Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Девета глава

— Хайде приятели, заповядайте, вземете си от страхотния коктейл, който ще наречем Крила (почти го докарах като Бранджелина, нали), в чест на младата двойка! — Гласът ми бе радостен и закачлив, дяволите да ме вземат, ако покажех на Ник колко ми беше влязъл под кожата. — В този коктейл има Калуа[1], която представлява смуглия и красив младоженец…

— Толкова е красив! — каза Уила и целуна съпруга си.

— … и сок от ананас, за най-сладката булка. — Тълпата изпадна във възторг и аз се усмихнах. — Сега, може би ще ви се стори, че тези две съставки не си подхождат… — намигнах на сестра си, — … но когато го опитате, ще разберете за какво става дума. Коктейлът е фантастичен! Нападайте!

Това сватбено празненство беше безкрайно. Да се преструвам на щастлива определено не беше мой специалитет, но изглежда с Ник си бяхме обявили война, за да видим кой щеше да пренебрегне другия по-успешно. Сякаш резултатът беше равен. Стоях зад бара, бях барманка по време на колежа, както и през краткия си престой в Ню Йорк, и се правех на весела шаферка. Ник от своя страна, беше приел ролята на шафер-ерген и танцува с всяка присъстваща тук жена, като започнеш от Емили, минеш през Бевърли и стигнеш чак до възрастната дама от Уисконсин, която не беше от гостите, но не се и оплакваше. С всички жени, но не и с мен, разбира се. Смя се, флиртува и изглеждаше щастлив и мил до краен предел, и да ме вземат мътните, ако позволя на коленете ми да потрепват от тази целувка.

Бях пощадена, това е истината. В момент на слабост, на безпочвена и безсмислена сантименталност, можех и да позволя нещата с Ник да стигнат по-далеч, и тогава щях да затъна в разкаяние и вина. И без това беше достатъчно сложно… по време на целувката дори и за секунда не си помислих за Денис, а какво по дяволите показваше това?! Благодаря на Бога, че нещата не стигнаха до никъде. Имало е причина между мен и Ник да не се получи и щеше да ми е от полза да запомня това.

Запътих се към бара за трети коктейл и Джейсън Круз се доближи, като ходеше наперено, полюшвайки се ту на едната, ту на другата страна, за да предотврати възпламеняването, което можеше да се получи от търкането на дебелите му бедра.

— Харпър, искаш ли да потанцуваме в името на доброто старо време? — Той намести слънчевите си очила в стил 1980-та. Ужас. Толкова старомодно.

— Разкарай се, Джейсън.

— Ей, не трябва да си чак такава кучка.

— А ти не трябва да дишаш, Джейсън и въпреки това все още го правиш. Дразниш.

— Защо ме мразиш? — попита той. — Какво толкова съм ти направил?

Замислих се за секунда и реших да не му отговарям. Джейсън всъщност никога не бе влизал в пререкания с мен. Но да се отказвам не ми беше присъщо.

— Не те мразя, Джейсън. Не си толкова важен, за да те мразя. Но изобщо не те харесвам.

— Защо?

— Защото знам всичко за теб — изсъсках аз. — Как си се отнасял с Ник, когато сте били деца, как си чупил играчките му, постоянно си се хвалел с какво ли не и си го пронизал в гърдите със стрела. Добави към това и факта, че си плиткоумен глупак и ще получиш отговора си.

— Е и? Мислех си, че мразиш Ник.

Отворих уста в готовност да протестирам и размислих — в момента по-скоро мразех Ник, така или иначе.

— Както и да е.

Джейсън повдигна очилата си, за да може да огледа циците ми по-добре.

— Е, какво ще кажеш да потанцуваме все пак, а Харпър?

Мъже! Моя приятелка от правния университет, наскоро се захвана с търсенето на донор на сперма. Беше първа по успех в класа ни. Очевидно умна жена.

Спасението от нови набези на Джейсън дойде под формата на пожарникар Костело, с целия си ръст от почти метър и деветдесет.

— Този притеснява ли те, Харп? — попита той, гледайки надолу към Джейсън.

— Да, Денис. Моля те, смажи го от бой.

Той ме зяпна стреснато.

