Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (16)

Петнадесета глава

Телефонът на Лорета в кантората даде сигнал. Тя натисна бутона.

— Лорета, Кевин е. Кафе, ако обичаш. Секунда по-късно добави: — Моля.

— Веднага, Кевин.

Сипа му кафе и влезе в кабинета. Всички офиси на улицата имаха едни от най-красивите гледки на света. От офиса на Кевин се виждаше морето.

Но този на Марни бе по-хубав. Кевин бе пожелал него в началото, но Марни не се съгласи.

Тя бе победила.

Както винаги.

— Заповядайте, хубаво и горещо! — Лорета постави чашата на масата.

Кевин се бе изтегнал на въртящия се кожен стол и гледаше навън.

— Благодаря, Лорета. Правиш страхотно кафе, знаеш ли?

— Нещо друго? — попита тя остро.

Той сви рамене.

— Да. Всъщност мисля, че днес ще идват едни ченгета. Ще ни задават въпроси.

— За какво?

До този момент Кевин изглеждаше спокоен. Изведнъж втренчи поглед в нея. Очите му бяха по-остри и от ястребови.

— Мобифонът на Марни.

Лорета го погледна недоумяващо.

— Какво за мобифона й?

Кевин присви очи.

— Изчезнал е.

— Е, и? Чантичката й също е изчезнала. Предполагам, че той е в нея.

Кевин поклати глава.

— Е, и? — повтори той. Изправи се и заобиколи бюрото. Мина край момичето и отново се загледа навън. Странно. Лорета почувства страх от него, какъвто не бе усещала преди. — В петък Марни е получила доста обаждания.

— Приятелката й Сам я бе поканила на вечеря…

— Обажданията са от мобифона на Марни, в къщата на Марни.

— Какво? Но това е невъзможно!

— Но е така. Освен ако полицията не мисли, че Марни се е обаждала сама на себе си.

Лорета зяпна от учудване. Устните й образуваха едно голямо „О“. Кевин поклати глава с раздразнение.

— Хайде, Лорета, много мислиш.

— Да-да… — Неприятно й стана, че заекна. Прииска й се да му каже какво точно да направи със себе си. Но се въздържа. — Предполагам, тоест, надявах се, че нищо лошо не се е случило с Марни. Но след това, което ми каза, явно някой е бил с нея, след това й се е обадил и я е отвлякъл може би! Извини ме, но мисля, че тя е в опасност или… или е…

— Мъртва? — допълни тихо Кевин.

— Искаш да е мъртва, нали? Тя ти е конкуренция. Винаги е била по-добра от теб!

Лорета не усети как гласът й се бе повишил. Внезапно Кевин я хвана за раменете и я разтърси.

— Млъквай! — Беше силен и настоятелен. Пръстите му се вкопчиха в плътта й. Красивото му лице се бе изкривило в болезнена гримаса. — По дяволите, млъквай! Не искам да е мъртва! Да, тя е кучка, вещица. Но ти си нейна секретарка…

— Помощничка — поправи го Лорета хладно, въпреки че цялата трепереше. — И твоя също така.

— Да, помощничка — каза той.

— И то добра!

— Разбира се.

— Дяволски добра.

Кевин се ухили и отпусна хватката си. Очите му бяха по-различни, в тях грееше странна светлина.

— Чувал съм, че си доста добра. Адски добра.

— Какво искаш да кажеш?

Той продължаваше да се усмихва.

— Просто така се носи — добра си! Във всичко, което правиш.

Лорета отстъпи крачка назад и го погледна загрижено.

— Какво искаш от мен, Кевин?

— Искам да знам дали можеш да ми кажеш къде е мобифонът на Марни.

— Не знам. Ако някой си е правил шеги и се е обаждал на Марни от собствения й мобифон, тогава той…

— Или тя.

— Добре! Той (или тя) е взел мобифона на Марни.

— Точно в това е проблемът, не разбираш ли? Кога го е взел или взела?

— Не знам.

— Защото дори не си се замисляла за това. Помисли си. Спомни си. Спомни си целия ден. Може би ще си спомниш за последните часове, прекарани с Марни. Кой е бил с нея тогава, кой е бил с нея след това? Ченгетата също ще те питат.

— Тогава ще кажа на тях.

— Искам да знам, Лорета, ако си спомняш.

— Нека си помисля… — усмихна се тя и излезе от офиса.

