Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Втора глава

Когато приключих с разговора, забелязах, че ръцете ми треперят.

— Денис? — Гласът ми прозвуча особено и отец Брус погледна към мен намръщен. Усмихнах му се слабо… е, поне опитах. — Ден?

Гаджето ми най-сетне се отзова.

— Добре ли си, скъпа? Изглеждаш… странно.

— Денис, изскочи нещо. Уила… ще може ли да… да отложим разговора ни за по-нататък? За след няколко седмици, може би?

Облекчение заля лицето му като приливна вълна.

— Ъъъ… разбира се. Няма проблем. Сестра ти добре ли е?

— Ами тя… да. Ще се омъжва.

— Екстра. — Той се намръщи. — Или не е?

— Не… не е екстра. Трябва да тръгвам, Денис. Съжалявам.

— Не, не, няма нищо — каза той. — Искаш ли да те закарам до вас? Мога и да остана при теб?

— Не и тази вечер, Денис. Благодаря все пак.

Трябва да съм прозвучала зле, тъй като веждите му се сбърчиха.

— Сигурна ли си, че си добре, скъпа? — Пресегна се през масата и хвана ръката ми.

Аз стиснах неговата в израз на благодарност. Веднъж щом успееш да пробиеш твърдата обвивка на Денис, под нея се криеше един наистина мил мъж.

— Добре съм, благодаря. Просто… ами сватбата е след две седмици. Това ми дойде в повече.

— Определено. — Той се усмихна и целуна ръката ми. — Ще ти се обадя по-късно.

Стигнах до вкъщи, без да виждам ясно пътищата и колите и за щастие не успях да налетя на пешеходец или дърво по пътя. Тъй като туристическия сезон още бе в разгара си, карах по страничните улички и се отправих на запад към жаркия залез. Внушителните пурпурни и червени пръски се оттегляха от безкрайните каменни стени на Винярд, от боровите и дъбовите дървета, от сивите фасади на къщите. Времето, което прекарах далеч от това място — когато бях в колежа, краткия престой в Ню Йорк, а после училището по право в Бостън, бяха затвърдили веруюто ми, че островът е най-красивото кътче на земята.

Мартас Винярд включва осем градчета. Аз работех в Едгартаун, осеян с белите домове на морските капитани, с безупречните им градини и, разбира се, красивата тухлена постройка на съдебната палата. Денис живееше в очарователния Оук Блъф, известен с викторианските си къщи. Моят дом беше в малката околност на Чилмарк, наричана Менемша.

Търпеливо изчаках върволицата туристи, прииждащи тук, за да се наслаждават на живописната работническа класа, да пресекат, след това отбих по пътеката от натрошени миди край къщата ми. Беше малка и незабележителна, нищо кой знае какво отвън, но отвътре бе съвършена. А изгледът… изгледът беше безценен. Ако в Мартас Винярд имаше квартал на работническата класа, той беше тук, именно на холандските докове в Менемша, където ловците на омари все още донасяха улова си, където рибарите още преследваха рибите-меч с лодките си. Бащата на баща ми е бил един от тези рибари и неговата къща се извисяваше на хълма. Къщата, с изглед към застаряващата флотилия, която обитавах понастоящем.

През прозореца на всекидневната виждах кафяво-бялата глава на Коко, която ту се показваше, ту изчезваше, докато скачаше нагоре-надолу, за да се увери, че наистина съм се прибрала у дома. Бе захапала любимата си играчка, плюшено зайче, което беше малко по-голямо от нея. Кръстоска между джак ръсел и чихуахуа, Коко се държеше малко шизофренично и редуваше поведението на двете породи предвид ситуацията. Можеше да бъде жизнерадостна и любвеобилна като джак ръсел, или плаха и уязвима като чихуахуа. В момента беше в комфортната си зона и въпреки това, когато станеше време за лягане, щеше да се превърне във виещо и треперещо животинче, което има нужда да положи главица върху възглавницата ми.

Отключих вратата и влязох вкъщи.

— Здрасти, Коко — казах й. С един скок тя пренесе целите си четири килограма на ръцете ми и ме близна по брадичката. — Здравей, миличка! Как е момичето ми? Добре ли си прекара днес? Завърши ли книгата, която пишеш? Нима?! О, толкова си ми умничка. — Целунах я по триъгълната главица и я подържах така за минута-две.

