Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (14)

Четиринадесета глава

— Разбира се, че имаме механик, Ларс Фредриксън. Той ще ви помогне, не се тревожете за това.

С Коко седяхме в пикапа между Ник и църковният настоятел Маккейб, нашият спасител. Думите му бяха мехлем за разнебитената ми душа. Издишах с облекчение и усетих отпуснатите си от напрежението рамене. Църковният настоятел изглеждаше много приятен човек, постоянно използваше житейски мъдрости и закръгляше гласните, когато ги изговаряше, което беше типично за този край. Пикапът беше стар и просмукан с миризма на масло. На огледалото за обратно виждане се поклащаше разпятие, а спасителят ни миришеше на сено и тютюн, доста приятна комбинация.

Фактът, че бях притисната в Ник… просто беше дяволски хубаво усещане. Той бе прехвърлил ръка през рамото ми, Не точно, ръката му всъщност бе отпусната на облегалката на седалката, но беше приятно. Бе захладняло доста, а за нещастие пуловерът ми се намираше в малкия червен куфар, който в момента беше в най-задната част на пикапа. Ник беше топъл, ухаеше добре и за човек, който едновременно ме обичаше и мразеше, изглеждаше дразнещо неафектиран от близостта ми.

Планът беше да отидем до градчето — Харълд, Северна Дакота, население 627 — да организираме транспорт за Мустанга и монтьорът да установи каква е повредата.

— А вие, приятели, ще пренощувате у нас — каза църковният настоятел. — Градчето ни няма мотел, да знаете, но сте добре дошли да останете при мен и госпожата. От тук не преминават много посетители. А тази вечер е благодарствената служба по случай прибирането на реколтата и ще ни удостоите с присъствието си. Типично американски фестивал. Вие от къде казахте, че сте?

— Мартас Винярд, Масачузетс — отговорих аз. — Отиваме към летището в Бисмарк. То далече ли е?

— О, не. Никак даже. До там има два, най-много три часа.

— Чудесно! — казах аз. Ако колата на Ник не бъде поправена бързо, можех да платя на някой, да ме закара до столицата. Имаше огромен шанс утре по това време да съм във въздуха, на път за вкъщи, там, където всичко ми бе познато. Нямах търпение.

— Как е в Мартас Винярд, Масачузетс? — попита църковният настоятел и аз с удоволствие му разказах за Менемша и рибарската флотилия, вятъра и боровете, дъжда, океана, за викторианските къщи на Оук Блъф с живите им пастелни краски, и за спретнатите улици на Едгартаун.

— Изглежда, че си живеете доста добре там — изкоментира новият ни познат.

Ник не каза нищо, само ме погледна с неразгадаем поглед.

— Да — казах аз след минута. — На Коко много й харесва, нали скъпа? — Тя размаха опашка в съгласие и се зае отново с опитите си да хипнотизира църковния настоятел и да го превърне в свой роб.

Като се замислих за дома, си припомних, че трябва да се обадя на баща си, да проверя Томи, да помисля, какво можех да сторя за Бевърли. Да се уверя, че Уила има достатъчно пари. Трябваше да се появя в съда идния вторник и да отида на задължителния два пъти в месеца обяд с отец Брус. Там определено бе много по-различно от тук, където по безкрайните поля тук-там бяха скупчени огромни бали сено. Равен пейзаж, без почти никакви дървета по него. Домът ми изглеждаше много по-сигурен, в сравнение с това място, с неравния бряг и закътаните край него градчета, със солидните каменни стени и нашепващите борове. Без да се излагам на показ или на безмилостно слънце. Без Ник наоколо.

 

 

Два часа по-късно вече бях провъзгласена за кралицата на фестивала. Е, може би не точно кралица, но ръководех съда, ако трябваше да се изразя юридически. Шест жени ме бяха обкръжили на една от масите, на която си хапвахме от вкусното и с неустановен произход блюдо, наричано от домакините „люто ястие“. Коко, също добре нахранена, дремеше в краката ми. Каишката й бе завързана за крака на масата.

— Значи, ако се изнеса от къщата, той ще я вземе? Господи, това е доста несправедливо — каза Дарлийн. Беше на двадесет и шест, омъжена от седем години, с две деца. Съпругът й караше камион и изглежда при престоите за обяд, включваше в поръчката си и проститутка за десерт.

