум да ми простиш?

— Да — каза Сам и го погледна в очите. — Но някак си… желанието да го направя все ми се изплъзва. — Изчерви се, като си помисли колко ужасно звучи. — Аз… аз просто не мисля, че… можем да върнем времето назад. Че можем пак да си вярваме.

— Е, тогава от мен не зависи много — каза той, но не помръдна. Небето и водата блестяха в розови тонове, а оранжеви нишки прорязваха облаците. Отвъд залива сградите на Кей Бискейн проблясваха като старинни замъци.

Сам продължи да се взира в залива.

— Миналата нощ ти си тръгна. Можеше да останеш. Нямаше да се съпротивлявам.

— Точно затова не останах. Но исках.

— Задължена съм ти за снощи.

— Ще ти кажа истината и се заклевам, че е вярно. Няма да ти се моля да ми вярваш, въпреки че много ми се иска. Дина бе една развалина. И аз го знаех. Когато се върна при мен, бе в ужасна форма. Но аз бях женен за нея. Нямаше да си го простя, ако не бях опитал да й помогна.

— Можеше да споделиш това с мен тогава.

— Тогава? Значи си искала да чуеш нещо от рода: „О, извинявай, благодаря ти за чудесното чукане, но намериха жена ми и въпреки че не искам да живея с нея, тя е наркоманка и аз трябва да бъда с нея“. Това ли искаше да чуеш?

Сам се обърна към Роуан.

— Да!

Той поклати глава.

— Не я обичах вече. Господ ми е свидетел, че се тревожех за нея, но не я обичах. Когато избяга първия път, въздъхнах с облекчение. Тогава срещнах теб. И се влюбих. Винаги съм бил влюбен в теб. Ти бе всичко, което Дина не беше — силна, независима, знаеше коя си. Нямаше нужда от хапчета, за да заспиш, или от хапчета, за да се събудиш, или от алкохол, за да убиеш деня. От теб лъхаше живот и свежест, ние се смеехме, ти слушаше песните ми и във всичко, което правеше, бе искрена. Така че тя излезе права. Не я обичах. Но се опитах да я обикна. Мислех, че мога да я направя по-силна, опитвах се да й помогна да заживее нов живот. Но грешах. Тогава не можех да постъпя по друг начин. Не знаех дали върша нещата правилно, но не можех да ги върша по друг начин.

Сам прегърна коленете си.

— Не знам какво очакваш да кажа. Когато се запознахме, мислех, че си разведен…

— Казах ти, че сме скъсали — прекъсна я той. — Не те излъгах. Не ти казах, че имаме официален развод.

Сам сви рамене.

— Добре, може би съм вярвала на нещо, в което съм искала да вярвам. Но аз те обичах. Когато те арестуваха…

— Всъщност бях отведен за разпит.

— Както и да е. Ченгето ти сложи белезници и те отведе. Но това не бе от значение за мен. Аз бях сигурна, че си невинен. Обичах те и те познавах по-добре от всички. Обожавах те. Бях луда по теб. Като си помисля за онова време, май съм била доста трогателна. Но си тръгнах. Какво друго можех да направя? Ти се прибра при жена си и… родителите ми претърпяха катастрофа, баща ми умря, а майка ми бе в критично състояние. Това бе най-проклетият период в живота ми. Вече го преживях. Не искам да се връщам обратно. Не искам пак да се влюбя в теб.

Роуан я гледаше, без да помръдне. После извърна очи към морето.

— Добре. Сексът е просто инстинкт, нещо, без което не можем. Искам да кажа, че обикновено го правим с някой… и… ние сме го правили преди. Успокояващо и вълнуващо е да знаеш, че някой ти доставя удоволствие…

— Ти си невероятно нахален.

— Аз ли? Ами кой миналата нощ се предлагаше толкова лесно?

— О, боже…

Роуан се засмя.

— Можем да се върнем в клуба, да видим как ще се почувстваш днес.

— Държиш се ужасно.

— Просто съм загрижен за теб. Е, как мислиш?

— Мисля, че трябва да идеш да се удавиш в залива! — сопна се Сам.

— Всъщност не звучи лошо. Потапяла ли си се някога в залива?

Сам замълча за миг, сви рамене. Знаеше, че той просто сменя темата.