— Сериозно ли?

— Пич, само я поканих на танц — избръщолеви Джейсън и се отдръпна бързо. — Бяхме семейство или нещо подобно. Т’ва е. Не съм се опитвал да… знаеш. Както и да е.

Погледнах кръвнишки към краставата жаба.

— Заминавай си в блатото.

Той се затътри бавно и докато се отдалечаваше се удари в една от колоните, тъй като отново си беше сложил глупавите слънчеви очила и отиде да досажда на други с тирадата си за хитовите филми на Том Круз.

— Искаш ли да танцуваме, скъпа? — попита Денис.

— Определено — отвърнах аз и го сторихме.

Вината от целувката с Ник ме накара да се сгуша до широките гърди на Денис. Той се усмихна и ме опипа леко, тъй като не беше от мъжете, които биха могли да устоят на гърда, особено на две, толкова очевидно изложени на показ.

— В колко часа трябва да тръгваш утре?

Той направи гримаса.

— Полетът ми е в седем, което означава, че трябва да взема автобуса в пет и половина.

— Знаеш ли какво, вземи колата под наем — предложих му аз. — Аз ще се кача на автобуса до летището по-късно.

Лицето на Денис светна.

— Супер, пич. Мерси.

Когато го помолих да дойде на сватбата, Денис не се отзова с охота. В резултат на което трябваше да резервира много по-неудобен обратен полет от моя, който беше за следобед. Татко и Бевърли щяха да шофират до Солт Лейк Сити, предполагам Бевърли имаше трети братовчеди там, които не беше виждала от години, и после щяха да се приберат със самолет от там. Което означаваше, че щях да летя съвсем сама, с което бях повече от съгласна.

— Трябва да полагам глава — каза Денис. — Ще се видим по-късно.

— Както кажеш — отвърнах аз.

В момента, в който той се отдалечи, Бевърли се появи и едва не ме задуши с парфюма си.

— Успя ли да поговориш с баща си? — попита тя и машинално посегна да бухне косата ми.

— Бевърли, смятам, че се изяснихме и се разбрахме, че аз не съм най-подходяща да разпитвам баща си за… знаеш кое — отвърнах аз и спасих косата си.

— Добре, няма проблем. — Тя стърчеше, с жълтата си коса и нагримираните в синьо очи, като огромно, тромаво пиле.

— Но ще… ще поговоря с него, обещавам. — Какво ще кажеш за това добро дело, а отче Брус? Това би ми стигнало за цял месец.

— О, благодаря ти, сладурче! Това е толкова…! О, благодаря ти, мила! Той е ей там. Няма по-подходящ момент от този.

— Добре — въздъхнах, потупах Бев по луничавото й рамо и си проправих път през танцуващата тълпа. Ето го и потайния ми баща, симпатичен и самотен, седящ на малката масичка с бира в ръка.

— Е, тате… — започнах аз.

— Харпър — кимна ми той.

— Забавляваш ли се?

— Разбира се. А ти?

— О, да.

Това започваше да прилича на един от дългите ни разговори. След като майка ми ни напусна, той ми задаваше въпроси от рода на „Добре ли си?“, на което отговарях — със сърдит, негодуващ тон — „Не“. Този отговор предотвратяваше по-нататъшен разговор и служеше само за да накара и двама ни да се почувстваме още по-зле.

Въздъхнах.

— Тате, как са нещата между вас с Бевърли?

Той ме погледна.

— Защо питаш?

— Ами… ей така?

Баща ми отпи от бирата си.

— Всъщност, мисля, че… всеки ще поеме по пътя си.

— Наистина ли? — По гръбнака ми премина ток. — И защо?

— Просто… се отчуждаваме.

Седнах сковано.

— Това означава ли, че си срещнал друга? — Често значеше точно това, повярвайте.

— О, не. Няма друга. Аз не съм от тези, които изневеряват. Ние просто… знаеш.

Не знаех. Бевърли и баща ми бяха заедно от двадесет години. Той беше на шестдесет и две, не че старите хора не се развеждаха. И все пак, почувствах се… странно. Въздъхнах тежко и го попитах дали мога да помогна с нещо.

