Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (24)

Двадесет и трета глава

Ейдън се притесняваше за публиката. Сам се бе обадила на всички, които познава. Денят бе красив, събитието — спонсорирано от различни радиостанции и заведения. Паркът бе пълен, още когато концертът започна с изпълнение на най-неизвестната група.

Кевин Мадиган също бе там, облечен с шорти и бейзболна шапка.

— Всъщност исках да взема Лорета с мен — каза той на Сам, — но не можах да я открия.

— Аз също й позвъних вчера. Но тя не ми се обади — отвърна Сам.

— Може би е заминала някъде за уикенда. Нали знаеш, че работи допълнително.

— Допълнително? Имаш предвид клуба?

— И друга странична работа — допълни Кевин. Докато говореше със Сам, се усмихваше доста потайно. — Не ти ли е казала?

— Не. Каква странична работа, Кевин?

— Партита. Частни партита. Ергенски партита, рождени дни…

— О, господи, Кевин…

— Аз нямам нищо общо с това, Сам. На моменти може да съм груб и отблъскващ, но… аз нямам нищо общо с избора на Лорета да печели допълнително. Кълна се. Да ти взема ли нещо? Сода, бира?

— Не — отвърна Сам и добави натъртено: — Благодаря.

— Виж. Лий Чапмън, точно зад нас е. Ти ли му се обади да дойде? — попита Кевин.

Сам не можеше да повярва, че й задава такъв въпрос. Надяваше се, че Роуан не го е видял.

— Знаеш ли — каза Кевин. — Може аз да съм му споменал. Нали каза, че ти трябват всички, които познавам.

— Мисля, че използвах думата „хора“ — измърмори Сам.

В същия момент Чапмън се приближи.

— Здравейте!

Сам сдържано кимна.

— Говори ли със секретарката на Марни, Лорета? — попита Кевин.

— Не и през последните няколко дни. Тя работи в петък вечерта, знам това — каза Чапмън.

— Извинете ме, ще отида да помогна на момчетата — каза Кевин и се отдалечи.

Сам погледна към Лий Чапмън. Къде бе Роуан, питаше се.

— Не ме харесваш, нали? — попита той.

— Не — каза смело Сам.

Чапмън се засмя.

— Много си искрена. Може би имаш причина. Но пак ще ти кажа, нямам нищо общо с убийствата. Аз обичам жените. Е, с Марни Нюкясъл е различно. Имам нужда от нея.

Сам се вторачи в него и почувства, че този път е честен. Не го харесваше. Никога нямаше да го хареса. Но му повярва.

— Откъде знаеш, че Лорета е работила в петък вечерта? — попита Сам.

Чапмън я изгледа проучващо. Все още се усмихваше.

— Защото имам дял в стрийп клуба. Тя ми каза, че работи допълнително.

— А, да, може би продължава и през уикендите…

— Не.

— Откъде знаеш?

— Виж какво, скъпа, тъй като тя е стриптийзьорка, понякога пуска на клиенти. Ако й харесат. Проституира, нали разбираш. Не ме мисли за гадняр. Не съм сводник. Нямам нищо общо със сводниците. Притежавам съвсем легален клуб. И не съм убиец, госпожице Милър, просто съм капиталист. Чух, че в петък вечерта Лорета ще участва в някакво парти.

— Ами кой урежда извънработните „неща“?

— Не знаеш ли? — попита той.

— Не!

Чапмън сви рамене.

— Не мога да кажа.

— Полицията ще те накара да кажеш!

Той се усмихна.

— Тогава ме арестувай, госпожице Милър. Жалко, че нямате никакъв капиталистически нюх — можехме да ви осигурим място в управлението на клуба. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.

Сам го гледаше как си отива. Щеше да съобщи всичко на Теди. Още същата вечер. След концерта. Трябваше да каже и на Роуан. Но не сега, не днес. И без това бе напрегнат. Днешният ден трябваше да мине някак.

Странична работа…

Ако някой уреждаше странична работа, вероятно всички момичета, които бяха изчезнали, са я вършели.

Чапмън не можа да й каже всичко. Тя почувства студени тръпки, когато Фил я докосна по рамото. Направи усилие да се усмихне.

Фил, както и повечето от подчинените му, носеше потник, който откриваше татуировката му. Пиеше бира.

Роуан стоеше до Сам и това й даде сигурност.

Джо също бе успял да дойде. Дори господин Дали се мярна в тълпата. Теди бе довел още няколко ченгета, част от които наблюдаваха Роуан със сериозно изражение.

Сам бе уплашена. Сутринта Роуан й бе казал, че Теди го е предупредил. Този, който й се обаждаше, наистина бил убиецът.