Докато дядо беше жив, къщата беше типичен оживен дом. Три малки спални, с две бани, всекидневна и кухня. Той почина, когато бях в правния факултет и завеща къщата на мен, единствената му внучка. Биологична, имам предвид. Той харесваше Уила, но аз бях любимката му. Въпреки че имах приличен доход като бракоразводен адвокат, никога нямаше да мога да си позволя този изглед. Но благодарение на дядо, сега той беше мой. Можех да продам къщата за няколко милиона на предприемачи, които щяха да я съборят и незабавно да издигнат ваканционна вила на мястото й. Но не го направих. Вместо това, платих на баща ми, който се занимаваше със същото, за да я обнови.

Съборихме няколко стени, преместихме кухнята, трите спални станаха две. Монтирахме плъзгащи се стъклени врати, където ни позволяваше пространството и крайния резултат беше малък, но просторен, прекрасен дом. Основан с тежкия солен, моряшки труд на дядо ми, обновен от ръцете на баща ми и финансиран от адвокатската ми заплата. Представях си как един ден щях да построя втори етаж, за красивите ми и възпитани бъдещи деца, но засега бяхме само аз, Коко и Денис, който се явяваше като постоянния ни гостенин. Пясъчни стени, с бели первази, изчистени бели мебели. Зелено гребло от разпродажба във фермата в Тисбъри, наклонено прецизно и с вкус в единия ъгъл, или стол в меко синьо до прозореца, гледащ към залива, за цвят. Над плъзгащата се врата, която води към верандата, е окачен оранжев спасителен пояс, с нащърбените букви от лодката на дядо — Пегас, Чилмарк.

С въздишка пренесох мислите си към бомбата, която пусна сестра ми.

Ще се омъжвам за брата на бившия ти съпруг!

Да му се не види!

Беше време за малко винотерапия. Пуснах Коко на земята и отидох до хладилника. Отворих бутилка и си налях сериозна доза. Преполових чашата, грабнах пакета с чипс и виното, и се запътих към верандата. Коко припкаше до мен с малките си, сладки крачета.

Значи сестра ми се омъжваше за Кристофър Лоури, мъжът, който последно видях на сватбата си, преди тринадесет години. На колко години е бил тогава? Шестнадесет? Осемнадесет?

Отпих от виното и се насилих да поема дълбока глътка от соления, влажен въздух вкусвайки с наслада острата миризма на стръвта. Нали бях местна, все пак. Вслушах се във вятъра, който биеше по къщата ми от две посоки тази вечер, носещ музика и смях от други места, от чужди домове. Успокой се Харпър, казах си строго. Нямаш повод за паника. Поне не все още.

 

 

— Отивам за чаша — дочух глас. Беше Ким, съседката ми и най-близката ми приятелка. — А после искам да ми разкажеш всичко.

— Разбира се — отвърнах й. — Кой е с децата?

— Баща им, идиотът.

Сякаш призован, гласът на Лу разцепи сравнително тихата нощ, като се провикна от малкото странично дворче, което разделяше къщите ни:

— Скъпа, къде е кутията с памперсите?

— Намери си я сам! Те са и твои деца! — изкрещя Ким в отговор.

Което веднага бе последвано от бойния вик на един от четиримата й сина. Потиснах побилите ме тръпки. Къщите ни бяха само на няколко ярда една от друга, но за щастие моята бе издадена по-напред от тяхната и ми пречеше да стана пряк свидетел на специфичната им домашна идилия.

— Къщата ни е кочина! — провикна се Лу.

— Ами изчисти я! — отвърна съпругата му.

— Как поддържаш магията? — попитах аз и отпих още една глътка.

Ким се усмихна и се стовари на стола до мен.

— Никога не би предположила, че снощи се чукахме като маймуни — каза тя и си наля вино.

— И как го правят те? — Повдигах вежда.

— Бързо и яростно. — Ким се изсмя и чукна чашата си в моята.

Ким и Лу бяха щастливо, макар и не образцово, семейство. Не точно модел за подражание, но вдъхващи надежда, определено. Нанесоха се в съседната къща преди няколко години. Ким цъфна на вратата ми с кутия понички и бутилка вино, за да ми предложи приятелството си. Жена по мой вкус.

— Мамо! — чу се гласът на един от близнаците.

