Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (12)

Единадесета глава

Роуан тихо слезе в приземния етаж. Движеше се внимателно. Каква странна нощ! Първо трябваше да скочи във водата, за да се отърве от досадните репортери, а сега дебне в къщата на Марни.

Тихо се плъзна край дома си. Сам бе права. Някой се навърташе наоколо. Стоеше и се взираше в къщата на Марни. Бе далеч от мястото, където се спотайваше Роуан.

Той се приближи още малко и спря.

Бе вече достатъчно близо, за да види среднощния посетител съвсем ясно. Мъжът бе облечен в дънки „Левис“ и кафяво поло. Тъмните дрехи го прикриваха добре. Изглеждаше висок, но не много пълен. Сенките на нощта не позволяваха да се определи точно ръстът му.

Роуан реши да не рискува.

Можеше много лесно да го набие. Когато другите деца се подиграваха на брат му Еван, той не им оставаше длъжен. След подобно сбиване един треньор го бе хванал за ръка и му бе казал, че ако изпитва желание да се бие, по-добре да го прави за училищните отбори по бокс или борба.

Сега преценяваше разстоянието до противника, неговата височина и тегло. Скоростта бе толкова важна, колкото и силата; ако мъжът носеше оръжие, трябваше да го свали, преди да може да го използва.

Роуан се приближи до храстите. Не трябваше да вдига шум. Затова предпочете да се хвърли към мъжа.

Успя да го повали. Той започна да диша учестено.

— Ей, моля ви! — запротестира.

Роуан бе чувал този глас и преди. Това беше братът на Марни.

— Тейър?

— Да, това съм аз… моля, не правя нищо лошо. Може ли да ме пуснете? Искам да стана.

Роуан се изправи и подаде ръка на младия мъж.

Тейър скочи на крака.

— Благодаря. Ей, доста добре се биеш за музикант.

— Съжалявам. Тейър, защо се спотайваш в храстите и какво правиш тук, за бога?

Тейър огледа двора на Марни и преглътна. „Чувства се виновен“, помисли си Роуан. Той не сваляше очи от младия мъж, който се мъчеше да не изглежда смешен.

— Дойдох да видя дали Марни се е прибрала, но тя не отговори, когато почуках. Знам, че половината град има ключ от нейната къща, но се опасявам, че аз не съм в тази половина.

— Мисля, че още я няма, и аз вече започвам да се тревожа за нея.

— Да, и аз.

— И така, защо се криеше в храстите?

— Не се криех.

Роуан вдигна невярващо вежди.

— Честно казано… — започна да увърта Тейър. Много приличаше на Марни. Бе почти красив, много фин и нежен. Въпреки това не изглеждаше женствен. — Знам, че ти изглежда странно — продължи той, — но след като никой не отговори, се върнах тук, за да проуча обстановката. Просто разглеждах архитектурата.

— Обичаш архитектурата?

— Изкуството. Обичам изкуството. Сестра ми ме смята за глупак, защото рисувам и продавам картините си на плажа. Но аз съм щастлив. Тя не може да го възприеме. Припечелвам си честно парите.

— Е, ако това те прави щастлив и можеш да се издържаш — чудесно!

— Да, така е. Но сега искрено се притеснявам за Марни.

— Предполагам, че всички все повече се тревожим за нея. Трудно е да си представи човек, че Марни нарочно не ходи на работа, нали?

— Да — каза Тейър равнодушно. — А баща ми…

— Какво?

Тейър поклати глава. Погледна Роуан и сви рамене.

— Баща ми е пияница. Държи да говори с Марни, иначе ще иска да я обявят за мъртва.

— Какво?

— Не е ли болен?

— Е, за щастие много вода има да изтече, докато я обявят за мъртва.

— Не го казвайте пак, моля ви. Ще се опитам да се погрижа за него. Проклет стар алкохолик. Марни го мрази, и той нея… Втълпил си е, че животът й е такъв благодарение на него, и иска да има всичко, което тя притежава. Марни пък мисли, че живота си и всичко постигнато дължи само на себе си и че баща ни ще ни направи услуга, ако пукне. Ужасно е.