— Ще бъде по-добре, ако останеш в къщата, особено в случая, когато има и деца — отвърнах аз и отпих от колата си, не, задраскайте това. Отпих от газираната си напитка, така звучи по-добре.

— Добре — съгласи се тя. — Ще си кротувам. Да сменя ли ключалките?

— Е, това определено ще му подскаже нещо — подкрепих идеята й.

Дарлийн кимна и следващият клиент се приближи за консултация.

— Здрасти. Харпър, мила, видя ли какъв дъжд се изсипа? Аз съм Нанси Майкълсън, приятно ми е.

— Здравей, Нанси — поздравих аз и си хапнах от лютата гозба. Можех само да си представя количеството холестерол, което поглъщах, тъй като основната съставка бе майонеза, но казвам ви, беше ужасно вкусно! — С какво мога да помогна?

Тя седна.

— Ти си истински ангел, да отговаряш на всички въпроси, знаеш ли. Значи така, майка ми, да ми е жива и здрава, наскоро се омъжи за един дядка от старческия дом в Беула. Първо решихме, че не е лош, но после се оказа, че взима пари от спестовната й сметка! Какво да направим? Смятам, че трябва да се разведе с кокалестата мумия, но мама твърди, че е влюбена. На нейната възраст, представяте ли си!

Потиснах усмивката си.

— Ако имаш пълномощно, можеш да прекратиш това. Но ако майка ти е адекватна…

— Какво искаш да кажеш с адекватна?

— С разсъдъка си.

Нанси въздъхна.

— Е, аз мисля, че е луда, за да се влюбва на тези години, но изглежда, че няма да ми се зачете мнението. Благодаря ти, скъпа.

— Добре, добре, нека да позволим на гостенката ни да си поеме въздух, какво ще кажете, момичета? — Марджи Шулц се развика наоколо. Новата ми най-добра приятелка и бодигард. Изглежда тя беше организатор на събитието. След като църковният настоятел ни запозна с нея, тя ни разведе с Ник наоколо, представи ни на куп хора, които до един изглеждаха безкрайно щастливи, че нещастната съдба ни е довела при тях. Гостоприемността на средния запад в чиста форма, която посрамваше нас янките.

Фестивалът беше обичаен за събития от това естество. Парцелът зад лутеранската църква беше осветен, имаше няколко будки и във въздуха се носеше апетитен аромат на хот-дог, хамбургери и наденички приготвяни на скара. Огромна маса бе отрупана с най-различни ястия, чинии със сладки и десерти. Безалкохолно и мляко, без бира. Малка група изпълнители, състояща се от китара, бас и цигулка, се приготвяше за представление. Тазгодишната истинска кралица на бала, здрава и красива девойка, се появи в розова рокля, работни обувки и шапка Джон Диър и започна да събира пари за футболната програма към училището. Децата тичаха наоколо с бенгалски огън в ръце. Цялата сцена беше като извадена от филм на Рон Хауърд^[1].

— Фестивалът винаги ли се пада в понеделник? — попитах аз. Трудно ми бе да повярвам, че бе едва понеделник, имах усещането, че бях прекарала години в една кола с Ник, но беше едва понеделник вечер.

— О, не — каза Марджи. — Трябваше да бъде в събота, но бурята бе много силна. А и с този порой днес, едва не се подмокрих, Харпър. Реших, че ще трябва да сменим датата отново. Но Бог сигурно е чул молитвите ми, защото всичко се нареди чудесно, нали?

— Да, и времето не можеше и да бъде по-подходящо — добавих аз.

— Е, малко е хладничко. Ще трябва да прибера цветята довечера. Утре може да падне слана, представяш ли си?

Усмихнах се. Да си призная, леко се влюбих в Харълд, Северна Дакота. Истина е, че прекарах изминалите няколко дни само в компанията на Ник, но тези хора бяха най-дружелюбните и мили същества на света. Не че Мартас Винярд бе свърталище на злоба и лошотия, разбира се, но беше изключително богат район и ако сме откровени, с големите пари идваше и високомерието. Тук животът изглеждаше равен за всички, по-добре организиран, което беше твърде снизходително и наивно от моя страна. Искаше ми се да е така. Щях да остана тук само за тази нощ и нямаше нищо лошо в това, че ми се искаше да се придържам към някакъв стереотип.

