Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съспенс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tall, Dark and Deadly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
sleepy (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Висок, тъмен и опасен

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Мария Пенева, Снажана Калинска

ISBN: 954-459-751-4

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Определено нещо не бе както трябва.

Роуан се запъти към предния двор, за да вземе вестника. Там стоеше едно момче. Изглеждаше на не повече от осем-десет години, с невероятно красиво лице и тъмна коса. Бе пред дома на Марни: клатеше се напред-назад и не откъсваше очи от къщата. Роуан забрави, че е дошъл за вестника, отпи от кафето и любопитно се вгледа в хлапето. Погледът му бе празен. То просто стоеше там и гледаше в една точка.

— Ей, добре ли си? — извика Роуан.

Детето изобщо не му обърна внимание. Продължи да седи на едно място и да се поклаща.

— Добре ли си? — отново извика той.

После още веднъж, но напразно.

Дали Марни не се бе прибрала? Роуан се съмняваше. Като не сваляше очи от детето, той се приближи до входната врата и почука.

— Марни! Ей, Марни, тук ли си?

Знаеше, че тя няма да отговори, ако е вътре.

Но какво привличаше детето към къщата?

Кое бе то? Сам не бе омъжена, но може би бе неин гост. Освен ако не бе дошло от някоя друга къща по крайбрежието. Но дете да дойде от толкова далече…

Възможно е, помисли си Роуан, ако е нормално десетгодишно момче. Но това не бе в ред. Сърцето му подскочи за миг. Брат му Еван имаше физически недостатък, но въпреки това Роуан усети, че чувства състрадание към това същество. То изглеждаше толкова изгубено, толкова отхвърлено и самотно.

Погледът му продължаваше да фиксира къщата.

Роуан се приближи до него.

— Ей, здравей!

Момчето не го погледна. Не помръдваше очи от дома на Марни. Сякаш виждаше нещо, което не бе там, сякаш знаеше нещо…

— Ей!

Роуан се изправи до него. Момчето все още мълчеше. Роуан размаха ръка пред лицето му. Дори и това не помогна.

В този момент входната врата в дома на Роуан се отвори рязко под напора на океанския вятър. От стереото се разнесоха звуци на китара и барабани. Момчето най-после се обърна.

И тръгна натам.

— Музика. Значи обичаш музика. Добре, пиша ти плюс в моя дневник, синко. Хайде, вкъщи се слуша непрекъснато музика. Ще се обадим на Сам и ще й кажем, че си при мен. Който и да си ти.

 

 

Сам въздъхна с досада и затвори телефона. Офицер Олдридж бе приел молбата й за издирване на Марни. Но, изглежда, се бе раздразнил от нейното обаждане. Каза й, че не може да предприеме издирване, преди да са изминали четиридесет и осем часа от изчезването на жената. Трябвало да се обади на следващата сутрин.

Това не бе никак добре. Направи усилие да попита дали поне детектив Тед Хенли не е на смяна.

За щастие беше. Каза й да не се притеснява, щял да поеме нещата в свои ръце и да се увери, че молбата й е официално приета. Тя му благодари, затвори телефона, ритна крака на масата и въздъхна, все още сърдита на Олдридж.

— Грегори, толкова е потискащо!

Младият й приятел трябваше да остане с нея, защото майка му бе в болница за спешна операция от апендицит. Телефонът звънна чак в единадесет — достатъчно късно, но тъй като не мигна до малките часове, го прие като грубо събуждане. Грегори се появи петнадесет минути по-късно. Нямаше нищо против неговото присъствие. Като не се считаше мълчанието му, бе добра компания. Чувстваше се като бомба, готова всеки момент да избухне. Марни я нямаше, никой не го бе грижа за това, а Роуан живееше в съседство и ходеше по клубовете с Лора. Идеше й да хвърля каквото й попадне пред очите.

— Грегори? — Остави телефона и се огледа. Нямаше го пред телевизора. Сърцето й заседна в гърлото. — Грегори?

В пристъп на панически страх, Сам прекоси къщата. Входната врата бе отворена. Това я накара да застине от ужас. Водата!

Той може да плува, той може да плува, припомняше на себе си тя. Водата бе едно от любимите места за терапия на Грегори. Понякога дори бе трудно да го измъкнеш от нея. Притежаваше невероятна физическа сила за възрастта си.