Роуан не каза нищо. Спомни си за трагичните събития в живота си. Неговото семейство поне не бе толкова пропаднало. Вече знаеше за Колин Нюкясъл. Марни бе споделила с него.

— Роуан? — Сам го викаше от двора.

— Да, Сам, тук съм… в двора на Марни. С Тейър.

— Тейър? — Сам веднага слезе по стълбите и се приближи до храстите. — Тейър! Здрасти, какво правиш тук?

— Вечерна проверка на сестра си.

— Не се е върнала — каза с тих глас Сам, очевидно загрижена за младия мъж.

— Знам. Роуан ми каза.

— Полицията работи върху случая — опита се да звучи весело жената.

— Да, знам. Постоянно ме разпитват. Като че ли аз съм направил нещо на сестра си.

Роуан се покашля:

— Нали ти ми говореше за пропадналото си семейство.

Тейър го стрелна злобно.

— Аз обичам Марни! — докачливо каза той. — Нищо не разбирате. Тя може и да не одобрява живота ми, но когато растяхме, бяхме всичко един за друг. Не разбирате ли? Не, може би не разбирате! — Наведе глава. — Домът, в който израснах, беше особен — каза с пресипнал глас накрая.

— Тейър, защо не влезеш в моята къща? Аделия и аз току-що ядохме паста. Има достатъчно.

— Не искам да ви досаждам повече…

— Ти не ни досаждаш. Ти си брат на най-добрата ми приятелка. Хайде, ела.

Роуан се пулеше в Сам. За малко не взе младия мъж в прегръдките си и не го обсипа с ласки. Погледна пак към Тейър. Определено имаше вид на художник. Слаб, жилав, с леко дълга коса. Големи очи.

Беше успял да усети, че хлапето е силно въпреки мършавия си вид. Нали го повали на земята преди малко. Просто един млад човек, който се бори със своето минало, за да си извоюва бъдеще. Може би тази вътрешна борба му придаваше малко психарски вид.

— Тейър, моля те, влез за малко — настояваше Сам. Лешниковите й очи блестяха. Приличаше на скитница — беше с къси панталони; краката й изглеждаха красиви в тях. Косата си бе прехванала небрежно с една игла и около нежното й лице падаха няколко кичура.

Роуан се покашля.

— Ей, аз също мога да помогна за пастата. Да се чувствам ли поканен? — погледна той Сам. После се усмихна изкуствено: — В края на краищата ти използва домашната ми прислужница.

Сам се обърна, почти стресната от гласа му. За момент бе забравила, че е там.

— Използвала съм прислужницата ти ли?

— Аделия — припомни й Роуан.

— О, да. Е… ммм… разбира се.

Да, щеше да излезе много грубо да го остави сам, след като той се бе осмелил да я предпази от непознатия посетител.

— Благодаря.

Внезапно ги заслепиха. Сам засенчи очите си с ръка.

— Кой ли може да е… — Марни. Но нейната кола беше черно BMW. Тази бе светла на цвят. — Сигурно пак онази репортерка те търси, Роуан — предупреди го тя.

— Може би трябва да побързаме — каза той, почувствал напрежението с всяка фибра на тялото си. Сложи ръка върху рамото на Сам, сякаш искаше да я отведе по-скоро оттук. Но тя не тръгваше.

— Не, всичко е наред. Това е братовчедка ми.

— Кой?

Сам вече вървеше към колата — малка жълта хонда. От нея слезе Лейси Хенли и прегърна Сам.

— Това ли е дъщерята на Лора Хенли? — попита Тейър.

— Да — отговори Роуан.

— Майчице!

Момичето бе наистина хубаво. Младо, грациозно, като кошута. „Танцьорка, му бе казала Лора. И то добра.“ Сега вече се увери в това. Бе я виждал да танцува вкъщи, докато брат й си играеше на плажа.

Тейър Нюкясъл пристъпи към колата. Роуан сви рамене и го последва.

— Имам ужасна болка в шията — започна да обяснява Лейси. — Щях да ти се обадя, но мама каза направо да дойда… Нещо съм неспокойна днес. Имах нужда да поизляза… мама спомена, че не си й се обаждала за щури изпълнения, така че си щяла да си вкъщи.

Роуан наведе глава и се опита да сдържи усмивката си. Видя как Сам се изчерви.

