Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (8)

Осма глава

На следващия ден, шаферката имаше впечатляващи тъмни кръгове под очите. Събудих се рано, всъщност през цялата нощ се будех постоянно, а гласът на Ник отекваше в главата ми. Не съм преставал да те обичам. Не ги заразявай и тъй нататък. В пет и половина излязох на пръсти от стаята, с Коко в ръце, докато Денис похъркваше сладко. С малкото ми кученце си направихме дълга разходка покрай тихото езеро, докато гледахме как мъглата се издигаше тихо над водата сред тъмните и величествени борове. Белоглав орел се стрелна тихо надолу и сграбчи една риба, без дори да се измокри, и изчезна в облаците.

Никога не съм преставал да те обичам.

Да му се…

Е, помислих си отривисто, чувствата на Ник бяха такива, каквито си бяха. Истински или не, вече нямаха нищо общо с моя живот. Скоро щях да се върна обратно във Винярд и Ник отново щеше да бъде отпратен благополучно в страната на спомените.

Докато вървях към хотела в стил швейцарска дървена вила, забелязах самотна фигура край брега. Беше Ник. Преди да ме види се отклоних от пътеката и влязох през главния вход, като успях да го избегна и продължих да го отбягвам умело по време на закуската. Специалист по избягването, това бях аз.

След като се нахранихме, заявих, че трябва да поработя, което не беше лъжа. Написах инструкции за един от колегите ми, изпратих имейли на клиенти, както и по един до Ким и отец Брус. Повдигнах духа на Томи с бележка в стил „горе главата“, допълних няколко документа… разтакавах се с други думи, докато не стана време да се приготвя за церемонията.

Уверих се, че зайчето на Коко беше до нея на леглото, целунах я по малката главица и й се подмазах с няколко парчета бекон, които бях отмъкнала от закуската. После завлякох роклята си до апартамента на Уила, като се усмихвах машинално на хората, с които се разминавах по коридора. Всеки бързаше да слезе долу… сватбата трябваше да се състои на патиото на хотела, пред ослепително синьото езеро. Тихият ветрец и назъбените планини щяха да бъдат свидетели, ведно с реещите се в небето орли, и тъй нататък до безкрай.

Във всеки случай поне такава беше идеята. Но Майката Природа имаше други планове, както Бевърли се изрази „беше се начумерила“, а за всички нас, които не бяхме от Тексас, се готвеше за страшна буря. Някой можеше да реши, че е знак. В момента персоналът на хотела и няколко от гостите прибираха столовете и масите, преди всичко да подгизне непоправимо.

— Ето те и теб! Хайде, сладурче, ела и облечи роклята. О, купила си пурпурна, няма проблем, Харпър. Добро момиче.

Бевърли ме помете към стаята на Уила и буквално ме изрита в банята да се преоблека.

— Здрасти, Уилс — извиках.

— Здрасти! — отвърна ми тя. — Нямам търпение да видя роклята ти!

— И аз — измърморих й.

Тъй като се надявах да не се стигне до тук, купих роклята си от Бостън, два часа преди полета. Изглеждаше добре на манекена, а и беше пурпурна на цвят, точно както искаха… е добре де, беше лавандулова. Изхлузих дрехите си, свалих роклята от окачалката и я облякох. О, по дяволите.

Беше ми по мярка, но деколтето бе… дълбоко. Не просто дълбоко, не просто разкриващо плътта, а, ами… циците ми направо бяха отвън. Целите. Изглеждах като уличница. Ако бях кърмачка, щеше да ми е много удобна. Сега описах ли я добре? Подръпнах корсажа нагоре, не се помръдваше. Сякаш казвах: Ето, запознайте се с моите момичета. Не можеше да се направи нищо, освен ако баща ми нямаше изолирбанд.

Е, както и да е. Никой, с изключение на Денис, нямаше да ме гледа. И Ник, може би. Който не беше спирал да ме обича, но в момента ме мразеше, заради споменатата вече любов.

И хората се чудеха, защо работя това, което работя.

— О Боже, не си ли просто прекрасна! — изтананика Бевърли, когато се появих. — Време беше да покажеш малко плът!

— Много си красива! — каза Уила и плесна с ръце.

— Ела тук, скъпа, дай да те пръсна с малко лак — закани се Бевърли, с насочен като пистолет флакон.

— Няма нужда, благодаря, Бев — отвърнах аз. — Уила, изглеждаш… уау!

