Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (4)

Четвърта глава

Поглеждайки назад към живота си, не бих казала, че съжалявам за това, че се омъжих за Никълъс Себастиан Лоури. Знаех в какво се забърквам от първия ден, в който го срещнах. От първата секунда дори.

Не съжалявах, тъй като научих много. Е, времето, прекарано с Ник затвърди много от нещата, в които вече вярвах. Но когато един мъж се приближи към теб в бара и ти каже, че ти си жената, за която ще се ожени, това е малко… объркващо. А и репликата не е обичайна за колежани, даже и за такива, които ще се дипломират скоро.

Бях студентка предпоследна година в Амхърст и на двадесетия ми рожден ден съквартирантите ми направиха фалшива лична карта, за да мога да отида на бар. Кръчмата беше претъпкана, задушна и шумна. Музиката бумтеше, хората се надвикваха, за да могат да се чуят… и тогава се обърнах и го видях как ме гледа втренчено.

Просто ме зяпаше. Сериозен, невъзмутим, напълно съсредоточен. Времето сякаш спря за секунда и всички хора наоколо, просто изчезнаха, докато чернокосият мъж… момче… просто ме гледаше.

— Добре ли си? — попита Тина, най-добрата ми приятелка от колежа.

— Да — отвърнах и магията се развали.

Но момчето се приближи, седна на съседната маса и продължи да ме гледа. И простете за изтърканото клише, но сякаш наистина виждаше мен, защото концентрацията му беше толкова необикновена.

— Какво зяпаш бе, идиот? — попитах го с подигравателната усмивка, която винаги ми бе служила толкова добре.

— Бъдещата си съпруга. Майката на децата ми. — Ъгълчето на устата му се повдигна леко и всяка частица от мен се сгорещи и изтръпна.

— Разкарай се — отвърнах аз, готова да му обърна гръб.

— Както кажеш. — А после се ухили с онази блестяща усмивка, която сякаш казваше: Вярно, аз съм кретен, но и двамата знаем, че и убийство ще ми се размине… Беше трудно да устоиш и да не се усмихнеш в отговор. Така че не му обърнах гръб. И се усмихнах.

— Е, кога ще се оженим? — попита той и придърпа стола си по-близо.

Огледах го тайно. Хубави ръце. Красиви очи. Лъскава, тъмна коса. Падах си по тъмнокоси.

— Не бих се омъжила за теб, дори и да си последния мъж на земята, приятел.

— Но въпреки това ме оглеждаш — отвърна той. — Какво пиеш, жена ми?

Засмях се и казах:

— Я го виж ти него. „Сам Адамс Октобърфест“.

Не харесвах рождения си ден заради датата, но Тина и две други приятелки ме замъкнаха навън. Всички бяхме предпоследна година в Амхърст, всички получавахме безупречно образование в крайно феминистки колеж, всички бяхме убедени, че светът няма граници, всички планирахме Велики Дела. И въпреки това, останалите три приятелки се отдалечиха възпитано, с лека завист. Вижте Харпър! Някакъв я сваля! Даже й направи намек за женитба! Направете място! Не прецаквайте нещата!

Сега не смея да го призная, но бях зашеметена, което доста ме изненада. Предполагам точно в това е целта на зашеметяването.

Ник Лоури нямаше нищо общо с бледите младежи, с които бях излизала досега — а те бяха доста и не бях обичала нито един от тях. Въпреки че беше само на двадесет и три, беше доста зрял. Учеше архитектура, през юни щеше да започва работа. Истинска работа, не стаж, в Ню Йорк. В компания, която имаше строежи по цял свят. Знаеше какво иска, имаше план как да го постигне и планът му работеше. На фона на свят, изпълнен с подозрително амбициозни, прекалено образовани и неосигурени откъм работа студенти, той беше доста интригуващ.

Онази вечер си говорихме с часове. Той пи, без да се напие, нито се опита да напие мен. Слушаше ме със съсредоточен поглед, когато говорех. Ах, какви очи! Твърде красиви и някак трагични, криещи болка. Нежна мъка, която само една стара душа може да изпитва… е, явно бях пийнала повече от необходимото.

