Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съспенс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tall, Dark and Deadly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
sleepy (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Висок, тъмен и опасен

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Мария Пенева, Снажана Калинска

ISBN: 954-459-751-4

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Трупът разнасяше зловонието си над цялата околност.

И Сам повръщаше.

По-късно успя да намери мобифона си и да го даде на Теди. Чу как на професионален жаргон той обясняваше за случилото се.

Почувства, че Роуан я придържа. Беше й студено, много студено.

Възможно ли беше трупът да е на Марни?

Първи на местопроизшествието дойдоха Джими Пума, полицай от Микосуки. След него се появи и един мъж, който се представи като доктор Рик Мира — асистент в медицински институт в Маями. Имаха късмет, че бе ловил риба наблизо.

Мира разгледа останките във водата. След това тялото бе сложено в найлонов чувал и закарано в Биг Ал, където трябваше да изчака превоза.

— Жена, на около трийсет — съобщи Мира. — Пелвисът е все още налице, но няма ръце, лице, зъби… Ще ни бъде трудно да разберем кой… и кога… Само един торс и хълбоци…

— Е, предполагам, че може смело да кажем, че трупът е на жена, убита и разчленена — намеси се Джими Пума.

— Не можем да твърдим със сигурност такова нещо — каза лекарят.

— Какво можем тогава да твърдим със сигурност? Че е мъртва? — попита Роуан.

— Не ставай нахален — сряза го Мира. — Тя е била под водата много време. Погребана. Алигаторите често давят жертвите си. Завличат ги под водата, докато престанат да се съпротивляват. Разбира се, те са хищници, вършат го по инстинкт. Има някои китове, които правят същото. Борба за живот, нали разбирате.

— Инстинкт — повтори Роуан тихо. Сам стоеше зад него уплашена и бледа. — Можете ли да ни кажете как е умряла?

— Все още не — продължи докторът, като се опитваше да бъде ведър. — Ще бъде трудно, много трудно. Въпреки че няма нищо неразрешимо на този свят. Имахме такъв случай с едни личинки.

— Личинки?

— О, да. Бяха оглозгали напълно тялото на една жена и детективът, който разследваше делото, бе сигурен, че съпругът й я е отровил. Специалистите събраха личинките, свариха ги на супа и изследваха супата за отрова. Детективът излезе прав. Малките бръмбарчета бяха пълни с цианид. Можете ли да си представите?

Сам едва не повърна отново.

Супа от личинки.

Тялото, което плуваше във водата, пълно с тиня, разлагаща се плът, обезглавено…

Не, не. „Дишай през устата“, така й бе казал Роуан. Дишай през устата.

Въпреки че като полицай Теди пръв откри трупа, случаят не бе поверен на него. Сформиран бе екип начело с Ролф Лунден.

Сам не искаше нищо друго, освен да се прибере вкъщи. Бе изморена, чувстваше се мръсна от всичко — от блатото, от трупа… И все пак се посъвзе. Никой не би могъл да се радва на труп, и то разложен до неузнаваемост. Това си беше чист шок. Имаше нужда да се сгуши в някого, да се почувства защитена.

Но трябваше да изчакат Теди, който спореше с един от полицаите в Биг Ал. Сам долови как някой каза, че скоро щели да се появят репортерите.

Роуан отиде при Теди.

— Трябва да махнем Сам оттук.

— Добре съм — възрази тя.

Роуан я изгледа озадачено.

— Да не би да искаш да си тук, когато репортерите се появят?

— Не — призна жената.

— Но… — започна полицаят.

— Хайде, Теди, и без това ние ще бъдем тук — намеси се Ролф Лунден. — Не се тревожи, ще те държа в течение.

— Ще ти бъда благодарен, Ролф. Случаят ме интересува много.

— Да, знам. Този район означава много за теб — каза Ролф.

— Какво ще стане сега? — попита Роуан, когато потеглиха.

— Ами трупът отива в моргата; ще вземат малко месце, за да направят проби… — каза Теди и замълча. След малко продължи. — Извинете. Както и да е. Ще направят аутопсия на тялото.

— Ще могат ли да разберат нещо по това… това, което намерихме? — попита Сам.