— Може да поемеш развода, като се стигне до там — предложи тихо той.

— В никакъв случай, татко.

— Ще се грижа за нея, не се притеснявай.

— Ще ви препоръчам някой, няма нужда да усложняваме нещата.

— Добре, благодаря.

Помълчахме известно време. Баща ми си допи бирата.

— Татко, говори ли с Бевърли по този въпрос? Едва ли предполага, че обмисляш развод.

Той ме погледна и отмести очи в страни.

— Ще го направя, скоро.

Понечих да кажа нещо, но размислих. Ако човек смяташе, че иска развод, не беше моя работа да го убеждавам в противното. Освен товар разговори за емоции и чувства и любов не бяха от нещата, които да разисквам с баща ми. С Уила винаги са комуникирали по-лесно… тя се мяташе на скута му, закачаше го, разсмиваше го. Което беше много по-нормално от вдървените отношения между мен и скъпия ми баща. А и винаги съм била момичето на мама, докато тя не ни напусна.

Отново се сетих за плика, настанил се като тумор в куфара ми.

Бевърли ме гледаше неспокойно. Вдигнах рамене и й се усмихнах, сякаш й казвах: Мъже, не можеш да ги предвидиш и тя ми кимна с разбиране. Горката Бев. Обичаше баща ми, въпреки че се чудех дали наистина го познаваше, дори и след толкова време. Според нея, той на практика бе изобретил въздуха. Може би проблемът беше точно в това. Мъжът, който си беше изградила в съзнанието, нямаше почти нищо общо с реалната му версия. Обикновено това бе най-често срещания проблем.

Изведнъж се почувствах изтощена и реших да се оттегля. Сестра ми и Кристофър се бяха впили един в друг и танцуваха на дансинга. Отидох до тях, потупах Уила по рамото и си лепнах една усмивка.

— Като пребита съм, хора. Ще се видим утре на закуска, нали?

— Всъщност, ние ще тръгнем много рано — каза Крис. — Поемаме към Ту Медисин[2], ще летуваме на палатки там.

Погледнах към Уила и сърцето ми се сви.

— Е, обадете се при първа възможност. Кога мислите, че ще се върнете в Ню Йорк?

Щастливата двойка се спогледа.

— Не ги плануваме много нещата, Харпър. Както дойде — каза сестра ми.

Чудесно. Много разумно, няма що, особено когато се отнасяше до размотаване сред дивата природа с мечки гризли, вълци и вероятност за снежни бури. Но си прехапах езика, Уила ме прегърна силно.

— Благодаря за всичко, Харпър — каза тя и ме млясна по бузата.

— За нищо — измърморих аз. Не че бях направила нещо повече от това, да изразя съмнението си на глас. — На добър час. Дано сте много щастливи. — Все неубедителни пожелания, но бяха по-добре от нищо. Аз също прегърнах Уила, винаги се държах леко странно що се отнася до засвидетелстване на обич. Кимнах към новия ми зет и се запътих към стаята си. Точно преди да започна да изкачвам стълбите някой извика името ми.

— Хей. — Беше Крис. — Слушай, Харпър. Знам, че сигурно ти е било неловко, че се срещна отново с Ник, че аз се женя за сестра ти и знам, че не одобряваш постъпката ни. Исках само да ти благодаря, че дойде. Това означава много за сестра ти, а и за мен. — Той се усмихна. Притежаваше много от чара на брат си, без съмнение.

— Е — отвърнах аз, — бъди внимателен, Крис. Бракът не е лека задача. Искам да се справите с нея.

— Аз наистина я обичам — каза той откровено. — Не я познавам отдавна, осъзнавам го, Харпър, но я обичам.

— Да се надяваме, че е така. Вече си женен. За цял живот. — Потупах го по рамото. — Успех.

Докато се изкачвах по стълбите, ми се стори, че Ник ме гледа, но когато се обърнах, не го видях никъде наоколо.

Въпреки че проверих Коко няколко пъти през деня и Денис я изведе на две разходки, тя беше превключила на чихуахуа настроение и се държеше като сираче. Огромни очи, сковано тяло, беше положила глава върху малките си лапи и изобщо не я повдигна, гледаше ме така, сякаш я бях заключила в мазето на Майкъл Вик[3]. Зайчето й беше на пода — бях сигурна, че го е сторила нарочно — което подчертаваше факта, че не бях навестявала горката малка Коко от поне два часа.

