Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (11)

Единадесета глава

С Ник смятахме да прекосим страната с кола за медения ни месец. Мислехме да летим до Калифорния и да шофираме на връщане. Никой от нас не бе пътувал много и бяхме решили да го направим лятото след първата ни годишнина, тъй като Ник трябваше да натрупа повече отпуска. Но, разбира се, така и не издържахме до първата годишнина.

Сватбата ни беше… е, били сте на сватби. Всички, малко или много, си приличат. Беше хубава.

Лъжа. Беше ужасна. Тънех в колебания и не спирах да се питам Какво по дяволите правим?, като разбивах непрестанно самоувереността си.

Всичко е наред, той те обича. Чудесен е.

Какво по дяволите правим, толкова сме млади.

Всичко е наред. Той те обича.

Защо не съм в правния университет? Защо следвам един мъж?

Всичко е наред. Той те обича. Нещата ще се получат.

Какво по дяволите правя?

Когато казах „да“ на Бруклинския мост, не си представях, че сватбата ще последва толкова бързо. Планувах да уча в правния университет в Джорджтаун, където бях приета, и после да се омъжа, евентуално. Нямах проблем да поддържам връзка от разстояние. С Ник имахме такава през последната ми година в другото училище и се справяхме чудесно. Но той настоя. Защо да живеем разделени, щом можехме да заживеем заедно? Щом като ме бяха приели в Джорджтаун, значи Кълъмбия или Университета в Ню Йорк нямаше да представляват никаква трудност. Обичахме се. Разбирахме се чудесно. Трябваше да се оженим. Нямаше смисъл да чакаме.

Ник можеше да е много убедителен. И непреклонен. А аз го обичах, разбира се.

И така, първият ден от лятото, учебната година бе приключила преди месец, щях да се омъжвам и се ужасявах при мисълта за това. Цяла сутрин, докато подреждахме масите и цветята в двора на баща ми, очаквах Ник изведнъж да осъзнае какви идиоти сме, за да играем тази рискована игра и да се правим на големи. Чаках да набера кураж и да отложа всичко. Или баща ми да ми каже, че това е грешка.

Чаках и майка ми да се появи.

Разбирате ли, тя също бе последвала мъж. Майка ми, момиче от Калифорния, била дошла с няколко приятелки в Мартас Винярд, била едва на двадесет и една години. Срещнала баща ми, който бил по-голям от нея със седем години, мъжествен и със загар. Разказвали са ми, че майка ми трябвало да се снима за модна агенция в Бостън. Тя и приятелите й решили да отскочат до Острова, а баща ми поправял покрива на къщичката, в която някой от компанията на майка ми се настанил. Бил висок, симпатичен, мълчалив, типичният представител на работническата класа. Мама го поканила на партито на плажа. Когато приятелите й си тръгнали след седмица, тя решила да остане. Месец по-късно била бременна и voila… създали семейство.

Колкото до сватбата ми, бяха изминали повече от осем години, откакто майка ми ни беше напуснала. За цялото това време бях получила четири картички и всички пристигнаха през първата година и половина от заминаването й. В тях пишеше почти едно и също нещо… Флорида е гореща и задушна, има много портокалови дръвчета и огромни буболечки. Надявам се, че оценките ти са добри!

Втората беше от Аризона. И тук е топло! Трябва да видиш само как хората поливат тревните си площи. Не знаят ли, че живеят в пустинята?

Третата дойде от Сейнт Луис — описваше конете, Арката^[1] и бейзболен мач. Четвъртата — от Колорадо — музикален фестивал, Скалистите планини, чистия въздух. На нито една от картичките нямаше адрес на подател. Подписала ги бе с Линда, не с мама.

Предполагам, че я мразех, но ми липсваше толкова много.

Нямах реална причина да я очаквам да се появи. Но все пак, обявата за годежа ни бе отпечатана във вестника. Мартас Винярд имаше малобройно местно население. Ако поддържаше връзка с някого, щеше да чуе, че единственото й дете се омъжва. Така че не беше невъзможно да дойде, просто бе крайно и извънредно необичайно. И въпреки това, всеки път, когато чувах пронизителното изсвирване на ферибота, ритъмът на сърцето ми се утрояваше.

Тя така и не дойде. Което беше по-логично, отколкото ако го стореше, но все пак бе съкрушително. Не зная какво щях да направя, ако се бе появила. Подсъзнателно разигравах сценарий, в който майка ми, отсъствала през всички тези години, най-сетне щеше да се прибере у дома и поради вълнението и залялото ни щастие — тъй като все пак всичко беше фантазия, нали така — сватбата ми щеше да бъде отложена за неопределен срок.

После поглеждах към Ник, виждах усмивката му и ме обливаше гореща вълна срам, защото наистина го обичах. Но колкото и да ми се искаше чувството да бъде приятно, не се получаваше. Беше ужасяващо страшно, сякаш в един момент си се разхождах невинно, а в следващия пред мен бе зейнала бездънна пропаст. Откакто Ник коленичи на Бруклинския мост, отстъпвах от ронещия се под краката ми ръб на бездната, като се опитвах да се спася от неизвестното, което ме дебнеше от тъмната дупка, убедена, че беше нещо лошо.

Въпреки това часът настъпи, облякох тясната бяла рокля, обух стягащите ме обувки, оставих косата си разпусната, защото знаех, че Ник я обожава така. Бевърли се постара доста да бъде добрата майка на булката, всеки път, когато минеше покрай мен ме пръскаше с лак за коса и се суетеше около цветята, около роклята. Ако майка ми бе тук — ако никога не си бе тръгвала — щяхме да сме лакирани с един и същи лак, както правехме, когато бях малка. Щеше да е облечена с бледосиня копринена рокля, а не с оранжев полиестер, какъвто бе избрала Бев за себе си. Щеше да ми каже, че да се омъжи млада е било най-правилното решение, което е взимала и че с Ник ще да бъдем като нея и баща ми.