— Може ли да разходя кучето около църквата? — попита едно момиче, което изглеждаше на около дванадесет години, високо и слабо, с коса на плитки. Майка ми ме сплиташе по този начин, когато бях малка. — Много съм отговорна — добави тя.

— Е, в такъв случай може — казах аз. Момичето ми благодари и повдигна Коко, която подскочи с радост, при вида на нов почитател.

— Твоят човек е доста красив, нали? — обади се Марджи.

О, да, още едно нещо присъщо на Харълд, Северна Дакота. Всеки тук бе с впечатлението, че с Ник сме женени, въпреки факта, че никой от нас не носеше халка. Аз не развалих тази представа, и тъй като с Ник почти не си бяхме разменили и дума, откакто църковният настоятел ни доведе с пикапа, бях почти убедена, че и той оставяше местните да си мислят така.

Погледнах към Ник. Наистина беше красавец, изправен, с ръце в джобовете, леко усмихнат, докато говореше с механика и църковния настоятел. Денис несъмнено беше симпатичен, но Ник… Ник ми влизаше под кожата.

— От колко време сте заедно? — попита Марджи.

— Оженихме се като бях на двадесет и една — отвърнах аз. Не лъжех, нека си мислят, че сме женени. Ако разкриех истината, щях да помрача прекрасната вечер.

— Имате ли деца? — попита една от жените.

За секунда си представих тъмнокосо, тъмнооко момче пред мен. Щеше да е слабо, палаво, с неустоима усмивка. Щеше да му се разминава всяка беля, защото щеше да изглежда точно като баща си…

— Не. Нямаме деца.

— Има време — добави една по-възрастна дама.

— Със сигурност — отвърнах аз.

— Но по-добре се захващайте с това скоро.

Ник се обърна към мен и срещна погледа ми, сякаш усети, че го замесвах в лъжата. Бам! Ето го отново, онова чувство, като два магнита, които вибрираха един край друг, докато силата на природата не ги залепи. Останахме така загледани за известно време. После се усмихнах, неохотно може би, и Ник се отправи в моята посока.

— Отново ли разваляш бракове, скъпа? — попита той.

— Съпругата ти прояви такова търпение, Ник! — възкликна Марджи. — О, Харпър, толкова си услужлива! Трябва да тръгвам, за да подканя момчетата на сцената. Ако не започнат да свирят, хората ще се разотидат. До скоро!

Останалите жени също се оттеглиха и ме оставиха насаме с Ник и лютото ястие.

— Искаш ли безалкохолно? — попитах го аз.

— Съпруга, а? — повдигна вежда той.

Свих рамене. Може би се изчервих. После микрофонът изпищя и от уредбата се разнесе мъжки глас:

— Приятели, да започваме, какво ще кажете? Ето една класическа песен за начало: Крейзи на Патси Клайн^[2].

— Искаш ли да танцуваме, съпруго? — предложи Ник.

— Сякаш не — отказах аз.

— Чудесно. — Той ме грабна за ръка и ме замъкна на дансинга, очертан с бали сено.

— Типично за теб, да пренебрегнеш мнението ми и да направиш каквото си си наумил — измърморих аз, докато слагаше ръка на кръста ми.

— Тихо, жено, разваляш момента — каза той и ме придърпа по-близо до себе си.

Имаше още няколко двойки, детето, което заведе Коко на разходка танцуваше с нея, а кучето ми изглеждаше много доволно, тъй като бе сложило главата си на рамото на момичето и бе захапало плитката й. Бялата камбанария на лутеранската църква грееше на фона на кобалтовото небе. И въпреки факта, че Ник бе изопнал нервите ми до край, сърцето ми трептеше сякаш беше 1950-а, а това е училищния бал.

Ник се усмихваше с онази небрежна усмивка, която превръщаше трагичния му поглед в палав, сякаш имахме тайна, за която знаехме само ние. Не беше много по-висок от мен, а аз бях смущаващо близо до лицето му, до тези всевиждащи очи. Преместих се по-близо до него, за да не трябва да го гледам в очите… грешка.

Сега можех да усетя топлината му, а и той ме хвана по-здраво. Шията му бе точно до бузата ми, едва се сдържах да не заровя лицето си там и да целуна меката му кожа. Мамка му. Затворих очи. С никого не беше толкова хубаво. С никого не беше толкова правилно.