Ник беше отраснал в Бруклин, нямаше търпение да се върне там, обожаваше Ню Йорк Янкис, което доведе до доста забавен разговор — аз спечелих, успях някак да представя Сокс като благородни и недостижими, въпреки слабия им сезон. Той ме разпитваше за това какво искам да правя, какво обичам да уча, от къде съм. Не изглеждаше отегчен, дори когато възторжено се разпалих на тема законите за околната среда. А и не зяпаше циците ми. Изглежда наистина… ме харесваше.

И двамата се изненадахме, когато един от сервитьорите ни помоли да си тръгваме, тъй като вече беше два и тридесет сутринта. Ник предложи да ме изпрати и докато прекосявахме прекрасния, тих район на колежа, ме държа за ръка. Случваше ми се за първи път — момче да ми държи ръката. Беше публично засвидетелстване на романтични намерения, а момчетата, с които бях излизала — всички определено бяха момчета, — предпочитаха да прехвърлят ръка през рамото ми. Установих, че държането за ръце беше доста възбуждащо, но се престорих, че не забелязвам.

— Може ли да излезем някой път? — попита той пред общежитието ми.

— Това да не е завоалирания вариант на Може ли да вляза и да правим секс? — отвърнах аз.

Отговорът му дойде още преди да съм довършила изречението:

— Не.

Още едно нещо, което ми се случваше за първи път.

Премигнах.

— Сериозно ли? Тъй като вероятно бих преспала с теб. — Всъщност, точно сега не бих. Или поне не смятах така. Но тези очи… тази красива длан, която държеше моята толкова здраво… — На среща ли ме каниш?

— Да. — Това бързо, уверено да. — Да, искам да излезем на среща. И не, не искам да правя секс с теб. Във всеки случай, не тази вечер.

— Защо? Мормон ли си? Импотентен? Да не си гей?

Той се усмихна, циганските му очи се преобразиха.

— Не, не и не. Защото, Харпър Елизабет Джеймс — Мамка му, бях му казала пълното си име (и го е запомнил, о Боже!) — това би било непочтено.

Примигнах.

— Е, сега наистина ме накара да онемея. Мога да заявя с абсолютна сигурност, че никога преди не бях чувала тази реплика. — Прависти. Какво да кажа? Всички ние звучахме като превзети идиоти. Бях изпила цели три бири, което ме караше да звуча още по-идиотски и помпозно.

Но Ник изглежда смяташе, че бях сладка.

— Ще ти се обадя утре.

— Ето това вече съм го чувала. Пълни глупости, които не означават нищо.

Девет часа по-късно той ми се обади, след като беше успял да хакне уебсайта на колежа, за да намери телефонния ми номер.

— Ник е.

— Кой Ник? — попитах и се изчервих сигурно за първи път в живота си.

— Бащата на децата ти.

— А, да, да. — Замълчах, неспособна да сдържа усмивката си. — Ще получа ли поне една вечеря, преди да започна да раждам?

Заведе ме в истински ресторант в Нортхамптън. Не в някаква студентска закусвалня, с ястия за по четири долара, а от онези с маси с покривки, сервитьори и всичко останало. Така започна първата ми истинска връзка. Когато обещаеше, че ще се обади, винаги го правеше. Изпращаше ми вицове по имейла, идваше да обядваме заедно. Понякога се появяваше пред аудиториума, за да се поразходи с мен из колежа. Често ходехме на кино, а в салона говорехме непрестанно, за да дразним останалите. Излизахме като старомодна двойка от петдесетте и не можех да повярвам, че бе толкова забавно.

Цял месец не ме целуна, нито докосна — с изключение на държането за ръце, за Бога — и вече изгарях от желание. Което, искам да знаете, прикривах доста добре. Не го споменах нито веднъж. Само чаках, много по-обсебена, отколкото ми се искаше да бъда, и се чудех дали не играе някаква игра. Но открих, че тръпна в очакване на телефонните обаждания и когато видех лицето му, сърцето ми започваше да подскача по оня странен начин.

Четири седмици и два дена, след като се видяхме за първи път, Ник ме покани в апартамента си — типично неугледно местенце, което беше нетипично чисто. Приготви ми вечеря — лазаня, салата и топъл хляб. Наля ми червено вино, без да се опитва да ме напие. Беше направил пай за десерт, което за пореден път ме накара да го попитам, дали не е гей. Не ми позволи да измия чиниите.

