Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (5)

Четвърта глава

— Хей, Сам!

Лора влезе в остъклената стая. Сам седеше на един плетен стол и гледаше втренчено залива. Откакто се бе върнала вкъщи, не бе помръдвала.

— Сам! — погледна я Лора. — Но ти не си се облякла, не си готова!

Сам извърна поглед към нея.

— Знам кой е новият съсед.

— Наистина ли? И кой е той?

— Роуан Дилън.

— Какво? — Лора изпадна в недоумение.

Сам кимна утвърдително. Лора не откъсваше поглед от нея.

— Ходила си при него? Или той е дошъл тук? Срещнала си го някъде?

— Не. Бяхме в къщата на Марни. Търсех я, мислех, че нещо не е наред, после чух шум… и той се появи.

— Роуан? — повтори Лора.

— Роуан.

Лора се врътна и тръгна към вратата. Сам скочи след нея.

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Ами ти не си готова да излизаме, затова ще се отбия да кажа едно „здрасти“ на новия съсед.

— Какво?!

— Отивам да му кажа „добре дошъл“.

— Лора, не мога да повярвам на ушите си!

Лора се спря и се обърна.

— Защо? Какво има?

— Ти си ми братовчедка, нали? Някога този мъж разби сърцето ми, провали живота ми…

— Твърде много драматизираш. И на него му е било трудно, не мислиш ли? Ти също преживя тежък период след смъртта на баща ти, но животът ти не се провали. Понякога си отегчителна само защото не искаш да…

— Но на практика той ме изхвърли — ядоса се Сам.

— Точно тогава му е било много трудно.

— И може би още му е трудно! Лора, не искам да бъда негова съседка. Не искам да го срещам уж случайно. По дяволите, ти си единствената, която ми казва, че не излизам, че нямам връзка с никого. И причината е в този мъж. Заради него станах толкова затворена.

— Мога ли да прекъсна самосъжалителната ти реч…

— Самосъжалителна? Извинявай, но кой те измъква от всяка депресия през последните десет години?

— Ако заради него си охладняла към мъжете, съгласна съм. Той е невероятен — красив, енергичен, талантлив, самоуверен, секси… Естествено другите мъже не могат да се мерят с него.

— Забърках се в безкрайни медийни каши заради него! Появявах се на всяка жълта страница. Какви ли не клевети се сипеха по мой адрес…

— Много жени биха се радвали на такова внимание от страна на медиите.

— Лора…

— Не си ли спомняш? Марни винаги ти казваше, че й се иска да е на твое място.

Сам отчаяно въздъхна.

— Между другото, пука ли ти какво ще си помислят или кажат хората?

— Забрави! Права си. Той ме нарани. Жестоко. Ти не знаеш, защото не беше с нас…

— Добре. Значи отивам да се карам с него.

— Не мога да повярвам на ушите си!

Лора погали Сам по челото.

— Добре. Ако наистина не искаш, няма да отида. Обещавам.

— Наистина не искам да ходиш там.

— Не си на себе си. Мислех, че си разумна и достойна зряла жена.

— И на мен ми се иска да съм такава.

Лора се обърна и пак тръгна към вратата.

— Какво правиш? — попита Сам.

— Отивам при новия съсед.

— Но ти току-що ми обеща да не ходиш.

— Излъгах.

На вратата Лора се извърна:

— Извинявай, но трябва да го направя поне заради сина си. Той е изгряващ музикант, а Роуан, въпреки че не свири вече, има връзки в тези среди.

— Ако отидеш там, не си ми повече никаква братовчедка — заяви Сам.

Лора се ухили.

— Няма да стане. Нали знаеш, че човек може да избира приятелите си, но роднините не може. Какво да се прави — генетика! Съжалявам.

После излезе. Сам се повъртя малко и се запъти към кухнята. Все пак си бе тръгнала от къщата му с достойнство. Не прави сцени. Дори не се напи, както се постъпва в такива случаи. Не обичаше да пие. Нали бе фитнес експерт и терапевт. Винаги се държеше примерно. Какъв ужас!