Но по крайбрежието беше опасно. Там водата изглеждаше безкрайна и можеше лесно да се удави…

Сам се върна и се запъти към басейна. Едва си поемаше дъх. И там го нямаше. Приближи се до ръба и се наведе, като с ужас си мислеше, че всеки момент ще види безжизненото му тяло да плува на повърхността. Във водата нямаше нищо. Втурна се към предния двор.

— Грегори!

Извика пак, внезапно осъзнала какво се случва. Първо Марни, сега и Грегори… изчезнали…

Погледна отново къщата на Марни. Пред очите й се въртеше епизод от „Зоната на здрача“, в който се разказваше за едно дете, паднало под леглото си и оттам отвлечено в петото измерение. Родителите чуваха писъците му, но не можеха да го видят, не можеха да го намерят; то бе живо погребано.

— Ей!

Сам се обърна рязко. Подвикването не дойде от къщата на Марни, а от тази до нея.

Роуан я наблюдаваше от входната врата. Бе облечен пак с шорти, косата му бе разрошена, а в ръката си държеше чаша кафе.

— Момчето е при мен.

— Какво? — попита недоумяващо Сам.

— Момчето… нали търсиш момчето? Дойде тук.

Сам влезе вътре и разярено започна:

— Как смееш? Какво, по дяволите, те е прихванало, да отвличаш аутистични деца…

— Ха! — възрази Роуан в отговор. — Твоето аутистично дете се разхождаше само. Ти къде беше? Предполагам, че е поверено на твоите грижи.

Сам не успя да отговори веднага.

— Бях на телефона. Говорих с полицията — оправда се тя.

Роуан повдигна изпитателно вежди.

— Е и? Нещо ново?

Сам поклати глава:

— Не. Офицерът, с когото говорих, каза, че не може да обяви издирване, преди да са изминали четиридесет и осем часа.

Роуан не каза нищо. Сам се върна на предишната тема.

— Съжалявам, че те безпокоя. Сигурно се е измъкнал сам. Никога не го прави. Наистина. Трябва да се опиташ да разбереш това дете. Когато гледа филмчета, не помръдва от мястото си. Искам да кажа, досега не го е правил. До…

— До днес — помогна Роуан. Той просто стоеше на входа и я наблюдаваше. Сам се почувства слаба. Мразеше това чувство. „Той току-що се е събудил, помисли си, взел е душ, намъкнал е шортите си и се е сресал.“ Изглеждаше спокоен и отпочинал. И пиеше кафе. А тя бе небрежно облечена в стара, плетена на ръка, блузка, която се връзваше само на шията. Бе удобна за летните жеги. Нямаше и следа от грим. Въобще не изглеждаше така, както би й се искало при среща с Роуан Дилън.

— Ти не можеш да разбереш това дете — каза на инат Сам. Сви ръце в юмруци. — Е, добре. Извинявам се. Той е поверен на мен. Ще го заведа вкъщи…

Роуан вдигна рамене.

— Добре, ела и го вземи.

Тя се вторачи в него. Той се отмести от вратата и се ухили.

— „Ела в къщата ми“, казал паякът на мухата! — реши да я подразни Роуан. После попита сериозно: — Страх ли те е от мен, Сам?

— Не. Разбира се, че не — бързо отвърна тя. Но после добави: — Да, може би. Съвсем малко време прекарах с теб и името ми остана опетнено, при това пред целия свят.

— Съжалявам. Опитах се да те предпазя.

— Така ли? — промърмори Сам. Съжали, че е задала този въпрос. Не искаше да чуе отговора. — И как го направи? Като ме изрита като мокро коте!

— Съвсем не бе така, Сам, по дяволите. Аз…

— Виж, моля те, прости ми. Не трябваше да говоря. Няма значение, това вече е минало. Сега ще взема Грегори и ще се прибирам.

— Остани поне за едно кафе — предложи Роуан.

— Не, благодаря.

— Защо не? Нали сме съседи!

— Да, но нали веднъж ми каза, че мога да не поздравявам съседа си, ако не искам.

— Но Грегори се забавлява. Хайде, остани за едно кафе.

— Виж, аз…

— Опитай — подразни я отново Роуан. — От какво се боиш? Че няма да устоиш на сексапила ми и ще трябва да продължим оттам, където спряхме!

— Не!

— Добре — каза той и се ухили. — В къщата има дете.