Докато седяхме на дивана — само се държахме целомъдрено за ръце, — той ми разказа защо смята, че Бруклинският мост е най-красивото съоръжение на земята, създадено от човек, как ще ме заведе там при първото ми посещение на Ню Йорк, как ще го прекосим и ще си купим сладолед в Бруклин, а после ще се върнем обратно по него и без да бързаме ще се насладим на първия в света висящ мост.

— Винаги съм харесвала архитектурата на „При Дени“^[1] — казах му.

— Май ще трябва да се разведа с теб.

— Запазвам за себе си яхтата и апартамента в Париж. Пише ги в предбрачния ни договор, разбира се.

Ник се засмя.

— Не вярвам в предбрачни договори.

— Още по-добре. Ще ти измъкна всичко, момче. Апартаментът в Париж ще е мой, само мой.

— Защо ли се ожених за такава жестока жена? — ухили се той.

Аз също се усмихнах.

— Дори не си ме целунал още, Ник. Няма да се омъжа за теб и да родя нашите пет здрави момчета, ако не накараш сърцето ми да се разтупти.

Той ме погледна, а на лицето му играеше лека усмивка. Колената ми омекваха от двудневната му набола брада, разрошената тъмна коса и циганските му очи. Пресегна се и докосна устните ми с пръст. Нямаше нужда да ме целува. Вече бе разтуптял сърцето ми. И неочаквано ме обзе ужас. Задъхах се, сърцето ми се сви и дори когато Ник се наклони напред, си помислих: Дано не е чак толкова добър. Дано не се влюбя.

Но той беше и аз се влюбих. Беше… зашеметяващо, наистина, да те целунат по този начин. Почувствах се така, сякаш досега не съм разбирала какво означава целувката. Като че устните ни бяха създадени да се целуват само едни с други. Цялото усещане, тръпката, напиращата горещина, която ме обливаше, всичко… Не бях допускала, че ще копнея така отчаяно за някого. Преживях седем години, четири седмици и два дена, през които се научих да не обичам никого толкова отчаяно. Но когато Ник ме целуна за първи път, цялото ми тяло се съживи. Ужасих се от това, колко бе хубаво.

Цяла вечност се целувахме и се опипвахме на дивана и накрая Ник се изправи, хвана ръката ми и ме поведе към спалнята. Целуваше ме, докосваше ме. Кожата му, допряна до моята беше гореща, бузите му — зачервени, очите — почти черни. Сякаш имахме цялото време на земята за тази сладка, разтапяща болка, която ме караше да треперя.

Изхлузих ризата му и прокарах длани по гладките му гърди, съблазнителната му кожа, прекрасното местенце над ключицата. Имаше грапав белег, точно където се намираше сърцето му, който проследих с пръсти, докато целувах прекрасната му шия. Усещах туптенето на пулса му под устните си, вкусих солената му пот. Ръцете му бяха горещи, устата — нежна. Лека усмивка играеше по устните му всеки път, щом отвореше очи, за да ме погледне.

Не се възпротивих, когато сръчните му пръсти разкопчаха роклята ми, но когато дланта му се плъзна по бедрото ми, подскочих и го сграбчих за китката. Трябваше да спрем. Трябваше да си тръгна. Но не помръднах.

— Твърде далеч ли стигнах? — попита той дрезгаво, заровил лице във врата ми.

Преглътнах.

— Ник?

Той вдигна глава. Мозъкът ми крещеше: Загази го, Харпър. Не можех да проговоря, думите се заклещиха в гърлото ми. Неловкостта, стеснението и срама се смесиха със страстното желание.

— Какво има, скъпа? — попита ме с толкова нежен глас, че едва не разкъса сърцето ми.

Ако не беше казал скъпа, предполагам, че щях да приложа обичайния си номер и да избягам, изпълнена с вина и напълно невредима. Мозъкът ми повтаряше неспирно: Тръгвай, тръгвай, тръгвай. Преглътнах и извърнах очи.

— Не съм го правила досега — прошепнах. Ужас! Да съм девствена на двадесет… в демократичен щат, на всичкото отгоре… в либерален колеж… и така нататък…!