Направи си джин с тоник с много лимон. Звукът от потропването на леда в чашата й се стори най-сладкият на света. Втренчи се в чашата. Дявол да го вземе. Живееше като отшелница. Природосъобразно. „Безопасно, помисли си с подигравка. После вдигна чашата. — Умерена във всичко, освен в живота!“

Той я нарани. Беше толкова просто. Трябваше да се пази още от самото начало. Не трябваше да се увлича по женен мъж, дори ако той не живееше с жена си. Въпреки силната й привързаност към него и чудесните мигове, прекарани заедно. Най-щастливите мигове в живота й.

Един ден вратата след нея се затръшна. Бе отишла да го подкрепи, да му предложи любовта си, а той каза на охраната да не я пуска при него.

Тя повече не се върна. Реши, че ще си намери друг.

Погълна последната глътка от питието си и се затича по стълбите нагоре. Добре. Ще излязат, ще пазаруват и после ще ходят в клуба. Дали да не си облече черна коктейлна рокля за разходката по магазините? Разбира се, нали отиваха в Кокоуок, където е пълно с магазини, ресторанти и клубове. Ниският й ръст просто я убиваше, но едни високи токчета…

Свали дрехите си в движение и се мушна под душа. Облече се за броени минути и избра най-високите токчета, които имаше подръка. Огледа се в огледалото и разреса косата си с нервни движения. Страхотни обувки. Придаваха й необходимата височина. С тях прасците й се очертаваха идеално. Усмихна се доволно. Неин приятел от гимнастическия салон казваше, че обувките биват два вида — едните, с груби и дебели токове, сякаш казвали: „Да ти го начукам“, а другите, с тънки токчета, сякаш казвали: „Ела ме изчукай“.

Тези бяха нещо средно между двата.

На вратата се позвъни. Сърцето й заби учестено. Досега не й се бе случвало.

Остави четката за коса и се огледа набързо. Мразеше това чувство. Смешно бе да се вълнува толкова за някаква минала връзка.

Позвъни се отново.

Тя се затича към вратата. Не биваше да изпада в паника. Когато отвори, дори не успя да различи мъжа в тъмнината. Да я изостави по този начин! Точно когато имаше най-голяма нужда от него.

Това не бе Роуан. Гостът изглеждаше около трийсетте, с тъмен тен на лицето, което показваше, че работи на открито. Сам премигна няколко пъти, преди да осъзнае, че пред нея стои предприемачът на Марни, Фил Дженкинс.

— Фил!

Фил я изгледа от глава до пети, преди да отговори, и Сам реши, че се е поувлякла малко с роклята и токчетата.

— Ммм, извинявай за безпокойството, Саманта, но аз бях… ъх, изглеждаш страхотно, знаеш ли? — каза той.

— Благодаря — каза Сам и се изчерви. — Та какво казваше?

— Да, ами не мога да се свържа с Марни цял ден. Мислех, че е с теб.

— Не, съжалявам. Всъщност тя не ме интересува толкова много.

Начинът, по който я гледаше, показваше, че и той не се интересува точно от Марни.

— Познаваш госпожица Нюкясъл по-добре от мен сигурно… Предполагам, че само си губя времето с нея. Тя си е въобразила, че е хванала господ за топките… уф, извини ме за израза!

— Марни е много упорита и самоуверена. Трябва да е такава, работата й го изисква — защити я Саманта и се подразни от себе си. — Светът е лош. Тя работи много, и то с трудни хора.

— Да, на някои хора им се удава да правят света по-труден, отколкото е. Знаеш какво имам предвид, нали? Няма значение. Извинявай. Тя ти е приятелка. Между другото, ако някой ден решиш да правиш ремонт, обади ми се. Къщата ти е много хубава. Мога да я направя още по-хубава.

— Благодаря.

— Работя и на кредит. Успя ли да огледаш дома на Марни?