— Да, понякога се гмуркам. Особено ако Моли е наблизо. Обича да плува с хора.

— Наистина ли?

Сам го погледна. Изглеждаше спокоен и отпуснат. Въпреки неприязънта, която чувстваше към него, той все още я привличаше неудържимо. И към него животът се бе отнесъл жестоко. Първо Дина, след това Били… Спомни си колко болезнена бе загубата на баща й. Хрумна й, че същото е изпитвал и Роуан, когато полицията и репортерите са го следвали на всяка крачка.

Но сега разсъждаваше по-трезво. Не искаше да се впуска в необмислени преживявания. И все пак харесваше й да седи до него и да си говорят.

— Сам — попита той тихо, — защо отидохме в онзи клуб?

— Марни работеше там — каза тя и го погледна. — Мислех си, че може би ще науча нещо за нея… но за нещастие се провалих.

Роуан изглеждаше сериозен.

— Сам, не се занимавай с разни отрепки. Обадила си се на полицията. Повече нищо не можеш да сториш. Освен ако не искаш да се изложиш на опасност.

— Трябва да мога да направя нещо повече…

— Не, недей. Ако нещо й се е случило, ти излагаш себе си на същата опасност.

Сам го погледна.

— Ти си един от близките й приятели. Ти също трябва да се опиташ да направиш нещо за Марни.

— Може и да опитам.

Преди Сам да успее да отговори, един глас прекъсна разговора им.

— Господин Роуан, сеньор Роуан…

Обърнаха се едновременно. Сам видя една жена на средна възраст, леко закръглена и облечена в прислужнически дрехи. Имаше испански акцент. Бе накичена с листа от кротони и цветове от ибискус. Явно бе минала тайно през живия плет.

— Аделия! — изненада се Роуан и скочи на крака. — Какво се е случило? Добре ли си? — Приближи се до нея, взе ръцете й в своите и я огледа от главата до петите.

Жената въртеше объркано глава:

— Не, не се тревожете за мен, господин Роуан. Тя се върна! Онази ужасна жена!

— Марни? — каза Сам и се изправи.

Аделия се намръщи:

— Не, не, онази репортерка — обясни набързо Аделия. — Дойде до вратата, започна да звъни и да чука! Не й отворих и знаете ли какво направи тя? Моментално тръгна към задния двор. Сигурно ще стигне до басейна, за да ви търси, или пък ще се промъкне в приземието, където държите китарите си.

Роуан погледна Сам.

— В този район сигурно има епидемия от нахалство — да нахлуваш в дома на някой, който ти трябва.

— Тя търси вас, господин Роуан — предупреди го Аделия. — Мисля, че ме видя и ме проследи дотук.

Роуан мълчеше.

Сам погледна ръцете си — те трепереха. По дяволите, не трябваше да се остави на тази слабост. Вдигна очи към Роуан.

— Искаш ли да влезем у дома?

— Да — простичко отвърна той.

Сам изтърси ръцете си от пясъка и се запъти към къщи. Влезе в приземието. След нея вървяха Аделия и Роуан. Затвори вратата и в момента, в който се обърна, видя млада жена, която се задаваше откъм храстите. Бе облечена в елегантен костюм с панталон.

Храстите бяха близо до басейна. Младата жена едва не падна в него. Бе привлекателна, около трийсетте, с къса черна коса. Успя да запази равновесие и подозрително се огледа.

— Къде ли отиде онази кучка? — каза младата жена толкова силно, че я чуха дори и зад затворената врата.

Аделия изпсува на испански.

— Мисля, че трябва да й дам късче от душата си… — започна Роуан.

— Да бе, и тя веднага ще напише точно това, което си й казал — иронизира го Сам. — Шшшт! — Видя младата жена да върви в посока към кея. Погледна към водата и се върна, като внимателно заобиколи басейна.

— Но това е абсурдно… — възмути се мъжът.

— Роуан, замълчи, ще те чуе.

Жената тръгна към двора на Сам. Може би мислеше, че е загубила плячката си и е безсмислено да се вре в разни кротони и ибискуси.

— Да видим накъде тръгна.