За нейна изненада, Кевин отвори вратата след нея и извика нежно:

— Лорета, скъпа, хващам се на бас, че си много добра във втората ти кариера. Адски добра, скъпа. Човек никога не знае. Може би тези дни ще се уверя лично.

Кожата й настръхна. Как можеше толкова красив мъж да е такова скапано копеле?

— Забавляваш ли се в клуба, Лорета? — попита ехидно той.

— Не знам за какво…

— О, знаеш. И още как.

— Не…

— Идиотка такава. Имам финансов дял в онзи клуб.

Лорета толкова много се изненада, че направо зяпна.

Кевин се усмихна.

— Не се безпокой, скъпа, всичко е законно. Само ти малко… е, може би няма да ти е много удобно, ако тук разберат истината за теб. Хайде, връщай се на работа. Имаш труден ден, нали?

Той се подсмихна и влезе в офиса.

Лорета седна зад бюрото си. Трепереше. Трябваше да се скрие. Да, точно това щеше да направи.

Но после си спомни телефонното обаждане. Дали не бе Кевин? Затвори очи и се опита да си спомни.

Страхуваше се.

 

 

— Теди, ако наистина имаш информация, че някой се е обаждал у Марни от собствения й мобифон и къща, и след като намерихме кървавото петно…

— Сам, не ме учи как да си върша работата!

Бяха спрели на Биг Алс Гаторланд, вдясно от Тамиями Трейл. След като откриха петното, Теди незабавно повика криминалните специалисти. Не можеше да се заеме сам със случая, защото имаше лични отношения с Марни. Нямаше нужда да се мотае в къщата, както настояваше Сам. Ако полицията откриеше нещо във връзка с петното, щеше незабавно да го уведоми.

Теди все още беше в лошо настроение. Искаше само едно — да отиде колкото се може по-бързо на Евърглейд и да лови риба цял ден.

Сам мълчеше. Бе обула дънки, а ризата с дълъг ръкав бе вързала на кръста. Косата й бе пристегната в кок. Изглеждаше хем свежо и небрежно, хем готова за приключения. В магазина си купи стръв. Бе добра рибарка. Когато Теди и Лора бяха още младоженци, Сам често ходеше с тях за риба.

Бе връчила на Роуан някаква лепкава течност против насекоми. Той също бе ходил там преди. Участвал бе във водните състезания по Микосуки. Дори бе ходил на север, чак до Биг Сайпрес.

Сам взе каквото й трябваше и тръгна към колата. Преди да се върне, Теди се обърна към Роуан.

— Какво има между теб и онова странно хлапе? — попита полицаят.

— Какво?

— Знаеш много добре какво. Онзи Грегори. Той дори не говори, но когато ти се появи, изрече името ти. Защо?

— Не мисля, че е „странно хлапе“! — избухна Роуан. Теди го гледаше така, сякаш всеки момент щеше да му сложи белезници, да го застреля и да свърши с него веднъж завинаги. — Добре, Хенли — продължи Роуан нисък глас. — Щом не ме харесваш, недей. Твоя си работа. Защо тогава ме покани да ловим риба?

Теди отмести поглед от Роуан и приглади косата си ръка.

— Задължен съм ти.

— Какво?

— Задължен съм ти… заради сина ми.

— Нищо не ми дължиш, по дяволите! — опита се да го убеди Роуан. — Синът ти е добър. Не го подкрепям, защото си му баща.

— Добре тогава. Не ти вярвам. Ти идваш в града, Марни изчезва. А онова момче… Грегори… всеки път, когато сте заедно, става все по-загадъчно. Изглежда така, сякаш е видял нещо, и започва да произнася „Ро-уан, Ро-уан“.

— Прав си. Все едно че е видял нещо. Но не ти ли е направило впечатление, че не го е страх от мен, че ми вярва?

— Да не би да го хипнотизираш?

— Исусе Христе!

— Но Марни я няма. Ти живееш в съседство… Марни изчезва… Едно време и жена ти изчезна по същия начин.

— Но се появи — напомни му Роуан. Той губеше търпение. Ръцете му започнаха да се потят, а на шията му се появи нервен тик.

— Да, мисля, че си прав — каза Теди по-спокойно. — Дявол да го вземе, просто ти спа с Марни и тя изчезна.

Роуан втренчи поглед в Теди и поклати глава.

— Ти също спа с нея.

— Не съвсем — отвърна той тихо. — Тя спа с мен само за да дразни Лора — горчиво въздъхна Теди. — Подигра ми се. И все пак…

— И все пак?

