Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (15)

Четиринадесета глава

Когато се събуди, Роуан си бе тръгнал.

Беше оставил бележка.

„Благодаря за прекрасната нощ. Кафето те чака в кухнята. Включих алармата — заминавам с Теди в джунглата. Да ти се обадя ли довечера?

Роуан.“

Сам подържа малко листчето и го сви на топка. Думите му бяха леки, естествени, успокояващи. Толкова много й бе липсвал.

И все пак…

Стана много лесно и твърде бързо. Въпрос на обстоятелства. Хората спят с хора постоянно. Дори при първата среща. Нали живееха в демократичен свят.

Взе си душ, облече се и слезе да пие кафе. Миналата нощ Роуан бе спуснал всички пердета.

Дръпна ги отново и слънцето нахлу в стаята. Отвори се живописна гледка към залива. Сипа си чаша кафе, полюбува се на красивия ден и се върна в спалнята, за да се облече. Остави чашата на тоалетката и започна да се гримира.

Не й се ходеше в дома на Марни. Достатъчно се бе мотала там.

Но това нямаше значение. Както правеше всяка сутрин, тя се приближи до прозореца и се загледа навън. Къщата изглеждаше все така спокойна. Но някой се качваше по стълбите.

Сърцето й заби учестено. Чу почукването на вратата. И гласа, който повика Марни. Не го разпозна. Остави чашата и се затича към дома на приятелката си.

На входа нямаше никого. Сам се огледа. Не видя и кола наоколо. Дали посетителят не бе дошъл с лодка?

Обзе я чувство на страх. Усети полъха на бриза; дърветата се полюшваха и шептяха с хилядите си листа:

Виждам те!

За момент усети същите студени тръпки от предишната нощ. Но сега поне бе светло.

На малкия полуостров нямаше никого.

В душата й се прокрадна надежда. Беше изтичала да види дали в къщата на Марни има някой, а остави своята отключена.

Божичко!

„Не. Никой не може толкова бързо да се промъкне незабелязан“, помисли си тя.

Между другото Сам се сети, че е четвъртък. И е рано. Теди сигурно още не бе взел Роуан. Ако него го нямаше, то Аделия трябваше да е вече тук.

Не би трябвало да е съвсем сама.

Онези тръпки пак пролазиха по гърба й.

Виждам те…

Сам се ядоса и тръсна глава. Някой бе дошъл и викаше Марни. Нямаше нищо подозрително.

Сви рамене и тръгна около къщата.

— Ехо, мога ли да ви помогна? Кой е там?

Отговор не последва.

Стигна до задния двор. Бризът леко докосваше водата в басейна. Кротоните и ибискусите тихо шептяха. Отвъд кея морето се вълнуваше.

Виждам те…

Стори й се, че храстите и дърветата имат очи. И я наблюдават.

— Ей! Има ли някой? Мога ли да ви помогна?

Без отговор.

Все още чувстваше ледените висулки.

Стисна зъби. Трябваше да се върне. Това бе единственият начин да вземе чантата си и ключовете за колата.

— Марни, мисли му — прошепна тя, — ако си правиш кефа някъде, направо ще те разбия!

Тръгна край храстите към дома си. Ускори крачка.

По-бързо.

Започна да тича.

Стигна до кротоните, които отделяха нейния двор от този на Марни. Косата й падна върху лицето.

Точно в този миг се блъсна в някой.

Започна да вика и да размахва ръце. Нечии силни ръце я притиснаха.

— Сам, Сам, Сам!

Падна на земята, като повлече след себе си и нападателя. Той смотолеви нещо като „уф“. Падна встрани от нея, сякаш да я предпази от тежкото си тяло.

Сам премигна; той се опитваше да махне кичурите коса от лицето й.

Погледна го. Роуан. На устните му играеше лека усмивка, а блестящите му очи излъчваха загриженост.

Сам започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Дявол да те вземе! Изплаши ме до смърт.

— Изплашил съм те до смърт ли? Ти току-що връхлетя върху ми.

— Какво правеше в храстите?

— Идвах от твоята къща.

Сам се намръщи.

— Защо си ходил вкъщи?

— Ами търсех те. Чух те да викаш и дойдох да видя какво правиш.

Роуан стана, протегна ръка на Сам и й помогна да се изправи. Тя започна да изтупва листата от блузата си.

— Не успя ли да видиш кой беше у Марни? — попита тя.