Вместо това имах Бевърли, която не спираше да бъбри, да ме тъпче с торта и да се оплаква, че съм отказала ритуалния танц с пари^[2]. Знаех, че беше добронамерена, но въпреки това исках да я докосна с магическа пръчка, за да млъкне и да престане да ми повтаря, че съм „по-красива от чифт нови зимни гуми“. Как можех да се омъжвам без майка си? Как изобщо можех да се омъжвам? Как позволих нещата да излязат от контрол?

Никой друг не изглеждаше загрижен. Баща ми каза, че Ник е „добро момче“ и си представял, как сме щели „да се справим добре“. Бащата на Ник беше набит, симпатичен и повърхностен… уви, беше кум на Ник. Джейсън вече бе почти пиян, с дълга коса, за да прилича на героя на Том Круз от „Интервю с вампир“. Кристофър, тогава в гимназията, флиртуваше с Уила, която щеше да види отново чак след тринадесет години.

Дори когато пристъпвах към олтара, хванала баща си под ръка, тихият глас не спираше да кънти в главата ми. Не трябва да го правиш. Личи си, че ще е пълна катастрофа. Лицето на Ник беше сериозно, сякаш се досещаше какво си мисля. Изрече брачната си клетва съсредоточен, тъмните му очи не трепнаха и дори тогава сметнах думите за безумно наивни. Дали някой вече вярва, че тези брачни клетви значат нещо изобщо? Родителите ми са си казали същите неща един на друг. Родителите на Ник също са си обещали „докато смъртта ни раздели“. Кои бяхме ние двамата да вярваме, че клетвите ни щяха да траят по-дълго от поетия дъх при изричането им?

Дойде и моя ред.

— Аз, Харпър, вземам теб, Ник… — И изведнъж очите ми се навлажниха, гласът ми пресипна и поисках с цялото си сърце тези думи да бяха истина. — Да те обичам и уважавам… — Можехме да го направим. Можехме да бъдем онази двойка възрастни, които се държат за ръце. — … и докато смъртта ни раздели. — Погледнах в циганските очи на Ник и повярвах.

След сватбата прекарахме няколко дни в една от огромните къщи на морските капитани на Норт Уотър Стрийт в Едгартаун. Беше собственост на баснословно богата двойка, каквито бяха и собствениците на останалите имоти, за които баща ми работеше от време на време. Хората предоставиха щедро лятната си къща за краткия ни меден месец, тъй като щяха да дойдат за ваканцията си на острова чак на четвърти юли.

И така, за няколко дни с Ник си поиграхме на семейство… пихме вино на широката веранда, планирахме пътуването си за следващото лято, което щеше да бъде истинският ни меден месец. Любихме се в стая с изглед към морския фар, гледахме филми сгушени един в друг, и през тези пет дни повярвах в щастливия край. За пет дни изглеждаше напълно възможно с Ник да имаме къща, деца, живот, старини… Може би не бях права да съм толкова скептична.

Оказа се, че бях.

Шест дни след сватбата се настанихме в малък апартамент в Манхатън, в запустялата част на Трайбека и всичко се промени. Ник отново започна да ходи на работа. Прибираше се късно. Самоотвержеността му бе внушителна, амбициите без граници, а съпругата му — самотна.

Аз, разбира се, осъзнавах, че трябваше да работи, за да впечатли шефовете си, да се отличи от стадото млади и гладни архитекти. Проблемът не беше в безкрайното му работно време… е, то също допринесе за развоя на събитията. Ник имаше план, който се състоеше в следното: да се дипломира пръв по успех във випуска — сторено; да започне работа във водеща фирма — сторено; да се ожени — сторено. В момента, в който сложи отметка в квадратчето до името ми, Ник сякаш… ме заряза.

Тъй като пропуснах сроковете за кандидатстване в правните университети в Ню Йорк, имах една година принудителна ваканция. Планът ни, или по-скоро плана на Ник, беше да кандидатствам във Фордъм, Колубийския или Нюйоркския, да превърна малкия ни апартамент в дом и да се влюбя в града. Нямаше нужда да работя, той печелеше достатъчно, за да плаща сметките. Уви, апартаментът ни беше малък, неприветлив, в сграда без асансьор, в Трайбека, част от Манхатън, която по онова време беше като опустял град. Място, на което бе невъзможно да намериш вестник през уикенда, където сякаш не живееха семейства, шумът от магистралата не спираше и скърцането на метрото ме будеше посред нощ.

Опитах се да превърна апартамента ни в уютно местенце, но не бях от типа на Марта Стюърт^[3]. Боядисване на банята, търкане на фугите с белина, възглавнички на дивана… нищо от изброените не даде желания резултат. Въпреки че в началото всеки ден приготвях вечеря, като се опитвах да се вместя в бюджета ни, Ник рядко успяваше да се прибере в къщи преди осем… девет… или десет.

Всички усилия, които бе вложил в ухажването ми, в спечелването ми — защото да, бях като бодливо свинче и го знаех — всички начини, с които ме караше да се чувствам ценена и закриляна… бяха прекратени веднага, щом стъпихме в Ню Йорк. Оказа се, че съм се омъжила за човек, с който почти не се виждам.

Бях сама в град, който не познавах и ако трябваше да съм честна, не харесвах. Беше толкова шумно, горещо и задушно. Вечер миех лицето си по два пъти, след което използвах и лосион, за да почувствам кожата си чиста. Апартаментът ни миришеше на зеле, благодарение на Иван, навъсения руснак, който живееше на долния етаж и почти не напускаше сградата. Гледаше сапунени сериали по цял ден, звукът на телевизора му беше увеличен до край и надничаше през вратата гол до кръста, когато слизах по стълбите.

