Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona (2012)

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

По-късно същия ден, когато сенките се издължиха и обвиха стаята в сиви нюанси, аз лежах будна, загледана в лицето на Ник, който още спеше. Лежеше по корем, с ръце над главата, а миглите му бяха като тъмни петънца върху бузите му, зачервени, като на малко дете. За разлика от Ник, аз не заспах след втория рунд. Вместо това го съзерцавах, запаметявах отново лицето му, отпечатъка от отминалите дванадесет години, проблясъка на среброто в гъстата му коса, линиите около очите му. И все пак си беше същия, момчето, което дойде при мен преди толкова години и ми каза, че ще бъда негова жена.

Пълният провал с майка ми бе изтласкан в ъгъла на съзнанието ми, където му беше мястото, и бе изместен от чувствата, които съм изпитвала — и нека да сме откровени, които не съм преставала да изпитвам — към Ник. Не знаех какво ще се случи между нас сега, не знаех това до какво ще доведе и при самата мисъл ме побиваха ледени тръпки от страх. Може би това, че преспах с бившия си, беше грешка. Но пък не го чувствах така. Усетих го като… любов.

Ник се събуди внезапно, както правеше винаги, и за момент изглеждаше объркан. После очите му срещнаха моите.

— Хей.

— Здрасти — прошепнах аз.

— Помислих, че може да си си тръгнала — каза той и се пресегна, за да премести кичур коса зад ухото ми.

— Ъм… не. Все още съм тук.

Постояхме така известно време, загледани един в друг.

— Ник… онази нощ, преди.

Нямаше нужда да пояснявам коя нощ имах предвид. Той знаеше. Гърлото ми още беше чувствително от плача по-рано, за това говорех много тихо.

— Не казах на никого, че съм омъжена, защото те наказвах. Щях да им кажа един ден, аз просто… Но никога нямаше да ти изневеря, Ник.

Той кимна, а аз продължих:

— Когато те видях да си събираш багажа… аз… не можех да го понеса. Не можех да повярвам, че ще успеем отново да направим така, че всичко да е постарому. Почувствах се така сякаш ме напускаш завинаги. Затова и аз си тръгнах. Най-вече си тръгнах, за да съм първата, която го е направила, а не да се оставя да ми се случи на мен.

— Харпър — каза той след малко — и аз имах вина.

Това беше изненада. Във всичките ни спорове до сега, Ник никога не бе признавал, че греши. Аз бях тази, която трябваше да се промени, да приеме промените, да прояви разбиране. Той само работеше за бъдещето, което винаги бе искал да си осигури, а аз бях възпиращата го, невъзможна съпруга.

— Приех те за даденост — призна той, взе ръката ми и започна да я разглежда. — Ти се опита да ми кажеш, че не си щастлива, аз не се вслушах в думите ти. Трябваше да се постарая повече. — Ник замълча и ме погледна в очите. — Няма да се повтори.

После плъзна ръка в косите ми и ме придърпа по-близо към себе си, а когато ме целуна, сърцето ме заболя от щастие, ако изобщо бе възможно такова нещо.

— Липсваше ми — прошепнах срещу устните му.

— Недей да звучиш толкова изненадано — каза той като се усмихна.

— Предполагам, че ще трябва да изхвърля вуду куклата ти.

Той се отдръпна леко назад и ме погледна с развеселени очи.

— Ще го направиш ли наистина?

— Може би.

— Добро начало. — Целуна ме по брадичката. — Може ли да получа едно „Обичам те, Ник“?

— Мисля, че си казахме достатъчно лигави обяснения за днес — отвърнах аз.

Ник се завъртя по гръб и ме дръпна върху себе си, а пръстите му се плъзгаха по гръбнака ми.

— Кажи го, жено.

„Го“, „жено“?

— Боже каква досада си — каза той, но се смееше.

— Обичам те. — Думите, които никога не излизаха лесно, сега се плъзнаха от устата ми.

Смехът му секна, а циганският му поглед омекна.

— Е, щом е така — прошепна той и ме целуна отново. Мълчахме дълго време, ако не броите „О, Господи, не спирай“ за разговор.

