Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (20)

Деветнадесета глава

Не само Роуан направи откритие същия ден.

Теди намери един фемур^[1].

Ал Смит, друг от водолазите, попадна на още една ръка и нещо, което не се разпознаваше. Накрая решиха, че е кост с останки от плът по нея.

След като намерените части бяха пакетирани и отнесени, Роуан все още седеше в лодката, без да може да мръдне. Преживял бе много лоши моменти. Заставал бе очи в очи със смъртта. Изживявал бе загуби, които го бяха разкъсвали отвътре.

Но подобно нещо му се случваше за първи път.

Видя човешки живот, разкъсан на части. Храна за хищниците. Не вярваше в теорията, че тялото има значение след смъртта. Дори не вярваше в донорството. Но това…

Питаше се, докато й се е случвало това, дали жената е била още жива.

Кокали, мускули, тъкани… мъчеха се да определят кое какво е. Самият той бе намерил ръка — длан, пръсти, които едва се държаха. После китка… деликатни тъкани…

И гривна. Нещо толкова лично и интимно. Не му даваше мира.

Чувстваше, че я бе виждал и преди. Златна гривна с диаманти. Много хубав модел.

Дали не я бе виждал на ръката на Марни?

Ал Смит го потупа приятелски по гърба и му връчи термос с кафе. Роуан благодари. Огледа се. Блатото бе спокойно. На брега се приличаха алигатори. Денят сякаш си отиваше в най-красивите цветове — червено, златно, розово, бледозелено. Наблизо крачеше чапла. Клоните на дърветата се накланяха към водата, която блестеше с цветовете на залязващото слънце.

Смит седна до Роуан.

— Трябва да си призная, чудех се как са могли да пуснат дългокоса рок звезда да се гмурка с нас.

Роуан се ухили.

— Бях започнал да копнея за сцената, за шоуто. Това тук бе най-дългото в моя живот.

— Тук преди идваха най-често дългокосите хипита. Търсеха пантери и морски крави. После нещата се промениха. Започнаха да ходят на залива да се гмуркат. Гледаш, богати, които не си знаят парите, млади, стари — изведнъж стават най-добрите приятели. Това е нещо, което или обичаш, или не. Също като блатото. Преди години тук нямаше толкова много хора. После заприиждаха захарните фабриканти, строителите… Едно време бе хубаво. Мъже ловяха риба. Други просто се любуваха на гледката.

— Не изглежда да се е променило много — каза Роуан. Кафето му хареса. Слънцето надничаше през клоните. Беше жега. Но на него му бе студено.

— Не съвсем. Все още човек може да си направи хубав плаж тук — каза Смит и се загледа във водата.

— Мислиш ли, че е била убита?

Смит погледна Роуан и вдигна едната си вежда.

— А ти как мислиш? Да не би да е казала сама на алигаторите: „елате да ме схрускате“?

— Може да е било злополука…

— Така ли мислиш? Погледни трезво и ми кажи какво мислиш?

Роуан се смути.

— Каквото и ти.

— Жената е била убита, синко.

В същия момент се появи Теди, подскачайки от лодка в лодка.

— Предполагам, че всичко е опаковано и готово за медицинска експертиза — каза той. — Да тръгваме! — Седна до Роуан и Ал. — Добре, момчета, направихме ли всичко както трябва?

Смит се облегна назад и скръсти ръце на побелелите си гърди.

— Да, вие сте гордост за полицията.

Теди се засмя.

— Мисля, че дори се почувствах малко неопитен.

— Ти си следовател в отдел „Убийства“ — каза Роуан. — Гледаш трупове през цялото време. Това ти е работата.

— Да, но… Може да ви прозвучи ужасно, но слава богу, че моите трупове са по-пресни от този. Ал… се занимава с такива разложения. Виждал си и по-лоши неща, нали, Ал?

— Да, виждал съм — призна Ал. — Но това тук е доста… гадничко.

Теди погледна Роуан.

— Ти също си имал такива гадни моменти, нали?

Роуан го стрелна. Тед Хенли непрекъснато му натякваше миналото, като че ли търсеше слабото му място.

— Да, с жена ми. И Били — бившия китарист на групата — обясни на Ал той. — Загина при автомобилна катастрофа. Опитах се да му взема ключовете, но той имаше резервни под седалката. Тръгнах след него. — Роуан замълча, после погледна Теди. — Беше ужасно. Наистина. Извадих жена му от колата и после стана експлозията.