Боклукчийските камиони започваха да тропат и дрънчат по улицата още в четири часа сутринта, а нечие куче лаеше по цяла нощ. Трябваше да пътувам дълго с тракащото метро, за да стигна до Сентръл парк. Батъри парк беше по-близо, но тогава беше мръсен, пълен с наркодилъри и спящи по пейките бездомни. Гледка, която винаги ме е потрисала.

Тук имах две приятелки от Амхърст… едната беше в правния университет, втората в сферата на издателството. И двете бяха потънали в обаянието на вълнуващия си живот. Фактът, че бях омъжена ги смая.

— Как е? — питаха ме, а отговорът ми далече не бе приятен. Истината беше следната: бракът до момента беше отврат.

Ник тръгваше за работа двадесет минути след като се събудеше в шест часа сутринта. Ако успееше да се прибере преди десет вечерта, може би прекарваше петнадесет минути в разговор с мен, преди с усмивка и извинение да се скрие зад екрана на компютъра. Повечето вечери се прибираше в къщи след единадесет, а аз вече спях и осъзнавах, че се е прибрал едва когато се завъртах в леглото и усещах спящото му тяло. През петте месеца, в които бяхме женени, той не си взе почивка нито веднъж за цял един уикенд. Вместо това, винаги решаваше да работи в събота, а често и в неделя.

Бързо се превърна в незаменим кадър за службата си. Шефът му, Брус Макмилън, известен още като Биг Мак, обожаваше острия ум и професионализма на Ник. Вследствие на което Ник беше повишен в екипа на вино и вечеря. Трябваше да омайва клиенти, да се сближи с по-възрастните архитекти, да се учи от тях, да им се подмазва, да се намърда в големите им проекти. Беше по-щастлив от всякога.

Опитах се да бъда добрата половинка, да не бъда егоист и негодуваща сръдла. Не бях глупава, знаех, че това беше като инвестиция за бъдещето. Но това бе бъдещето на Ник, онова, което винаги си бе представял, без място да приюти още един човек… или поне така изглеждаше. Не бях част от неговия свят. Той не се нуждаеше от съвет как да се отнася с хората, нито пък как да се справя с работата си. Онова, от което се нуждаех отчаяно, беше да се почувствам участник във всичко, но вместо това, с отминаването на седмиците, се чувствах все по-излишна. Сякаш не изграждахме новия си живот заедно. Просто бях до Ник по време на пътешествието му. Да спечели Харпър — сторено. Напред към следващото завоевание.

Опитах се, наистина. Шляех се из квартала, постарах се да разшифровам необятната система на метрото. Прекарвах по цял ден в събиране на вицове, които да споделя с Ник, после започвах да негодувам, че не си е в къщи, за да ги чуе. Посещавах местната библиотека, записах се доброволец в някаква програма за ограмотяване, но това бяха само по няколко часа в седмицата. Ню Йорк ме плашеше. Всички бяха толкова… уверени. Толкова наясно, с това кои са и накъде са се запътили. Когато една сутрин се осмелих да споделя това с Ник, той се смая.

— Не знам, скъпа — отвърна ми. — Просто се опитай да се забавляваш, без много да му мислиш. Това е най-страхотния град на планетата. Излез, наслади му се. О, мамка му, този часовник верен ли е? Съжалявам, скъпа, трябва да тръгвам. Имаме среща с представители от Лондон.

Излязох навън, ако не за друго, то поне да доставя удоволствие на родения ми в Бруклин съпруг. Ник познаваше цялата околност, минаваше дори за експерт — и то доста досаден такъв — и разказите ми за това как съм се мотаела, когато имах шанс да му разкажа, изглежда го отегчаваха.

— Всъщност си се намирала в Бруклин хайтс, скъпа. Кобъл хил е по-отдалечен от брега. Разбира се, че съм бил на Гавернър айлънд, знам точно къде си била. Много ясно, че съм посещавал Емпайър Стейт билдинг, и то милион пъти. — Той ми се усмихваше търпеливо, но очите му се отклоняваха към компютъра.

Спред мен нещата станаха необратими три месеца след сватбата ни, когато се осмелих да кажа на Ник колко съм самотна и той ми предложи да си направим бебе.

Втренчих се в него с изпепеляващ поглед за около минута и казах:

— Да не си се побъркал, Ник?

Той отметна глава.

— Какво?

— Ник, едва те виждам! Искаш да родя бебе? Та да сме затворени по цял ден у дома, докато ти не се вясваш, работейки по осемнадесет часа на ден? За да можеш да пренебрегваш и мен, и детето си? Няма да го бъде!

— Ти си тази, която се оплаква, че е самотна, Харпър — каза той.

— Нямаше да се чувствам така, ако прекарваше известно време с мен, Ник. — Сякаш забиха нож в гърлото ми, очите ми пареха.

— Харпър, скъпа, трябва да работя.

— Трябва ли да работиш чак толкова много? Не можеш ли поне веднъж да се прибереш за вечеря? Не можеш ли някога да си вземеш един уикенд почивка, Ник?

Беше един от най-внушителните ни скандали. Мразех го. Мразех и себе си, за това, че изпитвах толкова силна нужда от него, мразех го, че не го осъзнава. Той може би се уплаши от реакцията ми, но беше ясно, че не сме на едно мнение. Дори не разсъждавахме в една посока. Обеща ми да се поправи. Каза, че ще си вземе почивка идния уикенд, и двата дни. Щяхме да отидем в парка, да си направим пикник, или да посетим музея на изкуството Метрополитън, или Купър Хюит^[4].

Но в петък, след като се прибра от работа, ми сервира новината.

— Трябва да отида до офиса утре. Само за час-два. Съжалявам, наистина. Ще се прибера до единадесет, най-късно.