— Тогава се почувствах зле. Тя ме използва. И ме изрита. Разбираш ли?

— Да — каза Роуан.

Теди сви рамене и погледът му се зарея.

— Кой знае, може би си прав. — Замълча за момент, след което продължи: — Мисля, че и Сам, и Лора подозираха, че се срещам с друга. Но така и не узнаха коя е. Марни никога не им е казала. Мисля, че в началото е имала такова намерение. Но бе достатъчно умна да цени приятелството на Сам.

— Затова ли ме докара тук? Бъди сигурен, че няма да кажа на никого — каза Роуан и добави: — Не е моя работа. Но ако решиш да поговориш с някого, аз съм насреща.

Теди замислено кимна.

— Благодаря. Да вървим. Сам сигурно си мисли, че говорим за нея. По дяволите, ето я, гледа към нас и си мисли, че се караме за нещо.

— Защо ще си мисли така? — попита Роуан.

Сарказмът му бе насочен към Теди.

 

 

До обяд Лорета едва не изпадна в депресия. Полицията продължаваше да се обажда, а в кантората нямаше никой. От сутринта даваше едни и същи отговори на едни и същи въпроси: какво е станало в петък вечери, кога е видяла Марни за последен път и тем подобни.

Кевин Мадиган си бе тръгнал рано, а господин Дали не дойде изобщо. Реши да обядва някъде сама. Кой щеше да разбере?

Излезе и тръгна с колата към един от любимите и ресторанти, но после се отказа.

Реши да се отбие в салона на Саманта Милър.

Но Сам не бе на работа. Въпреки че се разочарова от това, не се отказа да потренира. Започна с пътечката.

Няколко минути след това чу приятен мек глас.

— Здрасти! Радвам се, че използваш членството си тук, Лорета се извърна и видя Джо Тейлър, партньора на Сам. Не можа да сдържи усмивката си. Бе почти сигурна, че на онзи обяд със Саманта щеше да я покани на среща. Какъв мъж! Висок, мускулест, с разкошни бицепси и плочки по корема, а краката му сякаш бяха изваяни от чиста стомана.

Марни неведнъж й бе казвала, че е голям навсякъде. Нищо не можеше да я смути — всичко споделяше.

— Здрасти, Джо. Благодаря. Надявах се да видя Сам, но предполагам, че вече си е тръгнала.

— Просто няма никакви ангажименти днес. Отиде да лови риба на Евърглейд.

Лорета почувства как я побиват тръпки.

— Това не е място за мен, повярвай ми!

Джо се усмихна.

— Предполагам, че не. И аз вече не обичам това място.

Лорета се изчерви. Разговорът започна да й харесва.

— Искаш да кажеш, че преди си обичал блатата?

— О… преди да се променят законите, когато ходехме там като деца да ловим риба и да си строим колиби. Сега всички са срутени — смръщи се Джо. — Прогрес нали разбираш.

— Да, разбира се… Прогресът е добре дошъл за мен. Не обичам бръмбари, змии и разни неща, които хапят в тъмното.

Джо се приближи до нея.

— Дори едно леко пощипване? — попита нежно той. Гласът му излъчваше такъв сексапил!

Лорета се засмя. Дали нямаше да я покани на среща.

— Зависи кой го прави — отговори тя.

В този момент някой влезе в залата. Лорета видя отражението му в огледалото. Главата не се побираше в него.

— Здрасти, Джо!

— Здрасти! — отвърна неохотно събеседникът й. — Пак ще си поговорим, Лорета. Можем да…

— Да?

— Ммм… да. Някой друг път. Скоро. Можем да излезем някъде.

— Би било чудесно!

— Ей, Джо!

Торсът без глава и с дълги крака излезе от залата.

Странно, разсъждаваше тя малко по-късно. Какъв късмет! Тъкмо когато Джо щеше да…

Разпозна гласа на човека, който влезе в залата. Не можеше да каже точно кой е, но й беше познат.

После се сети! Един от любовниците на Марни. Нима шефката й бе преспала с половината свят?

Внезапно почувства онзи страх, който я бе обладал в офиса на Кевин.

Понякога той се държеше като мижитурка, но нищо повече. Обичаше да притеснява хората, но само толкова.

И все пак Марни ги бе предизвикала всички, бе ги накарала да се почувстват като мижитурки.

Дали не бе платила за това?…

Лорета спря. Стана й студено.

Закле се да бъде внимателна.