— Разбира се. Чу какво каза онзи за личинките. Невероятно е колко много могат да открият. Е, нямат много материал за работа, но… все пак може да е останал малко бял дроб. По него ще могат да разберат дали жертвата е била удавена. Ще изследват също така и кокалите, за да видят дали… — Теди пак млъкна и погледна Сам в огледалото за обратно виждане.

— Продължавай — каза тя тихо.

— Ако крайниците са били отрязани или…

— Отхапани? — прекъсна го Сам.

— Да — тихо отвърна Теди. — Утре, когато се съмне, полицията ще претърси района. Може да открият още части от тя… още доказателства.

— О, боже — въздъхна Сам.

— Ще повръщаш ли пак, Сам? — попита Теди.

— Дявол да те вземе, Хенли, просто карай! — избухна Роуан.

— Няма да повръщам — каза Сам. Искаше й се да бъде вярно. Започна да преглъща бързо и да диша през устата.

— Утре ви предстои интересно гмуркане — обади се Роуан.

Този път Теди погледна него.

— Мислиш ли?

— Да. Много. Аз съм професионален гмуркач, нали знаеш.

— Така ли?

Докато не стигнаха къщата на Сам, не си размениха нито дума повече. Пред къщата на Марни бяха паркирани две полицейски коли и едно БМВ. Теди слезе от колата си и се насочи към тях.

Някой излезе от дома на Марни и се отправи към БМВ-то.

— Тейър — тихо каза Роуан.

— Братът на Марни. О, боже, дали не…

— Не си въобразявай разни неща! — твърдо каза Роуан.

Теди го повика. Бе тръгнал към къщата, но младежът продължи да върви към колата си.

— Тейър! — извика Роуан.

— Здрасти! — радостно поздрави той. Изглеждаше весел.

— Какво става? — попита Сам.

Тейър се приближи.

— Не знам. Полицията не каза.

Очевидно не знаеше за кървавото петно.

— Е, поне се опитват да направят нещо — каза Сам.

— Да, наистина — отвърна Тейър, като се помъчи да звучи оптимистично.

— Как се озова тук? — попита Роуан.

Момчето сви рамене.

— Не бях виждал баща ми от няколко дни. Помислих, че може да е тук.

— Изглеждаш наистина добре — отбеляза Сам. — Твърде добре облечен, за да търсиш баща ти. — Веднага след изказването си Сам реши, че не е трябвало да го прави. Прозвуча, сякаш се съмняваше в момчето.

Но Тейър не се засегна.

— Имам среща с един галерист — обясни той. — Ще му покажа някои от картините си.

— Това е чудесно — каза Сам. — Сестра ти ще се гордее с теб.

Тейър се засмя.

— Мислиш ли? Не съм сигурен. Марни не си пада по изкуството.

— Сигурна съм, че не е така…

— О, я не се занасяй. Всички тук познаваме Марни. Освен ако не продам някое платно на безбожна цена. Тогава може и да ми повярва. Искате ли да видите някои мои творби?

— С удоволствие — съгласи се Сам. — Но трябва спешно да си взема душ…

— Хайде да ги видим! — помоли Роуан.

— Няма проблеми!

Тейър отвори багажника на колата си и извади оттам голяма папка. Сам тръгна след Роуан.

Тейър дръпна ципа на кожената папка.

Извади първата картина и я постави под светлината на една улична лампа.

Сам почти извика от почуда. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Роуан.

Картината представляваше маслен пейзаж, маслен пейзаж на блатото.

Може би на същото място, където намериха трупа.

Виждаха се наносите, водата… красивите птици с пъстро оперение. По-тъмните петна на картината представляваха алигатори, с искрящи очи, плувнали над водата.

— Божичко! — рече Сам и дъхът й секна. Почувства слабост в коленете.

— Има и още! — Тейър остана доволен от реакцията й. — Това е една от любимите ми — каза той и прокара нежно пръсти по платното: чапла, огряна от слънчевите лъчи. На следващото бе нарисуван индианец, който лови риба. От храстите до него се подаваше главата на една пантера. Имаше изображение и на гола жена, индианка, и отново блатото. Красота и опасност.

— Отлични работи — похвали го Роуан.

— Мислиш ли? Благодаря, много благодаря.

На Сам й се прииска да закрещи. Как можеха да си говорят толкова непринудено. Та нали току-що се бяха върнали от блатата.