Вдигнах я и целунах малката й главица.

— Съжалявам. Моля те, да ми простиш.

Тя прие извинението ми като се превъплъти отново в джак ръсел и се размърда възхитена, близна ме по брадичката, с което ме уведоми, че ми е простила.

— Хей, вече си тук — каза Денис излизайки от банята с несесера си за бръснене в ръце. Куфарът му беше на леглото, натъпкан небрежно с дрехи. Пуснах Коко и започнах да ги сгъвам наново, за да не се смачкат много.

— Добре ли си прекара? — попита Денис.

Изгледах го.

— По-скоро не — отвърнах аз с въздишка, докато слагах обувките му на дъното на куфара, за да не мачкат другия багаж. — Ден, може би трябва да поговорим, какво мислиш?

— Ъм… добре. — Той седна на леглото ми, аз седнах на неговото и се погледнахме. Аз бях като директорка, Денис — като непослушния ученик. Въздъхнах отново. Беше изтощително винаги да поемам контрола, но все някой трябваше да го стори.

— Денис, — поех големите му длани — чуй ме. Преди две седмици ти предложих да се оженим и от тогава не си обелил и дума за това. Това може би ми казва достатъчно, не мислиш ли?

Той направи гримаса, но не ме и опроверга.

— Спокойно, не съм ядосана. — Странно, но наистина не бях.

Денис въздъхна.

— Не съм наистина сигурен, че трябва да стане точно така. — Той ме погледна смутено. Толкова бе красив. В гласа му се долавяше обнадеждена нотка и това ме нарани повече от всичко… сякаш беше примерен затворник, без особена надежда за отмяна на присъдата, а аз — дългогодишния му надзирател, който току-що се бе появил с амнистия от губернатора. — Щом не съм във възторг, може би това не е правилното решение.

Ох! Но беше прав, човек трябваше наистина да е готов за докато смъртта ни раздели. Моята история е жив пример.

— Имаш право.

— Не че не те… ъм, обичам, Харп. Обичам те.

Усмихнах се.

— Леле, това беше доста неубедително като изявление.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

— Наистина ли?

— Да. — Стиснах ръцете му и ги пуснах. — За протокола, смятам, че си чудесен. Имаш голямо сърце, имахме много щастливи моменти, и… е, пожелавам ти всичко най-хубаво. — А обвиних неговото становище за неубедително.

Той се усмихна широко.

— Подобно, пич.

Е, едно бе сигурно — нямаше да ми липсва да ми викат пич. Но Денис щеше да ми липсва. Бе като защитно одеяло, но дойде време да се откъсна от него, и фактът, че осъзнавах това, не улесняваше нещата. Нямаше да има здрави синеоки деца тичащи наоколо, или пък приеманата за даденост мила компания, която винаги да е на разположение. Нямаше да го има обикновеното задоволство. Гърлото ми се стегна, преглътнах и толкова. Това за мен бе еквивалента на един уикенд рев в леглото.

Денис пое ръката ми и я целуна, неочаквано вежлив жест. Аз се пресегнах и докоснах косата му. Добрият стар Ден.

— Искаш ли едно за последно…? — попита той. — За сбогом…

Едва не се задавих от смях.

— Мисля да пропусна, Ден. Не че няма да е забавно, но не е удачно.

— Бях длъжен да опитам — каза той приятелски. — Ще изведа Коко на разходка. Искаш ли да се поразходим Коко-Моко? — попита той и кучето ми подскочи като ударено с ток при думата разходка, захапа зайчето си и започна да се извива енергично. — Връщаме се след малко — изрече Денис и й закачи розовата каишка. Вратата се затвори подире им.

Отроних тежка въздишка, стоварих се на леглото и се загледах в тавана. Планът да се омъжа за Денис приключи. Мисълта за отсъствието му вече кънтеше в сърцето ми. Притежавах доста хубави неща във Винярд, но Денис запълваше голяма дупка в живота ми. Огромна. Мисълта за бъдещето ми се разстла пред мен. Отново сама.