Ник премигна, изненадан, тъй като бях сопната и намахана. И красива, да не го забравяме, въпреки че не прекарвах много време пред огледалото. Доста момчета са тичали по петите ми и бях излизала с повечето от тях. Момчетата ме харесваха. Похватът ми бе да обиждам и унижавам, докато в същото време флиртувам, после да позволя на момчето да ме изпрати до общежитието, където да се натискаме за около час. После ставах, пооправях си дрехите, изритвах момчето и никога повече не говорех с него. По необясними причини, това ме направи крайно популярна. Сигурно ги дразнех ужасно. Абсолютно. Не бях сигурна, дали изобщо съществува друг начин.

Досега. Не можех да погледна към Ник. Сякаш изведнъж бях омаяна от щорите на прозореца, радиатора, пукнатината в мазилката. Той завъртя лицето ми към себе си.

— Няма нужда да правим нищо — каза Ник. — Всичко е наред. — Усмихна ми се и можех да видя, че наистина го мисли и, по дяволите, още повече си паднах по него.

— Бих искала — прошепнах и очите ми се насълзиха леко.

Той ме погледна сериозно.

— Сигурна ли си?

Аз кимнах.

— Напълно? — попита отново и докосна долната ми устна.

Кимнах отново.

Целуна ме сладко и нежно, а после се усмихна с устни, притиснати до моите.

— Достатъчно сигурна, за да се омъжиш за мен?

— Ник — не успях да сдържа смеха си, — можеш ли, ако обичаш да млъкнеш и да ме оправиш?

Той го направи, беше бавно и нежно, и о, Боже… Сякаш наистина бяхме създадени един за друг и изведнъж прозрях, защо са били написани всички онези сонети, картички, филми. Защото наистина… съществуваше. За пръв път от много дълго време, се доверих на някого, който да се погрижи за мен, и той го стори. Оцени ме. Прави любов с мен. Всички тези клишета… бяха истина.

Накрая, докато лежахме заедно прегърнати, потни и дишащи учестено, а очите ми бяха твърде широко отворени, докато омаята отшумяваше и сърцето ми забави ритъма си, в мен пропълзя хладен ужас. Страхът да бъда изоставена или изложена на показ, или съдена… или каквото и да е. Бях само на двадесет, от онзи тип хора, които не изучават емоциите си, както и не бъркат в торба с натрошено стъкло. Знаех само, че съм дяволски уплашена.

Прочистих гърлото си.

— Е, аз да… трябва… налага се да тръгвам — едва промълвих. — Беше яко, както казваме тук в Масачузетс. И, ъъ… до скоро. Благодаря, Ник. Чао. — Станах, грабнах роклята и бикините си, като ги обух докато се измъквах. Стигнах до хола, отворих вратата, само че Ник изскочи зад мен и я затвори отново.

— Не, не. Няма да стане — каза той и се промъкна между мен и вратата. — Хайде, Харпър.

— Убедена съм, че няма да ме задържиш тук насила, Ник — отвърнах тихо, без да го погледна.

Той се взира в мен продължително и след това отстъпи.

— Какво има?

— Просто се прибирам в общежитието, ясно? Имам… реферат по история.

— Не си тръгвай.

— Налага се. Няма проблеми. — Насилих се да се усмихна и се опитах да завържа презрамката на роклята, но ръцете ми трепереха. Още не можех да го погледна. Нещо голямо и тъмно стискаше сърцето ми, нещо, което искаше да ми навреди и проклятие, щях да се разплача.

— Харпър.

— Ник.

— Погледни ме.

Какво можех да кажа? Не? Подчиних се, погледнах го за кратко.

— Обичам те, Харпър. — Циганските му очи бяха сериозни, напълно искрени и онова нещо в гърдите ми ме стисна още по-силно и болезнено.

— Ник, за Бога — изрекох накъсано. — Ти почти не ме познаваш.

— Добре, хубаво, връщам си думите назад. Непокорна си и си трън в задника, но човече, това, което направи с езика си…

Изсмях се изненадано и Ник повдигна вежда.

— Може ли да те видя отново? Може ли да те оправя отново? Моля те, Харпър? — Той се усмихна, и каквото и да се четеше в очите му преди секунда, бе заместено от игриво пламъче.