Сега си признавам — знаех, че няма да успее и по тази причина в желанието си да увелича бойното снаряжение, надминах себе си и приготвих храна за пикник в стил Марта Стюърт. Направих салата с пиле, стафиди и краставици, купих франзела от пекарната. Опекох овесени сладки със стафиди. Набавих бутилка вино. В дванадесет и петнадесет той още не се беше прибрал. Нито в един. Обади се в два и двадесет и четири:

— Малко ще закъснея. Само да довърша едно нещо набързо и тръгвам.

Прибра се в пет и тридесет и седем, с букет увехнали маргаритки в ръка.

— Скъпа, не избухвай — започна той нещастно. — Биг Мак имаше нужда от мен, тъй като Джет напълно се провали с разрешителните от…

Аз загребах една шепа от салатата и я метнах по него. Размазах я право в лицето му.

— Ето, приготвих я за теб. Дано пипнеш салмонела и да си изповръщаш червата през следващите четири дни.

Ник взе парче пилешко от бузата си и го изяде.

— Много вкусно — каза той и повдигна вежда.

Това преля чашата. Отидох в спалнята, тръшнах вратата и сключих ръце над главата си.

Той ме последва, разбира се — вратите нямаха ключалки. Избърса лицето си с престорено търпение и хвърли кърпата за пране. Приближи се и ме прегърна. Не се извини. Целуна ме по врата, каза ми, че ме обича, помоли ме да бъда търпелива, тъй като това, поне според думите му, било временно. Нямало да се повтори, щели сме да го преодолеем. Завъртя ме, така че лицето ми да се притисне в прекрасната му шия, да мога да вдишам от сладкия му аромат и да почувствам пулса му. Предадох се.

— Не ми харесва тук, Ник — прошепнах, сгушена в яката му. — Не те виждам. Чувствам се като… апендикс.

— Апендикс? — повтори той и се отдръпна назад.

Преглътнах.

— Тук съм, но в действителност нямаш нужда от мен. Можеш да ме изрежеш и всичко ще продължи да си функционира нормално. — Трябваше да прошепна думите, беше толкова болезнено да си го призная.

Той ме погледна сериозно, с непроницаеми очи. Изчаках го да проумее. Чаках да си спомни, че се опасявах да не бъда изоставена, че единственият човек, от когото се очакваше да ме обича завинаги, ме напусна. Чаках да осъзнае, че се нуждаех от него, че не исках да съм поредната отметка в плановете му, чаках да ми каже, че не съм апендикс, а че съм туптящото му сърце, без което не може да живее.

— Може би трябва да си намериш работа, скъпа — каза той.

Това беше началото на края.

— Работа — повторих унило.

— Прекарваш сама голяма част от деня, и колкото и да не ми се иска да го кажа, наистина в момента не мога да отсъствам от службата. Ако започнеш работа, ще срещнеш нови приятели, ще си заета. Допълнителен доход винаги е добре дошъл, няма да го крия. Ще напуснеш веднага щом започнеш лекции.

Искаше да се оженим, аз го направих и това бе краят… за него.

— Ще разпитам в офиса — добави Ник. — Някой може да има нещо предвид.

— Не си прави труда, ще се справя сама — отвърнах аз. Сърцето ми беше студено и тежко като камък.

— Браво, скъпа. Добро момиче!

Занесе ме до леглото и правихме секс. Това беше неговия начин да ми каже: Ето, виждаш ли, всичко е наред. Което, според Ник, бе достатъчно. За момента смекчи нещата. Да започна работа беше много по-удобно, отколкото да признае, че бракът ни има нужда от повече време, което да прекарваме заедно. Най-вече брак сключен наскоро, особено след като съпругата бях аз. Така на Ник не му се налагаше да си променя работното време и да се извинява пред шефа си, че тази вечер ще е зает, тъй като има планове с половинката си. Явно докторът бе предписал точно това, Харпър се нуждаеше от работа, а не от съпруг, който да е до нея.

Като напук се отзовах на една обява. Барман, което ми бе познато, тъй като работех същото в колежа. Ресторантът се казваше При Клаудия, модерен, нов, намираше се в Сохо.

Сутринта, в деня на интервюто, все още ядосана на Ник, че не ме разбира, си затиснах ръката на входната врата. Лявата ръка. Нямаше кръв, но пръстите ми изглежда пострадаха най-много и без да се замислям, преместих халката си на дясната ръка. Рядко нося годежния си пръстен, който ми беше голям. Освен това, с манталитета на провинциално момиче, смятах, че беше примамка за крадците в Ню Йорк. Ник се засмя, когато му споделих и изглежда нямаше нищо против.

Но сватбената ми халка… това беше съвсем друг случай. Този пръстен, две златни нишки преплетени една в друга, едната съвсем леко по-тъмна от другата, беше нежен, красив и уникален, изработен от златар от Мартас Винярд. Не изглеждаше като обичайните сватбени халки… особено ако го носиш на другата си ръка. Управителят на ресторанта не ме попита дали съм омъжена, а и не смятах да му казвам.

Като барман се изкарваха повече бакшиши, особено ако си млада и красива… и неомъжена. Или поне ако клиентите мислеха, че си неомъжена. Пръстите ми бяха подути няколко дни. Пръстенът остана на дясната ми ръка. Което не означаваше нищо, с изключение на това, че все пак се оказа нещо.

Работата в При Клаудия излезе забавна. Бар, който се намираше на калдъръмена уличка в Сохо, привличаше клиентела тип Сексът и градът. Добре облечени, красиви жени, чиито дрехи струваха повече от наема на апартамента ми за месец. Мъжете лъхаха на пари и ми оставяха двадесет долара бакшиш за напитка, която струваше десет, без да се замислят. Колегите ми бяха същите като мен. Високи очаквания, временно в сферата на услугите, повечето само докато се дипломират. Никой от нас не плануваше да работи тук вечно. Всички бяхме на по двадесет и няколко години. Собственикът на При Клаудия знаеше, че персонал, който сякаш е съставен от актьори и модели, ще привлича по-добра клиентела и всички бяхме добре сложени и красиви.

