Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Двадесет и трета глава

— Денис — промълвих аз. — Мамка му и прасе.

Целият ужас на ситуацията се разпростя пред мен. След две и половина години заедно без ясно изявени отношения, едно отхвърлено предложение за брак и раздяла, Денис щеше да направи важната крачка.

Очите ми, които сякаш бяха отворени твърде широко, огледаха сцената. Пресвета Дево, това цялата рода на Денис ли беше? Да, ето ги родителите му, милите му родители, Сара и Джак. Двете му сестри с половинките си. Децата, племенниците на Денис, присъстваха всички до едно. Ето го и брат му, собственикът на апартамента, в който живееше Денис. Баща ми, който ми кимна сериозно. Колегите му, включително и Чък, който ме мразеше, както и Роджърс началника на пожарната. Всички бяха тук.

— Хей — ухили се Денис. Държеше нещо. Две неща всъщност. Парче жица ли беше това? И малка, черна, кадифена кутийка. Той я отвори и пред очите ми блесна пръстена, който си бях купила сама преди четири седмици.

Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му. Това беше лошо. По-лошо и от чумна епидемия.

Коко се втурна напред, щом видя приятеля си. Тъй като явно бях парализирана, каишката й се изплъзна от отпуснатите ми пръсти.

— Здрасти, Коко! Как си, сладурче? Липсвах ли ти? — Денис, все още коленичил, позволи да бъде облизан от подскачащото ми малко кученце, след което подаде каишката на една от племенниците си.

— Денис, какво правиш? — изписука някой.

О, това бях аз.

Ден се ухили насреща.

— Харпър — започна той.

— Денис… — казах аз. След това думите ме изоставиха и от устата ми излязоха само едва доловими свистящи звуци.

— Безмълвна е — дочух познат глас. Тео. Шефът ми също беше тук. — Ето това е нещо, което не можеш да видиш всеки ден.

Тук беше и Керъл, ухилена до уши. Томи също. Егати.

— Харп — каза Денис с широка усмивка. — Седмицата, през която бяхме разделени, ми беше за урок, пич.

— Денис…

— Да, не, остави ме да довърша. Ъм… — Той замълча, намръщи се, после си спомни останалото, от очевидно заучената реч. — Предполагам не оцених какво… съкровище? — Погледна към майка си, която кимаше окуражаващо. Чък се прокашля доста силно. — Какво съкровище съм имал — продължи Денис, — но сега, след като, знаеш, бяхме далеч един от друг, аз… ъм… — Направи пауза, помисли и пак погледна нагоре. — Баси, записах си го цялото, но сега не мога да си го спомня. Както и да е. Харп, смятам, че си страхотна, обичам те и знам, че не съм най-готиното гадже на земята, но намерих списъка ти…

Ах, мамка му! Списъкът! Мразех се! Денис се разрови в джоба си, извади сгънат лист и ми го подаде.

— Хайде — каза той. — Погледни.

Разтворих листа, сякаш се наблюдавах отгоре. Това беше моя списък. По дяволите. Денис беше отбелязал всяко едно изброено нещо… отърви се от ръждясалата таратайка, премести се от гаража на брат си, намери си втора работа. Всички неща, които сметнах за необходимо да посоча.

Срамът ми попречи да вдигна очи и да погледна Денис. Той се беше ухилил широко и държеше високо черната жица. О, не, не беше жица.

— Ето, бейби — каза той.

Това беше мишата опашка. Машинално приех гнусната малка плитчица. Усещането за сюрреалност нарастваше с всяка частица от секундата.

— Видя ли? — каза Денис. — Пич, стана на твоето.

Всички се разсмяха. Без мен, разбира се.

— Е, Харпър, бейби, ще се омъжиш ли за мен? Ще ме направиш ли най-щастливият мъж на света и така нататък?

Той наистина изглеждаше щастлив, сините му очи светеха. Всички наоколо изглеждаха развълнувани, майка му, баща му, братята и сестрите му, всички тези деца, колегите, дори Чък, се усмихваха. Само баща ми беше сериозен.

Погледнах към Денис. И тъй като не можех да си позволя да го унижа пред всички, които обичаше… казах да.

 

 

— Виждаш ли, ти остави списъка онази вечер, когато ми предложи — каза Денис, докато ме прибираше към вкъщи с новия си пикап. За жалост пътуването бе твърде кратко, за да успея да кажа на Денис, че нямаше никакъв шанс да се омъжа за него. Коко душеше познатия бриз по пътя, без дори да подозира, че собственичката й беше затънала в лайна до шията.

— И така де, като те нямаше наоколо тази седмица, най-сетне осъзнах, колко добре си бяхме заедно.

Той се пресегна и стисна коляното ми с голямата си ръка. Насилих се да се усмихна.

— Родителите ти колко време ще останат тук? — попитах аз.

— Само за уикенда, след това ще отидат при Беки в Бостън за няколко дни. Мама иска да си поговорите за сватбени щуротии, тъй че се подготви. — Той ме погледна и се усмихна.