Убиецът се обаждаше от телефона на Марни.

А телефонът бил заровен в градината на Роуан.

Роуан стисна ръката й и се огледа. Пролетният ден бе красив. От самия парк се виждаше лазурносиньото море. Небето бе кристалночисто, водата отразяваше слънчевите лъчи. Лодките сякаш танцуваха в такт с музиката.

— Олдридж се опитва да убеди сержанта, че трябва да бъда арестуван. Може би изчакват сгоден момент.

— Да си тръгваме… — предложи Сам.

— Не можем. Но ако ме приберат, искам да стоиш при Лора, докато се уреди гаранцията. Разбираш ли?

— Да, но…

— Здрасти!

Хари Лаката с Грегори и Ан бяха дошли на концерта и сега им махаха с ръце. Изведнъж Грегори се отдели от тях. Дойде при Роуан и го прегърна. После прегърна и Сам. Тя го погали по главата. Обичаше го.

— Слава богу, че успяхме! — каза Хари. — Той може ли да остане с вас?

— Грегори обича музиката, но ние с Хари сме малко скарани с нея…

— Ще ни бъде приятно заедно — увери ги Сам. — Роуан също ще свири…

— И Сам също.

— Сам! — възкликна Ан.

— Не, днес няма да свиря. Може би някой друг път — отвърна Сам и погледна към Роуан. — Ей, мисля, че Ейдън те вика за нещо.

Роуан прикри с ръка очите си от слънцето и погледна към естрадата.

— Да, права си. Сега вие…

— Грегори и аз сме готови да тръгваме — каза Сам. Но Роуан сякаш не я чуваше. — Какво има? — прошепна тя.

— Тейър. Тейър Нюкясъл. Знаех си, че ще дойде. Винаги идва на концертите на Ейдън. Трябва да се видя с Теди. Не, може би с друг полицай.

— Защо не с Теди?

Да не би да си мислеше, че Теди е виновен за нещо?

— Аз… аз не го виждам — отвърна Роуан.

Дали казваше истината, запита се Сам.

После стисна зъби. Тейър бе спокоен. Сигурно не се страхуваше да се покаже пред ченгетата, което означаваше, че не се чувства виновен за нещо.

— Побързай — смъмри го Сам. — Не можеш да разочароваш групата.

— Отстрани на естрадата има ченге — отбеляза Роуан. — Ще говоря с него, а вие вървете след мен!

— Добре — прошепна Сам. — Тук има много хора. В безопасност съм.

— Ако се изгубим, нека се чакаме в кафенето, става ли? — попита Ан Лаката.

— Идеално — съгласи се Сам. Хвана Грегори за ръка и се запромъква напред през тълпата.

Сам намери местенце. Застана точно зад един млад мъж в потник. Целият му гръб бе в татуировки: гола жена, която беше изобразена с разтворени крака. При всяко негово мръдване краката се разтваряха още повече.

— Грегори, това не е подходящо място за теб — измърмори Сам и отново си запробива път. Спря и се огледа.

Полицаите бяха вече при Тейър Нюкясъл. Говореха с него, а той се съпротивляваше. Един офицер го хвана за ръката.

Тейър разтърси глава и огледа тълпата, сякаш търсеше помощ. Видя Сам. Изглеждаше напълно сам, напълно победен… За момент дори й се стори, че иска да избяга.

Тя се почувства ужасно, като че ли участваше в наказание на дете. Дали бе убил Хлоуи Лоуенщайн, дали я бе хвърлил в блатото при онези ужасни хищници…

Рисунката! Как би могла да я забрави!?

И все пак нещо не бе както трябва.

Видя как посърна, докато полицаите му слагаха белезници. Чувстваше, че не е виновен, но не знаеше защо.

Но ако той не бе убиецът, кой тогава беше?

Роуан наблюдаваше как полицаите отвеждат Тейър Нюкясъл. Пробва звука на китарата си. Почувства облекчение. Картината на Тейър го бе изплашила, още повече че на нея бе нарисувана Хлоуи.

Но облекчението му не бе пълно. Тревожеше го мобифонът на Марни.

Много хора биха взели мобифона от Марни, включително и Тейър.

Много хора биха могли да се обадят по него.

Да, много биха го взели, но…

Колко от тях биха го заровили в градината му?

Колко хора! Наистина става опасно…

Не, тълпата ще помогне да не се види нищо. И да не се чуе. Звукът е много силен! Първата група вече свърши. Сега е ред на групата на Ейдън. Водещият съобщава, че Роуан Дилън от Блекхоукс ще свири, и тълпата подивява.