Което за мен си беше такъв.

 

 

Когато огладняхме и не можехме повече да пренебрегваме Коко, взираща се в нас, свита в долния край на леглото без да мига, се изкъпахме, облякохме се и я изведохме на разходка. Открихме малък парк наблизо, седнахме под едно дърво и се държахме за ръце, като се редувахме да подхвърляме оръфаната топка за тенис на Коко.

Не се опасявах, че ще се натъкна на майка ми. Поради някаква причина, бях убедена, че няма да се случи. Освен това, в този миг исках да съм тук. Бъдещето бе неясно, миналото беше пълна каша, но сега, сега беше просто чудесно.

— Харпър, относно Денис — каза Ник с доста сериозно изражение.

— С Денис скъсахме, преди да си тръгнем от Глейшър — отвърнах аз.

— Какво? Защо не ми… няма значение. Скъсахте, а? И защо?

Погледнах към Ник, после хвърлих топката на Коко за четиристотин и седемнадесети път.

— Ами, да си призная, защото исках да се оженим, а той не искаше.

Ник повдигна вежда.

— Наистина ли? Искаш да се омъжиш за него?

— Вече не — казах аз, а мисълта за Денис все още предизвикваше чувство за вина у мен. Онзи списък с условията и безчувственото ми предложение за брак. Изненадана бях от факта, че нямах таблица с плюсовете и минусите на връзката ни, нито пък изведена математическа формула за вероятността тя да претърпи успех.

— Сигурна ли си, че сте приключили? — попита Ник.

Целунах опакото на ръката му.

— Да.

— Наистина ли? — повтори той.

— Отговорих на въпроса, Ваша Чест. Може ли да продължим нататък, или имаш нужда постоянно да те уверявам, че избрах да бъда с теб? Засега. Ако изиграеш правилно картите си.

Ник се усмихна.

— Защо ми трябваше да се захващам с нея, Господи? Хайде да хапнем, прегладнял съм.

Открихме малък ресторант, който нямаше нищо против възпитано куче и поръчахме вечеря. Не спряхме да докосваме краката си под масата, докато ядяхме хамбургерите си. Поговорихме си малко — и много внимателно — за Крис и Уила, преминахме към други теми, споменавахме места, които сме посетили, места, които искаме да посетим. Тъй като знаех за любовта на Ник към сградите му описах съдебната палата в Мартас Винярд, типичния й за Нова Англия облик, красивия син таван, редовете скамейки, витите стълби и портретите на намръщените съдии. Ник на свой ред ми разказа за сградата, която се надяваше да построи за Драхен Индъстри, немска инвестиционна компания.

— Ще бъде най-големия ни проект — каза той. — Искат да е на брега на река Волме, ще използваме силата на водата там, където можем, както и стъкло, разбира се. Иначе какъв е смисълът да се намираш край вода, ако не можеш да имаш изглед към нея отвсякъде.

Аз се усмихнах, като слушах забързания му, нюйоркски говор. Красивите му ръце сочеха във всички посоки.

— Както и да е, в конкуренция сме с Фостър, а те имат навика да мачкат наред, откъдето минат. Но пък проектът е малък за техния калибър, тъй че не се знае.

— Построй ми нещо — казах аз. — На мига, господине.

Ник повдигна вежда, после взе чинията ми — ресторантът ни беше осигурил достатъчно пържени картофки, които щяха да ми стигнат поне за месец — и се захвана за работа. Подряза няколко от картофките, накъса марулята на лентички с клечка за зъби, изравни остатъка от питката на хамбургера. От време на време ме поглеждаше за кратко, сякаш преценяваше нуждите ми като клиент, но аз мълчах, само гледах как красивите му ръце творят. Дори и при тази глуповата задача, той изглеждаше толкова поразителен, така съсредоточен, докато изрязваше врата от киселата краставичка.

— Ето — каза той. — Домът ти. Екопостройка, разбира се.

Там стоеше изненадващо изпипана малка къщичка от пържени картофки, с носещи греди и завършен покрив, с прозорци и малко мостче, което водеше към входната врата.

— Такъв талант — казах аз, а той се ухили.