— Не позволявай на никого да ти внушава нещо различно от твоята версия — каза Ал. — Смъртта никога не е лека. И те кара да изтръпваш. Знаеш, че нещата не бива да бъдат толкова ужасни. Чудиш се как е възможно да има Господ, при положение че хората си причиняват такава мъка. Смъртта не е лека. И не бива да позволяваме да е лека. Ако погледнем реално, ние не сме по-добри от животните в джунглата. Да вземем например алигаторите. Не можем да ги виним, че са изяли жертвата си. Те са просто хищници. Част от хранителната верига. Когато трябва да търсим истински жестоко животно, то това е човекът.

Почти бяха стигнали до Биг Алс.

Рик Мира ги очакваше. Вече бе огледал останките от предишния ден. Ролф Лунден и хората му чакаха навън.

— Стигна ли вече до някакъв отговор? — попита Теди.

— Да, не е била удавена, сигурен съм.

— Можеш ли да кажеш коя е?

— Със сигурност, не. Но след като ми донесохте още останки, ще видя какво мога да направя.

— Какво мислиш? — поинтересува се Теди.

— Детектив Хенли, колко пъти сме работили заедно? Дявол да те вземе, знаеш много добре, че когато открия нещо, ще ти кажа.

— Работи бързо тогава. Искам наистина солидно доказателство.

— Хайде да ударим по една бира! — подкани Ал Смит Роуан и го заведе в Биг Алс.

— Благодаря, задължен съм ти.

— Хубаво — ухили се Смит. — Можеш да ми дадеш един автограф за хлапето.

— С удоволствие.

След втората бира Роуан звънна на Сам в офиса, но никой не се обади. Опита в къщата, но му отговори секретарят. Остави съобщение и се зачуди какво бе това тягостно чувство, което го разяждаше отвътре.

Погледна часовника си. Трябваше да е още в салона. Може би бе на път от едното място към другото.

Съжали, че я е оставил сама. Не трябваше. Дори и за минута. Обзе го паника. Сигурно бе нервен заради останките, които намериха.

Но имаше друга причина да се страхува: заплашителното телефонно обаждане до Сам.

Опита отново да се свърже с нея в салона.

— Диди, Роуан Дилън се обажда. Знаеш ли къде е Сам?

— Къде е Сам… ами… не съм сигурна. Мисля, че отиде да обядва. Мога да попитам Джо, макар че и него го няма от известно време… Чакай да видя… дали не се е върнала… днес бе натоварен ден. Дойде братът на Марни. Искаше да говори със Сам. Всички искат да говорят с нея, нали знаеш.

— Ако се появи през следващите пет минути, кажи й да ми се обади. Аз съм в Биг Алс. След това да остави съобщение на пейджъра на Теди, става ли? Скоро се връщаме.

— Разбира се. Не се тревожете за нея, господин Дилън. Тя вероятно е кръшнала за малко.

— Благодаря ти. Веднага щом я видиш, й кажи да се обади на мен или да остави съобщение на пейджъра на Теди. Не забравяй, моля те.

Роуан затвори. В същия момент в Биг Алс влезе Рик Мира.

— Ей! Детектив Хенли! — извика той.

— Да, шефе, какво има? — отвърна Теди.

— Нали искаше нещо солидно? Солидно доказателство?

— Да! Какво става с нашата жертва?

— Жертви.

— Какво?

— Солиден факт, детектив Хенли. Жертви. Останките са от две различни тела. Освен ако онази жена не е била някакъв изрод.

 

 

Сам се прибра вкъщи крайно изтощена. Отпусна се на един стол в задния двор край басейна и се загледа в залива.

Обядът с Кевин Мадиган бе несполучлив. Не й каза почти нищо за клуба. Твърдеше, че делът му е само финансов и че всъщност Марни е основният собственик. Говореше какви пари падали от него. Накрая Сам получи главоболие.

Върна се на работа и свари Фил, предприемача, който се потеше на един от уредите. Като я видя, спря да вдига непосилната за него тежест и каза:

— Марни появи ли се? Ченгетата са постоянно по петите ми. Как не разбират, че ми дължи пари?

— Фил, трябва да тренираш по-бавно. Не позволяваш на бицепсите си да се разгънат докрай — отвърна Сам.

— Какво? По дяволите, скъпа, тези бицепси се разгъват максимално. — Фил се ухили. — Всъщност нямам нужда от тренировки, работата по строежите ми е достатъчна.

— Тогава защо си тук? — попита Кевин и спря погледа си на Фил.

— Защо ли? — повтори въпроса онзи. — Може би защото съм шеф. Трябва да поддържам форма. Не искам да показвам слабост, когато съм на площадката.

— Сега вече разбирам — кимна Кевин. — А аз си мислех, че просто идваш тук, за да дебнеш по-заможните клиенти на Сам.