— Заета съм! — провикна се тя. — Извикай баща си! Заклевам се, Харпър, цяло чудо е, че не съм ги продала в робство. — Ким често твърдеше, че ми завижда за живота на неомъжена, работеща жена. Истината бе, че аз й завиждах за нейния. Е, поне донякъде. Двамата с Лу бяха стабилна, обичаща се двойка, това че се караха и се разпореждаха по този начин един с друг, бе съвсем нормално за тях. (Ето, нямах нищо против брака, когато е успешен.) Децата им бяха на възраст от две до седем години. Грифин бе най-големия, с душа на шестдесет годишен старец. От време на време идваше у нас да играем скрабъл и да се полюбува на Коко. Харесвах го, определено го предпочитах пред четиригодишните близнаци Гюс и Хари, които оставяха след себе си хаос, кръв и неразбория. Двегодишният Дезмънд ме ухапа миналата седмица, но само няколко секунди след това завря лепкавото си личице в коляното ми. Странно, но много мило усещане, заради което още се колебаех дали го харесвам или не.

— Е, сгодена ли си? — попита Ким и се настани на стола до мен. — Кажи ми го сега, за да започна диета. Няма начин да съм ти шаферка с тези килограми.

— Не съм сгодена — отвърнах спокойно.

— По дя… годите! — Ким се стараеше да не ругае пред децата си и беше изобретила собствен набор от завоалирани ругатни, които прихванах и аз. — Отказа ти?

— Не точно. Сестра ми се обади по време на преговорите и познай какво? Ще се омъжва.

— Отново?

— Именно. Чакай, има и още. Срещнала го е преди месец и познай какво? Той е… — спрях, отпих от течния кураж и продължих: — Той е брат на бившия ми съпруг. Полубрат, по-точно.

Тя изплю виното си.

— Харпър, имаш бивш съпруг?! Как не съм разбрала за това?

Погледнах я.

— Предполагам, не е ставало на въпрос. Беше отдавна, грешка на младостта, дъра-бъра и така нататък до безкрай. — Чудех се дали се е вързала. И двете пренебрегнахме пронизителните писъци, идващи откъм къщата й, въпреки че Коко скочи в скута ми и затрепери като същинско чихуахуа, което можеше да бъде излекувано от страха си само с помощта на парченце картофен чипс.

— Виж ти, виж ти — каза Ким, след като не й предложих подробна информация.

— Да.

— Значи Уила просто… се е натъкнала на бившия ти девер? — попита тя. — Вярно, светът е малък, но това е Ню Йорк все пак.

Не попитах за подробности, бях твърде зашеметена при споменаването на… самото му съществуване… за да мога да асимилирам правилно информацията. След всички тези години, прекарани в не мислене за него, името му изведнъж пулсираше в мозъка ми и го изгаряше. Свих рамене, отпих от виното си и облегнах глава на облегалката на стола.

Небето бе станало лавандулово, само тънката, избледняваща червена линия на хоризонта, маркираше спускането на слънцето. Туристите, които бяха дошли да се полюбуват на залеза, се качиха в колите си, за да се отправят към Оук Блъфс или Едгартаун за вечеря и питие. Чилмарк, както и петте останали града на Мартас Винярд, не предлагаха алкохол. Ах, Ню Ингланд.

— Е, ще го видиш ли отново? Как се казва?

— Предполагам, ако изобщо доведат плановете си докрай. Сватбата е планувана за след две седмици в Монтана. — Още една глътка вино. — Казва се Ник. — Думата ми се стори тежка и странна, след като се отдели от устата ми. — Ник Лоури.

— Ехооо! Харпър, къде си скъпа? Чу ли се със сестра си? Не е ли вълнуващо? И колко романтично! Божичко, едва не се подмокрих, когато ми каза.

Доведената ми майка се втурна в къщата — никога не чукаше на вратата.

— Тук сме, Бевърли — провикнах се и станах, за да я поздравя. Бухналата й жълта коса стърчеше на пет инча от скалпа й (Колкото е по-голяма косата, толкова сме по-близо до Бог, казваше често тя), гримът й бе по-тежък от този на травестит, а деколтето на блузата бе изрязано възможно най-дълбоко, за да разкрива пищния й бюст. Трофейната съпруга на баща ми за последните двадесет години… цели петнадесет години по-млада от него, руса тексаска бомба. Зад нея високият ми хилав баща едва се забелязваше.

— Здрасти тате. — Баща ми, който не проговаряше, освен ако не опрат пистолет в главата му, кимна и коленичи да погали Коко. Тя се извиваше толкова силно, че се учудих как не си счупи гръбнака. — Здрасти Бев. Да, говорих с нея. — Замълчах за миг. — Много изненадващо.

— Здравей Кими! Как си? Харпър съобщи ли ти радостната новина?

— Разбира се — отвърна приятелката ми, докарвайки южняшки акцент, нещо, за което се кълнеше, че е несъзнателно. — Много вълнуващо! — Срещна погледа ми и намигна.