— Мъничка е — отвърна той. — Ще трябва да я разширим, когато се появят тризнаците.

През коленете ми премина лека предупредителна тръпка. Ник, знаех го от опит, никога не изричаше празни приказки. Той в крайна сметка, бе мъжа, който ме нарече „съпруга“ преди дори да бе научил името ми. Мъжът с план, който не подлежеше на провал. Не, че не исках да си имам нещо общо с него, но тъй като чувствата ми бяха смилани от кухненски робот през последните дванадесет часа, аз…

— О, Господи! — каза сервитьорката и ме спаси. — Ти ли направи това?

Поръчахме си кафе и парче шоколадова торта за Ник. Разискването по темата за децата или за бъдещето не беше подновено. Тази вечер бе различна, по някои неща приличаше на първа среща, по други, на вечеря със стар приятел. Напрежението, което винаги се усещаше между нас, вече не беше болезнено, тъй като аз не се съпротивлявах.

Може би този път щеше да се получи.

Тръгнахме си от ресторанта, а навън ръмеше. Държахме се за ръце, докато ходехме, Коко подтичваше до нас и спираше да подуши по някое и друго дърво. Съскането от гумите на преминаващите край нас автомобили, шепота на водата по канализационните канали, далечното отекване на гръмотевица, всичко звучеше толкова блажено.

— Какво искаш да правим утре? — попита Ник, като приближихме хотела. Коко изтръска козината си и капки дъжд се разплискаха по вече мокрите ми дънки.

Замислих се за момент. Работата ми беше под контрол, бях изпратила електронни писма на клиентите, които бяха афектирани от тазседмичните събития и небето нямаше изгледи да падне.

— Искам само да съм с теб — отговорих аз и осъзнах, че това не само бе самата истина, но и се почувствах адски добре, като я изрекох на глас. Изглежда, че отговорът се хареса на Ник, тъй като ме притисна до все още топлата и мокра тухлена стена на хотела и целувката му размекна колената ми. А когато се качихме в стаята, сякаш се прибирах у дома.

 

 

Събудихме се преди разсъмване, в приятна прегръдка с омотани крайници. Трябваше ни доста време, за да ги размотаем, а след това решихме да посетим монумента на Седящия Бик, което щеше да бъде екскурзията ни за деня. Сбогувахме се с хотела, купихме мъфини и кафе от малка пекарна, малко кучешка храна, вода и чипс от местния магазин и поехме към гроба на известния герой.

Докато следвах повелята на Нова Англия, да се извиня за всички грешки извършени от предците ми, и шептях „ужасно съжалявам“ на статуята, някой се обади на Ник. В момента, в който отговори, знаех, че нещо не е наред. Говореше ясно и бързо.

— Ало? Да, аз съм. Какво? Кога се случи това? Как така просто си излезе? Защо не… о, добре сте сторили. Не, в момента съм в Южна Дакота. — Замълча за момент. — Не, той е на меден месец. Джейсън би трябвало да… о, няма значение. Ще дойда.

Сърцето ми се сви.

— Всичко наред ли е, Ник?

Той се загледа в телефона си за известно време, после се обърна към мен.

— Трябва да се върна в Ню Йорк. Баща ми е изчезнал.

— О, не!

Ник се намръщи, все още не ме поглеждаше.

— Както изглежда е излязъл рано тази сутрин, когато персоналът се е занимавал с друг пациент. Полицията го издирва, но вече са минали два часа. — Той вдигна поглед. — Съжалявам, Харпър. Трябва да се върна възможно най-скоро.

— Разбира се. Тръгвай. — Замълчах. — Идвам и аз — добавих бързо.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли?

— Да. Хайде да тръгваме.

Какво иначе щях да правя? Да го оставя да тръгне сам? Бях леко разочарована, че трябва да се връщаме толкова скоро, след като се събрахме отново. Но нямаше начин.

Знаех, че оловният ми масачузетски крак, щеше да ни заведе много по-бързо до летището, затова шофирах аз, докато той проведе няколко телефонни разговора. Обади се в офиса си, остави съобщение на Кристофър, едно на приятел в града и накрая опита да се свърже с доведения си брат.