Усмихнах му се в отговор и напрежението ми стихна, оставяйки ме почти изтощена от облекчението.

— Много съм заета, но ще видим.

— Ще останеш ли още малко? Въпреки че едва те понасям?

Поколебах се. Май е време да тръгваме, каза мозъкът ми. Добре — отвърна останалата част от мен.

Знам, че трябваше да искам онова, което искаха нормалните хора. Да бъда обичана, би трябвало да ме накара да се чувствам в безопасност, желана и щастлива. И Ник наистина ме караше да се чувствам по този начин, донякъде. Но изглежда не успявах да накарам онова тъмно, болезнено нещо в мен да кротува. Не спирах да се чудя, кога щеше да се случи обичайното, кога щеше да свърши всичко това. Колко повредена щях да бъда, когато се случеше.

Бях на двадесет години, отгледана от баща, който отказваше да говори за объркани чувства и изоставена от майка, която някога ме обожаваше. Стараех се да не мисля за това, но дълбоко в сърцето ми, скрита в мозъка ми, дебнеше мисълта, че Ник може да ме зареже по всяко време. Собствената ми майка го направи, какво оставаше за някакво момче. Най-добре бе да не хлътвам напълно. Да се предпазя до колкото бе възможно.

Дори и да бе усетил, че нещо не е наред, Ник не зададе никакви въпроси. И да беше попитал, нямаше да мога да намеря точните думи, за да му кажа истината. Когато собствената ти майка те изостави, без да се обърне назад, бе трудно да повярваш, че може да бъдеш обичан истински и безусловно. Любовта се изчерпва, нали разбирате.

Така че… с Ник се забавлявахме заедно. Карахме я кротко и ако случайно ме погледнеше твърде сериозно му казвах, да разкара това изражение и той го правеше. Обаче сексът, държа да отбележа, беше невероятен. Не че имах база за сравнение, но просто го знаех. Преструвах се, че не означава нищо за мен и не го коментирахме, но бях сигурна, че е така.

Ник от своя страна ми даваше пълна свобода. Не ме притискаше, повече не ми каза, че ме обича, спря с шегите за брак. Когато се премести в града, след края на учебната година, само осем месеца след като се срещнахме, имах чувството, че ще умра.

— Карай внимателно! — Провикнах се енергично, щом се качи в очуканата си кола и тъмното нещо в стомаха ми се надигна застрашително. Продължих да се усмихвам, когато стартира двигателя. Извадих телефона си и се престорих, че проверявам за нови съобщения, а всъщност нищо не виждах със замъглените си очи.

Тогава Ник изключи колата, изскочи от нея и ме прегърна. Аз му отвърнах със същата здрава прегръдка, а той ме целуна яростно и прошепна:

— Ще ми липсваш.

Не можех да кажа нищо, болеше ме толкова много, само при мисълта да прекарам и ден без него, да не говорим завинаги, защото, разбира се, не очаквах, че нещата всъщност ще проработят.

Но не бях права. Обаждаше ми се всеки ден и говорехме с часове. Пращаше ми поне по един имейл на ден, получих задължителната тениска с надпис Ню Йорк, миниатюри на играчи от отбора на Янкис — пробождах главите им с безопасни игли и ги изпращах обратно — и много хубаво кафе от малко магазинче на Блийкър Стрийт. Същото лято започнах стаж в адвокатска фирма в Хартфорд и няколко пъти в месеца Ник идваше с влака до Кънектикът, за да ме види, тъй като аз не се престраших да го посетя.

Майка му почина внезапно, от аневризма, през октомври и шофирах до Пелъм, Ню Йорк за бдението. Когато го видях, изражението му, излъчващо любов, изненада и благодарност, поразиха сърцето ми на секундата. Представи ме на малобройното си семейство, леля и няколко братовчеди. Родителите му се бяха развели преди години и майка му не се беше омъжила повторно. Щом се върнах обратно в колежа, започнах да му изпращам изрезки на странни карикатури от списание Ню Йоркър. Правих му овесени сладки със стафиди, когато ме посещаваше.

Той беше саркастичен и умен, внимателен и непочтителен и малко тъжен, и цялата тази комбинация бе неустоима. Чувствата, които ме заливаха, само като го видех, оживлението, което предизвикваше гласът му, топлината, всичко… беше ужасяващо. Бяхме, простете израза, сродни души, макар че по-скоро бих забила вилица във врата си, отколкото да изрека това на глас.