— Здравейте, Харпър и Ник. Запознахте ли се със съпруга ми Ал? Ал, това е милата двойка, която е претърпяла авария на пътя.

— Здравейте — казах аз.

— Как сте? — попита Ал.

Ник пусна ръката ми, за да се здрависа с Ал.

— Чудесно — отвърна им той. — Прекрасно градче си имате.

И двамата се усмихнаха.

— Не можем да не се съгласим с теб, Ник — грейна Марджи. — Много ни е приятно, че ни гостувате.

— Точно така — съгласи се Ал и ни намигна.

Те отминаха нататък и Ник отново хвана ръката ми.

— Как е колата? — попитах оживено, като се стараех да не ми проличи, че се разтапях.

— Ами — започна той тихо. Бяхме толкова близо, че можех да усетя вибрирането на гърдите му, докато говореше и коленете ми се подкосиха от копнеж. — Ларс каза, че ние сме — а под ние разбирай ти, разбира се — ние сме изтръгнали някакъв маркуч. — Ръката му сякаш ме стисна по-силно, или си въобразявах? — Но смята, че може да го смени, или да го залепи, което ще е достатъчно, за да може колата да върви. Би трябвало всичко да е наред.

— Наред, чудесна новина. Отлично.

Луда съм, че плача, луда съм, че се опитвам, луда съм, задето те обичам.^[3]

Много точно казано, Патси. Ник плюс Харпър е равно на Катастрофа. Минах по този път, изживях емоциите и си понесох последствията. Но в момент като този бе лесно да пренебрегна спомените. Ръката на Ник бе около кръста ми, усещах аромата му, нежния допир на необръснатата му буза до моята, стегнатите мускули под топлата му кожа. Държеше ръката ми, както винаги го бе правил. Уверено, всеотдайно. Сякаш му принадлежах.

Преглътнах и бързо вдишах от хладния нощен въздух. Оркестърът подхвана още една приятна, меланхолична песен. Вече не съм длъжна да те обичам. И това ако не беше глас Божий…

Отстъпих назад.

— Приятно ми беше. Благодаря, Ник — казах с леко висок глас. — По-добре да намеря Коко. — И се измъкнах, без да си дам шанс да свърша някоя глупост. Отидох да си взема кучето и да си събера мислите.

 

 

Къщата на църковния настоятел Маккейб бе малка, на един етаж, по средата на парцела. Край нея имаше няколко дървета, с напълно обрулени листа от предходната буря. Марджи беше права, беше захладняло, вятърът се вихреше наоколо, полюшвайки малките храсти отпред. Вдигнах Коко, целунах я по главата и се зачудих какво ли си мисли тя за това странно пътуване.

Вътре всекидневната беше облицована с чамови дъски и окичена с глави на лосове, при вида на които Коко започна да ръмжи. Имаше оранжев мъхест килим и печка на дърва. Която, съдейки по това, колко бе хладно, беше изгаснала отдавна. Един мопс се спусна да поздрави господаря си и църковния настоятел се наведе към него.

— Лили, това е Коко, а това са майка й и баща й — каза той и вдигна малкото, топчесто същество. Лили подуши кучето ми. Коко ме погледна с уплашения си чихуахуа поглед, сякаш ме укоряваше Ти шегуваш ли се? Нима трябва да позволя това нещо да ме олигави?, но бързо реши да позволи на Лили да я близне възторжено няколко пъти, което достави огромно удоволствие на малкия мопс.

— Съпругата ми вече си е легнала — каза домакинът, като почесваше кучето по главата, което караше Лили да се извива от удоволствие. — Извинявам се от нейно име, че ви изпусна тази вечер, ревматизмът й се обади, заради него пропусна и фестивала. Жалко. Но утре сутринта, ще се запознаете. Ако нямате нищо против, ще ви настаня и след това ще гушна възглавницата и аз.

— Разбира се — отвърнах.

— Ние също сме като пребити — допълни Ник и ме стрелна с поглед. Беше едва девет и половина.

— Утре ще ви заведа до града. Ларс ще се погрижи за вас — поясни той и ни поведе по коридора. Спря, отвори вратата на стаята и светна лампата. Подскочих леко назад. Ник издаде странен звук.