— Джейсън, Ник е. Баща ни е изчезнал, излязъл е от центъра Рузвелт, аз съм в Южна Дакота и съм на път към летището. Обади ми се, щом чуеш съобщението. — Затвори телефона, набра нов номер и повтори същото. Направи и трети опит, също без успех.

— По дяволите — измърмори той.

— Доведената ти майка не е ли там? — попитах аз, като си спомних бегло неестествено гладкото и безизразно лице на Лайла Круз Лоуъри, от двата пъти, в които я бях срещала.

— Тя не можа да понесе това — отвърна кратко Ник. — Каза, че сърцето й било твърде разбито, за да го гледа такъв, тъй че не, не може да се разчита на нея. Премести се в Северна Каролина преди две години. И без друго в момента е на круиз из гръцките острови.

Точно така, затова пропусна и сватбата на Крис и Уила.

— А Джейсън къде живее? Той наблизо ли е?

— Джейсън живее във Филаделфия, но не отговаря в момента.

Коко усети, че Ник се нуждае от малко нежност и го близна по китката. Той се усмихна неохотно и я погали по главичката, което тя прие за разрешение да се свие в скута му.

— Ще го открият, Ник — казах аз и се протегнах към ръката му.

— Наистина съжалявам за това — извини се отново той.

— Докато стигнем до летището, сигурно ще ти се обадят и ще ти кажат, че се е върнал невредим — успокоих го аз.

За съжаление, не се получи така, но добрата новина бе, че агентът на Ник ни намери директен полет до Ню Йорк. Коко не беше доволна да влезе в клетката, отправи ми печален поглед през решетките, преди да се свие до зайчето си с укорителна въздишка.

Най-неприятната част от създалата се спешна ситуация бе невъзможността да се направи нещо. Откакто самолетът най-сетне излетя, Ник ставаше все по-напрегнат. Държахме се за ръце, но не говорехме много, а минутите едва се влачеха. Забраната за ползване на мобилен телефон в самолета ни държеше в неведение за положението в Ню Йорк, но в момента, в който колесника докосна пистата, Ник веднага грабна телефона си. От баща му нямаше и следа.

Когато излязохме на терминала, шумът от летището беше оглушителен. Бях забравила какофонията на града, езиците, цветовете, хората щъкащи във всички посоки. След седмица по пътищата на красивата провинция, всичко това ми беше като шок. Ник, обаче, се бе превъплътил отново в бързо ходещия нюйоркчанин. Взехме Коко и багажа си и след като повървяхме през летището, което ми се стори, че отне часове, се озовахме отвън, където жегата, шумът и миризмата на гориво ни посрещнаха с челен удар.

Чакаше ни кола, Ник поздрави шофьора по име и му помогна да натоварят багажа. После поехме към Манхатън, който бе мой дом за кратко. Красивите небостъргачи проблясваха на ярката слънчева светлина.

Горкият мистър Лоури. Дори да беше абсолютен смотаняк в живота, сега бе просто един объркан старец, съвсем сам сред зловещия град. Коко изглежда бе съгласна с мен, изскимтя и потрепери, въпреки че това сигурно бе в отговор на рева на моторите над главите ни и тези около нас. Шофьорът подкара колата по моста Куиинсборо, като пренебрегна яростния вой на клаксоните зад нас.

— Какъв е планът, Ник? — попитах аз. Той гледаше през прозореца с остър взор и стиснати устни.

— Полицаят, който отговаря за случая ни чака в старческия дом — каза той. — Там ще ни даде подробности. Как баща ми е успял просто ей така да се измъкне… — поклати глава и замълча.

Коко седна тихичко в скута му, като потреперваше леко, докато поехме към Парк авеню. Беше много изискан район, разбира се. Веднъж прекарах цял следобед в околността, самотна младоженка, която се опитваше да се влюби в града, който бе толкова важен за Ник. Избутах спомените си настрани и погледнах през прозореца, като дълбоко се надявах да зърна бащата на Ник.

Стигнахме до Център Рузвелт на 65-а улица в три следобед, благодарение на експедитивността на асистента на Ник. Баща му все още го нямаше. Един детектив и директорката на дома, разтревожена жена на име Алисия, ни посрещнаха и ни въведоха във фоайето.