— Няколко пъти. Свършил си добра работа.

Фил все още не сваляше поглед от нея. Не можеше да си намери място на верандата. Сигурно причината беше в обувките.

Той се ухили и откри две редици безупречни зъби. Като предприемач печелеше добре и очевидно бе вложил доста пари в устата си.

— Ако ме поканиш, можем да обсъдим моето предложение относно кредита.

— Ами, знаеш ли, все още не мисля да правя ремонт на къщата си, Фил. А доколкото познавам Марни, тя не е приключила с теб.

Той се усмихна още по-широко:

— Да бе, няма отърване от тази уличница. Но иначе си я бива. И, знаеш ли, сигурно си права. Може би не искам да приключа с нея. Тя е вманиачена да постига съвършенство във всичко и когато прави нещо, го прави наистина добре.

Този път Сам реши, че трябва да затвори вратата. Но не го направи, защото видя как един „Линкълн“ бавно отби пред дома на Марни. Не неин, но може би тя бе в него.

— Виж, сигурно е тя — каза Сам. Любопитна да види кой е в колата, мина край Фил, без дори да го забележи. Прекоси малкия двор пред къщата си, като пристъпваше много внимателно с високите си токчета.

Един строен мъж пъргаво слезе от колата. Имаше къдрава черна коса, подстригана късо и спретнато. Скъпият костюм подчертаваше изисканата му осанка. Погледна към къщата и прокара ръка по косата си.

— Здравейте — поздрави Сам.

Мъжът се обърна. Вероятно я позна, защото се усмихна и каза:

— Саманта! Здравей, как си?

Да, познаваше го. Симпатично момче. Работеше в кантората заедно с Марни. Всъщност двамата доста често си помагаха, но в същото време се конкурираха, което им даваше стимул за работа.

Той протегна ръка:

— Сам, името ми е Кевин. Кевин Мадиган. Трябва да ти кажа, че съм ти обиден, че не ме позна.

— Разбира се, че те познах — отвърна Сам. Знаеше, че той не е искрен. Просто вярваше, че никоя жена не може да го забрави. — Как си, Кевин?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Ами, благодаря, добре. Аз… Трябва да ти призная, че се надявах да те видя с Марни.

— Да, разбрах, че си разтревожена.

— Така ли? — попита недоумяващо Сам.

Кевин се засмя. Още един, който бе вложил цяло състояние в устата си. — Днес си се обадила в офиса. Лорета ми каза.

— Лорета?

— Секретарката на Марни. Говорила си с нея.

— О, да, разбира се. Сигурно тя вдигна телефона, когато набрах номера на кантората.

— Да — продължаваше да се усмихва той.

— Ами… — измрънка Сам. — Все още не съм се видяла с Марни. Ти виждал ли си я?

— Не и откакто ти се обади. Но в петък бяхме заедно в съда. Не мислиш ли, че е малко рано да се тревожиш за нея? Та тя е зряла жена.

Тонът му бе равен и спокоен. Хареса й логичното му заключение. Все пак бе адвокат.

Сам се усмихна на свой ред:

— Но ти също дойде тук, за да я потърсиш.

— Ами след твоето телефонно обаждане господин Дали искаше да се увери, че си е вкъщи.

— Господин Дали?

— Разбира се, господин Дали.

Той посочи към колата. На предната седалка седеше мъж с бели коси. Дори не се опита да слезе от колата, но й кимна за поздрав. Тя също кимна. Господин Дали. Фирмата на Марни се казваше „Дали, Симпкинс и Смит“. Значи той беше един от шефовете.

— Не си ли е вече вкъщи?

— Не, не се е прибирала.

Сам се обърна, Фил бе застанал зад нея и се взираше към Кевин Мадиган. Мадиган също го гледаше.

Сам едва ли не подуши мириса на тестостерон във въздуха. Двамата бяха толкова различни: Фил — груб и недодялан, Кевин — елегантен, фин и самоуверен. Но и двамата притежаваха посвоему мъжки чар.