— Знаеш за клуба, а? — каза Роуан. Сам му хвърли предупредителен поглед.

— Да — призна Лейси и се изчерви повече от Сам.

— Хм, ще се радвам да ти разтрия шията — вметна Сам. — Да влезем вътре.

Но Лейси не я чу. Зяпаше Роуан.

— Господин Дилън, чудесно е да ви видя пак. Мама казва, че се появявате точно навреме. Толкова се радвам, че дойдохте да чуете брат ми онази вечер. Не мога да ви опиша колко много означава това за него. Разказа ми такива неща за вас и групата ви…

— Добри са. Нямаше да го кажа, ако не го мислех наистина.

— Но все пак… вашето присъствие…

Каза го толкова развълнувано и с благодарност, че Роуан на свой ред се изчерви.

— Прекарах чудесно — отвърна простичко Роуан.

Сам се покашля.

— Окей, Лейси, той е чудесен, всички го харесваме. А сега да влезем вътре, какво ще кажете? А, запознай се с…

Нямаше нужда да представя Тейър.

— Здрасти. Лейси, нали така? — каза той и излезе напред.

Очите на Лейси се разшириха и тя се усмихна с любопитство, докато протягаше ръка за поздрав.

— Да, здрасти, аз съм Лейси. Не сме ли се срещали и преди?…

— Аз съм Тейър, братът на Марни.

— Да! Виждала съм те. Много често идваш да слушаш брат ми. Това е супер. Знаеш ли, едно е да си в публиката, а друго — да успееш да накараш публиката да те слуша.

— Да, познато ми е. Аз съм художник и съм изпитвал същото, когато трябва да накарам хората да дойдат на изложбите ми.

— Имам приятели, които се преместиха в Ню Йорк и Лос Анджелис само за да бъдат наети отново да танцуват тук! — каза Лейси. — Всъщност познай какво ще правя през уикенда, Сам?

— Какво?

— Гледай сега! Една приятелка ми се обади, че снимат някакво шоу. Ще си разделим разходите и ще се пробваме. Представи си само! Ще ходим в Ню Йорк да участваме в шоуто!

— Е, пожелавам ти успех, Лейси. Знам, че си добра…

— Потвърждавам — прекъсна я Тейър. — Добра си. Наистина. Най-добрата.

— Откъде знаеш?

В този момент Лейси се усмихваше само на Тейър.

— Виждал съм те как танцуваш — отвърна Тейър и се ухили. — Истинско вълшебство.

Лейси продължаваше да се усмихва. Изглежда, двамата с Тейър бяха забравили, че не са сами.

Роуан и Сам се спогледаха.

— Още ли искаш да ме черпиш с паста? — сви рамене Роуан. — Не искаш ли да те заведа някъде. Можем да ги оставим да стърчат тук, докато се върнем. Може и да не забележат, че ни няма.

Сам тъжно се усмихна.

— Забравяш, че трябва да разтрия шията й.

Сам се изчерви, сякаш криеше някакво пробуждащо се в нея чувство. Вече не бе толкова сигурна, че не иска да се влюбва в него отново. И той го бе разбрал.

Но бе възможно и обратното. Миналата нощ…

Точно така. Твърде много пиене, а и онова стрийпшоу…

Роуан знаеше, че каквото е имало между тях някога, не е забравено. Спомни си първата им среща. Видя я в малко кафене в Гейнсвил. Същата вечер нямаше ангажимент с групата. Негови приятели го бяха убедили да направи акустична версия на една от песните си. Сам дойде след изпълнението и му каза, че харесва гласа му. Каза му още, че с групата звучал чудесно, но на един концерт не й допаднали барабаните, които заглушавали всичко.

— Знам, че барабаните са велик инструмент. И аз ги харесвам — му бе казала тя.

По-късно същата вечер я чу как свири на барабани. В неговия дом. Не спа с него тогава. Той само я целуна по бузата. Тя го гледаше с красивите си очи, които излъчваха мъдрост.

— Ти си женен…

— Вече не — я бе уверил той. — Вече не.

Не я излъга тогава. И не каза истината. Чувстваше вина за това.