И бяха открили труп.

Сякаш Тейър бе пресъздал същото място.

Но не бе нарисувал труп. Просто една жена.

Гола сред блатата.

— Тази жена от натура ли е рисувана? Сигурно си имал модел, който е позирал за теб? — попита Сам.

Тейър се засмя.

— Не. Бях сред блатата. Бил съм там и с няколко жени даже. Но никоя не искаше да ми позира. Нарисувах я по памет; само блатото е истинско — дяволито се усмихна Тейър.

— Има нещо толкова познато… — измърмори Роуан.

— Какво? — остро попита Тейър.

— Наистина е интригуваща — каза мъжът. — Да не е някоя, която познаваме?

— Никога няма да кажа! Трябва да вървя — весело заяви Тейър. — Закъснявам за срещата. — После погледна Сам. — Добре ли си? Бледа си като призрак!

Сам поклати глава в знак на несъгласие.

— Имахме труден ден — обясни Роуан. — Ходихме за риба.

— О! Къде? — попита Тейър и се намръщи още повече. — В залива? Там обикновено много се почернява…

— На Евърглейд — отвърна Роуан. — Мястото, което си гледал, когато си рисувал картините си.

— О, така ли? Обичам Евърглейд. Ходя, когато имам време, въпреки че поддържам мнението на хората, които твърдят, че природата там е осквернена. Все пак има места, които никога няма да могат да се цивилизоват.

Сам стисна зъби.

— Да, прав си.

Тейър се ухили на Роуан.

— Какво място за срещи, а?

— О, да. Какво място.

— Да не сте открили нещо там? Затова ли ме гледате така особено?

— Открихме нещо… — започна Сам.

— Едно тяло — каза Роуан с равен тон, като гледаше Тейър право в очите.

— Тяло! — възкликна Тейър.

— Да — отвърна Роуан и скръсти ръце на гърдите си. — Сам го хвана на въдицата си.

— О, боже! — опули се Тейър. Изглеждаше много изненадан. — Не! Не е Марни, нали?

— Не, не е Марни.

— Слава богу!

— Какво те накара да си помислиш, че е сестра ти? — попита Сам. — Тя мразеше блатата.

— О, да, знам, но баща ми…

— Баща ти какво? — попита Роуан.

— Когато бяхме деца, ни водеше понякога. Обичах да ходя там. Марни мразеше. Той все още ходи там. Когато огладнее и Марни я няма, за да му даде пари… и двамата му даваме пари и той ги изпива. — Тейър направи тъжна гримаса.

— Защо му даваш тогава? — каза Сам.

— Той ми е баща.

— Мислиш ли, че се е разярил и е отвел там сестра ти, за да я удави? — попита Роуан.

— Господи, не! — ужаси се Тейър.

— Но ти попита дали не сме открили Марни.

Момчето вдигна ръце.

— Просто се зарадвах, че не е била тя. Сам, сигурна ли си, че си добре?

— Да — отвърна тя.

Тейър погледна още веднъж Роуан.

— Е, трябва да вървя. Лека нощ. Пожелайте ми късмет.

Затвори папката и се запъти към колата. Сам и Роуан останаха зад него.

Тейър им махна за довиждане и изчезна.

В същия момент Теди излезе от дома на Марни.

— Божичко, ако тя е добре и се върне скоро, направо ще я скапят! — каза той. — Къщата й е истинска кочина.

Сам видя, че Роуан се е обърнал. Един офицер се задаваше от къщата на Марни. Ръцете му бяха в гумени ръкавици.

— Роуан, това е офицер Олдридж. Олдридж…

— Познаваме се — студено каза Роуан.

— Да, ами мисля, че пак ще ви задам няколко въпроса, господин Дилън… — започна Олдридж.

— Защо? Ще получите същите отговори.

— Да, добре, но искам да ни съдействате. Ще ни трябват няколко отпечатъка…

— Ще ви съдействам. Можете да вземете каквито отпечатъци искате, но на въпроси вече няма да отговарям. И без това знаете отговорите. Да, имах връзка с госпожица Нюкясъл. Не, нямам нищо общо с изчезването й. Не, не беше сериозно. Бяхме приятели.