Внезапно Сам проумя, че Марни е преспала и с двамата.

— Сам, върна ли се Марни?

Лора тичешком се приближаваше към тях по пътеката.

— Не, няма я още. Фил и Кевин също я търсят — каза.

— О, Фил, здравей! — поздрави весело Лора. Познаваше го още откакто започна да строи къщата на Марни.

Сам почувства странно затопляне по врата и ушите и осъзна, че Лора не е сама. С нея беше Роуан.

— Роуан, Кевин Ма…

— Да, познавам Кевин — каза Роуан и се ръкува с него.

— Роуан си купи къщата чрез нашата фирма — поясни Кевин.

— Разбира се. Така и предполагах — каза Лора. — Ами тогава се запознай с Фил Дженкинс…

— Всъщност и с него се познаваме — каза Роуан, като се ръкуваше с Фил.

Сам имаше чувството, че стомахът й се преобръща. Да, те всички се познаваха. Чрез Марни.

Тестостеронът във въздуха сякаш стана още повече.

Недодяланият предприемач, любезният адвокат… и Роуан — някъде между двамата. Кожата на лицето му бе загоряла от слънцето, чертите му издаваха силен характер, а бръчиците около очите говореха за много преживени радости и болки. Косата му бе тъмна, малко по-дълга от обикновено. Не бе облечен всекидневно като Фил, нито изискано като Кевин. Носеше черно поло, черни дънки и спортно сако. От него се носеше дъх на свежест. Сам реши, че така мирише мъжествеността. Само с присъствието си можеше да я накара да се почувства пълноценна жена.

Точно в този момент възрастният господин Дали излезе от колата.

— Ако Марни не е тук, значи не е тук. Вече оставихме съобщения. Ако не се появи до понеделник сутринта, ще съобщим в полицията.

— Може би трябва да влезем вътре… — предложи Кевин.

— Само че нямаме ключ. Иначе трябва да влезем с взлом — отбеляза господин Дали някак обидено.

— О, не съвсем! Сам и Роуан вече бяха в къщата! — избъбри весело Лора.

Сам и Роуан я стрелнаха. И двамата изпитаха желание да я набият.

— Били сте в къщата? — попита Дали, като гледаше ту единия, ту другия.

— Марни ми е приятелка и ми е дала ключ да наглеждам къщата.

— А аз се уплаших да не би някой да е влязъл — оправда се Роуан.

— Ти също ли имаш ключ? — попита Дали.

Роуан се поколеба за секунда. После отвърна простичко:

— Да.

Сам наведе глава и почувства пак старата ревност. Ръцете й се свиха в юмруци, стомахът й се сгърчи от болка.

Всички бяха преспали с Марни. Всъщност започна да й намирисва на голямо креватно парти.

Вероятно грешеше, но…

— След като половината от нас са били вече в къщата, може би някой ще даде ключ да влезем, за да се уверим, че Марни не е вътре и не лежи ранена или убита. Може да е паднала по стълбите, докато е поправяла нещо — каза Кевин.

— Проверих навсякъде. Марни я няма — каза Сам.

— Не можем ли само да надзърнем? — попита любезно Кевин.

— Добре. Моят ключ е у дома… — започна тя.

— Моят е в джоба ми — допълни Роуан и тръгна пръв, а другите го последваха по калдъръма.

Когато влязоха, започнаха да викат:

— Марни! Ей, Марни!

Но никой не отговори.

— Да проверим ли горе? — попита Кевин.

— Разбира се — каза Фил.

Той, Кевин и Роуан тръгнаха по стълбището нагоре. Кевин и Роуан се насочиха към стаите за гости, Фил влезе в спалнята, а Сам го последва.

Когато излизаше, едва не се блъсна в нея.

— Нищо! — съобщи той.

— Ммм — измърмори тя и мина край него. Вече бе влизала тук. Запъти се към тоалетката.

Означаваше ли разместването на два лака, че нещо не е наред, запита се отново.