В стаята имаше двойно легло, малко бюро и… ъм… от къде да започна…

— Съпругата ми е доста набожна — обясни църковния настоятел. — Тази стая е нейното специално кътче. Простете, може да е малко хладничко.

— Не, идеална е — каза Ник, като внимателно контролираше гласа си.

Всъщност, стаята беше ледена.

— Много мило от ваша страна, че ни подслонихте — добавих аз.

Което си беше истина, разбира се.

— Оценяваме го, наистина — обади се отново Ник и откъсна очи от декора на стаята. — Надявам се, да не сме ви обезпокоили много.

— Никак дори. Е, хайде, в банята има чисти кърпи — каза домакинът ни. — Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте да се обадите. — Той си пое дълбоко въздух, огледа стаята, сякаш я виждаше за първи път и поклати леко глава. — Лека ви нощ.

Щом вратата се затвори с Ник веднага се спуснахме да огледаме интериора.

Стените бяха отрупани със снимки на русокосия и синеок Исус и както изглежда, Исус приличаше много на Брад Пит от филма „Легенди за страстта“. Амин!

— Грях ли е, ако сметнеш Божия син за привлекателен? — попитах аз и бях възнаградена с топлия смях на Ник. Завъртях се леко… навсякъде Исус. Уау. Не само снимки — имаше малко кътче с маса, отрупана с незапалени свещи, разположена пред най-големия кръст, който бях виждала извън някоя църква. И то голяма църква.

— Мислиш ли, че плануват да ни разпнат? — прошепна Ник със сияещи от смях очи и остави куфарите ни на земята. — Искам да кажа, какво знаем за тези хора?

Имаше само едно легло. Малко, двойно легло, което щеше да е доста уютно, ако с Ник бяхме още женени. Пуснах Коко и тя по навик веднага скочи върху възглавницата. Сви се на топка и напълно ни пренебрегна.

Ник сякаш бе прочел мислите ми и каза:

— Ти вземи леглото, аз ще спя на… олтара.

Аз се изсмях, а Ник отново ме дари с ослепителната си усмивка.

Окопитих се набързо.

— Отивам да си измия зъбите, връщам се след малко.

В банята се загледах в отражението си. Изминалите няколко дни си казваха думата. Така и не бях успяла да се наспя хубаво, а изглежда това нямаше да се случи и тази вечер. Под очите ми се прокрадваха сенки. Макар и вързана на опашка, косата ми изглеждаше рошава. Идеално. Последното нещо, което ми трябваше в този момент, бе да изглеждам съблазнително.

Разбира се, във филмите героите се събираха отново, ако се окажеха заедно в малък мотел или нещо от сорта. Но на нас с Ник нямаше да ни се случи.

— Ти и Ник няма да се събирате отново — прошепнах на отражението си, в случай че забравех. Тъй като нямаше кого да заблуждавам, Ник не ме оставяше безразлична, проклет да е. Веднъж се възбудих, докато го гледах как изхвърля боклука. Не преувеличавам.

Въздъхнах и измих лицето си, като търках грубо и безмилостно. Измих си зъбите и си облякох долната част на пижамата, която беше ярко жълта на щампи с усмихнати маймунки. По-несексапилна от това не можех и да бъда. Широка блуза с логото на Ред Сокс — подарък от Денис за Коледа — завърши вида ми, който крещеше „не ме докосвай“. Най-добрият целомъдрен колан за момента.

Ник беше в коридора, когато излязох и направихме онзи странен танц ту наляво, ту надясно, препречвайки пътя си за секунда. Той сграбчи раменете ми със силните си, топли ръце, задържа ме на едно място и всичко в мен се преобърна. Мина покрай мен с лека усмивка и влезе в тоалетната.

Осъзнай се, Харпър, казах си остро и отместих очи от вратата на банята. Дали се бръснеше? Ако беше така, нямаше да устоя, защото честно, имаше ли нещо по-секси от мъж, който се бръсне? Дали си миеше зъбите? Има ли значение, можеше и да се е надвесил над тоалетната чиния и да повръща, а аз сигурно щях да го намеря за невероятно привлекателен.

— Жалка си — измърморих под носа си и поклатих глава на собствената си глупост.

Влязох в стаята и отново се озовах под взора на приличащия на Брад Пит Исус. Легнах си и повдигнах Коко, която ме удостои с моля-те-не-ме-бий поглед.