— Господин Лоури — тя се обърна към Ник, — ужасно съжалявам. Изглежда един от новите ни служители по невнимание изключил алармата на входната врата и…

— Подробностите за това как се е случило, по-късно — каза Ник стегнато. — Какво правите към момента, къде сте търсили, с какво беше облечен баща ми, колко хора са се включили в търсенето?

Дадоха ни подробна информация, снимки, в кои новини е съобщено, кои райони са покрили, уведомиха ни за екипа по издирване. Дадоха ни от листовките, които разпространяват, на които имаше голяма ясна снимка на бащата на Ник. Сърцето ми подскочи. Господин Лоури, „наричай ме Тед“, се беше състарил неимоверно. Косата му беше побеляла и олисяла, лицето му бе отпуснато с благо изражение. Едва ли бе на повече от шестдесет и пет години, но изглеждаше на осемдесет.

— Ник, сещаш ли се за място, което би пожелал да посети? — попитах аз, след като ни въведоха в случая. Не бях гледала „Закон и ред“ напразно.

— Тъкмо щях да задам същия въпрос — каза детектив Гарсия.

Ник прокара ръка през косата си.

— Обадихте ли се в компанията, в която работеше? Може да е отишъл там.

Бързо телефонно обаждане установи, че господин Лоури не е посещавал сградата на Медисън авеню. Въпреки че изглеждаше малко вероятно да може да стигне сам до старата си къща в Уестчестър Каунти, настоящите собственици бяха уведомени и помолени да се обадят, ако го видят.

Нито Лайла, нито Джаксън се обадиха обратно на Ник.

— Ник, сещаш ли се за някои сантиментални места, които би посетил баща ти? — попитах аз. — Сентръл парк? Любим ресторант, може би? Зоопаркът? — Поколебах се. — Места, на които ви е водил като деца?

Ник ме погледна и отново се отпусна в стола.

— Не знам — призна си той. Защото, разбира се, Тед не го беше водил никъде. — Джейсън ще знае по-добре. — Той затвори очи. — Аз няма да седя тук ей така. Тръгвам към парка. С какво беше облечен баща ми тази сутрин?

Директорката отправи разтревожен поглед към детектив Гарсия.

— Ами, ето тук е записа от камерата, на който доста ясно се вижда как баща ви напуска сградата и тръгва на запад.

Касетата вече беше заредена, тя натисна копчето на дистанционното управление и видяхме главния вход на центъра Рузвелт. Секунда по-късно филмът показа човек, който излиза през вратата.

Качеството на записа беше добро. Това определено бе господин Лоури. Облечен със сако, тъмна тениска и маратонки.

Без панталони. Стиснах леко Коко.

— Мамка му — измърмори Ник. — Обикаля града по гол задник?

Прехапах устни и той ме погледна.

— Не се смей — предупреди ме, но устата му потрепна.

— Никак не е смешно — съгласих се аз. — Идвам с теб.

Коко, Ник и аз взехме купчина от листовките и поехме на запад, към парка и участъка с музеите, през варовиковите и тухлени жилища, накичени с железни балкони, по улиците на богатите, с дървета от двете им страни. Минахме покрай бездомник, който спеше до кофите за боклук пред красива постройка. Не беше господин Лоури, но Ник така или иначе го огледа добре, извади двайсетачка от портфейла си и я затъкна в ботуша на мъжа.

— Мислех си, че кметът не одобрява това — казах аз.

— Да върви по дяволите — отвърна Ник.

Трябваше да подтичвам, за да поддържам темпото. Коко нямаше нищо против него и подскачаше весело до нас. Въпреки че всеки ден карах колело до и от работата си, докато стигнахме до Пето авеню едва си поемах дъх. Беше толкова горещо, въздухът бе тежък и влажен.

— Ник, може ли да забавиш малко?

— Баща ми е там някъде — отвърна той рязко, докато пресичаше улицата, въпреки червения светофар. Преглътнах и поех след него. Така и не усвоих изкуството на нарушаването на пешеходните правила.