Роуан изведнъж се сепна. Сам бе тръгнала към къщи. Лейси и Тейър също бяха прекъснали съзерцанието си един в друг и я следваха.

Аделия ги посрещна на входната врата. Изглеждаше разтревожена.

— Господин Роуан, наред ли е всичко?

— Да, Аделия, всичко е наред. Това е братът на Марни Нюкясъл, Тейър, и племенницата на Сам, Лейси Хенли. Тейър, Лейси, това е Аделия Гарсия.

— Ами кой тогава се криеше в храстите? — попита Аделия.

— Виноват — обади се Тейър. — Нямах намерение да се крия в храстите… просто разглеждах къщата отвън и се чудех къде ли може да е сестра ми.

— Рано или късно ще се появи — каза с престорена радост Лейси.

— Да, познаваш Марни, тя е дива мадама — съгласи се Тейър.

— Колата й я няма, дамската чанта — също, нали така? Така казва баща ми — окуражително добави Лейси.

— Като стана дума за коли… — измърмори изведнъж Сам — къде е твоята, Тейър? Как се добра дотук?

— О, не съм с колата.

— Дошъл си пеша? — намръщи се Сам.

— Не, дойдох с лодка.

— Лодка? — извика Роуан и погледна Сам. В същия момент и тя вдигна очи към него. Двамата си мислеха за едно и също нещо — как някой е дошъл с лодка, взел е Марни, дамската й чанта, после е откраднал колата й и се е върнал с лодката.

И Тейър бе дошъл с лодка.

— Обичаш ли лодки? — попита Лейси Тейър.

— Лодки, вода, плуване, гмуркане, водни същества, каквото искаш.

— Супер!

— А ти? — попита Тейър.

— Обожавам водата. След танцуването това е най-прекрасното нещо на света.

Двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към задния двор. Аделия ги погледна, после се взря в Сам и Роуан.

— Възможно е, нали? — каза Сам.

— Разбира се, всичко е възможно — кимна мъжът.

— Ще сложа вода на котлона за още паста — каза Аделия.

— Не, не, ти седни да починеш — обърна се към нея Сам.

— Ти седни, отпусни се — отвърна Аделия и се запъти към кухнята.

Роуан бе доволен, че Сам не се държеше вече толкова враждебно. Но и двамата чувстваха странно напрежение. Брегът, на който се намираха къщите им, беше малък и всяка кола или лодка, която идваше, се забелязваше отдалече. Но заливът край брега беше огромен и нощният мрак го обгръщаше с тайнственост.

— Сам — каза Роуан и я погледна, — мисля, че Марни е била отвлечена.

— Но ти бе сигурен, че е отишла да се повесели за уикенда.

— Да, бях.

— Е и?

— Уикендът свърши — каза тихо Роуан.

Сам се обърна и тръгна към кухнята. Знаеше, че той я следва. Дори не се и опита да отмени Аделия, която бъркаше някакъв сос в една купа, а на котлона водата вреше. Лейси и Тейър седяха един до друг на столовете от лико и разговаряха. Пиеха червено вино, което Сам бе скрила за Роуан.

— Пак ли червено? — подразни я леко той.

— Млъкни и не ме дразни, когато се мъча да разсъждавам логично — отвърна му Сам и напълни чашата му с вино.

Роуан я пресуши на екс. Да, Сам наистина се тревожеше за Марни. Той също се тревожеше, но ако нещо се беше случило на Марни, то нямаше да повлияе на неговия живот така, както би повлияло на нейния. Единствените хора, които се притесняваха за нея, бяха Сам и може би брат й.

Ако той не беше в основата на загадката.

— Сигурен съм, че с всеки изминал ден полицията ще открива нови и нови неща за Марни — каза Роуан. — Трябва да вярваш на методите им.

Това обаче не успокои Сам.

Тя нервно пресуши чашата с вино, все едно бе текила. Изглежда, че тази вечер не я хващаше.

— Всички са убедени, че е отишла да се повесели някъде за уикенда.

Роуан завъртя своята чаша.

— Сам, полицията е поела случая.