— Нали? — изкикоти се Бевърли. — И то в Монтана! Толкова е романтично! Мисля, че Крис е работил едно лято там, или нещо такова… както и да е, нямам търпение. Иха! Какъв цвят ще бъде роклята ти, скъпа? Какво мислиш, Джими?

Погледнах към баща ми. Той се изправи, сложи ръце в джобовете си и кимна. Знаех от опит, че това щеше да бъде целия му принос към дискусията. Мълчанието на татко беше до степен на кома. Бевърли обаче не се нуждаеше от събеседник, за да проведе разговор и продължи:

— Мисля си за бледолилаво, какво ще кажете? За теб, Харпър, не за мен. Аз съм си харесала едно оранжево, което видях в интернет. Определили го бяха като пъпеш-манго. А всички знаете колко обичам оранжево.

— По-добре да тръгвам — каза Ким. — Чувам звук от строшено стъкло откъм къщата ми. До скоро, Харпър. Довиждане, господин и госпожа Джеймс.

— Скъпа, няма нужда да се обръщаш към мен с госпожа Джеймс! Казвала съм ти го милион пъти!

— Чао, Бевърли —провикна се дружелюбно Ким, изпи бързо остатъка от виното си и ми махна с ръка.

— До скоро — казах аз и се обърнах към баща ми и доведената ми майка. — Така, преди да изберем рокля, може би трябва да обсъдим дали това събитие е разумно?

— Разум? Чуй се само, скъпа! — възкликна Бевърли. — Джими, довлечи си задника и седни на стола. Дъщеря ти иска да поговорим. — Тя се приближи към мен, разпусна косата ми и започна да я разбухва, като пренебрегна гърченето ми. — Сега сериозно, Харпър, мъжът не знае как да асимилира ситуацията. Малкото му момиченце се омъжва за бившия съпруг на другото му малко момиченце. Да полудееш направо. — Грабна мини флакончето с лак за коса, което беше прикачено на ключодържателя й и напръска косата ми.

— Така е добре, Бевърли — казах аз и се опитах да не дишам. — Достатъчно, благодаря. — Тя остави оръжието си. Прочистих гърло и продължих. — Първо, Уила няма да се омъжва за бившия ми съпруг. — Прозвучах така, сякаш съм в съдебната зала. — Просто уточнявам. Ще се омъжва за Кристофър, полубрата на Ник. Ник беше съпруга ми.

— Скъпа, знам това. — Бевърли ровеше из чантата си и извади кутия „Вирджиния слимс“. — Бях на сватбата ти, нали така? Грешка на езика. Да не вземеш сега да ми откъснеш главата, захарче? Само защото те стягат обувките, задето ти предстои да срещнеш Ник, не означава, че…

— Никакви обувки не ме стягат — измрънках.

— … трябва да хапеш ръката, която те храни. Да не разваляме щастливия ден, става ли? — Кралицата на обърканите метафори си дръпна от цигарата и изпусна дима през ъгълчето на устата си.

— Ти не ме храниш.

— Е, бих го правила, ако ми позволиш. Много си кльощава. Както и да е. Уилърд обича пурпурно и бледолилавото ще ти подхожда идеално, сладурче. А ти искаш да направиш Уилърд щастлива, нали?

Отворих уста и веднага я затворих. Ако имах слабо място, то това беше Уила. Или по-точно Уилърд Кристъл Лупински Джеймс.

Лятото, след като майка ми ни напусна, баща ми замина за Вегас. Трябваше да присъства на двуседмична конференция за екологични строителни материали… или поне така ни каза. Аз прекарах това време при приятелката ми Хедър. Наричах майка й „мамо“ и се преструвах, че е на шега, вместо да показвам, че това бе желанието ми. Татко се върна с Бевърли Робърта Дюпри Макнайт Лупински и дъщеря й Уилърд.

Бях шокирана, потресена и безкрайно бясна от това, което беше сторил баща ми. Когато ми каза, че заминава на запад, мозъкът ми се отдаде на фантазията, че татко ще намери мама, ще я помоли да му прости (за каквото и да си въобразявах, че й беше причинил), тя ще се върне с него и отново ще бъдем щастливи. Разумната част от мозъка ми знаеше, че нямаше как да се случи… но това? Това изобщо не го очаквах. Татко да се ожени? За тази… Барби? Циците й истински ли бяха? Нужно ли бе да ни показва толкова голяма част от тях? И трябваше да деля стаята си с детето й? Той с всичкия си ли беше? Но типично в негов стил, отговорът на баща ми беше кратък: „Стореното, сторено Харпър. Не усложнявай излишно нещата.“

— Уилърд, захарче, отиди и целуни новата си по-голяма сестра. Хайде!