Може би нямаше нищо тревожно. Съвсем нищо.

Почувства нечие присъствие зад гърба си и бързо се обърна. Роуан. Той огледа стаята и се втренчи в нея.

— Какво става?

— Нищо наистина…

— Нищо ли? — Прониза я с очи, от които не можеше да се скрие нищо.

— Гримовете й са разместени.

Той се намръщи и се приближи към нея.

— Не съм виждал по-подредена тоалетка.

— Цветовете не съвпадат — каза Сам.

Роуан се смръщи още повече.

— Няма нищо — промърмори тя. Той бе твърде близо до нея. Не й харесваше тази близост.

— Били сме тук и преди — припомни й той с тих глас. — Не видяхме нищо странно.

— Нищо странно — съгласи се Сам, бързо се обърна и излезе от стаята.

Тръгна по коридора. Роуан не я последва. Тя прехапа устна и се зачуди доколко му бе позната спалнята на Марни.

Чу гласовете на Фил и Кевин, които проверяваха баните и гардеробите. Слезе по стълбите, сигурна, че няма да открият нищо нередно.

Господин Дали се бе подпрял на бастуна си и чакаше.

— Няма я, нали? — попита той. Беше висок, тялото му бе запазило гъвкавостта и добрата си форма. Раменете му бяха широки, а ръцете — големи, и Сам реши, че са много силни. Бе красив мъж и се движеше с достойнство.

— Мисля, че не е тук — каза Сам.

— И се притеснявате.

— Тя толкова се вълнуваше за новия си дом, че аз се притеснявам защо не е в него.

Дали кимна.

— Тя е дръзка и самоуверена жена. Сигурно е заминала с някого за няколко дни и не й пука дали вие се притеснявате за нея.

Сам се намръщи.

— Господин Дали, изглежда, не харесвате много Марни.

— Напротив. Тя ми е стара сърдечна тръпка. Тя е, ако трябва да бъда честен, жестока жена и аз я обожавам неимоверно много. — Дали се усмихна и Сам си помисли, че той също я познава отблизо. Дори много отблизо. Интимно.

Лора тъкмо излизаше от кухнята. Мъжете слязоха от горния етаж начело с Кевин, Роуан вървеше след него, Фил ситнеше най-отзад.

— Нищо — каза Кевин. — Няма и следа от Марни.

— Всичко е наред — добави Фил.

— Колата й къде е? — попита спокойно Роуан.

— Няма я — каза Лора. После се обърна към Сам: — Честно, Сами, тя просто е излязла и ако сега се върне и ни свари всички тук, сигурно ще се ядоса.

В този момент входната врата се отвори с трясък. Всички се обърнаха да видят кой е.

Очакваха да е Марни.

Но не беше тя. В къщата влетя възрастен прошарен господин, който вонеше на алкохол. Беше небръснат и това го правеше да изглежда груб и страшен. Костюмът му бе измачкан, сякаш беше спал с него, при това не един път.

Зъбите му бяха криви и жълти, което се стори на Сам срамно, защото Марни му даваше доста пари за зъболекар и всякакъв вид доктори.

— Къде, по дяволите, е дъщеря ми, тази кучка? А вие, тлъсти пиявици такива, какво правите в къщата й?

Сам почувства как господин Дали замръзна на място. По всичко личеше, че повечето познаваха Колин Нюкясъл, бащата на Марни.

— Аз сам ще я открия! Какви ли ги върши сега… Сигурно прелъстява мъже в спалнята си — каза той и тръгна нагоре по стълбите. Залиташе ужасно и Кевин го последва, за да му помогне, но той се обърна разярен. — Назад! А вие там какво зяпате? Къде е дъщеря ми?

— Някой трябва да го спре — каза господин Дали. — Преди да се е пребил.

— Ами Марни сигурно ще ни е благодарна, ако не го направим — смотолеви Кевин.

Роуан пристъпи към стълбите.

— Прав си. Той е толкова пиян, че ще се убие по стъпалата.