— Но може би полицията не може да предвиди всички възможности. Може би някой е дошъл с лодка, отвлякъл я е заедно с колата и чантичката й и после…

Роуан сложи ръка върху нейната. Сам погледна към нея. За момент той си помисли, че ще бутне ръката му. „Не можеш да се побъркваш заради това.“

Сам продължаваше да гледа ръката му. Искаше му се да я стисне по-силно, но не посмя. Чувстваше как тялото й пулсира, долавяше топлината му. Докосването на ръката й му донесе спомена за нещо, което вече беше вкусвал. Изпита непреодолимо желание да я прегърне и да я стопли, да я защити. Искаше му се да върне миналото, да лежи до нея, да бъде с нея. Нейното ухание, кожата й, нещата, които правеше, начинът, по който се движеше — всичко това го подлудяваше. Сякаш всичко това се бе случило вчера — докосването на бузата й, палецът му върху устните й, нощните сенки върху слетите им тела.

И чистото удовлетворение от секса.

Само ако…

Господи, той все още я обичаше.

— Аз, ъъъ… вечерята… — смотолеви Сам.

Освободи ръката си изпод неговата и се запъти да нарежда чинии на масата. После извика Лейси и Тейър да си сервират.

Поне не го бе забравила.

— Ти ще ядеш ли? — попита Роуан.

— Ядох с Аделия.

За щастие разговорът потече в друга посока. Марни бе за малко забравена. Лейси беше на седмото небе заради пътуването си до Ню Йорк. Тейър разказа някои неща за картините си. След това заговориха за Роуан. Питаха го кога пак ще изнесе концерт.

— Отказах се — каза той, изненадан от поведението на Сам. Тя усилено го наблюдаваше.

— Не можеш просто ей така да се откажеш! — разпали се Лейси. Беше пленително момиче, изпълнено с ентусиазъм и любов към живота. — Артистите, с каквото и да се занимават те, не се отказват просто така! Трябва да се жертваш в името на изкуството, сигурно знаеш това! Мама казва, че домът ти е пълен с музикални инструменти.

— Е, пиша някои неща. Просто не искам да се връщам във водовъртежа, към който се е насочил брат ти. Нали знаеш, вече съм стар кокал.

— Но групата ти бе страхотна. Страхотна. „Блекхокс!“ — намеси се развълнувано Тейър.

— „Група“. Бяхме група някога. Вече ни няма.

— Барабанистът ти умря — отбеляза Лейси. — Сигурно има и други добри барабанисти, които се навъртат наоколо. Сам, ти нали свиреше на барабани? И то много добре. Брат ми казваше, че си му най-готината роднина.

Сам замръзна на място. И отговори каквото й хрумна в първия момент.

— Е, и аз се отказах. Никога не съм се считала за голям музикант. Харесва ми това, което правя в момента… Майчице, вижте колко е часът. Става късно. Аделия, никакви съдове, чу ли? Аз ще ги измия утре. Лейси, ти ще ходиш на училище утре, нали?

— Да, трябва — каза Лейси с такова съжаление, сякаш подканяше Тейър да я спаси. — Благодаря за пастата, Сам. Тейър, много се радвам, че се запознахме.

— Аз също, Лейси.

— Роуан… благодаря! — целуна го Лейси по бузата.

— Лейси! Ами шията ти? — попита Сам.

— Тя е… — поизпъна шия момичето — тя вече е добре.

Тръгнаха към вратата. Аделия се опитваше да се добере до мръсните съдове, но Сам я спря.

— Никаква работа повече. Върви си. Ако мога да ти помогна с нещо, или на твоя съпруг, каквото и да е, само се обади.

— Грасиас, мучас грасиас! — каза Аделия на испански. — Все пак нека измия тези чинии…

— Не! Музикантът, за когото работиш, сеща ли се понякога да измие някоя и друга чиния?

Роуан се усмихна и реши да не отговаря на удара с удар. Слабото място на Сам бяха барабаните. Но ако се бе отказала доброволно, защо тогава се обиждаше?

— Горката Аделия! Връщай се бързо в онази проклета къща отсреща, където е проклетият ти господар — каза Роуан.

Аделия се засмя. Бузите й бяха порозовели от виното. Личеше, че бе прекарала добре в тяхната компания.

Тейър вече изпращаше Лейси до колата.