Тъй като бях новак, гледах отстрани, но дори и там беше вълнуващо. Все се намираше някой, който да сподели нещо лично. Джокаста излизала с Бен, но го зарязала заради Питър. Райън си търсеше съквартирант, Приш също си търсела, но дали искаха да живеят и работят заедно? Особено след еднократната свалка? Поласкана, че съм част от драмата и тревогите им, им давах по някой неангажиращ отговор, не заемах ничия страна и като цяло ме харесваха. Очароваха ме с това, колко свободни бяха. Големи планове, мързеливи дни, работа на приятно място. Точно както трябваше да бъде на тази възраст.

През първите няколко седмици само наблюдавах, вършех си работата, слушах. Никой не ме попита дали съм омъжена, а аз не настоявах да давам информация. Дали наказвах Ник по този начин? Разбира се. Почти не го виждах. Каза, че ще се отбие някоя вечер, за да види бара, но минаха седмици, а той така и не го направи.

Бях млада, глупава, несигурна, самотна. В някои от вечерите, докато вървях към къщи, усещах онази тежест в гърдите си и ми се искаше да си поплача, защото мразех Ник за това, че го обичах толкова силно. Чувствах се измамена и предадена, и продължавах да го чакам да направи нещо, което да ме накара да се почувствам така, както се чувствах, преди да се омъжа… ценена, обичана, незаменима. Но и той беше млад и глупав, и бездната между нас ставаше все по-тъмна и по-дълбока.

Нямах онзи тип връзка със семейството си, която да ми позволи да си излея душата по телефона. Уила беше ученичка в гимназията и си мислеше, че с Ник сме олицетворение на романтиката. Бевърли… не. Колкото до баща ми, престанах да му казвам истината още преди години.

Една вечер един от сервитьорите, Деър, ме покани да остана с тях, след като затворят и изведнъж се оказах с група приятели. Не мисля, че осъзнавах колко самотна бях до този момент. Приятелите ми от колежа се бяха откъснали от мен, погълнати от кариерите си или предизвикателствата на дипломирането. Но колегите ми бяха в същото положение като мен, намирахме се в странен период от живота си, в който работехме, но не това, което бихме избрали. Реалният живот все още изглеждаше много далеч. Те бяха като пеперуди, красиви за гледане, свободни да отлетят накъдето ги понесе вятъра, без отговорности, освен да изкарат достатъчно за наема.

Никой от тях не беше женен, разбира се. В Манхатън започваш да мислиш за брак, след като си живял с някой поне десет години, когато наближаваш четиридесет или петдесет, а не двадесет. Омъжена на двадесет и една? И то доброволно? Казах си, че ще им спомена някой ден, евентуално. Ако се сближа с бандата, ще им го подметна между другото, ще се пошегувам за съпруга, който винаги отсъства. Или може би щяха да научат за него, когато Ник най-накрая се осмелеше да се появи в При Клаудия, както постоянно ми обещаваше. Всички пристъпи на вина, които ме обземаха по темата, бяха потушени от облекчението, че най-сетне се бях приобщила към компанията.

Задържах брачната си халка на дясната ръка. Ник не забеляза… но пък и бракът ни се заключаваше в сутрешен секс от време на време и в размяната на вежливи реплики, най-вече чрез гласови съобщения по телефона. Липсваше ми толкова много, че буквално трябваше да се заема с нещо друго, да скрия мислите на дъното на мозъка си, да ги пренебрегна напълно. Оказа се, че се справях чудесно с тази задача.

Новият ми кръг от приятели започна да става все по-важен. Преди работа, около четири и половина, си правехме ранна вечеря и се опитвахме да се надпреварваме с кратки, съдържателни коментари за наблюденията ни върху града и обитателите му. Оставахме след затварянето на При Клаудия, аз правех специални напитки, грейпфрутов джин фис, мартини с мед и бадеми. Един ден Джокаста, Приш и аз се преборихме с тълпата в Сенчъри 21^[5] и си купихме намалени маркови обувки. Посетихме среща с известен писател. Около Деня на благодарността, Ник трябваше да замине за Лисабон, първото му пътуване в чужбина с фирмата — и изобщо. Поздравих го, усмихнах се, докато го гледах как си събира багажа и го целунах, когато пристигна таксито, което щеше да го закара до летището.

— Сигурна ли си, че ще си добре сама? — попита той с колебание, застанал на мръсния тротоар.

— Ще се оправя. Ще отида на вечеря в Приш. Забавлявай се. Успех!

Помахах му за довиждане и се обадих на приятелите си, за да им кажа, че съм на разположение за фестивала на анимацията във филмовия център „Анжелика“. Всички отидохме и наистина се почувствахме доста светски. Всъщност приятелите ми наистина бяха много изискани. Бяха също и повърхностни, и някак бездушни, но бяха по-добре от никакви. Опитах да се държа на нивото им, да не изглеждам задръстена.

Сервитьорът на име Деър — съкратено от Даръл, но за Бога, никога не го споменавайте на глас — беше доста емоционален тип. Искаше да напише изстрадан, ексцентричен, мрачен, велик роман и планираше да се дипломира от внушителна институция. Джокаста и Приш си падаха по него, както и всяка друга жена, която стъпеше в При Клаудия. Имаше дълга руса коса и тъмносиви очи. Беше висок и слаб и пораждаше в теб желание да го нахраниш. Взимаше се доста насериозно, и да ви кажа, получаваше му се. Флиртуваше с мен… е, не точно, флиртуването беше под достойнството му. Гледаше ме втренчено — докато сервираше, разбира се. Знаех, че проявява интерес, но в никакъв случай не го насърчавах.