— Стопли ми краката, кученце — прошепнах аз и я наместих върху тях. — Студено е. — Дръпнах завивките чак до брадичката си. Леглото беше удобно, въпреки че бе ледено. Винаги съм мразила да се мушкам под студените чаршафи, тъй като започвах да треперя, без да мога да се спра. Свих се под одеялата и зачаках да се стопля. Коко реши, че не е от типа кучета, които топлят краката на собствениците си и се премести в другия ъгъл на леглото. Примадона-неверница.

В покрайнините на градчето, насред прерията, беше много тихо. Вятърът вилнееше навън и клоните на дървото почукваха по прозореца. Загърнах се в пашкул от одеяла, чаршафите ухаеха на чисто, знак, че бяха сушени на открито. Но така приятният аромат не успя да накара сърцето ми да забави лудото си препускане.

След минута Ник влезе в стаята, а аз затворих очи, тъй като се страхувах да го погледна, но после ги отворих. Носеше зелено долнище и избеляла тениска на Ню Йорк Янкис, слава на Бога.

Когато бяхме женени, спеше гол, а аз носех някоя от неговите ризи, от които се отърваваше с удоволствие. Винаги се наслаждавах на момента, в който я сваляше. Подобни помисли водят до сигурна катастрофа, казах си аз. Преглътнах и се опитах да притъпя мислите си за доброто старо време с Ник, като се вгледах в едно от изображенията на Брад в Гетсиманската градина.

Ник въздъхна, прокара ръка през буйната си коса и отиде от другата страна на леглото. Взе свободната възглавница и отвори вградения гардероб. Извади одеяло и ме погледна за секунда.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Аха — отвърнах аз.

— Лека нощ, тогава.

— Лека.

Изгаси лампата и снопове студена бяла лунна светлина, пронизаха стаята. Чух как Ник легна на пода пред импровизирания олтар.

Вятърът задуха отново. Коко издиша тежко.

Едно одеяло.

Беше ужасно студено.

— Ник.

— Да? — отговори ми незабавно и сърцето ми потрепна.

— Ела в леглото — казах аз, и слава на Бога, че гласът ми прозвуча нормално. — Твърде студено е, за да спиш на земята.

Настана тишина.

— Сигурна ли си?

— Да.

Грешка, глупачке, изкрещя мозъкът ми категорично. Голяма работа. Не е като да бяхме тийнейджъри с бушуващи хормони. Нямаше да спим заедно, е, всъщност щяхме, но нищо повече. Господи, колко си глупава, информира ме мозъкът ми, което си беше самата истина. Ако клиент ми беше казал, че ще разреши на бившия си да легне в леглото при нея, щях да бъда категорично против. Но това беше различно — както всички жени си казваха, точно преди да направят огромна грешка. Това беше просто милосърдна постъпка.

Ник легна и леглото изскърца. Коко изръмжа леко и подскочи, отвратена, че проявихме наглостта да я обезпокоим. Лежах на една страна с гръб към Ник и въпреки че бях на доста голямо разстояние от него, вече усещах топлината на тялото му, която ме предизвикваше като слънчева светлина.

— Благодаря — каза той.

— Моля, за нищо. Не можех да те оставя да замръзнеш, не и под взора на Исус. — Направих гримаса в тъмното, доволна, че не можеше да види пламналото ми лице.

— Студено ли ти е?

— Не — излъгах аз. — Приятно затоплено е вече.

— Замръзнала си — заяви той.

— Не, добре съм. — Краката ми бяха като кубчета лед.

— Признай си, умираш.

— Не, много съм си жива дори.

Тогава кракът му се плъзна към мен и докосна моя.

— На това му викаш жива? — попита той. Завивките зашумоляха и Ник преметна ръка през мен. Гърбът ми се оказа срещу гърдите му, дланта му приглади косата ми.

Гърлото ми се стегна и близостта с него, единственият мъж, който ме е карал да се чувствам обичана…, накара сърцето ми да се свие.

— Сладки сънища — прошепнах аз.

— И на теб.

Господи, как ми липсваше.