Така че се опитах да държа нещата небрежни, избягвах по-сериозните моменти и никога не изричах онези две думи. До онази нощ в Амхърст, когато Ник го очакваше необикновен уикенд. Кандидатствах за правни колежи и молбите бяха разпръснати из цялата ми стая. Нито едно от местата, към които се бях насочила, не беше в Ню Йорк. Въпреки че Колумбийския университет и Университета в Ню Йорк имаха страхотни правни програми, не смятах да кандидатствам за тях. Не и при положение, че Ник живееше в Манхатън. Щеше да е твърде очевидно. Да значи прекалено много. В никакъв случай нямаше да построя живота си около мъж, както направи майка ми. И вижте до къде ни доведе всичко това.

Ник прегледа брошурите и списъците… Дюк, Станфорд, Тъфтс. Погледна ме продължително и мълчаливо. Аз го пренебрегнах и продължих да разказвам някаква безсмислена история за съквартирантката ми, която не може да зарежда правилно съдомиялната машина. Отидохме на кино. Преструвах се, че не забелязвам колко загрижен бе Ник.

През нощта се събуди стреснат.

— Добре ли си? — измърморих сънено.

Той ме погледна. Очите му изглеждаха леко подивели, осветявани от улична лампа.

Седнах в леглото.

— Ник?

— Обичаш ли ме, Харпър?

Стреснах се малко. Може би заради тъмнината, или ранния час, или заради изгубения вид на красивите му очи, но не можех да го излъжа. Взех ръката му и я погледнах, погалих пръстите му, мекото на китката му.

— Да — прошепнах.

Той кимна едва забележимо. Не ми каза, че и той ме обича. Не бе необходимо. Знаех го. Легнахме отново и Ник ме прегърна, а на мен ми се доплака, сякаш сърцето ми щеше да се пръсне, ако ми кажеше и една дума. Но той остана мълчалив и на следващия ден всичко бе постарому. Повече не споменахме правното училище или любовта.

На Свети Валентин през последната ми година в училище, най-сетне отидох до Ню Йорк за първи път и прекосихме Бруклинския мост. Беше студено, мокро и всичко бе замръзнало и може би не беше така прекрасно, както Ник си го бе представял, тъй като премръзвах, но той настоя да застанем в средата на моста и да се пробваме да видим жертви на мафията, изхвърлени в Ийст Ривър.

— Ето една — каза Ник. — Сал „Шестте пръста“ Пиетро. Не биваше да клати Кармела Сопрано по време на кръщенето.

— О, и аз май виждам един — казах аз, сочейки надолу, като се надявах да се приберем, колкото се може по-скоро у Ник и да правим незабравим секс, а после да си поръчаме голяма кесадиля^[2] от заведението на Бени. — Ето там. Вито „Пая“ Делука плува с рибите, или каквото там живее в Ийст Ривър. Сега може ли да тръгваме?

Ник не ми отговори. Огледах се за него, но го нямаше там, където би трябвало да бъде. Не. Той беше коленичил, гледаше ме като оглупял от щастие и сърцето ми едва не спря. Носеше ръкавици без пръсти, като сираче от роман на Дикенс, косата му се вееше на вятъра и държеше диамантен пръстен в ръка.

— Омъжи се за мен, Харпър. Бог ми е свидетел, че не си момичето на мечтите ми, но ще трябва да свършиш работа.

Очите му обаче… те казваха истината.

Ако бях успяла да намеря начин да кажа „не“, без да разбия сърцето му, щях го направя. Ако не ме обичаше толкова дяволски много, щях да го фрасна и да се разсмея. Кажех ли „не“, това щеше да е краят, знаех го. Затова свих рамене и казах:

— Хубаво, но искам огромна рокля и единадесет шаферки.

Знаех, че бяхме прекалено млади. Знаех, че не бях готова. Исках да изчакам. За предпочитане няколко години. Но след като се сгодихме, Ник твърдо настояваше да се оженим бързо и аз загубих битката.

Единадесет месеца след предложението за брак и шест месеца след сватбата, и двамата изгубихме войната.