— Някой е бил у Марни?

— Чух някой да вика Марни. Ако си идвал от къщи, трябва да си го чул. Или да си я чул. Не, сигурна съм, че бе мъж.

— Сам, не видях никого.

— Трябва да си видял!

— Но не видях. Чух гласа ти, тръгнах насам и ти се блъсна в мен.

Лицето му бе сериозно. Дали не започваше да си губи ума?

Вторачи поглед в него и вдигна ръце.

— Тук има някой! И защо ще се крие? Ти не може да не си го чул.

— Ако е викал, за да види Марни, значи няма връзка с изчезването й.

— Но той току-що се скри! — обясни Сам. После каза тихо: — Моята къща!

— Какво? — попита Роуан и се смръщи още повече.

— Оставих вратата отворена…

— Какво си направила?

Каза го с укор, типичен за мъжете — „идиотка такава, как можа“.

— Само изтичах навън… — започна Сам, но Роуан вече вървеше към входната врата. — Роуан, почакай! Ако там има някой и е опасен… може би по-добре да изчакаме Теди.

Той вече бе стигнал до къщата.

Сам просто го последва.

 

 

Лорета обичаше да ходи на работа рано. Без значение дали имаше час, или вечер в клуба. Бе предприемчива и щастлива жена. Нямаше нужда от много сън.

Но сега, с изчезването на Марни…

Направи си кафе, както винаги.

Сложи чаша и на бюрото на Марни. Както винаги. Може би бе глупаво. Но не губеше надежда.

Не остави кафе на Кевин Мадиган. Щеше да му го сервира горещо, както го обичаше. Не че й пукаше толкова, но не обичаше да й правят забележки. В кантората щеше да идва Лий Чапмън. Бе станал твърде нетърпелив заради изчезването на Марни и заплашваше да си намери друг адвокат. Твърдеше, разбира се, че е невинен.

Лорета винаги носеше кафе и на господин Дали. Той си имаше лични секретарки — помощнички, както се наричаха те самите, но обичаше да пие от нейното кафе. И тя харесваше шефа си. Понякога се държеше като стар свадлив пръч, но иначе бе честен и справедлив.

Но и него все още го нямаше.

Лорета седна на креслото си и тревожно поклати глава. Какво ставаше в тази кантора? Напоследък никой от работещите в нея не идваше навреме.

Телефонът звънна.

— Ще дойдеш ли на партито в петък вечер? — Бе човекът, който обичаше да го наричат „уредник“. Той „уреждаше“ забавленията. Гласът му звучеше странно. Обикновено не я търсеше тук. Дори не оставяше съобщение на секретаря.

— Петък… ммм… да.

— Сигурна ли си? — попита пак онзи.

— Да — отвърна Лорета, този път по-уверено.

— Гледай да бъдеш там. Не обичам номера. Обадих се и на твоята млада приятелка. Две важни партита този петък. Дано да се справи, иначе ти също ще загазиш.

Млада приятелка? О, да, разбира се. Лейси.

— Тя ще се справи.

— Дано. Между другото в клуба бяха дошли едни интересни гости миналата вечер.

— Интересни гости? — повтори Лорета.

— Дръж си езика зад зъбите, Лорета. Много говориш.

— Аз… не знам за какво говориш… — заекна тя.

Дали Сам не бе ходила там?

— Мисля, че знаеш за какво става въпрос. Виждам те да говориш. Виждам те през цялото време.

— Не е възможно да…

— Аз мога. Виждам те. Така че се пази. Сега си запиши адреса и гледай да не се издъниш. Знаеш ли какво се случва на хората, които се издънват?

— Изчезват? — прошепна тя.

Гласът стана мазен.

— Уволняват ги. Сега си запиши проклетия адрес.

Лорета надраска бързо адреса и затвори. Бе нервна и ядосана.

„Забрави го! — каза си тя. — Кой ли е бил в клуба? Сам никога не би отишла там сама.“

Колко странно. Искаше да бъде като наставничката си Марни Нюкясъл. Силна, уверена жена, с твърди принципи и собствени правила.

И все пак…

За момент съжали за нещата, които правеше, въпреки че целта оправдаваше средствата. Бе подтикнала и едно младо момиче да тръгне по този път. Красивата госпожица Лейси Хенли. Не биваше да го прави. За нищо на света.

Никога. Но вече бе твърде късно.

 

 

В къщата на Сам имаше някой.