— Ник, почакай — казах аз. Грабнах ръката му и забих пети, за да успея да го спра. — Изчакай за малко.

— Харпър… — започна той със сподавен глас.

Прегърнах го и го целунах по шията.

— Всичко ще е наред, ще видиш. Но градът е огромен. Да се опитаме да подходим по-разумно, защото не можем просто да обиколим целия Манхатън. Къде мислиш, че може да е отишъл?

Той отстъпи назад и разтърка очи.

— Не знам, Харпър. Просто… ние никога не сме прекарвали много време заедно. Ако този идиот Джейсън се обади, може да знае, аз не мога да се сетя за нищо.

— Добре, спокойно, какво знаем? Не е на бившето си работно място… нещо друго, което винаги е обичал? Като… не знам, динозаври? Може да е отишъл в историческия музей?

Ник сви рамене.

— Не мисля.

— Какво ще кажеш за конете? Той яздеше, нали? Няма ли конюшня някъде в парка?

Лицето на Ник се светна.

— Харпър, ти си гений! — изкрещя той и спря едно такси.

 

 

Два часа по-късно все още нямахме резултат. Никаква следа от господин Лоури, нямаше го в нито една от двете конюшни на града, нито в онази част на парка, предназначена за забавления, откъдето тръгваше пътеката за езда. Ник се бе обадил на полицаите с идеята, че баща му може да е отишъл да търси място с коне и те правеха същото нещо като нас, за съжаление също толкова безуспешно.

Раздадохме от разпечатаните обяви, говорихме с всеки, с когото можахме, но положението бе отчайващо. Към този момент просто обикаляхме Сентръл парк, който бе пълен с обичайните заподозрени — туристи откъде ли не, спортуващи, студенти, които се излежаваха на тревата, деца, които се катереха по камъните. Бях забравила колко шумен бе Ню Йорк, безкрайното бръмчене на колите, силните изсвирвания на клаксоните, виенето на сирените, брътвежа на хората, свирещите радиа и улични музиканти.

Ник се обаждаше в дома за възрастни и на полицаите на всеки петнадесет минути. Оказа се, че бяха получили няколко обаждания за мъж, отговарящ на описанието на господин Лоури, но нито един от тях не се бе оказал търсеният човек.

Аз самата бях мръсна, лепкава и с напредването на деня, ставах все по-разтревожена. Бях прегладняла, последното ми ядене, ако изобщо можеше да се нарече ядене, беше пакет солети в самолета. Купих хот-дог за Коко от продавач на улицата, докато Ник беше на телефона, но имах пари само за един. Тъй като се притеснявах от последиците от асфалта за малките лапички на Коко я носех и вече не чувствах ръцете си. Въпреки че бе малко над четири килограма, в момента сякаш тежеше колкото припаднал немски дог[1].

Бе трудно да не си представям най-лошото… горкият господин Лоури, който бродеше по магистралата, или бе паднал в Ийст ривър, или пък бе нападнат от зъл убиец. Сърцето ми страдаше за Ник, толкова всеотдаен син, въпреки безхаберието на баща си.

Джейсън се обади, бил в казино в Лас Вегас и нямал никаква идея, къде да потърсим осиновителя му. Крис все още не беше в обхват, но въпреки това Ник му остави още едно съобщение.

— Ще го намерим — казах аз, като изобщо не бях убедена в истинността на думите си. Ник кимна, очевидно обезсърчен.

Телефонът му иззвъня.

— Ник Лоури — отговори той и изражението му се промени. — Къде? Добре, тръгваме веднага. — Затвори, грабна ръката ми и се затича към улицата. — Беше права за конете — поясни той. — Някой забелязал мъж без панталон при каретите и се обадил. Такси! — Жълт автомобил отби от движението и Ник отвори вратата. Мушнах се вътре с Коко на ръце, като не можех да опиша колко бях благодарна за това.

— Към Пето авеню и Петдесет и девета улица — каза Ник на шофьора и се обърна към мен. — Докато полицаят стигне до мястото, на което са го забелязали, баща ми бил изчезнал, но някой го видял да поема към Пета, и… — Гласът му бе изпълнен с надежда, коляното му подскачаше нервно.