Уилърд само се вкопчи по-здраво в ръката на майка си и отказа дори да повдигне очи. Беше бледа и слабичка, със сплъстена коса и очукани колена. Не стига, че сърцето ми още кървеше заради това, че майка ми ни напусна, ами сега трябваше да живея с тези двете, моля ви се. Сдобих се с мащеха! И доведена сестра! Баща ми беше идиот и нямаше начин да се постарая да направя живота му по-лесен. Щях да мразя и двете. Особено малката глупачка.

Решението ми трая около осем часа. Отидох в стаята си да се давя с горчивите сълзи, които дори и тогава не успявах да пролея. Проклинах мълчаливия си баща и ругаех несправедливия живот, в частност моят собствен. Пропуснах вечерята разбира се. Предпочитах да гладувам в стаята си, отколкото да сляза долу и да ям с тях. Кроях планове да избягам — да открия майка си, да стана известна, да загина в ужасен инцидент — или всички изброени до тук, което щеше да накара хората около мен да осъзнаят колко гадно са се държали. Щяха да се почувстват отвратително, но щеше да е твърде късно. Баща ми беше пълен задник. Майка ми… майка ми ме изостави. Татко почти не говореше, нямах братя и сестри. Тази карикатура Бевърли беше нелепа. Детето й… Исусе, изобщо нямаше да я приема за новата си сестра, само защото някаква повлекана се беше омъжила за баща ми. Който поне можеше да ми се обади и да ме предупреди.

По някое време съм заспала, свита като ембрион, с лице към стената. Челюстта ми бе скована от силното стискане, сърцето ми — вкаменено.

Събудих се около единадесет вечерта, с надеждата, че цялата тази каша е била сън. Уви… от дъното на коридора, където се намираше спалнята на баща ми, долових звуци… Чудесно. Не само, че се бе оженил за този отвратителен боклук, а ла Барби на стероиди, но и правеше секс с нея. Гнусно до безкрай. Завъртях се и грабнах парцалената кукла, за да покрия ушите си с нея.

Уилърд, ама че глупаво име, набутваше нещо под другото легло в стаята ми.

— Какво правиш? — попитах я, като изобщо не се стараех да прикривам презрението си.

Тя не ми отговори. Не се и наложи.

— Напика се в леглото ли?

Тя продължаваше в същия дух. Прекрасно. Направо идеално. Стаята ми щеше да мирише на пикня, сякаш всичко останало не ми беше достатъчно.

— Не ги крий — измрънках и изритах завивките си. — Трябва да ги изперем, инак ще засмърдят до небесата. Смени си пижамата.

Тя се подчини мълчаливо. Слязох долу с мръсните чаршафи. Опитах се да игнорирам гадните звуци, идващи откъм спалнята. Уилърд ме следваше като блед, кльощав призрак. Сложих ги в пералнята, добавих прах и белина. През последната година бях станала експерт в домакинската работа. После се обърнах и понечих да кажа нещо злобно и властно, за да съм сигурна, че знае кой командва тук, да си даде сметка, че е натрапник и да не ми се пречка.

Тя плачеше.

— Искаш ли сладолед? — попитах я и без да изчакам отговора й, я вдигнах на ръце. Беше дребна и мършава като недохранено птиче, с руса права коса, стърчаща във всички посоки. Занесох я до кухнята, сложих я да седне на стола до масата и извадих две кутии сладолед от фризера. — Ще ти викам Уила — заявих аз, подадох й лъжица и избутах кутията с тройно карамеления сладолед към нея. — Красива си и трябва да имаш момичешко име, какво ще кажеш?

Не отговори. Не хапна и от сладоледа.

— Уила? Съгласна ли си?

— Съжалявам — прошепна тя с наведени към масата очи.

Обля ме топла вълна от срам и съжаление, и копнеж, и дълбока тъга и какво ли още не. Едва преглътнах, запратих острите като нож чувства дълбоко в себе си и си хапнах от сладоледа.

— Звучи добре, не мислиш ли? Уила и Харпър. Уила Катър и Харпър Ли[1] са велики американски писателки, знаеш ли?