Да, опасно! И освежаващо. Вълнуващо. Предизвикателство, което не бе усещал до този момент. Музиката бе чудесна. Толкова гръмка…

И толкова хора…

Той се усмихва.

Скрий се, скрий се някъде! Не се набивай на очи!

Ето я. С момченцето! По дяволите това идиотче! Нали го бе видяло. Знаеше какво е направил, но нали е идиотче…

Сам. В дънки, прилепнали по краката. Косата й — разпусната и красива. Каква жена! Формите й се очертават още по-добре от плетения пуловер.

Искаше ли да живее? Трябва да разбере. Трябва да я подмами…

Музиката става още по-силна. Тълпата реве. Шумът е заглушаващ…

Толкова хора, но той вижда само Сам…

И детето.

Детето го поглежда изведнъж. И започва да пищи.

Той замръзва и кляка, за да се скрие. Тръгва напред. Сега! Сега е моментът! Детето бута ръката му…

Детето изпада в паника и се откъсва от Сам…

Започва да тича.

Сам се вцепенява за момент. Изумена! После тръгва да тича след детето.

Сърцето му ще се пръсне, но той все пак има сили да се засмее. Да, тичат във вярната посока. Към лодките. Извън парка. Той е приготвил всичко. Проверява дали кърпичката с хлороформ е в джоба му.

„Тичай след тях“, си казва. Сега или никога! Започва да тича, да тича, да тича…

 

 

Роуан прехвърли отново всички събития в съзнанието си. Последният петък. Бет дойде, после се скараха и след това я намери във водата. Замисли се за това, че може би Сам вече не му вярва, защото смята, че е нападнал Бет. Но той не го бе направил, той обичаше Сам, защитаваше я, пазеше я…

О, господи! Видя Грегори да се откъсва от Сам и да тича през тълпата.

Убиецът…

Убиецът тръгва след Сам, говори с нея, опитва се да й помогне…

Не, Сам!

Но тя се усмихва и приема помощта му.

Роуан скача от сцената. Трябва да я настигне.

 

 

— Грегори!

Никога не го бе виждала толкова изплашен. Той чу гласа й и се обърна. Но продължи да тича.

— Сам!

Тя се обърна. „Слава на бога, помощта дойде“, помисли си тя.

— Грегори е много изплашен и бяга напред. Не знам какво се случи.

Отдавна бе престанала да се извинява на хората около нея. Блъскаше се с ръце и крака, за да настигне Грегори. Но той все й се изплъзваше.

Втурна се към пътя.

Уплаши се да не го блъсне кола. Но пътят бе затворен заради шоуто, така че нямаше коли.

Приятелят й тичаше след нея, но падна. Тя го остави и продължи след Грегори. Момчето бе твърде бързо.

„Той може да плува“, си спомни Сам. Грегори се насочи към кея. И когато стигна там, спря.

Слава на бога. Сам помисли, че ще получи удар. Едва си поемаше дъх. Наведе се с ръце на коленете си. Вдиша дълбоко въздух и погледна към Грегори.

Детето сочеше нещо.

И пак се разпищя.

Сам се извърна в посоката, в която сочеше.

— Здрасти! — каза тя. — Мисля, че го хванахме. Не знам защо се изплаши толкова. — Мъжът идваше към нея. А Грегори продължаваше да крещи все по-силно и по-силно…

Никой не го чуваше.

При такава голяма тълпа…

— Сам, изцапала си си с кал лицето.

— Какво?

— Искаш ли кърпичка? — Извади от джоба си.

— Не!

Но той държеше вече кърпичката и Сам се досети по мириса…

— Не!

Побягна. След себе си чуваше стъпките му. Името си също… Роуан, господи… Роуан ли тичаше след нея?

— Дявол да те вземе, Сам! — каза той, като я настигна. — Не искам да те нараня. Успокой се.

Сам се опита да го спре.

— Чакай, какво пра… — започна тя.

Изведнъж той се наведе и взе едно гребло.

Тя започна да крещи.

Греблото се стовари върху главата й.

Повече не чу писъците на Грегори…

 

 

Точно по средата на парчето Роуан остави китарата.

Ейдън се обърна намръщен. Роуан скочи от естрадата.

— Ей! Дилън, спри! — извика едно от ченгетата, които охраняваха сцената.

Но той не можеше да спре. Не трябваше да спира. Дори нямаше време да говори с ченгетата. Бяха задържали Тейър, а той бе невинен. Изглежда, мислеха него за виновен.

Насочи се към парка. Огледа се отчаяно, но не видя Сам. После на кея зърна Грегори. Пищеше и сочеше нещо. Сам.