Необходимостта да спомена за Ник нарастваше, но поради незнайна причина, продължавах да изчаквам. Може би чаках да се сети, че ме обожава, да направи нещо красиво и запомнящо се, което да изкорени всичките ми съмнения и да заживеем щастливо завинаги. Нека ви напомня, че бях млада и глупава. А проблемът с тайните е в това, че колкото по-добре ги пазиш, толкова по-големи корени пускат.

Преди Вечерта на Непростимото Деяние, вече работех в При Клаудия от три месеца. Беше декември, а Ню Йорк бе най-красив през празниците. Ресторантите и кафенетата бяха окичени с коледни светлини, на вратите висяха венци, по прозорците блещукаха ханукии^[6]. Витрините на магазините бяха облени в цветове, на всеки ъгъл висеше Дядо Коледа. Най-сетне започвах да се влюбвам в Ню Йорк.

Тази вечер, на път към ресторанта се спрях пред витрината на едно магазинче. В полумрака лениво прехвърчаха снежинки. Бяха изложили мини модел на Бруклинския мост, излят от бронз. Беше масивен и прекрасен. Ник щеше да го хареса много. Реших да му го подаря за Коледа. За секунда се почувствах сякаш стоя отново на моста, а Ник е коленичил, с дикенсовите си ръкавици и красивите си, щастливи очи…

Нещо в мен подскочи, сякаш от сърцето ми се отрони камък. Обичах съпруга си. Можехме да надживеем този дълъг, труден период. Можех дори да напусна, да си намеря работа, която да има съвместимо работно време, с това на Ник, и да се опитаме да оправим нещата. Тази вечер щях да кажа на приятелите си, че съм омъжена и щяхме добре да се посмеем.

Същата вечер беше коледното парти за персонала, в понеделник, когато ресторантът не работеше. Бяхме около двадесет човека, включително и екипа от кухнята, и когато пристигнах, купонът беше в разгара си. Приш бе поела бара и ми подаде много сладка напитка с аромат на мента. Ресторантът беше шумен, ярко осветен, обстановката беше празнична, всички бяха щастливи. Колегите ми бяха вече почерпени и се зарадваха, че ме виждат. Може би тази вечер нямаше да е подходящо да им кажа за Ник. Щях да го направя друг път, когато е по-тихо, така щеше да бъде по-добре.

Коктейлният експеримент на Приш беше отвратителен и си забърках специално мартини със сок от червена боровинка и водка. Храната беше великолепна, пица с козе сирене и сушени домати, рачешки кюфтенца със сос Ремулад. Бен носеше шапка с еленски рога, Джокаста се беше пременила с мигащ в червено гердан и лъскава червена минипола.

В десет вечерта всички бяхме насядали на масата в центъра на ресторанта, всички бяхме подпийнали — някои повечко — и бяхме доста весели. По едно време, не забелязах точно кога, Деър бе преметнал ръка през стола ми, доста небрежно. Бяхме близки с компанията и често изразявахме привързаността си. Прегръщахме се за довиждане, като осмокласнички. Момчетата приплясваха ръцете си и леко се накланяха един към друг, момичетата ги целувахме по бузата. Ако помолех Деър да махне ръката си, само щях да насоча вниманието върху жеста и за това не казах нищо.

Голяма грешка.

Нещо ме погъделичка по врата и подскочих. Деър ме погледна горещо, притворил клепачи, но не престана да говори, продължи да разказва на Бен някаква история за политическа битка, свързана с представител на федералния съд. Махнах ръката на Деър от врата си и я сложих на скута му, а той ми се усмихна секси. Не ме докосна отново.

След вечеря нивото на шума — както и това на алкохола — се повиши. Приш пееше грабнала вилица вместо микрофон, Райън барабанеше по масата в ритъм, Бен тършуваше за поредната бутилка вино и изведнъж Деър се обърна към мен и каза:

— От седмици дебна момента да те целуна.

Сграбчи лицето ми и го стори.

Мокра, нескопосана, пиянска целувка, ужасна, с вкус на печени червени чушки. Останалите избухнаха в аплодисменти.

— Крайно време беше! — извика Джокаста. — От кога те зяпа!

Избутах го.

— Не го прави повече — казах аз, а адреналинът напираше в краката ми. Това беше лошо. Това не трябваше… аз не трябваше… той не биваше… трябваше да им кажа…

Мозъкът ми блокира.

Ник стоеше на улицата пред ресторанта и гледаше през прозореца. Гледаше към мен. Устата му бе леко отворена, сякаш не можеше да повярва на това, което бе видял току-що.

Пребледнях.

За секунда си помислих, че ще отмине и скочих на крака, като се ударих в масата.

— Ник! — извиках аз, но той вече отваряше вратата.

— Приятел ли ти е? — попита лениво Деър и ми наля още вино. Пренебрегнах го, но краката ми се разтрепериха.

Ник се приближи към масата.

— Здрасти — поздрави тихо.

— Здрасти — едва отвърнах аз. Не изглеждаше ядосан, нито разстроен. Може би си е казал, че това е било някаква глупава, небрежна целувка от досаден позьор. Погледът му се премести от мен към Даръл и останалите.

— Ъм, приятели — започнах аз, — това е Ник.

Предполагам, че прозвучах странно, или уплашено, защото всички млъкнаха.

— Ник? Кой Ник? — попита Бен, докато излизаше от задното помещение.

— Ах, ти, потайнице такава — каза Приш. — Не знаех, че излизаш с някой.

Чак сега си дадох сметка от каква величина бе стореното от мен. Ник ме погледна шокиран, сякаш го бях простреляла в сърцето. Което в известен смисъл беше така. Премигна два пъти — в този момент улавях и най-дребните детайли — а циганските му очи бяха като черни дупки.

— Не излиза с никого — отвърна той. — Аз съм съпруга й.

Някъде откъм улицата се дочу сирената на пожарна. От колоните се носеше ужасна джаз версия на песента Бяла Коледа. С изключение на това, партито беше стихнало внезапно.