Чакай малко, казах си, имаш Коко. Имаш сладоледа. Работа, в която си страхотна, приятели, веранда с изглед. Все още можеш да имаш дете… осиновяване, донор на сперма, нова връзка, каквото и да е.

Но Денис щеше да ми липсва. Не беше зеещата, бездънна пустота, която почувствах, когато се разделихме с Ник, но все пак… болеше.

 

 

На следващата сутрин се събудих внезапно и погледнах към часовника. Бе осем без десет. Стаята беше празна, явно бях проспала заминаването на Денис. Ако полетът му беше в седем, вече щеше да е на път за вкъщи. Щастливец. Измъкнах се от леглото, трите коктейла от снощи ми напомниха за себе си. Коко вдигна глава от зайчето си, потвърди, че изглеждам ужасно, изтърколи се по гръб и се престори на умряла. На шкафчето имаше бележка от Денис.

„Харпър, изведох Коко на разходка. Сигурен съм, че ще се засечем, като се върнеш у дома… Благодаря за всичко.

Ден.“

Е, беше мило от негова страна. Проверих телефона си за съобщения, супер, имаше много. Прослушах ги внимателно — шест от Томи, две свързани с работата, четири лични, с подробности за колебливите чувства към развратната му съпруга, която въпреки че в петък бе обещала да спре да се вижда с куриера от Фед Екс, в събота се измъкнала, за да се срещнат. Томи не беше сигурен, дали да вземе твърдо решение. Две съобщения от Тео, който се чудеше, защо не съм отишла на работа в петък, горкият човечец, паметта му беше като сито. Съобщение от Бевърли, изпратено рано тази сутрин, с баща ми бяха на път за Солт Лейк Сити и се питаха, дали ще отида на вечеря в петък, за да се разтоваря от сватбата на Уила. Съобщение от Ким, само да ме провери как съм. Беше хубаво да имаш приятелка, повечето от останалите ми приятелки бяха от колежа, с които не се виждахме често. Реших да й се обадя от Денвър, където щях да имам два часа престой и да разполагам с време да разговаряме. И едно съобщение от отец Брус: Обади ми се щом се прибереш. Надявам се всичко да е наред. Не забравяй да сториш добро някому… на безсмъртната ти душа може да й е от голяма полза. Ще е от полза и за всички нас.

Да сторя добро, това ме накара да се усмихна. Отговорих му кратко и натиснах изпрати. След моментно колебание, писах и на Уила: Надявам се, че си прекарваш страхотно на медения месец. Ето номера на кредитната ми карта, в случай, че ти потрябва нещо. Обади се скоро.

Час по-късно бях взела душ, бях опаковала багажа си и бях готова да тръгвам. Сложих каишката на Коко и слязох долу. Автобусът ми тръгваше в единадесет, имах предостатъчно време за закуска. Въпреки че влизаше в престоя ни, нямаше никой от гостите на сватбата. Сезонът приключваше, след седмица снегът сигурно щеше да затрупа Отправящият се към слънцето път. Странно как у дома щеше още да е лято.

У дома, където щях да съм на сигурно и спокойно. И сама, добавих с леко самосъжаление. Без съмнение скоро щях да видя Денис с някоя друга. Въздъхнах, преценявайки настроението си. Меланхолично… но не бях напълно съсипана, определено. Когато с Ник се срути всичко… е, нямаше нужда да си припомням. Никой не искаше да си спомня за времето, в което е бил жалка картинка. Със сигурност, това че се чувствах просто тъжна, бе знак за зрялост. Или нещо подобно.

Ядох на верандата, докато четях местния вестник, като от време на време давах парченца хляб на Коко, или малко бекон, който тя грабваше със скоростта на светлината, преди отново да се загледа съсредоточено в мен. Погледнах часовника и видях, че е време да тръгвам. Автобусът трябваше да дойде след няколко минути.

Монтана щеше да ми липсва, осъзнах това с лек шок. Езерото Макдоналд днес беше тъмносиньо и неспокойно. В далечината се издигаше скалиста планина, окъпана в ослепителната белота на ледниците. Сърцето ми се сви. Беше твърде вероятно никога да не се върна тук. По някаква причина имах усещането за… незавършеност.