Едва преглътнах. Беше ясно, че няма да се омъжа за Денис. Но какво се бе случило? Не можех да повярвам, че бе изпълнил всичко от глупавия списък. Може би го бе обзела ревност, като знаеше, че съм там някъде с Ник. Каквато и да беше причината, той бе преминал през сериозни перипетии, за да организира предложението — което беше пълен провал.

Родителите му бяха долетели чак от Северна Каролина! А те бяха толкова мили хора, типичните чудесни американски граждани, родители, каквито аз нямах. Бяха преизпълнени с гордост от отрочето си, с обожание към внуците и се наслаждаваха на пенсионерските си години, като посещаваха читателски клуб и играеха голф.

— Е, отне му доста време, но се справи — бе казала майка му, когато ме прегърна и избърса сълзите си от щастие. — И аз мразех тази миша опашка. Харпър, ти си най-хубавото нещо, което му се е случвало.

„Само ако знаеш, скъпа“, помислих си аз и вътрешно агонизирах, докато я прегръщах.

— Трябва да поговорим, Денис — казах аз и прехапах устни, докато паркираше пред къщата ми.

— О, да, разбира се. Но всички са тук, може би по-късно? — отвърна той и ми изпрати още една ослепителна усмивка.

Денис дори бе организирал парти по случай годежа, chez moi[1] и наоколо бе пълно с паркирани коли. Звучеше музика, на верандата имаше хора. Децата притичваха насам-натам, някой беше намерил хвърчило… една прекрасна лятна картина, като изключим черния ужас, който капеше от сърцето ми.

В секундата, в която излязох от новата кола на Денис, Ким се втурна към мен с най-малкото си дете в ръце.

— Харпър! — извика тя с ококорени очи. — Опитвах да ти се обадя. Много пъти!

— Здрасти — отвърнах леко отчаяно. — Хей, Дезмънд, как си малкото ми момче?

Детето ме погледна подозрително. Не го винях.

— Здрасти, Ким — Денис подвикна приятелски.

— Денис! Е?! — Тя погледна към лявата ми ръка, където диамантът намигна като зло око — не че нещо можеше да ме уплаши. — Уау! Значи трябва да ви поздравя и както си му е реда, а?

— Абсолютно — каза Денис, обви ръка около мен и ме придърпа за целувка. Аз се отдръпнах.

— Ден, ще прибереш ли багажа ми? Като пребита съм. Благодаря… скъпи.

— И още как, пич — каза той. — Хайде Коко-Моко!

Денис измъкна чантите ми от багажника и влезе в къщата.

Ким остави детето на земята и го целуна по къдравата главица.

— Хайде, отиди да намериш тате — инструктира го тя и изкрещя: — Лу, наглеждай Дезмънд!

Лу помаха чинно и повика сина си, след което го поведе към верандата, където празненството беше в разгара си.

Ким ме погледна и скръсти ръце.

— Е — каза тя.

— Знам.

— Денис ми се обади следобед — продължи Ким. — Сподели ми плана, исках да те предупредя. Казах му, че сигурно ще предпочетеш тиха вечер. Че не мисля, че си от тези, които искат публичност. След това ти звънях поне шестнадесет пъти, но ти така и не ми отговори.

Потърках чело.

— Батерията ми се изтощи и си изгубих зарядното някъде из прерията. Проклятие!

— Значи каза да? — попита Ким. — Харпър…

— Знам, знам. Всички бяха там… просто не можах да му кажа не пред цялото му семейство и половината екип на пожарната.

— Той се пренесе тук, знаеш ли за това?

Направих гримаса.

— Изискване номер четири от списъка ми.

— Дала си му списък?

— Не започвай. Записала съм си да се самобичувам по-късно.

Ким погледна към океана.

— Какво е положението с Ник в такъв случай? — попита тя.

— Аз… о, мамка му. Това е голяма каша, Ким.

— И като спомена за странните южняшки изрази, къде е Бевърли?

— Не знам — затворих очи. — Развеждат се с баща ми.

— Шегуваш се, нали?

— Не — въздъхнах аз.

В този момент, обвита в черно фигура се приближи към къщата ми, а натрошените миди хрущяха под краката й.

— Здравей Ким, здравей Харпър! — каза той приветливо. — Честито! Трябва да призная, никога не съм мислел, че този ден ще настъпи.

— Здрасти, отче Брус — отвърнах аз. — Ъм…

Той се намръщи.

— Всичко наред ли е? Изглеждаш ужасно.

— Да.

— Но… нали това искаше?

Ким и аз се спогледахме.

— Ами — започнах аз. — Това е… аз… ъм…

— О, не — каза той. — Преспа ли с бившия си съпруг?

— Отче Брус, не съм готова да обсъждам…

Той размаха ръце във въздуха.

— Направила го е. О, Ким, не мога да повярвам!

— Харп! — главата на Денис се показа иззад ъгъла на къщата. — Хайде, пич! Партито е в наша чест, в крайна сметка. За щастливата двойка.