Е, бях виждала сестра си в булчинска рокля и преди, но въпреки това ми беше като лек шок. Малката Уила се омъжваше.

— Ау, забравих да дам на доставчика цветята за украсата на тортата — възкликна Бевърли. — Харпър, ще помогнеш ли на сестра ти да дооправи косата си, скъпа? Благодаря. Повдигни я леко отзад, че изглежда плоска като тепсия.

— Разбира се.

Бевърли излетя от стаята, развявайки оранжевия си лелински костюм.

— Не закачай косата ми — нареди Уила в секундата, в която вратата се затвори зад майка й.

— Няма — усмихнах се аз. Бевърли винаги прекаляваше с лака за коса, решена разплетената й кошница да устои на силния вятър в Мартас Винярд. Когато бяхме малки, всеки ден оправях косата на Уила, преди да отиде на училище — сплитах я, връзвах я на опашка. Сега откъснах малко бяло цвете и го забодох в гладката й руса коса. Точно както едно време.

Гледах образа й в огледалото и виждах, че изражението й беше… сериозно.

— Как си, скъпа? — попитах аз. Това не нарушаваше обещанието, което бях дала на Ник. Не пръсках зараза. Не беше престъпление да попиташ сестра си как се чувства на сватбения й ден, но бях сигурна, че Ник щеше да намери начин да ме обяви за виновна.

Тя ме погледна намръщено.

— Ти искаше ли да се измъкнеш от сватбата си?

Взех още едно цвете и го закрепих до слепоочието на Уила.

— Всъщност, исках — казах тихо. — Бях уплашена. Всичко се случи толкова бързо. Мислех, че сме много млади. Като погледна назад, беше ясно, че имахме… не знам, различни виждания за това, какво представлява брака.

— Но ти го обичаше, нали?

Преглътнах, погледнах надолу, грабнах още една фиба.

— Да. Но да обичаш някого не означава непременно, че ще си щастливо омъжена за него. Дори в деня на нашата сватба, предполагам, го знаех. — Замълчах за малко, седнах до сестра ми и я хванах за ръка. — Уила, няма да има нищо нередно в това, ако откажеш всичко, скъпа.

Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. Беше Ник, разбира се.

— Долу всичко е готово, Уила — каза той бодро, а после се обърна към мен. — Мислех си, че се договорихме — измърмори, навъсен като Зевс с ПМС, но облечен в смокинг, което не беше много честно. Но пък аз разполагах с чифт цици. Тъй че всичко беше под контрол.

— Точно така. И аз уважавам уговорката ни. — Изправих се и се заех отново със задълженията по прическата.

— Здрасти, Ник — каза Уила и му се усмихна насреща.

— Е — започна той и коленичи до нея, — напрегната ли си? — попита и я хвана за ръка, също както бях сторила и аз само преди минута.

Тя направи сладка гримаса.

— Ами… да, малко.

— Извинявай, трябва да взема едно цвете — казах на Ник и го сбутах грубичко в ребрата с коляното си.

— Ето. — Той плесна един цвят на дланта ми, без да се трогне или да помръдне. — Уила, мисля, че всеки е обзет от известни колебания на сватбения си ден. Умът ти прехвърля възможно най-лошите варианти. Ами ако правя грешка, или ако тя не ме обича достатъчно, ами ако аз я обичам твърде много?

Аз изсумтях и сложих още една фиба в косите на сестра си. Уви, Уила се беше прехласнала и не ми обърна внимание.

— Съжаляваш ли, че си се женил за сестра ми? — попита тя.

— Стоя до вас — възроптах аз.

— Знам — отвърна Уила и ми се усмихна. — Просто винаги съм се чудила.

Ник все още не ме поглеждаше.

— Не — каза той и закърнялото ми, цинично сърце подскочи. — Но съжалявам, че тя нямаше същата вяра в мен, каквато аз имах в нея.

Сърцето ми се отпусна доста бързо.

— О, Ник, стегни се. Това са пълни глупости. Вяра, как пък не. Уила, аз съжалявам, че не прозрях колко бързо Ник ще ме зареже насред…

— Уила, важното е — прекъсна ме Ник, — да послушаш сърцето си. То знае кое е правилно.

Сестра ми се усмихна и му кимна леко.

