Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (4)

Трета глава

Къщите в този район бяха на три етажа, но тъй като съществуваше постоянна опасност от наводнения, само двата от тях се брояха. Повечето от собствениците строяха приземния етаж незаконно. Строителните фирми нямаха право да строят например баня на този етаж, но когато собствениците се нанесяха, можеха да си направят. И понеже този приземен етаж се намираше обикновено на едно равнище с басейна, повечето от тях предпочитаха баня с душ. Къщата на Роуан бе обзаведена идеално от предишните собственици. На приземния етаж имаше красиви килими, библиотека, мокър бар в средата, вътрешен двор с мека мебел, малък хладилник и място за барбекю и голяма баня със сауна и джакузи. Дори бяха оставили място за забавен кът. Него Роуан довърши сам. Там сложи музикалните си инструменти — пиано, йоники, барабани, две бас китари, три лийдкитари и звукова уредба, която вървеше заедно с цветомузика и специален компютър за превключване на акустична версия. Един от ъглите в помещението бе пригоден за водолазните му принадлежности.

Тъкмо посягаше към хладилника за една бира, когато чу името си.

— Господин Роуан, господин Роуан?

— Какво има, Аделия? — отвърна той.

Икономката му надничаше през перилата на стълбището. Бе опитал да й каже, че предпочита да го нарича Роуан, но тя упорито слагаше „господин“ отпред.

— На телефона! — каза тя и се намръщи. — Пак онази репортерка. Обясних й, че не сте вкъщи, но тя каза, че ще дойде и ще претърси навсякъде, или нещо подобно. Казвам, ако дойдете в неговата каза^[1], ще извикам полиция! После реших, че е по-добре първо да ви попитам.

Роуан се ухили. Тайно се надяваше да види пак младата репортерка. Въпреки това Аделия нямаше цена. Марни му я бе препоръчала. Идваше в девет сутринта, почистваше до блясък и си тръгваше точно в пет. Понякога дори готвеше. Сигурно го харесваше, щом като го защитаваше като булдог.

— Всичко е наред, Аделия, аз ще се оправя. Може би ще й кажа това, което заслужава, и тогава ще ни остави на мира.

Аделия тъжно кимна. Главата й изчезна от стълбището. Той я чу да прибира съдовете в кухнята.

— Ало?

— Роуан! — Репортерката чак се задъха, когато произнесе името му. Бе млада, нахална и привлекателна. Сигурно си мислеше, че ще станат добри приятели.

— Бет, Бет Белами. Сега пък какво още искаш да знаеш?

— Роуан, извинявай, че те безпокоя, но се опитвам да се добера до най-пълната информация за онова, което пиша. Знам, че това е болно място, но наистина трябва да знам за злополуката с Били Маршал, барабаниста. Не си ми казал дали неговата смърт е причината, поради която не си искал да отидеш…

— Били катастрофира с камиона си. Дяволски трудно е да поддържаш група без барабанист. С него свирихме успешно няколко години. След това всичко приключи. Нещо друго интересува ли те?

— Ти също си можел да загинеш. Чух, че се е карал жестоко с някого, преди да седне зад волана. И че ти си тръгнал след тях. Свалил си Кони Маршал от камиона…

— Били е мъртъв, това е факт. Всичко е минало.

— Но…

Бет продължаваше да говори. Но той бе престанал да я слуша.

От три години Били не бе между живите. Време бе да го оставят да почива в мир. Роуан бе направил всичко възможно да не му разреши да шофира. Поне Кони беше жив. Възможно ли бе да промени нещата? Вероятно не. Като Дина и Били бе тръгнал по наклонената плоскост и никой не можеше да му помогне.

— Бет, извинявай, но трябва да вървя. Казах ти всичко, което мисля, че трябва да знаеш.

— Но… Роуан, ти не разбираш. Аз искам да знам всяка подробност, за да пиша в твоя полза…

Роуан започна да се дразни.

— Напиши каквото чувстваш, че трябва да напишеш — каза той и затвори.

 

 

Сам въздъхна. Нямаше нищо страшно. След като се поуспокои, реши да разгледа наоколо. Къщата бе красива. Масивният полилей на тавана проблясваше. От високите прозорци нахлуваше светлина и падаше върху изящното стълбище и картините по стените. Старинните мраморни плочи по пода светеха. От мястото, където бе застанала, се виждаха дневната и библиотеката. Познаваше разположението на къщата. Бе идвала тук и преди да стане готова.