Преди обаче да успее да направи нещо, Колин Нюкясъл се върна тичешком долу. Пропусна едно стъпало, но запази равновесие. Сам си спомни старата поговорка, че и Господ помага на глупаците и пияниците.

— Къде, по дяволите, е тя? — продължаваше да крещи той.

— Марни не е тук, господин Нюкясъл — каза Кевин презрително.

— Ами вие тогава какво правите тук? Ще трябва май да се обадя в полицията — крещеше Колин, като плюеше наляво и надясно.

— Тате!

Нюкясъл изведнъж се укроти.

На входа се появи млад мъж. Сам реши, че е на около двайсет. Беше го виждала и преди. Тейър Нюкясъл, братът на Марни. Косата му бе дълга и черна, лицето му — красиво като на сестра му, но аскетично. Говореше тихо за разлика от нея.

— Тате, пиян си като кирка — каза той и огледа лицата на всички. Позна Сам и се усмихна. — Здравей, Сам. Радвам се да те видя и съжалявам за безпокойството. Проследих го дотук… Ей сега ще го разкарам. Сестра ми тук ли е?

— Не — каза Сам.

— Къде е?

Сам поклати глава:

— Не знаем. Не е тук.

Тейър повдигна невярващо вежда и отново огледа всички.

— Тогава значи никой от нас не би трябвало да е тук — каза той тихо. — Тате, хайде да вървим, преди да си се наранил.

— Той е прав — каза твърдо Роуан. — Нямаме работа тук.

Тейър хвана баща си подръка и го поведе към вратата.

Колин Нюкясъл се отскубна и каза заядливо:

— Остави ме, момче.

— Това е шефът на Марни, тате.

— Знам, дяволите да го вземат! Да не мислиш, че е по̀ стока от останалите?

— Да не би да искаш да я уволни? Тогава и за нас няма да има пари. Хайде да вървим.

Колин Нюкясъл изпъна рамене и се обърна към тях. Вдигна гордо глава, сякаш бе господар на дома.

— Напуснете къщата на дъщеря ми! — заповяда той.

Сам се изненада, когато отново Роуан се осмели да отговори.

— Доколкото ми стана ясно — започна той, като прониза с очи Колин, — едва ли имаш право да се интересуваш от дъщеря си, отрепка такава. Изгубил си това право преди много години. Имаш късмет, че не те е осъдила досега.

— Какво!? — каза Колин Нюкясъл и хвърли убийствен поглед към Роуан.

Сам реши, че трябва да направи нещо, преди да са се сбили.

— Господин Нюкясъл, тук сме, защото се притесняваме за нея — каза Сам.

— Мислите, че нещо й се е случило? — нахално се обади Колин Нюкясъл.

— Просто се тревожа. Не ми каза, че заминава — обясни спокойно Сам. Не бе в стила й да бъде търпелива. Но все пак говореше с бащата на Марни.

Нюкясъл се усмихна самодоволно.

— Ако нещо й се е случило, значи къщата остава на мен. Хайде, изчезвайте от дома ми! — изкомандва той.

Сърцето на Сам заби учестено. Хората, които не познаваха Марни, не разбираха нравите на средата, от която бе дошла. Лора бе като гръмната. Всички, дори старият Дали, бяха изумени.

Гласът на Тейър наруши тишината.

— Да тръгваме, тате! Нищо не се е случило с Марни.

Той стисна ръката на баща си и го помъкна навън.

Но онзи се върна обратно.

— По-добре не пипайте нищо. Не взимайте нищо. Ще ви съдя. Хич не ми пука, че сте адвокати. Аз имам по-добри адвокати. Ще ви съдя до скапване, ще ви вкарам в затвора за влизане с взлом…

— Татко! — каза Тейър.

Но Колин нямаше намерение да млъква. Размаха пръст пред всички и се усмихна зловещо:

— Ако нещо се е случило с Марни, къщата остава на мен. Запомнете го. Моя е. Сам, скъпа, ще стана новият ти съсед. Готино ще бъде, нали?