— Мислех си, че си на двадесет и една Харпър — провлачи Райън. — Да не си от някоя религиозна секта или нещо подобно?

— Ти си омъжена? — попита Джокаста скептично. — Майтапиш ли се?

И тогава Ник излезе.

— Ти да видиш — провикна се Райън.

Отдръпнах се от масата, но Деър ме сграбчи за ръката.

— Не трябва да тръгваш след него.

— Напротив, задник — изсъсках аз и отскубнах ръката си. Звънчетата на вратата издрънчаха весело, което ми се стори противно, докато излизах в студената нощ.

Ник го нямаше. Спрях на ъгъла и погледна в двете посоки. Видях го. Беше пъхнал ръце в джобовете си и вървеше бързо с наведена глава.

— Ник! Чакай!

Той не спря и аз се затичах след него, препъвайки се по калдъръма. Настигнах го на следващия ъгъл.

— Ник. — Той не ме погледна. Сграбчих ръката му. — Ник, почакай — изрекох задъхано. — Моля те, позволи ми да ти обясня.

— Давай — каза той, с учудващо спокоен глас.

— Добре, значи аз… аз очевидно не…

— … ме беше споменала. — Светофарът светна зелено и той тръгна да пресича улицата.

— Да — потвърдих и се затътрих след него. Бях оставила палтото си в ресторанта, а навън бе ужасно студено. Зъбите ми вече тракаха, но стиснах челюст.

— Ти се целуваше с онзи мъж. — Гласът му все още беше спокоен, не спираше да ходи. — Какво друго си правила с него?

— Нищо! Това не беше нищо, Ник. Той е идиот, беше пиян. Това не беше нищо.

— Но никой не знаеше, че сме женени.

— Не… аз, виж Ник, аз… — О, Господи, какво щях да му кажа? — Да се приберем и да поговорим, става ли?

Той най-сетне спря и аз моментално си пожелах да не го бе правил. Беше бесен. Очите му бяха като черни, горящи въглени.

— Никога не си ме споменавала.

— Да — признах шепнешком.

— Нито веднъж.

Потреперих, не само от студа. Ник не ми предложи палтото си. Не го обвиних.

— Не, Ник. Не им казах, че съм омъжена. Не споменах за теб.

— Ясно — каза тихо той и тръгна. Свали палтото си и го хвърли на земята зад себе си. Този жест разкъса сърцето ми.

— Ник, моля те… съжалявам!

Не спря, не се обърна, не отговори. Последвах го, вдигнах палтото, но не се чувствах достойна да го облека. Изглеждах нелепо с лъскавия си сребрист потник и високите токове, тътрейки се зад бесния си съпруг. Ненавиждах се. И не на последно място… бях ужасно уплашена.

А ако имаше нещо, което да мразя най-много, това беше да съм уплашена.

Как се осмелява, нашепна малка, нагла част от мозъка ми. Семенцата възмущение, които тровеха съзнанието ми през последните няколко месеца, изведнъж намериха плодородна почва, замествайки окаяния ужас и усещане за гибел. Все пак, имах право да съм ядосана на Ник. Той ли се чувстваше изоставен? Ник? Аз бях тази, която се озова в огромния град, която получи потупване по главата и й казаха да отива да си играе, без да притеснява големите. Аз бях тази, чийто съпруг нямаше време за нея. Намерих си приятели, разбира се. Много ясно, че бях жадна за внимание. Което със сигурност не получавах от него. Моето квадратче си получи отметката! Кога за последно бяхме водили истински разговор, а? Той не искаше да разговаряме. Не и с мен. Аз бях там само за да изпера, да зареждам хладилника и да съм под ръка за бърз среднощен секс. Егати брака. Нищо чудно, че не исках да разказвам за него! Кой би ме обвинил за това?

О, Харпър, не прави така — съветваше доброто ангелче в мен, но беше по-лесно, много по-лесно, да бъда жертвата. И така, заформих дело срещу Ник, — наистина бях родена за адвокат — и се оправдах. Бях невинна. Сбърках, така е, но грешката ми не беше непростима. Какво да кажем за неговите грехове, а? Позволих на справедливия ми гняв да нараства, докато силуетът на Ник се смаляваше все повече, а разстоянието помежду ни се увеличаваше. Добре. Не искаше да ме изслуша. Хубаво. Това не беше нищо ново, нали?

Ню Йорк бе тих в понеделник вечер. Трайбека беше съвсем опустял в този късен час. Сирените, които се чуваха постоянно в града, се носеха отдалеч. Парче вестник, което се търкаляше по калдъръма, бе единствената ми компания. Откъм река Хъдсън подухна режещ вятър, носещ миризмата на кръв от месарниците на западната магистрала.

Ник се бе прибрал преди мен в апартамента. Виждах тъмната му глава на прозореца на спалнята ни, на четвъртия етаж. Затръшнах входната врата зад себе си и започнах да се изкачвам по стълбите, исках Ник да разбере, че съм готова за скандал. Отворих вратата на апартамента, преминах енергично през малката ни кухня и се отправих към спалнята.

Той беше бесен, пращеше от напрежение.

И си опаковаше багажа.

Всяка мисъл се изпари от главата ми. Отворих уста, но не издадох звук. Наблюдавах го как прибира нещата си със свирепа експедитивност. Дънки, пуловери, тениски, чорапи, боксерки… всичко заминаваше в куфарите, които бяхме получили като сватбен подарък и още не бяхме използвали.

Последния път, когато наблюдавах някой да си събира багажа, беше на тринадесетия ми рожден ден.

Ник ме напускаше и ужасът в мен се надигна толкова бързо и свирепо, че си помислих, че ще припадна. Сиви петна премрежиха зрението ми, краката ми се подкосиха, а вратът ми сякаш не бе достатъчно силен, за да държи главата.