Олдридж погледна към Сам, сякаш искаше да й каже, че се е забъркала в нещо лошо.

— Само за една нощ, а? — върна се на въпроса към Роуан.

— Приятелство — повтори Роуан.

— Чувам, че си бил с детектив Хенли днес… намерили сте труп.

— По-точно, хванах го на въдицата си — каза Сам.

— Е, тогава ще трябва да говоря с вас — обърна се Олдридж към Роуан.

— Живея на лесно място — каза той.

— Не напускайте града.

— Не съм си и помислял да го сторя.

— Е, тогава… и стойте далеч от тази къща.

След това предупреждение Олдридж си тръгна.

— Задник такъв! — процеди през зъби Теди.

— Е… Теди — възмути се Сам. — Благодаря за риболова. Беше адски гаден ден.

— Да. Съжалявам много. Сега щяхме да си пържим риба. Нямах намерение да ви забърквам в такова нещо. — После се намести в джипа си и се обърна към жената. — Добре ли си?

Сам кимна.

Колата потегли. Когато изчезна от погледа им, Сам влезе в дома си, последвана от Роуан. Той се разходи навсякъде, дори на горния етаж. Върна се след минута.

— Няма никой.

— А ти кого очакваше?

— Никого. Но по-добре да сме сигурни.

Изглежда, нямаше намерение да си върви.

— Роуан, наистина трябва да си взема душ. — Картината на трупа бе започнала да избледнява в съзнанието й. Не бяха открили Марни. Животът продължаваше. Може би никога нямаше да разберат чие бе онова тяло и как се е озовало там.

Роуан все още се бавеше.

— Сам… трябва да разбереш.

Сам почувства странно напрежение.

— О, да. За теб и Марни.

Роуан поклати глава.

— Не. Тя бе наранена. Наистина наранена. Случи се. Няма да се повтори.

— Роуан, това не е моя работа.

— Напротив.

— Роуан, моля те…

— Да, аз също искам да се изкъпя. Спешно се нуждая от чисти дрехи. Ще ти се обадя.

— Разбира се.

Той се обърна и отвори вратата.

— Роуан?

— Какво?

— Мислиш ли, че Тейър е маниакален убиец, който се навърта около блатата и дебне голи жени, за да ги убива?

— Не знам какво да мисля. А ти?

После затвори вратата след себе си.

 

 

Лора Хенли се връщаше от пазар, когато чу сина си да свири. Изненадана, тя се спря на вратата. Ейдън никога не си бе вкъщи по това време.

Тръгна към неговата стая. Почука. Той отвори и я покани с кимване. Говореше по телефона и се смееше.

— Да, да. Не, няма нищо. Нямаме нищо против това. Ще доведа бандата, обещавам.

После затвори и извика от радост:

— Мамо!

— Какво? — попита тя, доволна, че синът й е щастлив.

— Поканени сме да открием голям концерт в Гроув тази неделя!

— Но това е прекрасно, Ейдън.

— Направо страхотно! Освен ако… о, мамо, помогни ми да съберем хора да отидат на концерта.

— Ще съберем. Сестра ти ще се погрижи, Сам…

— А не можете ли да поканите и Роуан Дилън?

— Сигурно.

Ейдън я целуна по бузата.

— Всички. Искам всички да узнаят. Може би Сам ще покани клиентите си от клуба. И всички от офиса на Марни.

— Може би.

— Лейси също ще ми помогне, разбира се. Макар че заминава утре.

— О, да, съвсем забравих за това.

— Какъв шанс и за двамата, а, мамо?

— Да. — Лора поговори с него още малко. Щастлива бе за децата си. Обичаше ги и искаше най-доброто за тях. Понякога обаче се чувстваше самотна. Те тъкмо навлизаха в живота. А нейният беше…

Е, когато си отидат…

Лора вдигна гордо глава, каза на сина си колко се гордее с него и излезе. Почука на вратата на Лейси.

— Влез!

Лейси седеше на леглото си по пижама. Изглеждаше като момиченце.

Изгубено. И изплашено.

— Научи ли за брат си? — попита Лора.

— Да, направо е супер! — усмихна се Лейси, но веднага след това усмивката й се стопи.

— А ти — в Ню Йорк!

Лейси се усмихна отново. Беше бледа.