Разбира се, че не го знаеше. Аз самата го бях научила едва миналото лято, само защото живеех в библиотеката, опитвайки се да запълня паническата празнота, която майка ми остави в мен, като се правех, че не забелязвам ужасната любезност на персонала. Цяло лято се криех сред рафтовете и се молех да стана невидима, изгубвайки се доколкото ми бе възможно в книгите. Въпреки че размених едва четири изречения с Бевърли, предположих — и то правилно, както се оказа по-късно — че най-интелектуално стимулиращата литература, която бе чела бяха жълтите списания.

— Мисля, че звучи добре. Уила и Харпър, Харпър и Уила. — Спрях за момент. — Предполагам, че вече сме сестри.

За пръв път срещна очите ми. И видях как в нейните проблесна искрица надежда. И просто така, я обикнах на секундата. От тогава не съм спирала да се грижа за нея.

Отърсих се от спомена. Бевърли обясняваше кога ще летят за Монтана, какъв чеиз можеше да спретне за бебчето си за толкова кратко време. Татко зяпаше ботушите си.

Прочистих гърлото си.

— Някой грижа ли го е, че Уила се омъжва за трети път?

— Е, хайде сега, баща ти ми е третия съпруг, нали така, сладкишче? Предполагам, че няма нищо лошо в това, захарче. Трети път за щастие!

— Но тя едва се е запознала с него — напомних им аз.

— Е, те са се срещнали на сватбата ти, скъпа.

— За шест часа — подчертах.

— Кристофър трябва да е добър човек, след като е брат на Ник.

Потиснах внезапната болка, която този коментар ми причини. Незрялата част в мен искаше да чуе нещо от рода на „щом е роднина на глупавия ти бивш, няма начин да не е задник“. Но Бевърли се носеше по течението.

— Кристофър ми се стори много мил, когато разговаряхме по телефона и толкова възпитан. Според мен това говори много за един мъж, нали Джими, миличък?

Баща ми не каза нищо.

— Тате, имаш ли да допълниш нещо? — попитах го.

Той ме погледна.

— Уила е достатъчно голяма, Харпър. Почти на тридесет е.

— Беше омъжена за бивш мошеник, а след това за гей. Изглежда, че не е много добра в преценката си спрямо мъжете — отвърнах аз, като се постарах да не прозвуча грубо.

— О, чуй се само, скъпа Харпър! Нима не вярваш в истинската любов?

— Всъщност, не. Не и по начина, по който ти я възприемаш, Бевърли.

— Бог да те поживи, Харпър, не можеш да ме заблудиш. Обзалагам се, че твоят Денис има какво да ни сподели по въпроса за истинската любов! Дразниш се излишно. Сигурна съм, че си тайна романтичка. Само се преструваш на циник заради работата ти. Значи светлолилаво, нали така? Аз ще ти направя прическата, разбира се. Знаеш колко обичам да се занимавам с това.

Нямаше никакъв смисъл да разговарям с Бевърли. Нито пък с баща ми, чиято липса на мнение бе пословична.

— Светлолилаво ще е добре — въздъхнах аз. Надявах се Уила да се вразуми до тогава.

— Да летим ли заедно? Уилърд и годеникът й ще заминат следващата седмица. Ние с баща ти искаме да ги последваме възможно най-бързо. Той просто си умира от нетърпение да се срещне с малката си Уила, нали Джими?

— И още как.

Което може би бе истина. Татко винаги се е разбирал с Уила много повече, отколкото с мен.

— Тогава да направим резервация за теб и Денис? Какво ще кажеш? Можем да седнем заедно.

Въпреки че по принцип обичах баща си и Бевърли, идеята да съм заклещена в самолета с тях за пет-шест часа беше все едно Ал Кайда да ме заключат в барака. Освен това, ако нещата се подредяха както трябва, нямаше изобщо да ми се налага да пътувам.

— Сватбата е в събота, нали? — попитах аз. Бевърли кимна. — Тогава ние с Денис ще летим в четвъртък или петък.

— Хайде Харпър, мила, та това е сватбата на сестра ти все пак.

— Вече съм била на две такива! — казах и се усмихнах, за да смекча думите. — Ще пристигна веднага щом мога. Така става ли? А сега, мразя да съм груба, но имам много работа. — Изправих се.

— Много ясно, ти си топ работохоличка. Разбрахме ти намека. Няма нужда да ни казват два пъти. — Бевърли ме придърпа към гърдите си, които бяха колкото топки за боулинг. Целуна ме два пъти по бузите, размаза розовото си червило по тях и разроши косата ми като успя да ме пръсне за последно с лака си за коса. — Хайде да обядваме заедно някой ден? Ще обсъдим подробностите. Да наемем ли стриптийзьор за моминското й парти? Имат ли Чипъндейлс[2] там в… къде беше?