Сам не отговори. Тейър най-накрая успя да го избута навън. Вратата се затвори след тях.

Настъпи гробна тишина.

— Господи! — каза най-сетне Лора. — Господи! Сам, заплюй ме, ако отсега нататък кажа нещо лошо за Марни!

— Кевин, заведи ме вкъщи. Много ми дойде — каза господин Дали. — А вие, госпожице Милър, се ослушвайте за Марни — обърна се той към Сам. Тя не бе сигурна, че Дали я познава, камоли че знае името й.

— Ще й оставя бележка в кухнята. Ще й пиша, че всички се тревожим за нея — обеща Сам.

Дали се запъти към входната врата. На излизане Кевин Мадиган взе ръцете й в своите.

— Моля ви, обадете ни се, ако чуете нещо за нея… ако можем да помогнем с нещо…

— Благодаря. — Сам дръпна ръцете си. Знаеше, че всички ги гледат. — Още сега ще напиша бележка.

— Имаш ли нужда от моето присъствие тук? — попита Фил.

— Не, благодаря… Лора е с мен. Ще заключа — отвърна Сам.

После се запъти към кухнята. Имаше чувството, че в този момент следяха всяка нейна стъпка. Докато ровеше из чекмеджетата на Марни, чу как входната врата се отвори и затвори. Намери лист и химикал и написа:

„Марни! Обади ми се при първа възможност! Сам.

P.S. Незабавно. Не заспивай, не излизай, обади ми се!“.

Марни нямаше магнити, с които обикновено се закрепват бележки върху хладилника. Никога нямаше да сложи някакви си детски рисунки или бележки върху него. Не понасяше безпорядъка. Сам намери пишеща машина и нащрака бележката на нея за по-сигурно.

Обърна се и видя Лора и Роуан. Бяха я последвали в кухнята.

— Отидоха си — каза все още треперещата Лора, — не ми харесва тази къща. Може да е красива, може да е последен вик на модата, но от нея ме втриса. Като че ли злото се е вселило тук. Като че ли самият дом е направил нещо на Марни.

— Лора — поклати глава Сам, — Марни ще ме убие, че съм залепила бележката на хладилника й.

— Да заключваме — предложи нетърпеливо Роуан.

— Мога да се справя… — започна Сам просто защото искаше винаги да му се противопоставя.

— Няма какво повече да правим тук. Освен ако не искаш да сложиш още една бележка на входната врата. В случай че е гладна, когато се прибере вкъщи — каза Роуан.

Тя го изгледа и стисна зъби. Най-малко бе очаквала, че Роуан ще се появи отново в живота й.

— Добра идея — съгласи се Лора.

Разбира се, че идеята бе добра. Надраска още една бележка и потърси пак машината. Роуан вече пишеше. Пръстите му докоснаха нейните. Сам се опита да не обръща внимание на тръпката, която прониза тялото й.

Сигурно това усещане се дължеше на липсата на секс. Марни често казваше, че е нормално да спиш с някого от време на време. Всички се нуждаели от секс, било естествена нужда. Без значение колко си умен или образован. Хората били просто животни, а сексът — инстинкт.

Може би Марни имаше право.

Напоследък хормоните й сякаш бяха полудели. Да, спомняше си много добре. Неговото докосване. Палецът му, който се спира върху устните й, пръстите му, галещи бузите й. Висок, стегнат, изпънат като струна, той внасяше енергия в пространството около него. Някога това пространство бе нейно. Не, невинаги е било нейно. То бе просто илюзия. Сега двамата се държаха като напълно непознати. По дяволите да върви Лора! Той щеше сега да си е вкъщи, ако не бе проклетата й братовчедка.

Роуан вървеше пред нея. Тя бързаше след него с единственото желание да се махне по-скоро оттук. На излизане го подмина, без да забави ход, с ясното съзнание, че той закрепва втора бележка на вратата. Но Лора, която въобще не забелязваше вълнението й, се провикна:

— Сами!