И тогава, ей така изведнъж, нещо в мен се пречупи. Зрението ми се изясни. Краката и врата ми бяха в чудесна форма. Може би, ако бях припаднала, или ако се бях метнала в обятията му, ако го помолех за прошка, ако проплачех колко много го обичам, тогава, може би, щяхме да преодолеем тази вечер.

Но аз не бях ревла.

— Значи докато смъртта ни раздели е било само на шега? — казах аз. Очевидно беше погрешната реплика.

Той не благоволи да ме погледне.

— Ще прекарам вечерта при Питър.

— По багажа ти изглежда, че ще останеш за повече от една вечер.

— Колко време работи там Харпър? Два месеца? Три? — Ник събра ризите заедно със закачалките. — И така и не намери една секунда, в която да кажеш на приятелите си, че си омъжена? Нито веднъж през трите шибани месеца?

— Сигурно щях да им кажа, ако се беше появил. — Гласът ми беше хладен.

— Нищо чудно, че онзи келеш те целуваше — продължи Ник. — Защо не? Била си свободна, нали така? — Погледът му се спусна към лявата ми ръка и очите му сякаш потрепнаха при липсата на онова, което търсеха. — За Бога, Харпър — каза той с разтреперан глас и делото срещу него претърпя провал.

Прехапах устни.

— Виж Ник, наистина съжалявам. Просто се чувствах ужасно…

— Ужасно?

— Ами… да! Ти никога не беше наоколо, Ник! Не искаше да чуваш колко съм самотна, не те интересуваше, само работеше…

— Опитвам се да осигуря живота ни, Харпър! — изкрещя той. — Работя, за да имаме прилично бъдеще!

— Знам, но Ник, не очаквах, че ще бъде всичко или нищ…

— Трябваше да го направя! Мислех, че разбираш! — Ник хвърли чифт обувки в куфара. — Нищо чудно, че беше толкова отчуждена. Ти се…

— Аз? Отчуждена? Ник, ти сериозно ли?

— … заигра с някакъв тридесетгодишен загубеняк, който още бърше масите и се опитва да разбере какъв иска да стане като порасне.

— Не съм си играла с никого, Ник! Но и да беше така, можеш ли да ме обвиниш? Ти беше този, който бързаше да се оженим, и преди да е изтекла първата седмица, едва се прибираше в къщи. — Сега и аз крещях. И двамата бяхме като влакове, които се движеха с бясна скорост и не можеха да спрат.

Той затръшна шкафчето на бюрото.

— Ник — казах аз, в последен опит да запазя спокойствие, да го накарам да прозре, да остане. — Ник, виж, бях глупава и незряла…

— Глупава и незряла, добре започваш Харпър. Какво ще кажеш за измамна? Или манипулативна? Ами невярна?

— Не съм ти изневерила! Този само ме… целуна. Аз не исках, той го направи против волята ми.

— Да бе.

Стиснах челюст.

— Добре. Вярвай на каквото си пожелаеш, Ник. Не си ме слушал с месеци, защо ще го правиш сега?

Иван Зелката се разтропа отдолу.

— Тихо, идиоти! — изкрещя ни той.

Ник продължи да тъпче дрехите си в куфара.

— Ти ме заличи, Харпър. Аз дори не съществувам в живота ти.

— Това се отнася и за теб, Ник — озъбих се аз.

— Как можеш да кажеш това? — извика той и затвори куфара със замах. — Снимките ти са навсякъде из офиса ми! Всеки от фирмата те познава. Само за теб говоря!

— И защо, Ник? Защото те прави да изглеждаш добре, със съпруга, която те очаква в къщи?

— Това е абсолютно безсмислено — отвърна той и отиде до банята. Тършуваше, събираше нещата си, четката за зъби, самобръсначката, крема за бръснене. Напускаше ме.

След толкова настояване да се омъжа за него само месец след дипломирането, след като потуши всичките ми страхове и ме увери, че ще сме заедно завинаги, след всичко, което изтърпях от сватбата ни насам, Ник ме напускаше. Първата неравност по пътя и изречението в добро или зло бе запратено по дяволите. Гърдите ме стягаха, не можех да дишам, лицето ми пламтеше.

Аз най-добре трябваше да знам. Не биваше да вярвам, че ще се получи.

Той отвори входната врата и понесе куфара по стълбите. Последвах го безмълвна. Мозъкът ми беше станал на каша. Такси. Мамка му, беше си извикал такси! Наистина ме напускаше! Колата се показа иззад ъгъла и спря пред блока ни.

Ник се обърна към мен, стиснал челюст, очите му пламтяха разгневено.

— Ти така и не повярва, че ще се получи и познай, Харпър, оказа се права. Браво! Ще съм при Пит. Върни се в ресторанта, забавлявай се с твоето сервитьорче.

След тези думи, измъкнах сватбената халка от пръста на дясната си ръка и го замерих с него. Пръстенът ми, красивият ми, уникален пръстен, се удари в гърдите му, отскочи, падна в канавката и се търколи в отходния канал.

— Чудесно — каза Ник и се качи в таксито. След две секунди вече го нямаше.

Не помня как съм се качила до горе, но явно съм го направила, защото по някое време се усетих, как седя на пода в кухнята. Треперех толкова силно, дори зъбите ми тракаха. Не бях осъзнала напълно, че съм се обадила на някого, докато не чух сънения глас от другата страна на слушалката, глас на човек, който знаех, че ще ми помогне.

— Искам да дойдеш и да ме вземеш — едва прошепнах.

— Добре ли си?

— Не.

— Идвам.

Не ми зададоха повече въпроси. Нямаше нужда.

На следващия ден подадох молба за развод. Плаках за втори път за последните десет години в офиса на Тео. Но беше за добро. Понякога сърцето се нуждае от време, за да приеме онова, което главата вече знае.

С Ник нямаше да ни бъде.