Ник беше тих, кожата му бе толкова топла, колкото моята бе студена. Лежахме така известно време, без да говорим, без да помръднем. Вятърът духаше, Коко се намести и изхърка леко. Ник дишаше бавно и спокойно и това — да лежим така един до друг — бе най-успокояващото и приятно нещо, което някога бях изпитвала. Но и толкова ужасно, защото ми причиняваше такава болка. Имахме нещо специално и необикновено. В брака ни имаше не само самота и окаяни комуникационни умения. Имаше моменти, като този, в които лежахме заедно в тъмното. Тези моменти не бяха достатъчни, но въпреки това бяха безценни.

Когато се уверих, че е заспал, докоснах леко опакото на прекрасната му ръка, едва-едва, с върха на пръста си.

— Попита ме защо не мога да ти простя — каза Ник тихо и аз подскочих леко. — Защото беше любовта на живота ми, Харпър. А ти не искаше да бъдеш. Никак не е леко да свикна с мисълта.

Думите се забиха като назъбени стъкла в сърцето ми. Преглътнах и звукът отекна в тъмнината.

— Това не е точно така, Ник — прошепнах и се обърнах с лице към него. — Исках да бъда, но…

Но какво? Обичах го с разкъсаното си сърчице, но страхът, който изпитвах, задушаваше чувствата ми, възпираше ги и успя да ни съсипе.

— Щеше да ми е по-лесно да повярвам, ако и ти беше наоколо понякога, Ник. Ако ми беше помогнал да повярвам.

Той кимна, което ме изненада.

— Права си. Дългите ми работни дни не помогнаха. Но си мислех, че щом сме женени, ще се чувстваш… по-сигурна. — Ник млъкна и поклати унило глава. — Ще ти кажа нещо, Харпи — продължи той почти шепнешком. — Никога не съм си мислил, че няма да се справим. А ти така и не повярва, че ще успеем. Това и чакаше, да се сринем. Мислех си, че нищо не може да ни сломи.

— Само че ти ме изостави, Ник — едва отвърнах аз със свито сърце. — Онази нощ. Събра си нещата и ме напусна.

— Имах нужда да се успокоя, Харпър. Щях да остана за няколко дни при приятел. Никога нямаше да подам молба за развод, знаеш го много добре. А ти, ти се срещна с адвокат на следващия ден, Харпър. На следващия ден.

За пръв път, от години, имах чувството, че ще се разплача. Вместо това, кимнах леко в знак на разбиране. Коко сигурно усети, че майка й е на ръба, защото се сви в краката ми на топло.

— Може ли да те попитам нещо друго? — Гласът на Ник беше много тих и ужасно нежен.

— Разбира се — прошепнах аз. — Защо не?

Той се усмихна леко и отново стана сериозен.

— Когато ти предложих да се оженим…, защо каза да, Харпър?

О, Господи. Това не беше ровене в раните, това беше изсмукване на костен мозък.

— Ник… — гласът ми трепереше и спрях.

— Знам, че ме обичаше — каза той с твърд поглед. — Но не искаше да се омъжваш, ясно бе като бял ден. Защо тогава каза да?

— Не можех да кажа не — изтърсих аз, истината просто се изплъзна. — Не исках да те нараня.

— Нарани ме, когато се разведе с мен — отвърна той и повдигна вежда.

— Знам! Знам го. — Снижих глас, за да не събудя семейство Маккейб. — Прав си, знаех си, че е въпрос на време, преди всичко да избухне в лицата ни, но не знаех как да ти откажа и да те задържа, затова… просто се понесох по течението.

Ник погледна встрани за момент. Прокара ръка през косата си, задържа я за секунда, после ме погледна с тъжни, много тъжни очи.

— Добре. Благодаря.

— За какво?

— Че ми каза истината.

Нямаше какво друго да си кажем.

Колко неописуемо тъжен бе този факт, ужасен и толкова реален. Любовта не бе достатъчна, за да ни спаси и въпреки че бях наясно с това, светът изведнъж ми се стори огромен и празен.

Внимателно, бавно, обърнах гръб на Ник. Той отново ме обгърна с ръка и дъхът му погъделичка косата ми. Коко въздъхна.

Лежах така, в озарената от лунна светлина стая и гледах как сините дигитални цифри на часовника се сменяха. Дишането на Ник се забави и ръката му потрепна, знак, че най-сетне бе заспал.

Аз останах будна дълго време. Не исках да заспя, защото това бе последната ни вечер заедно.