— Или може да послушаш мозъка си, на който може да се разчита повече — обадих се аз. — А ето и една идея, защо не си дадете два месеца, за да се опознаете…

— Уила, ако наистина не смяташ, че трябва да се омъжваш за брат ми, недей. Откажи се. Изчакай. Но… — направи пауза и стисна ръката й, — ако го обичаш истински, давай. Омъжи се за него. Бъди щастлива. Грижете се един за друг. Дарете ме с красиви племенници, които да глезя. — Той се ухили и на Уила толкова й трябваше. Леката й усмивка разцъфтя в целия си блясък.

— Уилс — казах аз бързо, — и аз искам да глезя прекрасни племенници. Само не искам да се впускаш в нещо, за което има доста добри аргументи, че може да се изчака. Нека по-голямата ти сестра да ти послужи за пример. С Ник също се обичахме, а всичко приключи, преди да минат шест месеца. Може би щяхме да го избегнем, ако си бяхме дали… не знам, година или две…

— Със сестра ти не се разведохме, защото бяхме твърде млади, Уила. Разведохме се, защото…

— Знаете ли какво? — каза Уила. — Всичко е наред. Обичам Крис, ще се оженим, ще си народим деца и ще живеем щастливо.

— Чудесно — отвърна Ник.

Погледнах го свирепо.

— Или не е чудесно. Уила, послушай ме. Няма лошо ако не искаш да се омъжваш за Крис. Сигурна съм, че той притежава някои много добри качества. Но има неща, които трябва да вземеш предвид. Пари. Работа и отношението към нея. Петгодишен план. Бракът изисква много.

— Ще го мислим в движение — отвърна тя и се изправи.

— Интересно, точно така ми каза и Ник. Само отбелязвам.

— Е, ние не сме ти и Ник. — Уила застана до мен и ме прегърна набързо. — Благодаря ти за прическата — каза тя мило. — Сега или никога.

— Отивам да доведа Крис — изрече Ник и ме погледна лошо, докато излизаше.

— Страхотен е — каза Уила и се погледна още веднъж в огледалото.

— Толкова страхотен — повторих през стиснати зъби.

— Ангелчета, милички, готови ли сте? — Бевърли беше дошла обратно с баща ми. — О, страхотно! Каква прическа само! Харпър, справила си се чу-дес-но! Виж се само!

Втората ми майка едва не задуши единственото си дете с огромна прегръдка.

— О, толкова щастлив ден! — не спираше да нарежда тя.

Погледнах към баща ми, който чакаше на прага с лека усмивка на лицето.

— Татко, може би имаш да дадеш някакъв родителски съвет? — предложих аз. — Уила е на път да се омъжи за някого, когото е срещнала преди четири седмици.

— Шест, всъщност — поправи ме сестра ми.

— Изпитваш ли съмнения, Уила-Мила? — попита той и наклони глава.

Ревността, която преряза сърцето ми ме изненада. Дали не беше заради това, че не ме беше попитал същото на моя сватбен ден. Или пък това, че нямаше галено име и за мен. Но чувството се изпари бързо и остана само благодарността, че я попита.

— Никакви, тате — каза Уила и се спусна към него да го прегърне.

— Много си красива — каза той. Погледна към мен и добави. — Ти също, Харпър.

— Благодаря, тате. — Грабнах двата букета, които бяха на леглото и се насилих да се усмихна. — Е, да тръгваме, щом си решила да го направиш.

Не че не исках Уила да се омъжи за Кристофър Лоури. Просто не исках да се разведе отново, да бъде с разбито сърце отново, объркана, изгубена и изпълнена с несигурност. Съветът ми бе адекватен. Има си хас, та нали с това си изкарвах хляба! А когато лайната удареха вентилатора, аз щях да чистя поразията, точно както бях правила и преди, при всяка една погрешна стъпка на Уила досега.

Завлякох се надолу по стълбите, погледнах зад мен, за да се уверя, че Уила, Бевърли и татко бяха готови и се обърнах към гостите.

Главното фоайе на хотела бе превърнато в параклис… имаше дървена арка, домъкната от двора, тук-там бяха поставени кофи с диви цветя. Някой беше намерил бял креп и беше драпирал арката с него. Всичко щеше да бъде доста красиво, ако не беше толкова зле като идея. Носеше се кънтри музика, текстът беше за това, какво е да бъдеш влюбен в най-добрия си приятел. Да бе, да. Уила и Крис бяха пълни непознати, но не и най-добри приятели.

Буквално чувствах как ме побиват тръпки, докато слизах по стълбите и продължих по импровизираните пътека и олтар. Ник ме гледаше втренчено, присвил циганските си очи. Тъпанар. Присвих моите в отговор и отместих поглед. О, много по-добре, насреща ми беше Денис, който се усмихваше одобрително.