Роуан го усети, още щом влезе.

В кухнята чу лек шум… от помръдване… като че ли се преместваше нещо, тихи, почти недоловими стъпки…

Той стоеше в антрето и се ослушваше. Сам бе зад него; толкова близо, че усещаше дъха й.

Направи й знак да остане, където е. Тя кимна.

Приближи се тихо до стената, която заграждаше кухнята, и погледна предпазливо.

Беше Грегори.

Сам дръпна пердетата и слънцето огря стаята. Светлината докосна лицето на момчето. Роуан усети леко бодване в сърдечната област. Спомни си брат си, който бе също толкова красив. Косата му също бе черна, но деформацията, причинена от сърдечното заболяване, не бе изписана само върху лицето му. Грегори беше силен физически. Неговата деформация бе в мозъка. Но душата му бе красива и нежна.

— Грегори! — повика го Сам.

Момчето не се обърна. Вторачено гледаше пред себе си. Към къщата на Марни.

— Грегори! — повтори Сам. Застана точно пред него и направи знак с пръсти, за да привлече вниманието му. Момчето я погледна. — Как се озова тук? Къде са вашите? — попита тя.

Не отговаряше, но я гледаше в очите. Сам протегна ръка и нежно го погали по бузата.

— Не разбирам как е успял да влезе тук. Не го очаквах днес — повдигна рамене жената.

— Възможно ли е да е човекът, който е викал Марни?

Сам замълча за миг, после поклати глава.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Той не може да говори — каза тихо тя.

— Чувал съм го да изрича имена — припомни й Роуан.

Сам втренчи поглед в Роуан.

— Той е аутист, нали знаеш. Да, изрича имена, и двамата знаем това. Но не по начина, по който аз чух да се вика. Понякога, не толкова често, реди цели изречения много бързо. Понякога отвръща на докосване или когато го повикат по име. Но никога не може да вика така, както днес чух някой да вика.

— Все пак — напомни й Роуан — винаги гледа към къщата на Марни.

„Да, вярно“, каза си Сам. И изведнъж си спомни вечерята с Лора. Когато братовчедка й говореше с Марни. Точно преди да изчезне.

— Какво! — изненада се Роуан.

— Ами… последния път, когато говорехме с Марни по телефона… Тогава Грегори се бе втренчил в къщата по същия начин.

Роуан замислено погледна Грегори.

— Хайде да отидем у Марни. С Грегори.

— Роуан, трябва ли…

— Да.

Сам се поколеба. Не искаше да навреди с нищо на детето.

— Никога не бих го наранил — каза Роуан.

— Но ние не сме сигурни дали не е нещо психологическо…

— Не ми ли казваш постоянно, че не виждам какво става пред очите ми? — Такова нещо ли наистина бе казала? — Да вървим — подкани я.

Използваха неговия ключ.

Когато влязоха в дома, започнаха да наблюдават Грегори. Най-напред той отиде в задната част на къщата. Последваха го. Изведнъж момчето се обърна и тръгна нагоре по стълбите към спалнята на Марни.

Слънцето нахлуваше през прозорците. Грегори се закова в средата на стаята, приближи се до тоалетката на Марни и се втренчи в нея. Сам почувства, че сърцето й ще изскочи. Забелязал е, че гримовете са разместени.

— Видял си, че не са подредени както трябва! — прошепна тя в ухото му, като го прегърна през раменете. Той протегна ръка, сякаш за да постави всичко на мястото му. Сам го спря. — Не, скъпи. Може би ще търсят отпечатъци съвсем скоро!

Обърна се и видя Роуан, който се бе загледал в леглото. Слънцето огряваше махагоновата му рамка. Внезапно той се наведе.

— Роуан?

Върху крачето на леглото имаше малко блестящо петно.

— Какво е това? — попита тя.

— Може да е кръв — отвърна Роуан.

— О, боже!

— Сам, успокой се, може да не е това, което си мислим. Марни може да се е порязала, докато си е бръснела краката…

— Но тя си бръсне краката в банята!

— Искам да кажа, че това е просто една капчица кръв.

— Полицията трябва да го види.

— Да. Теди ще дойде всеки момент.

Сам се изправи, нападната отново от ледените тръпки.

— Хайде да изведем Грегори оттук.

Веднага щом се върнаха в дома на Сам, някой звънна на външната врата.

Теди.

— Мислех, че ще си бъдеш вкъщи — намръщи се той към Роуан.