— Невъзможен си. Груб и високомерен…

— В такъв случай няма да ти е трудно да ми устоиш и да изпиеш чаша кафе с мен.

Сам въздъхна шумно и влезе в преддверието.

Къщата изглеждаше добре. Стените бяха обковани с дърво. Бе по-голяма от нейната, но като качество двете бяха еднакви. Родителите й я бяха научили, че дом се прави за живеене, а не за музей. Домът на Роуан бе невероятно чист — по-чист дори от нейния — и много уютен. Не бе стояла дълго в него и вече усещаше атмосферата му.

— Сметана, захар… — започна той.

— Не! — каза Сам сухо. Не искаше да си мисли, че къщата му е уютна, че й харесва да седи в нея. Страхуваше се от него. Страхуваше се, че изглеждаше толкова естествено да бъдат заедно.

— Извинявай — каза той, без да обръща внимание на тона й. — Трябваше да си спомня как обичаше да пиеш кафето си…

— Не! Нищо не трябваше да си спомняш! — опита да си придаде спокоен вид Сам. Гласът й бе равномерен и нисък. Вътре в нея бушуваше буря. — Наистина, не искам да стоя тук, не искам да разговаряме. Искам само да взема Грегори и да се прибера. Повярвай ми, Роуан, не съм сигурна как да ти го кажа, без да съм груба. Така че ще бъда груба. Ти разби живота ми. Превърна го в ад. Не искам да те виждам повече. Иска ми се да бе купил място някъде другаде.

Роуан не помръдваше. Очите му се навлажниха. Сам ги бе виждала да се навлажняват и преди.

— Съжалявам. Не знаех, че съсипвам живота ти. Никой не ми каза, че живееш тук, преди да купя къщата. — Тонът му беше сериозен.

— Е, сигурно няма да ти бъде трудно да си намериш къща на мечтите другаде.

— Няма да стане. Харесвам си тази — усмихна се той и добави учтиво: — Може би ти ще се преместиш.

Сам скръцна със зъби:

— Ще ме заведеш ли най-накрая при Грегори?

— Добре — каза тихо Роуан. — Оттук.

Той тръгна към приземния етаж, където бе басейнът. В една голяма стая имаше барабани и йоники заедно с още куп китари, записващи устройства и едно старинно пиано. Роуан можеше да свири на всякакви инструменти, но пианото му бе любимият. На него композираше песните си. Наследено от майка му, бе донесено тук от Шотландия.

Роуан рядко допускаше някой да свири на скъпоценното му пиано, но сега Грегори седеше до него!

Пръстите на момчето се плъзгаха нежно по клавишите. Свиреше една от песните на Ейдън. Родителите му трябваше да се чувстват щастливи. Рядко дете с аутизъм притежаваше такъв невероятен слух и използваше музиката като средство за общуване. Бе толкова красив, когато свиреше. Сам знаеше моментите на отчаяние, преживели родителите му. Малкото думи, научени с мъка, момчето забравяше почти веднага. На моменти харесваше една храна, друг път не искаше да я погледне. В определени дни се държеше като нормално дете, в други — не. Но винаги обичаше музиката.

И се забавляваше — точно както се бе изразил Роуан. Сам започна да съжалява за това, че е била груба. Внезапно я загриза съвестта. Роуан се държеше толкова мило с Грегори.

— Той… Той няма да направи нищо на инструментите — обясни притеснено Сам. — Той обича музиката.

— Очевидно — прекъсна я Роуан.

Сам се стресна и се опита да обясни отначало.

— Той е аутистичен, но не е, както ги наричат…

— … гении — помогна Роуан.

— Да — прошепна Сам. Грегори не даваше вид, че е забелязал присъствието им. Изглеждаше съвсем нормален на пианото.

— Един на десет хиляди — каза той.

— Какво?

— Аутисти. Много хора си мислят, че такива деца са гении, защото психичното разстройство се изразява в повишена концентрираност. Може би всички са такива. Никой не знае още. Но статистиката сочи, че само едно от десетте хиляди такива деца е гений. Този младеж тук изглежда, че е изключението.

Сам остана изненадана, че Роуан разбира състоянието на Грегори. Почувства се толкова виновна, че й се прииска да му се извини.

— Трябва да наглеждаш инструментите си. Ако се появи буря или наводнение, това приземие ще прогизне.