Продължи да тича.

— Ей, Дилън, почакай човече, няма да ходиш никъде…

— Трябва. Елате с мен. Дайте ми една минута само…

— Не, човече. Чакай, не бягай… — Едно ченге го дърпаше назад. Роуан се извърна и го погледна. — Проклет рокаджия, може да си известен, но…

Роуан нямаше време да го слуша.

— Съжалявам — каза и му нанесе едно кроше. Офицерът падна на земята.

Роуан побягна към кея.

— Сам! — извика. Тя залиташе, сякаш бе пияна…

Пияна.

Дрогирана.

Но не достатъчно! Успяла е да се отърве, помисли Роуан.

Тогава видя мъжа. Висок и мургав. В ръката му имаше гребло. Замахна…

— Сам! — отново извика Роуан.

Тя падна на земята.

— Проклето копеле, ще те убия! — извика Роуан и се затича към кея.

Мъжът стана и взе Сам на ръце. Не бе чул и видял Роуан заради силната музика и писъците на Грегори. Качи се в малката моторна лодка с жената.

Грегори продължаваше да пищи и да сочи натам. Роуан се втурна още по-бързо.

Но мъжът се скри в кабината.

Роуан го позна. Господи, той беше!

Извади пистолет и го насочи към Грегори.

— Идиот такъв!

— Не! — изкрещя Роуан. — Почти стигна до кея. — Бягай, Грегори, бягай!

Но момчето стоеше на едно място и гледаше. Господи, не! Роуан стигна до него. Стигна и до убиеца. Скочи върху него и го повали. Пистолетът падна встрани. Писъците на Грегори станаха по-тихи.

Но на Роуан започна да му причернява.

Осъзна, че е прострелян.

 

 

Наоколо бе тъмно като в рог. Всъщност Сам не знаеше дали е тъмно, защото не бе отворила очи, или защото тъмнината бе толкова черна.

Опита да помръдне, но изпита пареща болка в главата си.

Тъмнината бе пълна, но Сам не бе сляпа. Видя около себе си тъмносиви силуети на предмети. Това бе добър знак. Не бе изпаднала в шок или нещо подобно. Нито бе в ада.

Не, не беше мъртва.

Още не.

Затвори очи и опита да вдиша дълбоко, за да не припадне от болката. Стисна зъби и се концентрира върху спазмите в стомаха си.

Изведнъж си спомни какво се бе случило.

В сърцето й отново се загнезди същият страх въпреки радостта, че е още жива. Разбира се, че бе жива.

Отвори внимателно очи. Да, бе тъмно. Като в гробница.

„Лошо сравнение“, помисли.

Продължи да държи очите си отворени, огледа се. Опита се да раздвижи крайниците си. Изпита огромно облекчение, че можа да го направи. Значи не бяха счупени.

„Къде се намирам“, запита се.

„Където убиецът ме е довел, естествено!“

Да, това е така. Но къде? Какво бе това място? Трябваше да си спомни, да събере мислите си. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше да седи просто така на пода и да се вайка.

Преглътна с усилие. Гърлото й бе съвсем сухо. Започна да й се гади и тя разбра — лекарството, което бе използвал…

Изчака да премине замайването. Трябваше да узнае истината, трябваше да открие Марни.

„Не мисли сега за това, каза си. Разбери първо къде си и как можеш да избягаш.“

Лежеше по корем. Внимателно се обърна. Всяко мускулче я болеше. Не можеше да разбере защо.

Къде, по дяволите, се намираше? Миризмата около нея бе странна. Миришеше на влага, на кал, на изгнили дървета…

Миришеше на смърт.

Пак я обзе страх. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Опита да преодолее страха и да предприеме нещо. Трябваше да избяга. Защото знаеше, че ако не го направи…

Започна да се движи, като се проклинаше наум. Нали убиецът я бе предупредил да не се бърка. Не се бъркай.

Нямаше ли кой да дойде, нямаше ли кой да й помогне? О, да, Роуан със сигурност щеше да дойде.

Ако вече не е мъртъв…

Чу го да я вика.

После чу изстрел!

О, господи, значи той се опита да я спаси! Да я предупреди!

Тя трябваше да живее, трябваше да оцелее. Нямаше да позволи на убиеца да вземе още жертви.

Грегори бе видял всичко. Знаеше всичко. Бе видял лицето на убиеца. Но не можеше да й помогне.

Глезените и китките й бяха вързани. Захапа въжето и устните й се напукаха от усилието да го скъса. Започна отчаяна борба, като си спомни, че Господ помага на тези, които си помагат сами.