— Трябва да видиш нещо — каза спокойно Роуан и го избута навън.

Когато се върнаха, Теди съобщи:

— Нищо! Не се панирайте. Чувам, че ще идваш за риба с нас.

— Какво? — подскочи Сам.

— Идваш за риба с нас.

— За първи път чувам такова нещо — каза Сам и погледна към Роуан. — И без това си имам друга работа.

— Точно така. Щом имаш работа, можеш да си вземеш един свободен ден.

— Напоследък ми станаха доста свободните дни.

— И какво ако вземеш още един?

Цялата работа й изглеждаше странна. Защо Теди толкова държеше да заведе Роуан на Евърглейд? Това, което й минаваше през ум, бе абсурдно. Да не би Теди да иска да го убие и да го хвърли в блатото? Но той бе ченге. И уважаваше работата си.

При това не беше убиец!

— Да, мисля, че ще дойда — изведнъж каза Сам.

— Наистина ли? — зарадва се Роуан.

— Ами мислех, че беше дошъл точно заради това, да ме поканиш!

— Да, но…

— Грегори! — изведнъж си спомни тя.

— Грегори — съгласи се Роуан.

— За какво, по дяволите, става дума? — нетърпеливо се обади Теди.

— Грегори е тук. Бях навън, когато той се вмъкна по някакъв начин. Вие вървете. Аз ще остана с него, докато се върнат техните — предложи жената.

— Не, имаме време. Блатото няма да избяга — увери я Роуан.

— Всъщност — тъжно сподели Теди — то се мести. Технически прогрес, нали знаете. Половината от градовете на запад от Броуард са построени върху блата.

— Теди, по-голямата част от нашата област е построена върху такава земя.

— Да, но блатата намаляват! — Теди бе запален по опазването на околната среда. Беше ловец. Имаше риболовен билет и позволително за лов на алигатори. — Захарната индустрия унищожава блатата. Не им пука, че не оставят място за дивите животни. Не осъзнават, че унищожават екосистемата. Там е страхотно. Ще видите.

— Знам, бил съм там — каза Роуан.

— На блатата?

Роуан вдигна рамене.

— С лодка. За риба.

— Но днес ще влезем навътре — ухили се Теди. — По старите места.

— Всичко е старо — възрази Сам.

Полицаят се засмя.

— Имам предвид местата, където още не са стъпвали много хора. Преди години беше нещо като оазис. Има много красиви кътчета. Хората ходят на пикници там…

— По-скоро само мъже ходят там — позволи си да го прекъсне Сам.

Теди направи гримаса.

— Водил съм те много пъти.

— Да не би да си собственик на земята? — попита Роуан.

— Не, не, това е обществена земя. Нашите временни убежища се срутиха, за съжаление. Но преди няколко години хората започнаха да посещават големите курорти — Маями, Хаваите, и дори местните не знаят вече къде се намира Евърглейд. Едно време можеше да си вземеш джипа, питбула и лодката. И да си там.

— Да, Теди — каза Сам.

— Баща й имаше джип, питбул и лодка и ходеше на Евърглейд.

— Ние нямахме питбул — отбеляза жената, — но баща ми държеше едно чихуахуа, което обожаваше. Може би е по-добре да тръгвате.

— Ще почакаме — увери я Роуан.

Сам въздъхна.

— Става ли, Теди?

— Разбира се. Имаш ли кафе?

— Да. Налей си. А сега ме извинете, искам да се обадя.

Сам се запъти към задната част на къщата, където беше телефонът.

Трябваше да остави съобщение, че Грегори е с нея.

В същия момент звънецът я стресна. Изтича да отвори, следвана от Роуан и Теди.

На вратата бе застанал Хари Лаката. Изглеждаше притеснен.

— Съжалявам за безпокойството, но бях излязъл за малко с Грегори. Седеше до мен, а после изчезна…

— Той е тук — каза Сам. — Току-що се обадих у вас.

Хари въздъхна с облекчение. Напрежението, което се четеше върху лицето му, изчезна.

— Ани е вкъщи, но е на легло. Малко е болна, та затова реших да взема Грегори със себе си. За момент съм го изпуснал от поглед и той е изчезнал.

— Е, той е тук и е жив и здрав. Заповядайте, влезте — покани го Сам.

Хари влезе. Бе облечен в елегантен костюм. Поздрави Теди и изгледа Роуан, като учтиво изчакваше. Сам се сети, че не ги е запознала. Представи Роуан.