— Е, Коко-Моко, време е да тръгваме.

Опашката за автобуса беше доста дълга… изглежда всички си тръгваха днес. Бях доволна, че снощи си направих резервация. Младата майка, чието бебе си беше изпуснало биберона, изникна зад мен, каза добро утро, а аз й кимнах в отговор. Шофьорът на автобуса взе билетите и започна да задрасква имената от списъка.

— Дванадесет — каза той, задрасквайки моето име. — Това е, съжалявам госпожо — каза той на младата майка. — Не мога да кача още пътници, тези хора имат резервации. Трябва да почакате до следващия курс в дванадесет часа.

— О не! Ужас. Дали ще успея за полета в дванадесет и половина? — попита тя.

— Вероятно не — отвърна шофьорът.

Трябвало е да го предвидиш, помислих си аз, вдигнах Коко и грабнах дръжката на куфара. Но изведнъж спрях. Погледнах часовника си. Пътят до летището беше четиридесет и пет минути, автобусите идваха през час. Имах предостатъчно време.

— Можете да вземете моето място — казах великодушно. — Полетът ми е чак в един и четиридесет и пет.

Лицето на младата майка се озари.

— Наистина ли? Сигурна ли сте? — Но вече посягаше към чантата си и бе сграбчила дръжката на бебешкото столче за кола.

— Разбира се. Моля. — Детето ме гледаше сериозно. Дестини, припомних си аз. Какво име само. Беше красавица, прекрасна кожа, розови устни, огромни сини очи.

— Благодаря ви! Спасявате ми живота! — възкликна майката. — Приятен ден и лек полет!

— Благодаря, подобно — казах аз. Ето, доброто дело бе извършено, и то какво дело само. Нямах търпение да кажа на отец Брус. Чувствайки се едва ли не като светица, помахах на майката и детето и си взех още едно кафе.

Излязох обратно на верандата с чаша в ръка, от която се издигаше пара и седнах да почета още малко от вестника.

Ник седеше на масата, от която бях станала преди малко и съзерцаваше езерото. Спрях се, по дяволите, все още беше шок да го срещна, но продължих да вървя.

— Ник — казах аз, минавайки покрай него.

— Харпър — отвърна той, като ме погледна за секунда.

Седнах на друга маса, не много далеч от неговата. Не исках да изглеждам сякаш не можех да понеса среща с него.

Трябваше да свикна с мисълта, че ако Уила и Кристофър останеха заедно, щях виждам Ник от време на време. По празници, на рождени дни или каквото и да беше там. И това нямаше да е проблем. Имахме бурно минало, винаги сме хранели чувства един към друг, и тъй нататък. Той беше просто грешка на младостта. Всеки беше наранявал сърцето си поне веднъж. Което не означаваше, че сърцето не го преодоляваше и не ставаше по-силно.

Извадих химикал, отворих на кръстословицата и настаних Коко в скута си — харесваше й да помага. Кафето беше вкусно. Кръстословицата — предизвикателна. Кучето — прекрасно. Бившият съпруг — невидим, благодарение на туристическа група пенсионери, които се изсипаха от автобуса. Същинско море от побелели глави ме предпазваше дори да зърна Ник, за което бях безкрайно благодарна.

 

 

Доброто дело, което сторих, се обърна срещу мен.

— Какво? Как така затворено? — попитах аз.

— Госпожо, предавам само това, което ни казаха на летището. Последният полет бил преди час и след него всички останали са отложени. Някакъв проблем със софтуера на навигационната система. Никой не може да излети, нито да кацне — каза шофьорът на таксито.

— Не може да бъде.

— Докато не отстранят проблема, нито един самолет няма да напусне летището на Калиспел Сити, нито ще кацнат на него.

Кацне, единствено число — поправих го аз, а той завъртя очи. — Съжалявам. Ами няма ли други летища наоколо?

— Останалите три в района имат същия проблем.

— Шегуваш ли се? — извиках аз.

— Не, госпожо. — Той се втренчи в мен, очевидно търпението му се изчерпваше.

— Кога ще възобновят полетите?