Но възлите бяха стегнати. Не се поддадоха, по дяволите!… Не можаха. Сълзи напълниха очите й.

Не!

„Търпение, каза си Сам. Само търпение.“

Колко ли време й оставаше да живее?

„Моля те, Господи, моля те, започна да повтаря. Толкова силно искаше да живее. Никога повече няма да се сърдя за дреболии, моля те…“

Възелът се разхлаби малко.

Бавно… съвсем бавно в началото…

И после…

Грубата тъкан се заби в нежната й устна и я проряза. Гърлото й изсъхна още повече. Езикът й бе подут като балон.

Изведнъж възлите се развързаха и въжето, което стягаше китките й, падна на земята. Сам опита да освободи и глезените си. Ноктите й се чупеха, върховете на пръстите й се разраниха и от тях потече кръв.

Но успя да ги развърже. Опита да се изправи. По челото й избиха студени капчици пот. Успя да застане на колене. Започна да пълзи.

Подът бе дървен.

Стар дървен под, покрит с кал и мръсотия. Сякаш години наред листата бяха изгнивали тук.

Движеше се бавно. Опита да не изпада в паника.

Наоколо бе тихо. Това означаваше, че убиеца го няма и може да разбере къде се намира. И да избяга.

Господи, трябваше да открие Марни.

Запълзя и се блъсна в една стена. Опипа я с ръце и после…

Докосна нечие тяло.

В гърлото й се надигна вик. Но се пребори със страха и не извика.

Не само че откри истината за Марни. Тя току-що откри тялото на Марни.

Марни? Жива, мъртва, студена?

— Марни!

Не помръдна.

Отначало ужасът й беше толкова голям, че не чу шума. Но после го чу… Някой се задаваше в тъмнината.

Стъпки.

Убиецът се връщаше.

И този път идваше за нея…

 

 

Роуан смътно почувства…

Лъчите на слънцето. Лъчите на залязващото слънце. Но…

Това означаваше, че е жив.

Къде?

Сам! Къде бе Сам? „Мисли!“, заповяда на съзнанието си.

Спомни си лодката. Изстрелът, който всъщност бе предназначен за Грегори. И това, че изпусна Сам. Не, той все още дишаше и щеше да я намери. Но къде бе тя? Какво се случи с нея? След изстрела изгуби съзнание. После…

Роуан се намръщи. Болеше го. Това бе добър знак. Доказателство, че е жив.

Да, лодката! Спомни си мотора.

После си спомни, че някой го влачеше. Отгоре му бе хвърлено одеяло. После спряха. Лодката бе извадена на сушата. Убиецът му говореше нещо, гледаше го, но той така и не успя да отвори очи.

— Мъртъв ли си вече? Скоро ще си. Ще кървиш като заклано прасе. Това е хубаво, защото не мога да държа толкова много жертви. Така че ще взема само една и ще я оставя там с теб, да ви разкъсат заедно… Ще бъде чудесно представление.

Убиецът беше силен. Роуан го разбра, докато бе в ръцете му. Разбра дори как работи. Издебваше жертвите си в залива, вкарваше ги в лодката и ги водеше тук, на Евърглейдс.

Точно както сега.

Роуан отвори очи. Болеше го. Затвори ги. Пак опита да ги отвори и видя лъчите на слънцето. Хвърляха мека светлина. Да, слънцето залязваше. Вероятно бе късен следобед. Гъстата растителност правеше залезът да изглежда зелен.

Мирисът наоколо му бе познат. Знаеше, че се намира край блатото. Чу звук от челюсти. Огромни челюсти…

Алигатори.

Обърна глава. Поне пет се приличаха на последните слънчеви лъчи. Той лежеше на земята. В калта. От раната му течеше кръв.

„Алигаторите ме наблюдават, помисли си.

Дали няма да ме нападнат изневиделица?

Къде, по дяволите, е Сам!“

Присви очи. Дявол да го вземе, ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Нямаше да успее да я открие без помощ…

И тогава я видя. Сред зеленината…

Не много далече от него. Стара, запустяла колиба, вероятно убежище на рибари и ловци на алигатори. Една от онези, за които му бе казвал Теди. Тази обаче бе толкова добре замаскирана, че почти не се виждаше. Никой не знаеше за нея.

Никой, освен убиеца.

Когато идваха да ловят риба, са били толкова близо до нея!

Ето я…

Дървена, боядисана в зелено.

Дали щеше да успее да стигне до колибата, преди алигаторите да го нападнат? Къде, по дяволите, бе убиецът! Къде беше Сам?

Сам…

О, господи! Тя беше вътре.

Роуан направи нечовешко усилие да се изправи.