 

 

Когато най-сетне и последните гости си тръгнаха в един часа след полунощ, останах с Денис, който, точно така, се беше преместил при мен. Кутии с ДВД-та, Си Ди-та и видео игри, както и няколко чувала с дрехи, задръстваха обичайно перфектно подредената ми къща.

— Това ще е толкова яко — обади се протяжно Денис откъм дивана, на който се беше излегнал. Не бях го следила, но сякаш си беше пийнал повечко бири. Очите му вече бяха затворени, черните, дълги мигли, му придаваха детски вид.

— Скъпи — започнах аз възможно най-мило.

— Съжалявам, че ми отне толкова време да се осъзная — измърмори той.

— О, не… няма проблем. Но Ден… — Поех ръката му с надежда да му съобщя внимателно за раздялата. Денис заслужаваше нежност от мен и беше крайно време да осъзная това. — Чуй ме, мисля, че бяхме достатъчно ясни, относно това, защо се разделяме.

— Знам — отвърна той. — Но ми липсваше. И ти се оказа права, аз съм си малко смотан…

Затворих очи и стиснах ръката му.

— Не, не си. Денис, ти си страхотен човек.

— … и имах нужда някой да ме удари по главата. Ти го направи. — Той се усмихна, очите му бяха все така затворени. — А и те обичам.

Да му се не види. Това беше най-голямата лайняна каша, в която се бях забърквала досега.

— Работата е там, Денис — прошепнах аз, — че просто не знам дали трябва да се оженим. Ти си толкова мил, но, ъм… смятам, че аз те насилих да го направиш. Неслучайно ми отказа, не мислиш ли? Искам да кажа, когато някой те обича, не ти връчва списък с изисквания, сякаш е човек, който държи група заложници, нали? И Денис, ти заслужаваш някой, който не е толкова… Ден?

Беше заспал.

Гледах го повече от минута — красив като герой от романтичен филм, румени страни, лъскави къдрици.

— Хайде скъпи — подканих го аз, — премести се в леглото.

С мъка го повдигнах достатъчно, за да го изтикам в стаята си. Докато издърпвах чаршафа, за да го завия, Денис хвана ръката ми и промърмори сънено:

— Толкова съм щастлив, че каза „да“.

О, Ден.

— Ще говорим утре за това — прошепнах аз.

Сърцето ми тежеше като камък, но се заех да разчистя къщата, сортирах бутилките за рециклиране, прибрах останалата храна, остъргах чиниите, изметох. Най-накрая излязох на верандата и се загледах към водата, която се удряше в корпусите на лодките. Някъде в далечината се обади бухал. Самотен и прекрасен звук.

Но покоят, за който копнеех, беше недостижим, разбира се. Ясно бе, че щях да скъсам с Денис утре сутринта. Родителите му бяха планували цял уикенд със забавления специално за нас. Просто си бяха такива, обичаха да излизат семейно, да си организират пикници, вечеринки с игри. Изкушавах се да даря Денис с няколко дни, в които да се преструваме, че сме сгодени, докато семейството му си тръгне в неделя, и после да му съобщя внимателно лошата новина. Може би дори щях да успея да го накарам да реши, че раздялата ни е негова идея. Но нямаше да издържа цял уикенд. Не беше честно. Колкото по-скоро разбереше истината, толкова по-добре. Може би. Или пък не? Нямах представа. Доколкото ми бе известно, никой не беше възхвалявал емоционалният ми коефициент на интелигентност.

Странно, но ми се искаше да мога да си поговоря с Бевърли, въпреки късния час. Липсата й тази вечер беше крещяща. Трябваше да се обадя и на Уила. Господи, надявах се да знае за проблемите на Кристофър. Беше странно… въпреки че не се чувахме всеки ден, това, че не се беше обаждала скоро, ми се струваше злокобно. Дано утре се намираше някъде, където има обхват.

Трябваше да се обадя и на Ник. Това… това щеше да е трудна задача. Три дни заедно и вече се карахме. И ми липсваше. Егати, горях от желание по него с такъв буен и внезапен устрем, че буквално ме болеше сърцето. Погледът, който ми отправи, когато се качих в таксито се разля като киселина върху мен, това смирено, тъжно изражение. Същото, което използваше край баща си. Но преди да преценя как би изглеждало бъдещето ми с Ник, трябваше да разваля годежа с Денис. Мамка му.

Коко блъсна ръката ми с муцунката си, като ми напомни, че е късно и че не й харесва да спи без мен. Беше права. Тази вечер не можеше да се направи нищо. Въздъхнах, отидох да се измия и се запътих към спалнята за гости, като си спечелих озадачения поглед на кучето ми, което сякаш ме питаше „Защо не спим с Денис?“

Дълго се взирах в тавана, като се чудех какво да направя и как да го направя. Най-накрая, с дълбока въздишка, се обърнах по корем и покрих главата си с възглавницата. Време бе за сън. Със сигурност утрото щеше да бъде по-добро.

Бележки

[1] chez moi — У нас/у дома (фр.). — Бел.пр.