Роуан кимна в знак на съгласие:

— Така казват. Ще се постарая да преместя всичко, ако чуя лоша прогноза. Благодаря.

— Няма защо.

— Той може да остане още малко — смени темата Роуан.

— Но аз отговарям за него.

— Родителите му истинските ли са, или са го осиновили?

— Осиновен е. Сега майка му е в болница. Спешно е оперирана.

— Виж, дори и да не ме харесваш, що се отнася до деца, на мен може да се разчита. Нека остане, докогато иска.

Сам дълбоко въздъхна. Трябваше да е край Грегори, но се притесняваше и за Марни.

— Искам само да подам молба за Марни.

— Още ли не се е появила?

— Не.

— Е, уикендът още не е приключил.

— Няма значение. Аз познавам Марни добре.

Погледна към Грегори и изпита желание да посвири на барабани. Пръстите й едва се сдържаха. Искаше да докосне…

И да бъде докосвана.

— Сигурен ли си, че всичко ще е наред, ако той остане още малко?

— Разбира се, всичко ще е наред.

— Няма да се бавя.

— Свърши си работата. Ние двамата ще се оправим.

— Нали ще го доведеш, когато видиш, че му е омръзнало?

— Да.

— Добре. — Сам се поколеба за момент. И двамата бяха наясно, че не искаше да е задължена с нищо на Роуан. Той успяваше да запази ледено спокойствие. — Благодаря — каза накрая, обърна се и се запъти към къщи.

Грегори дори не забеляза, че Сам си тръгва.

 

 

Тед Хенли барабанеше с пръсти по бюрото. Чувстваше напрежението с всяка фибра на тялото си. Сам бе загрижена за Марни, но, от друга страна, я познаваше много добре. По дяволите, Марни бе от типа жени, които живеят по собствени правила. Можеше да бъде навсякъде, с когото и да е.

Тед обеща, че лично ще напише доклада, макар да не беше негова работа. Той работеше в отдел „Убийства“. Преди него се занимаваше с различни видове разследване: в отдел „Изнасилвания“, в отдел „Кражби“ и след това в отдел „Липсващи хора“. Това бе най-шибаният отдел. Много често загрижени роднини се обаждаха за някой, излязъл просто на разходка. Светът се променяше. Примерно известен банкер изпушва и тръгва да кара сърф в Калифорния, въпреки че никога преди това не е карал сърф. А тийнейджърите се губеха направо на групи. Понякога бягаха умишлено. Друг път се връщаха. Или ставаха жертва на насилие и не можеха да ги открият.

На спирката бе тихо. По принцип не работеше в неделя, освен ако нещо спешно не го задържеше в отдела, но след миналата вечер, когато видя Лора в компанията на Роуан Дилън, имаше нужда да прави нещо.

А и го чакаше доста работа.

Трябваше да попълни някои неща по случая „Саймън Ридли“. Саймън бе убил законната си жена и я бе натъпкал в един контейнер. Мислеше, че няма да го открият, въпреки че отпечатъците му бяха навсякъде по контейнера. Той пък се намираше до неговия блок. Отначало не можаха да забележат отпечатъци по найлоновите торби, омотани около трупа. Но Сали знаеше една техника, която се използваше в Кралската полиция в Канада. Шефът им изпрати торбите в Канада за експертиза, и хоп! — откриха отпечатъците, които бяха достатъчни за залавянето и осъждането на Саймън Ридли.

Ридли се държеше невероятно надменно. Теди Хенли почувства неприятна тръпка в гърба. Ченгетата си вършеха добре работата, но много престъпници се разхождаха на свобода. И то заради адвокати като Марни.

Тя бе добра и това създаваше проблеми.

Кантората й сама по себе си бе проблем. В нея имаше специалисти по всичко — по недвижимите имоти, разводите, данъците, задръстванията, личната обида, изнасилванията, кражбите, убийствата. Марни се занимаваше с най-опасните случаи. Бе я предупреждавал да внимава с клиентите си.

Но разговорите с нея бяха безполезни. Тя бе адвокат. Знаеше как да инсинуира, как да заплашва. И как да накара един мъж да й играе по свирката.

Тед стана от стола и посегна да си вземе сакото. Приготвяше се за тежка битка. Трябваше да зададе на Сам някои въпроси относно Марни Нюкясъл.

Но от отговорите, които сърцето му вече усещаше, се страхуваше.