— Изглеждаш жестоко, пич — измърмори той, докато минавах покрай него.

— Благодаря.

„И се сближаваме все повече“ чуруликаше певецът. Е, това не беше толкова непосилно, предвид, че булката и младоженецът бяха заедно от едва два месеца. „Ти вярваш в мен, както никой друг…“ Нима, Крис? Дали вярва в Напалеца? Той ми кимна плахо и се усмихна леко. Определено беше мил. Всички съпрузи на Уила бяха мили.

Ето. Най-сетне се добрах до временния олтар и се обърнах да проследя с поглед как сестра ми пристъпваше към него. Не погледнах към Ник.

— Мислех си, че те помолих да не ги заразяваш — измърмори той. — Какви бяха тези финални аргументи?

— Опитвах се да влея малко здрав разум в цялото това дело — процедих през зъби.

— Натъжаваш ме.

— А ти ме предизвикваш да те ритна в пищяла — отвърнах аз.

Кристофър ни погледна странно. Ник му се усмихна и го удари закачливо.

В този момент се появи булката. Беше красива, не можех да отрека. Лъчезарна, сияеща и така нататък. Противно на всички очаквания, в циничното ми гърло заседна буца.

— Кой предава тази жена на младоженеца? — Длъжностното лице, което изглеждаше така, сякаш беше излязло от гроба си, се прокашля хрипливо.

— Баща й и аз. — Бевърли отговори със сподавен от плач глас, а пауновосиния й грим се беше разтекъл. След като Бев и баща ми си седнаха на местата, Уила ми подаде букета си и се качи на подиума до Кристофър.

Поради малкото пространство, с Ник бяхме много близо един до друг. Той изглеждаше спокоен и благоразумен, но усещах напиращото му отвътре раздразнение. Обърна се към мен и плъзна поглед до деколтето, където циците ми щедро бяха изложени на показ.

— Благодаря за шоуто — прошепна той, отдръпна се леко назад и огледа и задника ми. — Чудя се обаче… къде си скрила кожената опашка?

— Върви по дяволите, Ник — измрънках аз.

Длъжностното лице ме погледна и повдигна вежда. Отвърнах му с не по-малко остър поглед. Какво?! Той се намръщи и прочисти гърлото си.

— Скъпи влюбени — започна той и се закашля отново.

— Направо може да се приеме като знак — прошепнах на Ник и се усмихнах на сестра ми.

— Споменах ли, че харесвам допълнителните килограми, които си натрупала? — каза той гледайки втренчено напред. — Повечето жени не могат да изглеждат така с осем килограма отгоре, но ти ми харесваш заякнала.

— Моля те, Ник. Свещените клетви текат в момента — озъбих се аз. — И двамата знаем колко са важни. И са само четири килограма, не са осем.

— Вие двамата ще млъкнете ли? — попита Крис приятелски и се ухили на булката си.

— Брат ти има гърчове — отвърнах. — Но да, млъквам.

— Най-сетне — изсумтя Ник.

Наругах беззвучно бившия си, стиснах зъби и се обърнах да гледам церемонията.

Но… ето как стояха нещата.

Застанала до Ник пред олтара… бе очевидно, че ме връхлетяха спомени. Въпреки страха и съмненията по време на собствената ми сватба, въпреки факта, че осъзнавах огромната грешка, която правехме, аз… ами…

Бях обичала Ник с цялото си сърце, по дяволите.

— Аз, Уила, взимам теб, Кристофър, за съпруг. Заклевам се да те обичам и уважавам…

Преглътнах. Не бях от онези, които плачат на сватби (или разводи, погребения, нито пък на реклами с кученца), но тези думи… Видях как сестра ми стисна ръката на Крис малко по-силно.

— … в здраве и болест, в богатство и бедност…

Озъбеният ми цинизъм изглежда ме беше изоставил и изведнъж ме обзе лека паника. За малко да се изложа. Гласът на Уила беше пресипнал от емоция и разпознах искрената нотка в него… и за мен означаваха много, когато преди дванадесет години бе мой ред да ги изрека.

— … да обичам и ценя…?

Погледнах тайничко към Ник. Беше забил очи в пода, а аз се чудех дали и той си спомняше.

— … от днес нататък и през целия си живот.

Господи, толкова го бях обичала.