Лицето на Фил почервеня.

— Дявол да те вземе, Кевин, а аз си мислех, че идваш само за да наостряш клиентите на Сам един срещу друг и после да им ставаш адвокат.

— Стига, момчета — намеси се Сам. — Платете си сметките и задръжте мотивите си за себе си. Кевин, да вървим.

— Слава богу. Да се махаме оттук. Старият шеф е на пътечката.

— Какво?

— Господин Дали е там, на пътечката. Тича. Ако получи инфаркт, не искам да съм свидетел.

Кевин я стисна за ръката. Сам се отскубна и влезе в стаята, където бе преди малко. По стените имаше огледала и телевизори във всеки ъгъл. И внезапно я връхлетяха мислите… Ами ако Марни е била отвлечена и убита? От някого, когото познавам, някой близък човек, мислеше си Сам. Някой, който е отвличал и убивал и преди.

Някой, с когото Марни е правила секс. Но това би означавало да бъдат заподозрени хиляди мъже.

Джо бе застанал до вратата и говореше с нов клиент. Видя лицето на Сам, когато излезе с Кевин.

— Внимавай — шеговито я предупреди той. — Изглеждаш така, сякаш се готвиш да убиеш някого.

Това бе самата истина.

 

 

Денят преваляше. Скоро щеше да има буря.

Сам погледна къщата на Марни. Поляната и храстите около нея бяха изпогазени. Това никак не би й харесало.

Загледа се във водата. Стана и се отправи към предния двор. Пред дома на Роуан бе спряла полицейска кола. Сигурно се бе върнал от водолазната експедиция.

Върна се на кея и потърси Моли. Морската крава не се виждаше никъде. Вероятно Теди бе придружил Роуан. Може би знаеше подробности от разследването.

Когато се върна, колата вече я нямаше. Сам сви рамене и тръгна към къщи. Вятърът утихваше. Може би бурята щеше да връхлети скоро.

Започна да притъмнява.

Сам погледна към дома си. Прехапа устни, като си спомни, че е оставила вратата отворена.

 

 

Бет Белами въздъхна тежко и спря, за да изтрие потта от лицето си. Бе тръгнала пеша към къщата на Роуан. На всяка цена трябваше да говори с него.

Или поне със съседката му. Момичето, с което бе спал и преди. Докато още бе женен. Вече знаеше толкова неща за него. Гордееше се със себе си. Винаги бе на гребена на вълната.

Мъжете, с които бе преспала, й бяха дали страхотни интервюта. А той бе висок, мургав и красив.

Някои от колегите й я обвиняваха в това, че използва долни методи. Мислеха я за глупачка. Бе млада, красива и енергична. Имаше право на свободен сексуален живот. И не виждаше нищо лошо в това, да съчетава секса с професията.

Когато стигна къщата на Роуан, спря да почине. Не видя коли… дали това бе добре, или не?

Кецовете й гарантираха безшумно придвижване. Облеклото й също бе подходящо за случая — зелена памучна рокля и дънкова риза.

Къщата на Роуан бе пред нея. Бет Белами спря, огледа се и като се шмугна през храстите, мина отзад.

 

 

Ето я…

Сам.

Толкова близо.

Сега гледа дома си. Страхува ли се? Трябва да се страхува!

Той наблюдава. Как се движи, как гледа…

Спомни си. Как я наблюдаваше. С него. Начинът, по който се отъркваше в тялото му. Нещата, които направи. Гледаше другия мъж… как я докосва. Как гали кожата й. Не е чиста. Преструва се, но е точно като другите жени… Тя не се отказа да се бърка, където не й е работата. Тя знае!

Почувства, че го обзема паника. Тя е опасна, толкова опасна… и все пак…

Той си спомняше.

Как тя докосваше онзи…

И как онзи я докосваше… гола… там…

 

 

Сам се отправи към къщи. Стори й се, че чу нещо. Но шумът не идеше от нейния двор, а от този на Марни. Дали не бе вятърът? Може би…

— Марни?

Никакъв отговор.

— Роуан?

Само храстите прошумоляха в отговор.

— Дявол да те вземе, който и да си ти!

Зад нея имаше някой.

— Спри! Дявол да те вземе, спри! — извика Сам. Нищо не се виждаше.

Ето! В храстите! Някой… нещо…

— Проклет да си, покажи се!

Започна да претърсва храстите. Някой се криеше в тях.

Който и да беше това, се мъчеше да избяга.

— Спри!

Настана внезапна тишина.

Сам се обърна.

И закрещя.

В тъмнината зад нея стоеше човешка фигура. Протягаше към нея ръцете си в тъмната нощ…