— Не е необходимо двама души да закрепват бележката — каза Сам и реши да се държи като човек, който не издава емоциите си. — Благодаря, Роуан. Лека нощ.

— Но, Сам… — Лора се втурна след нея и я настигна на улицата, между двете къщи. — Сам, Роуан ще дойде с нас. Представяш ли си? Иска да чуе Ейдън!

Сам се спря като покосена. За Лора това значеше много и тя се радваше като малко дете.

— Разбира се — каза, — ще дойде да види Ейдън. Сигурна съм, че помни какво е да си начинаещ музикант. А Ейдън е добър, ще бъде много горд от посещението на Роуан. Знаеш ли какво? Наясно си, че не обичам клубовете и среднощните разходки. След като Роуан идва, аз, ако може, се отказвам.

Лора се намръщи.

— Но нали първо щяхме да пазаруваме!

— Е, ти и без това изглеждаш вече страхотно — отговори Сам. Това бе самата истина. Лора бе облякла къса бяла рокличка, която подчертаваше косата, краката и тена й. — Дори можеш да отидеш и на вечеря. Честно.

Честно? Това бе най-тлъстата лъжа, изричана през живота й. Истината бе, че умираше да отиде с тях в клуба. В главата й се въртеше все едно и също нещо — как той я поваля на земята, ляга върху нея, притиска я с голите си гърди и силни крака, косъмчетата по които дразнят голите й бедра.

О, божичко, точно затова не искаше да го вижда пак!

— Но, Сам…

— Ако Теди се появи, ще си помисли, че си със страхотно гадже! — каза Сам и се усмихна.

— Да, може би.

— Хайде, върви. Разбий ги!

Сам целуна братовчедка си по бузата и бързо се прибра вкъщи.

Петнайсет минути по-късно седеше край басейна, пиеше мерло и се опитваше да не се поддава на самосъжаление.

Жалко, страхотната рокля и високите токчета не можаха да изпълнят предназначението си.

Е, какво пък, да не би да си мислеше, че ще се върнат да я молят да излезе с тях? Или Роуан ще каже, че иска да бъде с нея?

Запъти се към малкия каменен кей, който се намираше зад къщата. Там стоеше вързана малката гумена лодка. Погледна към водата и се усмихна. Стана й по-леко.

— Моли!

Моли бе морска крава и заради нея Сам не искаше да продаде къщата, дори и ако трябваше да я носи на гърба си като охлюв. Моли бе обезобразена от витлата на една лодка, след като се бе приближила твърде много до тях. Все още имаше белег. Навърташе се по плитчините в залива и позволяваше на хората да я хранят.

— Гладна ли си? — попита Сам. — Разбира се, че си гладна.

Изтича до кухнята и прерови хладилника. Намери една прясна маруля, взе я и се върна на кея. Този път боса. Седна и започна да хвърля листата във водата, като ги късаше едно по едно. Луната вече образуваше пътека по водата, а звездите светеха ярко над нея. Моли щастливо преживяше марулята. Сам се усмихваше и я галеше по главата. Повечето хора приемаха вида на морските крави по същия начин, както приемаха вида на булдозите — бедните същества бяха толкова грозни, че чак изглеждаха симпатични. В случая с Моли — направо прекрасни. Мирното съжителство, което тя бе успяла да постигне с хората, беше чудесно. Понякога от това съжителство страдаха животните. Повечето от тях бяха наранявани по невнимание от лодкари. Но морските крави обичаха да бъдат близо до човешките си събратя.

За щастие Моли не се отдалечаваше от района си и от хората, които я обичаха. Толкова е внимателна, помисли си печално Сам. По-внимателна от много жени.

Но къде, по дяволите, бе Марни?

Сам се изправи и погледна към дома на приятелката си.

Изведнъж си спомни думите на Лора, че къщата изглежда като въплъщение на злото. Тъмна, с неясни очертания на лунната светлина.

Когато погледна отново към водата, Моли си бе отишла.