Той ме погледна и сякаш времето спря. Тези тъмни, тъжни, красиви очи… изпълнени с толкова… разкаяние? Любов? Тъга? Без да се усетим, просто се втренчихме един в друг, а между нас — море от емоции и всички тези години.

Само ако… най-тъжните думи в езика ни.

Никога нямаше да обичам никого по същия начин. Адвокатският ми мозък прие този факт. Сърцето ми… то не можеше да мисли в момента. Някога бях обожавана от мъжа с цигански очи и това беше най-щастливото и най-ужасяващото време от живота ми.

— Пръстените моля? — поиска длъжностното лице. Ник погледна към младоженците и магията се развали. А аз останах беззащитна като новороден енот, зарязан на магистралата в пиковия час от деня, защото знаех, че Ник беше усетил чувствата ми.

Церемонията свърши след няколко минути. Уила и Крис бяха погълнати от тълпа доброжелатели, радостният писък на Бевърли прониза мозъка ми. Денис вече беше пред бара, пиеше Гинес по заповед на гените си и се смееше с Емили. Баща ми кимаше и се здрависваше. Уила засече погледа ми и ми отправи една от заразителните си, възхитителни усмивки. Помаха ми с ръка и мярнах отблясъците на тънката златна халка. Потиснах опасенията си, усмихнах й се в отговор и отправих бърза молитва към който и да е Бог, светец или ангел, да запази щастието й, обмисляйки да принеса в жертва коза… или каквото и да беше необходимо.

Ник не ме погледна отново. Имаше някаква скованост в него, дори когато се усмихваше на гостите, здрависваше се или си приказваше с тях. Но не погледна към мен нито веднъж.

Бурята отмина и всички се съгласиха да пренесат партито във вътрешния двор. Хората грабнаха столовете и масите и се изнесоха отвън. Слънцето се показа през облаците на дебели златни снопове, боровете блестяха обсипани с дъждовни капки, а езерото проблясваше в ефирно синьо.

Имах нужда да се усамотя за минута.

Докато тичах нагоре по стълбите, възрастен мъж с бейзболна шапка, с надпис „Ветеран от Корейската война“ ме изгледа похотливо. Пренебрегнах го и продължих да катеря стъпалата чак до третия етаж. Какво, бях в чудесна форма. Цялото това колоездене не било напразно. Подскачането и преобръщането на сърцето ми бе породено от нещо друго, не от упражнението.

В стаята ми цареше блажена тишина. Коко се бе свила около зайчето си и ме удостои с две помахвания на опашката, без дори да отвори очи, тъй като за нея спането беше безценно. Отидох до прозореца и дръпнах пердето, разкривайки необятната природа. Забелязах, че ръцете ми треперят. Какво да направя по въпроса беше съвсем друга тема.

— Харпър.

Сякаш го бях призовала, той стоеше на прага ми.

— Ник — въздъхнах аз.

Спрях погледа си върху него за секунда — разрошената му коса, тези тъжни очи, не можех да проумея, че бе възможно да са изминали толкова години, без да съм го дразнила за първите му сиви косми, без да сме си говорили всеки ден. Години, които съм прекарала без него, последния мъж на земята, за когото съм смятала, че ще ме остави да си тръгна.

Той прекоси стаята, а горещата наелектризираща енергия се събра на топка и без дума или мисъл, двамата се прегърнахме с търсещи устни, които се намериха. Господи, зарядът едва не ме повдигна във въздуха, сякаш се реех и сливах с него едновременно. Отново бе познатият Ник и в същото време толкова различен. По-слаб от преди, по-заякнал, но прекрасните му устни бяха същите, горещи и гладни. Беше просто неописуемо, колко бе хубаво отново да съм близо до него, колко абсолютно правилно бе да съм с Ник, да го целувам, да… да… да го притежавам отново, защото нека да бъдем откровени, ние си принадлежахме един на друг.