Дали пък Марни не спеше? Сам реши пак да я извика:

— Марни! Хей, Марни! Аз съм, Сам. Тук ли си?

Реши, че трябва да престане да вика. И без това никой не я чуваше. Гласът й ехтеше в празния дом. Усещаше, че е празен.

Влезе в дневната, после се върна във фоайето, след това в кухнята. Огледа вътрешния двор, кристалночистия басейн и лазурния залив отвъд оградата. Майският неделен ден беше прекрасен. По крайбрежието бяха излезли безброй лодки. Бризът издуваше платната им. Водата блестеше така, сякаш слънцето бе изсипало върху нея кошница с диаманти.

Сам бавно огледа кухнята. По плота нямаше чаши, което бе знак, че среща не е имало. Отвори хладилника. Чаши за вино и бутилка „Калифорния Каблис“ бяха сложени на средната полица. Най-отдолу имаше табла със сирена и зеленчуци в пластмасова опаковка. „Сигурно Марни е щяла да празнува“, помисли си Сам.

Извърна се бавно и се замисли. Зад кухнята бе стълбището, което водеше в стаята на прислужниците. Изкачи го и стигна до втория етаж.

— Марни?

Глупаво бе да я вика. Защо ли въобще се захвана да тършува из къщата на приятелката си?

За да разбере къде е Марни ли? Не, за да се увери, че Марни е добре.

Но в къщата нямаше и следа от човешко присъствие. Всичко изглеждаше съвсем ново и чисто.

Сам се спря и погледна към салона. Спалнята на Марни! „Ако нещо се е случило, сети се изведнъж тя, трябва да се е случило там.“

— О, боже! Я стига — нахока се гласно Сам. Нищо не се е случило. Марни всеки момент ще се появи и ще й се разсърди, че е дошла без предупреждение. После ще й мине и дори ще се зарадва, че Сам ще изпълнява ролята на публика за представлението, наречено „Новата къща“.

Като се усмихваше на себе си, Сам тръгна по коридора. На вратата на спалнята първо спря. После погледна вътре.

Дишаше тежко и от време на време задържаше дъха си, за да може да се ослушва.

Погледът й обходи тоалетката.

Както всичко останало, и тя бе подредена изрядно. Но въпреки че бяха подредени в редици…

Бежовото червило не бе до бежовия лак.

Червеният лак марка „Собственост на дявола“ беше поставен до светлорозовото червило.

Сам смръщи вежди и поклати глава. Е, какво толкова. Всеки допуска малки слабости. Но не и Марни. Може би е бързала. Може би е била толкова погълната от нещо, че е забравила да бъде съвършена.

Все така намръщена, Сам се мушна под леглото. Нищо, нито дори прашинка.

Изправи се и отвори гардероба. Беше пълен с дрехи. Тук Марни държеше специалните си тоалети, екстравагантните вечерни рокли. „Нещо наистина диво“, помисли си Сам, като докосваше сутиените и бикините с пайети и кожички. Не можа да сдържи усмивката си. Марни явно бе планувала среща с някое гадже. И сигурно не с едно. „В колежа, спомни си Сам, тя вършеше безразсъдни неща, за да спечели някой лев.“

Разходи се край прозорците и си спомни колко се радваше Марни на изгревите. Понякога се чувстваше виновна заради нея. Сам бе израсла в добро семейство и дом, който сега беше неин. Целият й живот бе благословен с изгреви и залези. Почувства се ужасно, когато загуби баща си. Болка, която разкъсваше душата й на две. Той бе чудесен човек и никога не я бе удрял, обичаше майка й и никога не й посегна. След смъртта му лекарство против душевна болка и за двете стана работата. Тя ги сближи.

Марни не знаеше какво е да бъдеш обичан безусловно.

Докато се взираше през прозореца навън, Сам усети студена тръпка. Защо? Дали пък…

Шум.

Да. Стори й се, че шумът дойде отдолу.

— Ма…

Отвори уста да извика, но после млъкна. Някакво шесто чувство й подсказа, че това не е Марни.

Замръзна на място. Заслуша се.

Нито звук.

Изчака няколко секунди. Усети, че пръстите й са здраво вкопчени в перваза на прозореца.

