Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (17)

Шестнадесета глава

— Обичах да идвам тук! — натъжи се Теди. — Когато всичко бе все още диво и свободно.

Роуан обичаше дивата природа. Високите планини, назъбените брегове, скалите, земята, небето и морето.

През Евърглейд минаваха няколко магистрали. Но ако човек се насочеше на запад, цивилизацията бавно отстъпваше място на дивата природа.

Започваха безкрайните блата с високите си папурени стебла и купчинки пясък. Някои го считаха за ужасно място, пълно с отвратителни същества. За други, като например индианците от Семинол и Микосуки, то беше рай.

Теди и Роуан бяха наели една малка моторница от Биг Ал и сега слаломираха внимателно между безбройните опасности — водни лилии с дълги и здрави стебла, плитчини и коренища, земни маси, невидими за окото.

— Тед, да си призная, чувствам се като аутсайдер, но всичко тук ми изглежда много диво — каза Роуан.

Сам се ухили.

— Все още можем да се върнем, ако искаш.

— Не. Знаеш ли къде сме сега, Сам? — попита Роуан.

Тя кимна.

— Виждаш ли онази купчина там?

Той се обърна и видя пред себе си купчинката. Или нещо подобно на купчинка.

— Има няколко изгнили масички за пикник. Защо не обядваме там?

— Защо не?

Сам първа скочи във водата. Мазилото против насекоми, изглежда, действаше.

— Помогни ми да разпънем тази маса. Изглежда, онези не са били използвани дълго време.

— Трябва да си отваряте очите на четири — има змии — предупреди Сам.

Беше красиво. Дърветата наоколо шумяха, някаква птица кряскаше пронизително. Небето бе лазурносиньо. Сам извади от чантите питиетата и храната. Теди грабна бутилка бира и отиде да проверява въдицата си.

— Когато бях малка, баща ми много често идваше тук — каза жената. — Семейството на Теди бяха фермери и живееха наблизо.

Роуан тъкмо щеше да се намеси, когато един голям бръмбар профуча край лицето му.

— Марни никога не ми е говорила за теб — обади Теди. — Не ми каза, че купуваш къща в съседство с нейната…

— Може би не съм толкова важен, че да говори мен.

Сам се изчерви.

— О, ти си бил опасен! Ето защо те е искала само за себе си. Що за любов, се питам? Какъв си ти наистина? Защо Марни иска теб, при положение че може да притежава всички мъже на този свят? Моята братовчедка би ме хвърлила в краката ти, само и само да съм твоя. Грегори произнася името ти, а едва те познава. Как ти се струва това?

Роуан вдигна ръце и добави с ирония:

— Чисто прелъстяване!

Сам поклати глава.

— Не знам какво да мисля. Грегори никога не произнася името ми.

— Вярваш, че искам да имам нещо общо с Марни…

— Не, просто се чудех защо Грегори произнася името ти.

Роуан погледна Сам. Изражението й бе много сериозно.

— Какво искаш да кажа? Че съм някакъв демон, че притежавам свръхестествени сили?

— Разбира се, че не.

— Детето вероятно се държи добре с мен, защото и аз се държа добре с него! Допитай се до твоя бивш зет и той ще ти каже, че този тип деца са малко бавни. Той не ги приема като нормални…

— А ти приемаш ли Грегори като нормален?

— Да.

— Защо?

— Има ли значение?

— Да.

— Да, ами, може би…

— Може би какво?

Роуан нервно въздъхна.

— Казах ти, че имах брат, който почина.

— Да, като дете, но не си ми казал…

— Веднъж разказах на Дина за него и тя се ужаси. Каза ми, че съм искал да я убедя да не създаваме деца.

— Господи! Но това е абсурдно! Как би…

— Мислеха, че Еван е аутист — нов термин за нас тогава — защото говореше много бавно. После го оперираха. Започна да говори нормално. Но дефектът му засегна някои органи и гласните струни. Сърчицето му обаче бе много малко, започна да израства като малко хипофизно джудже с гърбица. Съучениците му го тормозеха и накрая той умря. Той беше мой брат. Винаги успявах да го разбера, дори и когато не говореше. Грегори вероятно чувства подхода ми към него, не знам. Знам само, че брат ми бе обезобразен отвън, но носеше по-красива душа от всеки друг.

Внезапно Роуан спря да говори. Учуди се на дългата си реч.

Сам бе свела поглед. Дългите мигли закриваха очите й.