— Само си вземам нещата и се прибирам да спя — съобщи Аделия.

— Заповядай пак, когато пожелаеш — извика след нея Сам.

— Си. Може да дойда в салона, да ме направиш фино маце, а?

— Можем да опитаме, ако искаш.

Лейси вече обръщаше колата. Тейър махна за довиждане и се запъти към дома на сестра си.

— Връщам се след минутка — каза Роуан, решен да проследи Тейър до лодката му.

— Добре… аз ще се прибирам и ще заключа — бързо отвърна Сам. — Благодаря ти за претърсването на храстите. Лека нощ…

— Не. Заключи се, но ме чакай — уверено каза Роуан.

Не дочака отговора на Сам и тръгна след Тейър. Движеше се бавно и тихо. Тейър вървеше по края на двора. На кея той отвърза малката моторна лодка, моторът изрева и той изчезна в нощта.

Роуан остана на кея. Тази част на кея, която бе в собствеността на Марни, беше по-широка. Можеха да се поберат две лодки и дори да останат незабелязани.

Но ако излезеха в открито море…

През по-голямата част от времето, дори през нощта, в залива се виждаха лодки. В слънчево време бе пълно. В петък вечерта…

Да, дори и в петък вечерта можеха спокойно да се доближат и никой да не ги забележи.

Хубаво. Една лодка може да се приближи и да се отдалечи след това. Чудесно. Какво означава това? Отвлечена ли бе Марни от къщи? Или е имала среща с някого, който я е отвлякъл? Ако е така, защо тогава и колата, и чантичката й липсваха? И…

Тялото й.

 

 

Аделия влезе вкъщи, като си тананикаше. Бе прекарала чудесна вечер. Някога мечтаеше да има собствен дом, много деца и съпруг, за когото да се грижи. Но скоро след като се омъжи за Джулио, той беше арестуван за обществено неподчинение. През 1981 година й се отвори възможност да избяга с една лодка. Той бе настоял тя да замине. Бе й обещал да я последва и да бъде с нея по-късно.

Но сега не знаеше точно на кое място в Куба е мъжът й. Хората от Америка, които се опитаха да й помогнат, не знаеха почти нищо. А тя бе още млада, нямаше четиридесет. Можеше да излиза с други мъже, ако иска. Но тя никога не го бе правила. Беше обичала веднъж и не искаше да забравя Джулио.

Мина през кухнята и си взе старата кожена чанта. Купи я на благотворителен базар в една църква. Америка. Аделия обичаше тази страна.

Пудрата бе в дамската чанта. Взе я и си напудри носа. Май бе понапълняла. Може би ще отиде в салона на госпожица Сам. Надяваше се някой ден Джулио да си дойде у дома.

Изведнъж, като гръм от ясно небе, почувства как я облива гореща вълна. Каква беше тази сянка в огледалцето? За момент се появи и…

Аделия инстинктивно се обърна.

Нищо.

Къщата изглеждаше празна. Тиха. Мъртва. Мъртвешки тиха.

И все пак…

Изплаши се. Устата й пресъхна. Китките й се изпотиха.

Трябваше да излезе час по-скоро оттук. Умът й заработи. Дори и тук, на този малък полуостров, трябваше да заключват вратите. Но господин Роуан бе излязъл за минутка да види кой е вън. Сигурно е забравил да заключи.

Обзе я паника. Не искаше да знае дали има някой в къщата, или е празна. Затвори капачето на кутийката с пудра, пъхна я в чантичката си и тръгна право към входната врата. Отключи я и излезе.

Навън не се страхуваше толкова. Сенките вече не я плашеха. Запъти се към колата си. Мина й през ум да предупреди господин Роуан, че може би има някой в къщата. После реши, че е глупаво. Почувства се като страхливка. Пъзла, както обичаха да се изразяват американците. Нямаше защо да се връща при тях. Вече им бе казала довиждане. Закрачи по-уверено към малката червена хонда.

Нощният вятър зашумя в храстите. Аделия се огледа. Видя пак същата сянка.

Почувства, че някой я наблюдава.

Просто я наблюдава…

И чака.

Диша…

И се взира в тъмнината.

— Господин Роуан? Господин Роуан? — извика тя.