— Глейшър парк.

— Хм, дали имат стриптийзьори там? — Бев накриви устни замислено.

— Не и в парка, предполагам — отвърнах аз. — Теди Рузвелт не би го одобрил.

— Тогава по-добре да се заема с това — изрече тя и си тръгна, а баща ми се понесе след нея като сянка.

Върна се след три секунди.

— Скъпа, сега може да не е най-подходящия момент да го обсъждаме, но имам нужда от услуга. — Тя погледна скришом назад.

— Ъм… добре.

— Имам нужда да споделя товара с някого, така да се каже.

— Разбира се. — Поех дълбоко дъх, заех добра слушателска поза и се настроих за най-лошото. И то дойде.

Бевърли закърши ръце. Ноктите й в оранжев лак проблеснаха на светлината.

— Ние с баща ти… не сме правили секс от доста отдавна. От седем седмици, ако трябва да съм точна.

— О, Боже — потръпнах аз.

— Само се чудех, дали имаш идея каква може да е причината?

Едва не се задавих.

— Бевърли, знаеш много добре, че ние с баща ми не си говорим за… това, или за каквото и да е друго. Може би трябва да споделиш с…

— Какво да правя? По принцип е ненаситен…

— Добре, ясно! Мисля, че трябва да говориш с някоя от приятелките ти. Или с татко. Или, ъъъ, с пастора ти. Отец Брус, може би? — Ще ме прощаваш, отче. — Но не и с мен. Вие сте ми… семейството.

Бев се замисли и въздъхна.

— Разбира се, права си, сладкишче. Но ако той случайно ти спомене нещо…

— Убедена съм, че няма да се случи.

— … ми кажи, става ли? Чао засега!

Тишината почака няколко минути, преди отново да се настани в райското ми кътче, сякаш се страхуваше, че Бевърли може да се върне. Храстите се размърдаха и източния бриз довя далечен звук от радио. Изпод хълма се понесе откъслечен смях, който по незнайна причина ме накара да се почувствам… самотна. Коко дойде, пльосна се лениво в краката ми и сложи главата си върху босото ми стъпало.

— Благодаря, мила.

Загледах се в пристанището. Късното лято във Винярд бе особено красиво и леко тъжно. Есента се приближаваше на пръсти. Островът щеше да утихне, децата щяха да започнат училище. Нощите, прекарвани на верандите или на лодките, ставаха все по-малко. Стъмваше се по-рано и листата по дърветата вече губеха лятната си наситеност. Но тази вечер не можах да видя изгледа, който обикновено ме успокояваше след дълъг работен ден.

Харпър, престани!, си казах. Наистина имах работа. Влязох вътре и видях мигащата светлинка на телефонния секретар.

Първо съобщение от днес, 18:04 часа:

— Харпър? Томи е. — Последва тежка въздишка. — Слушай, размислих. Виж, работата е там, че я обичам и мисля, че куриерът е бил грешка. Ще се обърнем към брачен консултант. Исках да кажа, ще опитаме с още семейна терапия. Не знам. Извинявай, че те безпокоя вкъщи. До утре.

— Горкичкият — измърморих автоматично. Съпругата на асистента ми му изневерила с куриер на Фед Екс и Томи обмисляше да се разведе. Не можех да го представлявам, тъй като не беше добра идея, приятели сме. Томи обаче реши да плаче на рамото ми. Въпреки добрите ми намерения, не бях много подходяща за утешител.

Второ съобщение от днес, 18:27 часа:

— Харпър? Аз съм, Уила. Ще се опитам да се свържа с теб на мобилния ти. О, чакай, не набрах ли него току-що? Или е домашният? Чакай така… а да, домашния е. Е, ще се чуем по-късно. Обичам те!

Въпреки тревогата около новината, не се сдържах и се усмихнах. Сладко дете. Заблуден, но толкова щастлив човек.

Съобщение номер три от днес, 19:01 часа.

Точно когато съм предлагала брак на Денис. Честно казано ми се струваше, че оттогава бе минала цяла година.

Третото съобщение беше само… тишина. Никой не беше проговорил… но и не бе затворил веднага. Сърцето ми се вледени за секунда и стоях като замръзнала.

Дали Ник би ми се обадил, след като брат му и сестра ми се женеха?