Пролича си, че полицаите бяха в акция, тъй като бе претъпкано с черно-бели коли по Пето авеню, където каретите се бяха наредили покрай тротоара срещу хотел Плаза. Телефонът на Ник иззвъня отново.

— Да? Добре. Разбира се. Още една вероятност, че са го забелязали при катедралата Свети Патрик. — Почука на плексигласовата преграда, деляща ни от шофьора. — Продължавай по Пето, става ли? Много бавно, обаче. Търся баща си.

Минахме покрай ФАО Шварц[2] и Си Би Ес[3], Бергдорф Гудман и Тифани, както и през места, които не бяха тук, когато живеех в този град — Найктаун и Абъркромби. Имаше Ролекс, Картие, Свети Томас, красива епископална църква със сини прозорци и бял мраморен олтар, място, където успях да избягам от горещината през един летен ден. Тази част от града беше претъпкана, каквато бе и сега, по време на пиковия час.

— Очаква се все някой да спре мъж, който е без панталони — измърморих аз, като погледнах през прозореца. Но това беше Ню Йорк, все пак.

— Да — каза Ник, който си гризеше нокътя на палеца. При катедралата Св. Патрик телефонът му иззвъня отново, тъкмо когато паркирахме.

— По дяволите, къде? Добре. — Затвори телефона и се обърна към таксиметровия шофьор — Продължаваме, моля.

— Както кажете, господине — каза човекът и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Получили са обаждане от някой, който може би го е забелязал надолу към централната част — информира ме Ник, докато гледаше през прозореца. — Полицаите са окупирали Св. Патрик, но засега няма нищо.

Две преки по надолу Ник се наклони напред.

— Спри! Отбий! Ето го! — каза той и посочи навън.

Беше господин Лоури, въпреки че не бих го познала. Тътреше се покрай окичената със знамена сграда на Сакс Фифт Авеню[4]. Забелязах, че все още беше без панталони. Имаше голямо задръстване и Ник не изчака шофьорът да отбие до тротоара. Хвърли му няколко банкноти и изскочи от автомобила преди дори да е спрял. Разпищяха се клаксони, докато се промушваше между огромното задръстване, за да пресече улицата.

— Внимавай! — извиках аз.

Таксиметровият шофьор отби на отсрещната страна на улицата, срещу Сакс, но уви, задръстването бе като солидна стена.

— Успех — каза той, докато се измъквах навън с Коко.

— Благодаря — отвърнах аз. Егати, никъде не виждах Ник, нито господин Лоури. А, ето го Ник, току-що влезе в магазина. Със сигурност охраната щеше да сграбчи баща му.

Притиснах ужасно тежката Коко към гърдите си и се затичах към ъгъла, за да прекося улицата при светофара. Минавах между хората, като се ударих в доста от тях.

— Извинете, извинете — провиквах се аз и зачаках да светне зелено, тъй като все още отказвах да предизвикам смъртта си, като пресичам на червено.

Забелязах господин Лоури. Не беше в Сакс… беше отсреща на улицата, в цялото си безпанталонно величие, все още носеше сакото, и си почесваше… хм, досещате се къде. Къде бяха ченгетата, когато ти потрябват? Ник, разбира се, бе в магазина. Поне сега господин Лоури бе привлякъл внимание, минаващите го зяпаха, сграбчваха децата си и го заобикаляха отдалеч, докато той пресичаше кръстовището, погледна към магазина на ъгъла и влезе вътре.

Беше от веригата Америкън гърл, бастионът на непълнолетната женственост. Магазин за кукли, дрешки, сервизи за чай, а сега и с полуоблечен мъж вътре.

— Мамка му — измърморих аз.

Светна зелено, полетях през кръстовището и се озовах право във фоайето на магазина, който бе препълнен със стотици момиченца и родителите им. Червено-белите, отличителни за магазина, хартиени чанти бяха навсякъде. Държах здраво Коко, която се извиваше от вълнение, стоях на пръсти и надничах във всички посоки. Господин Лоури го нямаше. Стига бе! Къде отиде сега? Не е като да не се отличаваше от тълпата тук. А ето го, шмугна се зад рафт бодри кукли, облечени в лилави трика.