— Предполагам, че всичко това е истина. Това, което ти е казала Дина, е било жестоко. Никой не знае от какво се причинява аутизмът, може да е генетично, може да не е… Да се грижиш за дете като Грегори, е голяма отговорност, но, от друга страна, той е прекрасно малко същество, което има право на живот като всички останали — каза Сам. Изведнъж сякаш я осени прекрасна идея и тя се изправи. Лицето й сияеше. — Боже, денят е прекрасен. А казват, че сме нямали сезони… Чудесна пролет е!

— Искам да знам нещо. — Роуан я погледна в очите. — Защо бяхме на онова стрийпшоу?

Сам поклати глава.

— Исках да видя…

— Сам, стига толкова. Кажи ми истината.

— Жените, които изчезнаха — Марни, Хлоуи Лоуенщайн, младата секретарка — всички те са имали връзка с онзи клуб. — Въздъхна.

— Каза ли на Теди?

— Не още. Поверително е. Дори онова за Хлоуи може и да не е вярно. Носеше се слух, че е обичала да се дегизира и да прави разни… ъъъ… долни неща, предполагам.

— Сам, не се намесвай.

— Моля?

— Наистина!

— Роуан, това не означава, че ще подам молба в клуба, но все пак… Хей, Теди! — извика изведнъж. — Хайде да хапнем сандвичи и да започваме. Рибите нас чакат! Не ми се остава, докато се стъмни.

— Защо не? — попита Теди, докато нагласяше една от въдиците. — Страх ли ви е от пълзящи гадинки?

— Пуйка, салам или риба тон? — попита Сам, без да му обръща внимание.

— По един от всички. Умирам от глад — отвърна Теди. Изглежда, обстановката го бе отпуснала.

— Наистина ти харесва тук — подхвърли Роуан, като поемаше сандвич от ръката на Сам. Не бе забравила, че обича пуйка. В сандвича имаше и майонеза, маруля, домат и тънко резенче швейцарско сирене.

Теди се ухили с пълна уста.

— Да, така е. Прекрасно местенце. Можеш да се скриеш от гадния градски живот. Преди бе по-различно, разбира се. Когато за пръв път дойдох тук като дете, все едно влязох в рая. Имаше повече водни канали — алигаторите плуваха в тях, и костенурките — също…

— Алигаторите и сега си плуват в каналите — възрази Сам.

— Те са просто обикновени хищници и помагат за поддържане на равновесието в природата. Хранят се с по-бавните и по-слабите от тях.

— Както и с деца и кучета — сряза го Сам.

— Може би не трябваше да опитомяват тези земи тогава — защити се Теди.

Сам въздъхна и зарея поглед в далечината.

— Може би хората са били толкова загрижени за алигаторите, че са дошли чак дотук и сега трябва да ги изтребват.

Теди се засмя, доволен от спора, който бяха започнали.

— Те са такива съвършени хищници!

— Човек би си помислил, че цял живот си се занимавал с хищници — каза остро Сам.

Теди отново се ухили.

— Тези тук са различни.

— Изглеждат като самото зло — намеси се Роуан.

— Така ли? — изненада се Теди. — Да, може би си прав. Тези тъмни, блестящи очи на повърхността на водата, тези челюсти…

— Като стана дума за тях — започна жената, — погледнете на другия бряг. Поне седем се препичат на слънце. Какво ще кажете да си тръгваме, а? — предложи тя и започна да събира сандвичите и пиенето в една чанта.

— Разбира се — съгласи се Теди. — Ей, Роуан, искаш ли да видиш една изоставена колиба?

— Защо не? — отвърна Роуан и направи мрачна гримаса. Изправи се и подаде ръка на Сам.

— Виждала съм много такива колиби — срутени, изгорели. Върви с него, размърдай го малко. Аз ще събера останалите неща.

Роуан тръгна след Теди. Нямаше какво толкова да се види. Природата просто бе победила. Основата на постройката си стоеше, тук-там стърчаха греди, обвити с бръшлян и папрат.

— Внимавай къде стъпваш — може да има гърмящи змии. — В момента Теди не приличаше на полицай, а на голямо дете.

— Ей! Ще ловим ли риба, или какво? — извика Сам. Бе застанала на брега, точно до лодката. Бе прибрала всичко.

Пет минути по-късно потеглиха обратно. Сам наблюдаваше алигаторите, скупчени на брега, сякаш да ги изпратят. Роуан помисли, че наистина ги наблюдават с тъмните си изцъклени очи.

— Не се тревожете, имат достатъчно храна — успокои ги Теди с явно доволство.

— Не бих казал, че се тревожа; надявам се, че няма да ме бутнеш във водата, нали? — каза Роуан. Наведе се напред с широка усмивка. — Проклет да съм, ако не те взема с мен.