Едва ли. Не знаеше телефонния ми номер. Нямаше го и в указателя. Дори и да го имаше, никога не би ми се обадил. Телефонният секретар изпиука и ме освободи от парализата.

Нямате повече съобщения.

Проверих номерата на дисплея. Скрит номер.

Фирмен може би.

Без да мисля се запътих боса към спалнята. Придърпах стола от тоалетката до вградения гардероб, качих се на него и се опитах да достигна най-горния рафт. Свалих стара кутия от шапка, седнах на леглото и я отворих бавно… много бавно. Ето го копринения шал, който Уила ми подари преди три години за един рожден ден. Беше зелен и заедно с червената къдрава коса и зелените ми очи, ме правеше да изглеждам като реклама за туризъм в Ирландия. Черната вълнена шапка, която баба ми ми оплете, когато я посетих в Амхърст малко преди да почине. Оръфаното копие на „Да убиеш присмехулник“. Винаги съм предполагала, че са ме кръстили на Харпър Ли… дали имаше много момичета с това име? В годината, в която мама ни напусна, прочетох книгата девет пъти в търсене на улики как майка ми е могла да обича историята за един от най-отговорните герои в литературата и въпреки това да изостави детето си.

Най-отдолу, под всичко останало, беше това, което търсех.

Снимка. Взех я. Ръцете ми сякаш потрепнаха леко, а дъхът ми спря, когато я погледнах.

Боже, колко млади сме били.

Снимката беше от сутринта на сватбения ми ден. Татко изпробваше настройките на фотоапарата за церемонията следобед. С Ник не вярвахме в суеверия и не бяхме спазили прословутото „да не се виждаме преди сватбата“ — въпреки че, сега като се замисля… Онази утрин бе хладна и облачна. Двамата решихме да поседнем на стълбите пред къщата на баща ми. Държахме по чаша с кафе. Аз бях във фланелен халат, Ник като истински нюйоркчанин — в избледняла тениска и къси панталони на Янките. Черната му коса бе разрошена. Гледаше към мен и се усмихваше леко. Тъмните му очи, които можеха да бъдат трагични, уязвими и изпълнени с надежда едновременно, в този миг преливаха от щастие.

Беше изписано на лицата ни… неговото — уверено, щастливо, почти самодоволно. Моето — обзето от прикрит ужас.

Защото, разбира се, имах съмнения. Бях на двадесет и една, по дяволите. Току-що завършила колеж. Брак? Луди ли бяхме? Но Ник беше убеден и за двама ни в онзи ден, двадесет и първи юни, началото на лятото, и аз му повярвах, макар и само за ден. Обичахме се и щяхме да живеем щастливо завинаги.

Живей и се учи.

— Вече не си глупаво дете — казах на глас, докато гледах младото си аз. Бях самостоятелна. Имах работа, дом, куче, мъж… не точно в този ред, но ме разбирате за какво говоря.

Оставих снимката и поех дълбоко въздух. Изправих се и опънах косата си, стил а ла Бевърли, на опашка. Значи щях отново да срещна Ник. Треперенето, което тази мисъл ми причини по-рано, бе изчезнало. Нямаше за какво да се притеснявам относно Ник. Той беше грешка на младостта. Бяхме омаяни един от друг… и да, бяхме влюбени. Но човек има нужда от много повече. Осемте години като бракоразводен адвокат бяха подплатили добре истинността на това убеждение.

Но някога Ник ме разтопяваше с поглед. Някога само една негова усмивка ме изпълваше с такава радост, че да се понеса в облаците. Някога ден без Ник ме караше да се чувствам сякаш кожата ми отеснява и едва когато се прибереше, отново се чувствах нормална.

Нищо чудно, че не се получи. Подобно чувство… не можеше да продължи дълго.

Трябваха ми години да преодолея Ник и определено го бях сторила. Когато го срещнех — ако изобщо го срещнех — щях да съм спокойна. С Денис имахме здрава връзка. Може и да не бяхме сгодени, уви, но връзката ни бе стабилна. Каквото и да означаваше Ник за мен преди, то беше изпепелено.

Почти си повярвах.

Бележки

[1] Уила Катър — американска писателка, прочута с романите си за пионерите заселници и наградена с Пулицър. Харпър Ли — американска писателка, известна с романа си „Да убиеш присмехулник“, носител на наградата Пулицър. — Бел.ред.

[2] Чипъндейлс — пътуваща танцова трупа, познати най-вече с еротичните си танци (стриптийз) и с характерните си костюми от папийонки и ръкавели на голо. — Бел.ред.