Сам и двамата след нея се отправиха към първия етаж. Влязоха в дневната и внимателно открехнаха завесата на прозореца. Репортерката отвори вратата на джипа си влезе в него. Очакваха да запали мотора. Но тя не го направи. Обърна се назад и тогава Сам забеляза, че отзад седи мъж. Размениха си няколко приказки, той слезе и се запъти към входната врата на Роуан.

Аделия започна да говори нещо заплашително на испански.

— Следва те по петите, а? — промърмори Сам.

— Така изглежда.

— Защо?

— Старата история. А ти си мислеше, че вече не е актуална. Хайде да се върнем, откъдето дойдохме, Аделия — каза Роуан на прислужницата си.

Тя кимна и се обърна към Сам:

— Благодаря, грасиас, че ни пуснахте в дома си.

— Много великодушно! — добави Роуан.

После се извърна и се запъти към приземния етаж.

Аделия тръгна след него, а Сам ги последва.

— Мамка му! — изпсува Роуан и се закова на място. Храстите отново се размърдаха.

— Е, ти и без това искаше да се гмуркаш… — предложи Сам.

— Какво?

— Водата. Е, тук, на сушата, има още малко кислород, но сега се налага да поплуваш.

— Добра идея!

— О, не! Аз не влизам във водата! — запротестира Аделия.

— Не, ти ще останеш за малко тук с мен — каза Сам. — Роуан, ти по-добре побързай…

Но той вече бе изчезнал.

Секунда след това на поляната се появи мъж. Спря точно пред храстите в двора на Марни. Аделия пак започна да псува на испански. От бръщолевенията й се разбираше думата полиция. Мъжът отново се скри в храстите.

Сам не можа да се сдържи и се разсмя. Сложи ръка на рамото на Аделия.

— Хайде да пийнем по чаша вино. — Вино. Може би не трябваше да пие. Не, всичко щеше да бъде наред. Не се налагаше да гледа голи хора и да пие без мярка.

— О, не, благодаря, но имам работа. Работя за сеньор Роуан…

— Цяла нощ ли работиш за него?

— О, не! — опули очи Аделия. — Той е много добър. Най-добрият човек, за когото съм работила някога. Отначало се изплаших. Запознавам се с госпожица Нюкясъл и си мисля, не, не, Аделия, ще миеш тротоари, но няма да работиш за нея. Преди това бях в една кантора, нали разбирате, но те наеха нови шефове, а знаете, че шефовете… — Тя замълча и направи виновна гримаса. — … се гавреха с мен, нали разбирате?

— Боя се, че да.

— Но господин Роуан… ми казва да си ходя рано, благодари ми за това, което правя — и ми дава „бонуси“, както го нарича той. Аз много го обичам! Работя само когато има нужда от мен. Следващия път ще хвана за косите онази ужасна жена!

Сам се засмя отново. Можеше да бъде сигурна, че Роуан е в добри ръце.

Аделия тръгна към къщи. Сам вървеше след нея.

— Следващия път тя ще падне в твоя басейн. Цялата ще се намокри — продължаваше да негодува закръглената брюнетка.

— Олеле! Това определено заслужава чаша вино.

Аделия започна да се дърпа, но Сам я убеди да остане.

Сипаха си вино, след което Аделия започна да готви паста^[1].

Аделия й харесваше. А виното, което отпиваха на малки глътки, още повече ги отпусна.

Прислужницата й разказа за племенниците си в родната Куба. С парите, които печелеше, щеше да помогне на семейството на сестра си да дойде в Америка.

— Могат ли да дойдат тук легално? — запита Сам.

— Ти не познаваш Куба. Законността е толкова корумпирана. Мога да ги доведа законно, мога да бутна пари на някои хора да си затворят очите. Дори и тук парите командват всичко. Сеньор Роуан, той ще помогне, знам това.

— Но ти си работила в кантора…

— Да, там има един човек, който се занимава с имигрантите. Обаче госпожица Нюкясъл казва първо да си помогна сама, пък после господ щял да ми помогне и накрая те! — каза Аделия.

Сам наведе глава за момент. Да. Марни нямаше да помогне на Аделия. Марни е студена, самовлюбена и амбициозна, но може да бъде упорита и праволинейна. А ако хареса етичността и предаността на Аделия, би могла да й помогне.