— Скъпа, сигурна ли си, че имаш пари за пътуването? Мога да поработя извънредно… — Лора седна до нея.

— Не! Ще се оправя, мамо, наистина. Добре съм.

— Бледа си.

— Просто съм уморена. И развълнувана… струва ми се.

— Извинявай, че те обезпокоих. Поспи си. — Лора се запъти към вратата.

— Мамо! — Лейси се втурна към нея и се хвърли на врата й. — Наистина те обичам. Толкова много те обичам!

Лора прегърна силно дъщеря си.

— О, сърчице мое! И аз те обичам много!

— Искам да се гордееш с мен.

— Винаги ще се гордея с теб!

— Надявам се — прошепна Лейси.

— Хайде, легни да си починеш, бейби. Утре е голям ден за теб.

Лейси целуна майка си по бузата.

— Бедна ти е фантазията!

 

 

Роуан бе застанал до прозорците в задната част на дома си и съзерцаваше залива. Полицията бе все още в къщата на Марни.

Затвори очи. Картини, гласове, звуци — всичко се въртеше като цветен пумпал в съзнанието му. Картините на Тейър изобразяваха блатото…

И жената…

Всичко бе толкова познато…

Изведнъж се обърна, скован от внезапен страх. Не трябваше да оставя Сам сама.

Телефонът звънна.

— Ало?

Тишина. За момент си помисли, че е тайнственият човек.

— Роуан.

Беше Теди.

— Да?

— Ролф е сигурен, че ще изпрати водолази утре.

— Добра идея, предполагам.

— И аз отивам с тях.

— Добре. Нали искаше да участваш в разследването.

— Да, така е. Наистина ли имаш сертификат?

— Да.

— Искаш ли да се потопиш и ти?

— Ще ми разрешат ли? — попита Роуан. Какъв глупак съм! Защо ми трябва да се гмуркам в такова място… и да търся останки от труп? Пък и не съм ченге; не съм отговорен по никакъв начин. Би било гадно, мръсно гмуркане!

— Липсват ни гмуркачи. Казах на Ролф за теб. Съгласен е, стига да си наясно, че няма да е много приятно.

— Знам.

— Искаш ли?

— Разбира се.

— Не е сто процента сигурно. Ролф трябва да получи още няколко съгласия, но после може да те наеме като доброволец. Е, заплащането няма да е каквото си свикнал да бъде, но…

— Никога не съм искал пари за гмуркане.

— Имам предвид, че няма да е тлъст рокаджийски хонорар.

— Не искам пари.

— Тогава ще се видим утре сутринта — каза Теди.

— Ще бъда готов. — Замълча за момент и след това попита: — Дали можеш да ми направиш една услуга?

— За какво става дума?

— Искам да знам кой държи стрийпбара, в който бяхме онази вечер.

— Мога да ти кажа веднага.

— Наистина ли?

— Разбира се. Сам не знае ли?

— Не мисля.

— Странно, мислех си, че затова е отишла там. Мястото се държи от една корпорация, начело с Лий Чапмън. Не мога да ти кажа много за това, кой го финансира, кои са партньорите, но мисля, че Марни също е вътре. Заедно с Кевин Мадиган.

— Интересно. Мислиш ли, че мястото има някаква връзка с изчезналите жени?

— Предполагам, че си заслужава да проверим. Ако е свързано… къде ли ще ни отведе това? Половината мъже от града ходят там. Мястото е много популярно.

— Ами ако е свързано със собственика — каза Роуан, — това ще разясни някои неща относно изчезването на Марни, нали?

— Предполагам. Но без убедително доказателство не мога да твърдя нищо. Утре ще се видим.

Роуан затвори.

Повъртя се малко из стаята и изведнъж му се стори, че край прозореца мина сянка. Разтърси глава с раздразнение.

На кея до къщата се поклащаше малка лодка. Но това не бе кой знае какво. Хората всеки ден оставяха лодките си на кея.

Мъжът усещаше, че някой го наблюдава…

Навън имаше някой. В това бе сигурен. Някой дебнеше в нощта…

Очи…

Кого гледаха те? Кого наблюдаваха?

„Виждам те“, бе казал гласът на Сам.

Трябваше на всяка цена да й се обади.