Не чу нищо. Може би си беше въобразила.

После пак същият шум. Отначало тих, после все по-ясно доловим и накрая чезнещ. Приличаше на проскърцване.

Изведнъж се сети…

Някой се качваше по стълбите.

Някой, който се стремеше да се движи безшумно и незабелязано.

Определено не бе Марни.

Сам понечи да избяга от спалнята. После осъзна, че ще налети точно на крадеца, ако излезе оттам. Застина на място. Къде да отиде? На балкона? Не, някой може да погледне и… Гардеробът!

Стъпките се приближаваха. Право към спалнята на Марни.

Озърна се и се опита да отвори тихо гардероба. За щастие вратата не скърцаше. Влезе вътре и я затвори.

По дяволите! Беше широко, но тъмно като в Хадес^[2].

Ясно чуваше стъпките по пода. Затърси с ръка някакъв предмет.

— Марни, какво оръжие имаш тук?

Пръстите й напипаха нещо. Нещо дървено… и кръгло.

Тенис ракета.

После докосна нещо дълго, твърдо и платнено.

Чадър.

Сграбчи го здраво като бухалка. По-добре от тенис ракетата. Молеше се да не й се налага да го използва и този, който и да беше той, да си тръгне по-скоро.

Зачака, като едва дишаше. Не чуваше нищо. Сигурно си беше отишъл.

Изведнъж вратата се отвори широко.

— Не!

Тя започна да крещи панически и да размахва с всичка сила чадъра.

— Копеле!

Чу го да псува. Мъжът бе вдигнал ръце, за да се защити от ударите й. Сам го налагаше с чадъра, като се опитваше да излезе.

Усети как я улови за косата. Тя се опита да се отскубне. Крещеше с все сила. Да, Марни бе убита. В това нямаше съмнение.

Убиецът често се връща на местопрестъплението. Това й го бе казал Теди. При тази мисъл студена пот обля тялото й.

— Хей!

Той пусна косата й, но я стисна за ръката. Опита се да го удари с чадъра, но този път мъжът го хвана. Тя не го пускаше и в същото време се мъчеше да се отскубне. Спъна се и полетя назад. Чадърът остана в ръцете на нападателя.

После онзи се просна върху нея!

Тя пищеше, бореше се и го удряше. Бе силна, но той се оказа по-силен. Косата закриваше лицето й. Риташе, гърчеше се…

Мъжът хвана ръцете й и ги притисна до главата. Махна косата от очите й.

После…

— Господи! Сам!

Сам го погледна и онемя от удивление.

— Божичко! Роуан? — невярващо попита тя.

Да, Роуан. Роуан Дилън. Същият, който бе затворил вратата си за нея преди повече от пет години. А сега лежеше върху й в къщата на Марни. Не изглеждаше променен. Е, може би малко. Тънките линийки покрай очите му бяха станали по-дълбоки, а косата започваше да сивее.

Роуан. Сам премигна. О, боже! Сигурно той е новият съсед.

Все още бе висок, мургав и красив. Точно както го бе описала Лора, въпреки че бе видяла само тила му.

Висок, широкоплещест, силен мъж. В къщата на Марни. Двамата се познаваха от Гейнсвил.

Когато го бяха обвинили в убийство.

Което бе просто смешно.

Роуан. Роуан Дилън беше тук.

Никога не би повярвала. Някога го беше обичала, но той я пренебрегна заради Дина. Държеше се с нея като с „другата жена“. Тя му вярваше, че с Дина всичко е свършило. Ченгетата вярваха, че той я е убил. Вярваха, че нравът му е див и при основателна причина може и да убива…

— Сам.

Произнесе името й много нежно. Тъмната му коса бе разрошена. Гледаше я втренчено. Изучаваше я.

— Роуан! — повтори Сам, този път ядосано. Не мислеше, че ще го срещне отново. — Какво, по дяволите…

— Купих съседната къща — обясни спокойно той.

Гласът му я накара да почувства пак онзи приятен гъдел в стомаха. Страхотен глас. Роуан обичаше китарата и барабаните, но гласът му бе онова, което доведе групата до върховете на класациите. Дълбок, леко дрезгав, той можеше да накара всяка жена да си мисли, че пее само за нея, и всеки мъж да полудее от ревност.