— Мамо! — изкрещя малко момиченце. — На този мъж му се вижда…

— Господи! — изкрещях, с цяло гърло. — Джъстин Бийбър е отвън! Току-що видях Джъстин Бийбър!

Въздухът бе разцепен от пронизителни писъци и изведнъж няколко дузини момиченца се втурнаха панически към вратата. Блъскаха ме, завихриха ме, стъпкаха ме, но поне спасих поне сто момичета от подробен урок по анатомията на застаряващите мъже. Докато избягвах крещящата тълпа, тичах към мястото, на което забелязах да изчезва господин Лоури. Коко се разлая, когато подминахме отегчената охранителката, която очевидно не беше никак добра в работата си!

— В магазина е забранено за кучета, госпожо — каза тя вяло.

— Така ли, както и за гол възрастен мъж, но точно това имате тук в момента, тъй че хайде да се размърдаме, а? — изкрещях през рамо аз. Пред мен имаше ескалатор, а от дясната ми страна коридор. Поколебах се, после се втурнах по ескалатора. Ето го и него, точно пред щанда за луксозни опаковки. Изтънялата му бяла коса беше разрошена, обувките му мръсни. Младата жена зад тезгяха явно не можеше да види, че той не носи нищо от кръста надолу, освен маратонките си, тъй като най-любезно го попита:

— С какво мога да ви бъда полезна днес, господине?

— Господин Лоури — казах аз. Той не се обърна към мен. Охранителката пристигна, леко задъхана. — Бихте ли му намерили нещо да облече? — прошепнах аз.

— Какво например? Нощницата на Фелисити? — измърмори тя. — Смяната ми свърши преди две минути.

— Помогнете — приканих я аз. — Извършете едно добро дело. — Прочистих гърлото си: — Господин Лоури? Тед?

Той се обърна и сърцето ми се сви.

— Здравей — казах аз. — Как си? Не съм те виждала отдавна. — Усмихнах се въпреки заседналата буца в гърлото ми. Той изобщо не приличаше на мъжа, когото познавах някога. Онзи самодоволен, надъхан тарикат, който бе изоставил първородния си син. Не. Този мъж бе объркан, изгубен и остарял преждевременно.

— Познаваме ли се? — попита той колебливо.

— Аз съм съпругата на сина ти.

— Джейсън? Джейсън се е оженил? — намръщи се Тед.

— Не, още не. Аз съм съпругата на Ник. Харпър. Спомняш ли си?

— Ник?

— Да, синът ти Ник. Най-голямото ти момче. — Усмихнах се отново и го приближих бавно, в крайна сметка този човек бе успял да се изплъзва на полицията през целия ден и не исках да се размотава из магазина и да се излага на показ пред малките момиченца.

— О, да, имам момчета. Синове.

— Добри момчета при това. Красиви като баща си, нали?

Той се усмихна на това и за секунда зърнах мъжа, който бе някога.

— Хубаво кученце — каза той и се пресегна да погали Коко. Господ да я поживи, тя близна ръката му и размаха опашка, а господин Лоури се усмихна. — Може ли да го подържа? — попита ме.

— Разбира се, но тя е момиче.

— Имам само синове — повтори той.

Охранителката се върна с одеяло.

— Това бе най-доброто, което можах да намеря — каза тя и вече не беше чак толкова начумерена.

— Ще се обадя на Ник, става ли, господин Лоури? Той беше на пътешествие и няма търпение да ви види — казах аз.

Мъжът, който някога бе мой свекър ме погледна и се усмихна. Призракът на старата му самоличност се намести на лицето му.

— Наричай ме Тед.

Бележки

[1] Немски дог — порода едри кучета. — Бел.пр.

[2] ФАО Шварц — най-старият магазин за детски играчки в САЩ. Основан е през 1862 г. — Бел.пр.

[3] Си Би Ес — американска телевизионна компания. Една от „Голямата тройка“, заедно с Ей Би Си и Ен Би Си. — Бел.пр.

[4] Сакс Фифт Авеню — луксозен магазин. — Бел.пр.