Държеше ме толкова здраво, че ребрата ми едва не изпращяха о, как ми липсваше това, и защо, защо оставихме всичко да ни се изплъзне? Гърбът ми беше опрян в стената и Ник се раздвижи, ръцете му бяха върху гърдите ми, усещах топлата му кожа до моята. Не спирахме да се целуваме, страстни, силни, отчаяни целувки. Беше толкова хубаво, както с никого преди, сякаш бяхме две парчета на скала, разцепена от гръмотевица и сега се съединявахме отново в едно, както е трябвало да бъде. Целуваше ме така, сякаш наближаваше края на света, езикът му се плъзгаше срещу моя и колената ми омекнаха. Нищо нямаше значение, освен това, че отново бяхме заедно. Нищо. Измъкнах ризата от панталона му, пъхнах ръка под нея и я прокарах по ребрата му. Попивах горещината на кожата му, пръстите ми потърсиха малкия белег над сърцето му. Ник простена и се премести така, че да мога да усетя цялата му тежест срещу мен, а тялото ми трептеше изпълнено със страст и сила, тъй като и той потреперваше леко. Взаимно се влудявахме

Ник се отдръпна назад, лицето му бе зачервено, очите му горяха, косата му стърчеше. Ухили се, а аз реших, че сърцето ми ще се пръсне от гледката, толкова много ми липсваше усмивката му.

— Имаш ли да ми кажеш нещо? — прошепна той, дишайки тежко.

— Ъ… обладай ме? — отвърнах аз задъхана и се усмихнах в отговор.

Той се засмя дрезгаво.

— Да, с удоволствие. — Усмивката му се разшири още повече. — Но може би искаше да кажеш нещо друго? — Прибра един кичур от разпиляната ми коса зад ухото ми и ме погледна. Очите му бяха нежни и изпълнени с очакване. — Хайде.

Спрях се. Струйка боязън охлади бушуващия до преди малко огън. По дяволите. Ето така започваха да се разпадат нещата между нас. Очаквания.

— Давай… ти пръв.

Той накриви глава.

— Мисля, че ти трябва да започнеш първа, Харпър. Все пак, ти…

Поизправих се леко.

— Все пак какво?

— Е, ти беше тази, която… знаеш… — Очевидно ми намекваше за някакво изявление, което би било подходящо в този момент. Намръщих се. Той премигна. — Нищо ли няма да кажеш, Харпър?

— Не, Ник. — Страстта определено вече охладня.

— Нищо. Нямаш какво да ми кажеш — повтори той, отстъпи назад и прокара ръка през косата си.

Свих устни.

— Очевидно си мислиш, че трябва да кажа нещо. Защо тогава не се изясниш, Ник?

Той стегна челюст.

— Мислех си, че ще искаш да…

— Какво?

— Да се извиниш. Мислех, че ще искаш да се извиниш.

Стиснах зъби.

— О, това ли било. — Скръстих ръце пред твърде разголените си гърди. — И за какво?

Той премигна.

— Как така, за какво? За това, че съсипа брака ни.

— Аз… ти… Ти шегуваш ли се?

— Не — каза той, като ме удостои с до болка познатия поглед, сякаш ме питаше „Защо изпадаш в истерия, аз съм напълно логичен“?

— Искаш аз да ти се извиня? — попитах го и повиших глас. — Това ли искаш? Сега? Ти сериозно ли?

Ник изпъна ръцете си в защита.

— Виж, напълно съм съгласен да ти простя и да започнем отново…

— О, колко щедро! Благодаря ти, Ник!

— … но трябва да признаеш, Харпър, че това, което направи, беше много лошо. Искам да кажа, поне в известен смисъл на думата, ти ми изневери. Предаде ме. И докато аз определено съм готов да започна на чисто…

— Знаеш ли какво? Случва се отново, Ник. Това ни беше целия проблем по време на брака. Ти беше безупречен и за всичко бях виновна аз. Е, познай, този път няма да се хвана.

— Какво съм направил аз? Обичах те, Харпър! Работех много. Нима това е престъпление? Да не би планът ми да работя, за да осигуря бъдещето ни, да беше глупав?

— Знаеш ли кое е глупав план, Ник? Това. Нас. Виж. Ти си… както и да е. И очевидно аз все още те… харесвам. Но ако още се надяваш да поема цялата вина за нашия крах, няма да го сторя! И ти имаше пръст в това.

— Не мога да разбера къде съм сбъркал — каза сковано той.

— В това е целия проблем — отсякох аз. — Съжалявам, че се качи тук. Твърде много време мина. Ти все още държиш на версията, че аз съм лошата в нашата връзка. Лека нощ.

— Ти си тази, която си тръгна — сопна се той.

— Всъщност, това беше ти — отвърнах аз през зъби. — Няма значение. При всички положения е ясно, че търсиш някакво мизерно извинение, примесено с угодничене, в комплект с малко опипване и милувки. Но познай какво? Трябва да потърсиш всичко това някъде другаде.

След това изхвърчах от стаята и се присъединих отново към сватбата на сестра си.