— От летището казаха след два дни, минимум.

— Два дни? — повторих пронизително. Коко излая, изразявайки възмущението си. — Наистина, занасяте ли ме?

— Не госпожо.

— Усещах, че му идваше да ме изрита. Поех си дъх.

— Добре. Можете ли да ме заведете до най-близкото, незасегнато от този проблем, летище?

— Това ще бъде или в Якима, Вашингтон, или Солт Лейк Сити. И не, госпожо, не мога да ви заведа до там.

— По дяволите. — Замислих се за секунда. — Ами кола под наем? Можете ли да ме заведете до фирмата, която ги отдава? Тази сутрин приятелят ми върна колата, която бяхме наели. Ще я взема отново и ще стигна докъдето трябва.

— Когато получихме новината, доста хора ме помолиха за същото, разбира се, че ще ви заведа. Но по-добре първо се обадете, за да проверите дали имат коли на разположение.

Нямаха. Десет минути по-късно се опитах да се свържа с останалите две компании в района. Навъсеният шофьор беше прав. Това беше вбесяващо! Очевидно, когато са обявили аварията, хората, които вече са били на летището, дори и тези по пътя за там — аз щях да съм сред тях, ако не беше глупавата добрина — са били закарани с автобус до местата за коли под наем и са заели няколкото возила на разположение. А аз бях заклещена тук.

Е, няма нищо. Можех да остана ден-два. Лаптопът ми беше с мен. Можех да работя от стаята си… да видим, не трябваше да съм в съда през седмицата, което беше добре… Имах среща с ответната страна по едно дело, но можех да направя конферентно обаждане. Тъкмо щях да разгледам още от парка, и онова усещане за незавършеност можеше да изчезне.

Повлякох багажа си, Коко ме последва и отидох до рецепцията.

— Здравейте — поздравих аз с най-топлия си тон, онзи, който използвах пред секретаря на съдия Макмърти, когато се нуждаех от отсрочка. — Вижте, имам проблем. Не мога да се прибера, и ще се наложи да задържа стаята си за още един ден или два.

— О, съжалявам — отвърна момичето. — Нямаме свободни.

— Нямате?!

Тя се усмихна мило.

— Групата пенсионери зае всички стаи. Наистина съжалявам. Искате ли да проверя дали няма да има на друго място в парка?

— Да, моля ви — казах аз обзета от паника. Момичето започна да трака по клавиатурата… тракаше ли тракаше…

— Не изскача ли нищо? — попитах напрегнато.

— Адски съжалявам — каза тя, след като изписа седем или осем страници. — По-голяма част от парка вече е затворена, и изглежда, че домът за пенсионери е резервирал всичко и за следващата седмица.

— Е, какво да правя в такъв случай? — попитах я.

— Имаме палатки по наем — предложи тя.

— Няма да спя в палатка! — възроптах аз, с леко писклив глас. — Да ви приличам на онзи тип хора, които летуват на палатки? Освен това, вече едва не бях изядена от гризли! И ще умра от студ! Снощи беше почти нула градуса.

— Харпър.

Супер. И това на всичкото отгоре. Обърнах се.

— Малко съм заета, Ник.

Лицето му бе безизразно.

— Можеш да дойдеш с мен.

Зяпнах.

— С теб?

— Да, ще пътувам с колата в твоята посока. Мога да те оставя на някое летище по пътя.

— Ще шофираш?

— Да. — Той скръсти ръце пред гърдите си.

— До къде ще пътуваш?

— До Ню Йорк.

Стомахът ми забушува, напомняйки ми за нещо, преди мозъкът ми да реагира. О, да, ето… изчервих се.

— Да или не, Харпър — каза Ник, поглеждайки към часовника си. — Тръгвам след петнадесет минути.

Бележки

[1] Калуа — сладък, тъмен ликьор — Бел.ред.

[2] Ту Медисин — общо название на местност в югоизточната част на Глейшър нешънъл парк. Има място за лагеруване близо до езерото Ту Медисин — Бел.ред.

[3] Майкъл Вик — американски спортист, куотърбек, обвинен в организиране на незаконни боеве с кучета, включващи мъчения и екзекуции на загубилите животни — Бел.ред.