Сама си сервира паста със сос маринара, въпреки протестите на Аделия. Дори сама сложи чинии на масата и сипа вино, докато прислужницата седеше на стола. Аделия съвсем се разпусна и започна да се кикоти. Описа Куба, когато живяла там като малко момиче. Някога била женена, но пратили мъжа й в затвора. Не го пускали години наред, та сега не била сигурна дали е женена, или е вдовица.

— Нищо ли не може да се направи за него?

— Може би. Може би господин Роуан е ходил при господин Дали и той може да уреди нещата. Той познава политици и понякога…

— Но съпругът ти, Аделия, може и да е умрял.

— Знам.

— Но ти имаш право да разбереш. Може да се ожениш пак…

— Не — каза Аделия и докосна пръстена на ръката си.

— Марио и аз бяхме толкова влюбени. Сега няма да ме познае — такава дебелана. Някога бях стройна, хубава, а той бе красив. Беше горд — никога не изменяше на думата си и на това, в което вярваше. Те го отведоха, но аз винаги ще го обичам. Просто ще продължа да се моля. Глупаво ли постъпвам? Като една стара закръглена глупачка.

— Не, Аделия, ти си красива, и мислите ти са красиви — успокои я Сам. После се замисли върху думите на Аделия за мъжа, когото бе взела за съпруг, когото бяха отвели и когото обичаше все така силно.

Животът винаги е на противната страна. Без значение какво казват или мислят другите.

— Аделия, би ли ме извинила за секунда? Трябва да се обадя по телефона.

— Си, ще раздигна.

— Не!

— Раздигам или няма да дойда повече.

Сам въздъхна:

— Добре, само ги сложи на плота. Ти не работиш тук. Ти… се криеш.

— Си, госпожице Сам — съгласи се Аделия.

Докато изкачваше стълбите, Сам чу жената да вдига съдовете и после да ги мие. Поклати глава. Когато слезеше обратно, Аделия щеше да ги е измила, подсушила и подредила.

Внезапно й бе дошло на ум да се обади на Теди. Опита първо на служебния телефон. Както държеше телефонната слушалка, тя се извърна и забеляза човек на поляната пред къщата на Марни. Репортерката?

Не, не бе тя. Човекът бе скрит наполовина в храстите.

Телефонът звънеше ли звънеше, но Теди не вдигаше. Включиха се телефонният секретар, после и другите му номера — вкъщи, на пейджъра.

— Теди — каза тя, без да сваля очи от човека в храстите, — Сам е. Обади ми се, моля те. Колкото се може по-скоро.

Затвори, доближи се до прозореца, за да види дали репортерите бяха още там.

Но червения джип го нямаше.

Телефонът иззвъня. Сам веднага скочи към него.

— Ало?

— Да не си взела моята прислужница за заложница?

— Не! Вечеряхме заедно.

— Наистина ли? — попита замечтано Роуан.

— Защо, какъв ти е проблемът?

— Господи, що за жена си ти. Нямам нищо против това, Аделия да вечеря с теб. Тя е чудесно същество. Надявам се, че си й приготвила нещо вкусно. Само при мисълта за това ми се дояжда. Всъщност исках да се уверя, че всичко е наред.

— Да, всичко е наред, само… — прекъсна репликата си Сам.

— Какво?

— Репортерите си отидоха, мисля. Джипа го няма. Не виждам друга кола… но някой се крие зад кротона на Марни.

— Някой? Мъж или жена?

— Не знам.

— Ще отида да видя.

— Не, Роуан, недей. Просто ще се обадим в полицията. Роуан…

— Не можеш да се обадиш в полицията и да кажеш, че зад храста ти има човек.

— Може би е похитителят на Марни.

— Не сме сигурни, че е била отвлечена.

— Мисля, че някой я е накарал да замине — настояваше Сам. — Познавам Марни.

Роуан въздъхна в слушалката. После каза:

— Ако някой е отвлякъл Марни, защо ще се връща тук?

— Защото престъпниците… винаги се връщат на местопрестъплението, нали?

— Мога ли да ти дам отговор от собствен опит? — попита Роуан сухо.

— Не, аз просто…

— Ще сляза долу да видя.

— Не…

— Сам, всичко е наред. Ще внимавам.

— Не, Роуан!

Но той вече бе затворил телефона.