Никакъв отговор.

Влезе в колата. И направи нещо, което не бе присъщо на латиноамериканките — включи на скорост, настъпи газта и отпраши.

 

 

Роуан заобиколи храстите на Марни и се запъти към къщата на Сам. Почука леко на вратата. Никой не отговори. Почука по-силно. Пак никакъв отговор.

Почака.

Нали й бе казал, че ще се върне.

Може би затова вратата бе заключена. Очевидно Сам не бе почувствала същата тръпка, която мина като ток през него на вечерята, същото желание да я докосне, да улови уханието й…

„Прибирай се“, каза си Роуан.

„Когато се почувства готова, ще дойде сама“, продължи да разсъждава той.

Изкуши се да почука още веднъж, вдигна ръка и се спря.

Обърна се, прекоси двора на Марни и стигна до входната врата на дома си.

Бе излязъл от задната врата.

А тази бе отключена. Отвори я нетърпеливо, като си помисли, че не е свойствено за Аделия да оставя отключено. Но те и двамата бяха излезли от задната врата, така че защо въобще да отключват предната?

Влезе предпазливо. Чувстваше неясна болка в стомаха. „Дали да не я претърся?“, си каза. Тръгна нагоре по стълбите. Влезе първо в своята стая. Стиковете за голф бяха на мястото си. Взе един, за да се брани в случай на нужда.

После тръгна към стаите на третия етаж. Мъчеше се да обхване с поглед всяко кътче. Всичко бе наред. Оставаше да слезе в кухнята и стаите за гости. Пак всичко бе както трябва.

Силните емоции му бяха дошли множко.

Остана да провери дали инструментите са по местата им. Няма нищо по-тихо от инструмент, който чака своя музикант да го разсвири.

И нищо толкова тихо, колкото сенките на нощта.

Всичко бе чисто.

Къщата бе празна.

Но не беше така.

Последния път, когато свири на барабани, остави палките на столчето. Някой ги беше преместил на земята.

Но откъде можеше да бъде сигурен, че ги е оставил точно там, на столчето? Знаеше, просто знаеше.

Докато си блъскаше главата, телефонът иззвъня.

 

 

Сам бе сигурна, че е Роуан, и затова вдигна. Отначало не искаше да се обажда. Не искаше да говори с него, да се остави да я прикотка…

Да се влюби пак.

Но след като звъня няколко минути, си каза, че трябва да се обади. Нямаше да е честно от нейна страна да го остави да се тревожи за нея.

На четвъртото позвъняване Сам вдигна.

— Ало?

Нищо.

Тъкмо затваряше, когато…

Чу дишане. И кротко предупреждение:

— Виждам те.

— Роуан?

— Виждам те.

— Кой се обажда?

— Не се бъркай. Чуваш ли ме? Не се бъркай.

— Да не се бъркам къде? Кой се обажда?

— Не се бъркай. Просто не се бъркай — повтори гласът. Беше сух и дрезгав. Престорен.

Шегаджия?

„Не, не може да е шегаджия“, каза си Сам.

Непознат до този момент страх прониза гърба й, сякаш ледена висулка се спусна от горе до долу.

— Виждам те — прошепна този път гласът. — Остави я на мира. Виждам те.

— Кой се обажда? За какво говориш?

— Само помни, че знам какво правиш и къде ходиш. Не се бъркай.

— Кой си ти?

— Ще те гледам.

— Върви по дяволите…

Но в слушалката се чу само сигналът.

За момент Сам се изплаши. Ледените висулки продължаваха да се забиват в гърба й и вече стигаха до крайниците й. Гърлото й се схвана, дишането се учести.

Внезапно се ядоса. Сигурно е попаднала на някакъв шегаджия или на някого, който се навърта около къщите. Някой просто се опитваше да я изплаши. Сам мразеше да се чувства стресната, мразеше хора, които си правеха такива шеги…

Цялата почервеня от яд. Почувства топлина в тялото си. И сила. Обида.

Но това не бе достатъчно да стопи ледените висулки.

Те започнаха пак да се образуват в тялото й. Като студени пръсти, които се увиваха около шията, галеха ключиците, докосваха гърба й с пипала от страх.

После телефонът отново иззвъня.