— Как можа — започна Сам, без да мисли. Беше много ядосана.

— Как можах да си купя къща ли?! — попита той с удивление. — Ами, съжалявам, но не знаех, че живееш наблизо. Дори не знаех, че тази къща е на Марни.

— Не си знаел?

— Не! Не знаех.

— Тогава какво правиш тук? От къде на къде ще се разхождаш в къща, като не знаеш чия е?

Той повдигна едната си вежда и се дръпна леко назад. Лицето му се промени, когато чу гласа й. Стисна здраво челюстите си и очите му заблестяха. Сам осъзна, че той е върху нея. И няма намерение да става, въпреки че тя бе ядосана.

— Извинявай — каза й и се наведе още по-близо. — А ти какво правиш в гардероба на Марни?

— Имам ключ от къщата — бързо отвърна Сам.

— И мислиш, че това обяснява присъствието ти в нейния гардероб! — каза Роуан и се изправи, като й подаде ръка.

Сам лежеше на пода като последна глупачка. Дори не се бе опитала да се измъкне. Хвана ръката му и се изправи. Сякаш огън изгори дланта й.

— Е? — попита той.

— Аз… тревожех се за Марни.

— Защо?

— Не се е прибирала вкъщи.

— Откога?

— От снощи.

Роуан отново повдигна веждата си. Вероятно я мислеше за глупачка, която се тревожи за приятелката си само защото я няма от двайсет и четири часа. Или не бе така? Можеше ли да знае какво мисли един мъж, когото не бе виждала от пет години? Дали въобще го познаваше?

— Какво правиш тук? — попита най-накрая Сам.

Той се усмихна и прокара пръсти през рошавата си коса.

— Стори ми се, че някой влиза в къщата. Помислих, че е крадец, и дойдох да проверя какво става. Да спася къщата от обир.

— О, така ли?

Гледаше я толкова настоятелно, че й стана неудобно. Стоеше пред нея, облечен в къси дънкови панталони. Раменете и гърдите му бяха все така мускулести и загорели от слънцето. Белите му зъби контрастираха с бронзовото лице, а лешниковите му очи се смееха. Те сменяха цвета си в зависимост от това, дали е весел, или тъжен. Винаги се смееше много лесно и много лесно се ядосваше.

Тя трябваше да се махне час по-скоро от това място. Почувства, че губи самообладание. След пет години да се срещнат тук! Прииска й се също да е облечена в къси панталони и той да я докосва, да я въргаля, да я…

Той продължаваше да я гледа. Можеше да го почувства, да усети миризмата му — толкова възбуждаща… Не, нямаше да постъпи толкова безразсъдно. Не беше такава глупачка!

— Сам, радвам се да те видя отново — каза той тихо. После отстъпи крачка назад и скръсти ръце. Краката му бяха леко разтворени. Страхотни крака!

Сам не можеше да повярва на нещата, които си мислеше в момента. Може би Марни бе права за това, че й трябва пълноценен живот, малко секс от време на време.

Роуан чакаше отговор.

— О, да, чудесно е, да, точно така. Страхотно, невероятно. И аз се радвам да те видя. А сега ме извини…

Сам мина покрай него и побърза да излезе от стаята. На вратата се спря и го погледна с достойнство.

— Не, не се радвам да те видя. Никога не съм искала да те видя пак. И сега не искам. Купил си къща до моята. Нищо, все пак живеем в свободен свят. Не искам да те виждам, освен ако не се срещаме сутрин, когато получаваме вестниците и се поздравяваме само от добро възпитание.

Той бе втренчил поглед в нея. След това й се усмихна леко.

— Сам, никъде не пише, че съседите трябва да се поздравяват. Дявол да го вземе, не го прави, ако не искаш.

Сам не си направи труда да отговори. Обърна се и с достойнство напусна стаята.

Отначало вървеше бавно и в главата й се въртеше урок от курса по гмуркане. „Ако попаднете на акула, не плувайте бързо. Не позволявайте на животното да усети, че сте уплашени…“

Точно така. Тя тръгна бавно през салона…

Акулите разпознават уплахата. Уплахата прави жертвата много лесна плячка.

Когато стигна стълбите, вече вървеше по-бързо.

На долния етаж почти тичаше.

В този момент не я интересуваше нищо друго, освен да се махне по-скоро от тази къща.