Теди се ухили.

— Наистина ли?

— Хващам се на бас.

— Момчета — намръщи се Сам. — Ще ловим ли риба или не? Какво ще кажеш за онази малка лагуна ей там, Теди? Мисля, че точно там не сме били никога.

Теди обърна лодката в същата посока.

— Изглежда удобна. Тук ли?

— Тук — съгласи се Сам.

Малко по-късно тримата се изтягаха в лодката с въдици в ръце.

— Значи си живял тук? — попита Роуан.

— Винаги — кимна Теди и погледна към Сам. — Също като Сам и Лора. И техните семейства. Бяхме нещо като пионерите на района. Е, родителите ни и техните родители — също. — Приятелската нотка се губеше заради предупредителния тон. Сякаш искаше да каже: „ти не принадлежиш на това място“. — А Шотландия — попита, — студено ли е там?

Роуан сви рамене.

— Да, повечето време.

— Ей, кажи ми честно, обичаш ли наистина шотландска гайда? Не ти ли звучи като хор от милион котки?

Роуан намести бейзболната си шапка ниско над очите.

— Обичам да ги слушам, но не мога да свиря.

— Вие двамата ще престанете ли най-сетне? — ядоса се Сам. — Така няма да хванем никаква риба.

В този момент Роуан усети дръпване на въдицата си. Скочи и засече рибата с опитно движение. След това я извади от водата, откачи я от кукичката и я хвърли в лодката.

След минута още една риба се мяташе на дъното.

— Каква красавица! — плесна с ръце Сам.

— Малко е дребна — изкоментира Теди.

— Да имаш да вземаш — оспори го Роуан. Теди се ухили и нищо не каза.

По едно време Сам се изправи.

— Хвана ли нещо? — попита я Теди.

— Нещо…

— Е какво, закачи ли го?

— Да… но то не се съпротивлява.

— По дяволите, закачила си дъното!

— Не, не съм. Знам какво значи да закачиш дъното. Тед Хенли, ловя риба от малка, знам какво правя.

— Тогава го извади, каквото и да е.

Сам му хвърли убийствен поглед и продължи да навива кордата. Роуан се наведе да й помага. Сам се намръщи.

— Изглежда, че съм закачила нещо като коренище… Мисля, че трябва просто да скъсам кордата и да започна отначало.

— Чакай, дай да видя въдицата.

Роуан хвана въдицата, завъртя я и се опита да усети какво се е закачило на нея. Не можеше да охлаби куката; нещото се бе закачило здраво за нея.

Отпусна още корда.

— Виждам го. Хванала съм… заплетени останки от клони и листа, мисля — каза Сам. — Ще мога да си взема обратно кукичката и стръвта. — Наведе се напред и протегна ръка към плаващите останки. Пръстите й хванаха кордата.

Изведнъж тя се вцепени.

— Сам?…

Дръпна се назад и падна в лодката. Опита да се изправи, като не преставаше да гледа към водата. Лодката започна да се клати застрашително.

— Сам, какво по дяволите?… Да не се побърка? — попита Теди.

— Сам! — протегна ръце към нея Роуан. Студена бе като лед и трепереше. — Сам, какво…

— О, боже! — промълви Сам.

Роуан я прегърна — алигаторите все още ги наблюдаваха — и се наведе над водата.

И видя.

Докосна.

След което се дръпна като ужилен.

— По дяволите, какво е това? — попита Теди нетърпеливо. — Какво е хванала?

Роуан почувства, че му става лошо. Над водата се понесе мирис на смърт.

— Не какво, а кого — каза с равен тон.

— Какво? — повтори Теди. — Какво е хванала?

Роуан скръцна със зъби и бавно се обърна към Теди.

— Труп.

— Труп?

— Е, само един торс… малко останки. — Роуан се насили да погледне натам. „Дишай през устата“, спомни си той. — Това е, това е истинско… Това е тяло, разчленено… Има само… трудно е да се каже. Торс, част от чатал, ходило…

— Мъж ли е, или жена?

Трябваше да погледне отблизо. По трупа имаше останки от някакви дрехи. Костите бяха…

Строшени.

О, боже!

Преглътна. Виждаше се гръдният кош и въпреки състоянието, в което се намираше торсът, можеше да се разпознае полът. Вероятно бе на жена, защото парчетата месо на гръдния кош приличаха на гърди. На много места плътта бе изгнила и се белееха само кокали.

Една огромна муха кацна върху купчината мърша, която някога е била живо тяло.

— Мисля, че е труп на жена — каза Роуан.

— О, боже… — отрони Сам. — На Марни ли е?