— Надявах се да се запозная с вас — каза Хари. — Да си призная, не познавам много добре вашата музика, но синът ми често повтаря името ви.

— Наистина ли? Това е чудесно. Къщата ми пращи от музикални инструменти. Мисля, че това му харесва.

— Вие сте добър с него. Оценяваме това.

Роуан сви рамене.

— Забавно ми е с него. Напомня ми за мой много близък човек. Но Грегори определено има талант. Вероятно ще може да го използва някой ден.

— Не знам — вдигна ръце Хари. — По едно време бе започнал да говори. После спря. Толкова е трудно. Имаме известен напредък и известно изоставане. Сигурно няма да има достатъчно сили да се изправи пред публика, но това няма значение. Жена ми и аз го обожаваме. Е, благодаря ви още веднъж. По-добре да си прибирам момчето и да ви оставям.

Прегърна го през раменете и тръгнаха.

На излизане Грегори спря. Загледа се в Роуан и се усмихна.

— Ро-уан! — каза той.

— Здрасти, хлапе. Нали ще дойдеш да свирим на пианото?

Грегори не отговори.

— Ро-уан! — повтори той.

— Благодаря ви — каза Хари.

— Моля ви, за мен е удоволствие.

— Грегори? — каза Хари Лаката и хвана сина си за ръката. Дългите мигли на Грегори закриха красивите му очи. Обърна се и тръгна с баща си.

— Сега можем да тръгваме — предложи Сам. — Да взема ли нещо? Нещо за пиене, чипс, сандвичи? Ще си правим ли пикник?

— Да тръгваме. Сега. Не се занимавай с храна и напитки, Сам. Никога няма да можем да тръгнем. Ще спрем някъде да хапнем — каза Теди. — Готов ли си, Роуан?

— Да, готов съм.

Теди се запъти към вратата, но тъкмо я отвори, когато на прага й застана Фил Дженкинс.

Изглеждаше много мъжествен. Кожата му имаше здрав бронзов загар. От джоба на тениската му се показваше пакет „Марлборо“.

— Ей, чакай, това не е ли детектив Хенли?

В гласа на Фил пролича лека подигравка.

Теди не му остана длъжен.

— Да бе, от плът и кръв. С какво мога да ти бъда полезен?

— Просто наминах да проверя има ли новини за Мар… за госпожица Нюкясъл.

— Няма нищо ново, Фил. Съжалявам — каза Теди. После поклати глава и погледна дома на Марни.

— Трябва да довършвам някои неща. Не мога без нейното съгласие. — Фил погледна къщата, после пак Теди. — Да не говорим, че ми дължи пари.

— Фил, търси ли я по-рано днес? — попита Сам.

Сините му очи се спряха на нейните. На устата му се появи усмивка. Сам си спомни как го описваше Марни. „Да, Марни е спала с него“, реши Сам. С кого ли още беше преспала?

Внезапно почувства неудобство. Марни я нямаше, но въпреки това присъствието й се усещаше.

— Не — каза той накрая. После скръсти мускулестите си ръце на гърдите. — Не, не съм идвал по-рано.

— Сигурен ли си? — попита смело Роуан.

Фил обърна поглед към него. Излъчването в очите му бе друго.

— Току-що идвам. Камионетката ми е отвън — каза предизвикателно.

Сам не можеше да си намери място.

— Няма нищо ново по нашите разследвания — съобщи Теди.

— Когато я намерите или поне научите нещо ново, ще ми се обадите ли?

— Да. И без това всички ще научат — каза полицаят.

— Добре — кимна Фил. Изгледа всички поотделно, извади цигара от кутията в джоба си и се обърна. — Какво мислиш, че й се е случило, детектив Хенли? — Въпросът бе зададен сериозно, сякаш Фил намекваше за нещо.

— Не знам какво й се е случило — призна Теди.

— Но ти си ченге. Трябва да си открил нещо.

Теди го погледна в очите.

— Да, може би знам вече нещо. Нямах възможност да ви кажа досега, но откакто Марни изчезна, някой периодично звъни на телефона й. Част от обажданията са от телефона на Сам. А знаете ли откъде идват другите? — Сам поклати глава. Мъжете просто зяпнаха. — От мобифона на Марни. Получава обаждания по телефона от собствения си мобифон. А този мобифон го няма. Изчезнал е, точно както и Марни.