Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (12)

Дванадесета глава

Докато намерим къде да отбием, за да нощуваме, след посещението на най-голямата статуя на пингвин в света, вече бях като пребита. Отчасти от стоенето на слънце и вятър цял следобед, отчасти заради спомените от краткия ни и обречен на гибел брак. Ник също беше тих, но все така любезен.

Градчето, в което спряхме, беше микроскопично, с едно кръстовище — без светофар, кметство, църква и павилион за хамбургери с име Чарли’с бъргър бокс, а в непосредствена близост се намираше мотел с четири стаи, всичките свободни. Ник плати и за двете.

— Не трябваше да го правиш — казах аз.

— Няма проблем — отвърна той.

— Да не забравите да разгледате стъпките от динозаври — посъветва ни рецепциониста и ми намигна. — Огромни са, но първо проверете прогнозата за времето, утре може да вали сняг.

— Непременно — отговорихме едновременно ние.

Спогледахме се и се извърнахме встрани.

— От къде сте? — попита служителят.

— Ню Йорк — каза Ник, докато аз отговорих:

— Масачузетс.

— Така ли? Учил съм в Харвард.

— А аз в Тъфтс Лоу — добавих и проведохме много приятен разговор за красотите на Бостън, докато Ник стоеше мълчаливо отстрани. Взе участие само със завъртане на очи, в момента, в който споменахме, че Ред Сокс ще победи Ню Йорк Янкис в предстоящото първенство. Тъй като Чарли’с бъргър бокс бе единствения ресторант в града, ядохме там. Дипломирания в Харвард чиновник веднага влезе в ролята и на готвач, докато ни разказа как бил инвестиционен банкер, натрупал и загубил милиони и се върнал обратно в Монтана.

— Никога не съм бил по-щастлив — завърши той. — А вие се насладете на престоя си тук.

Подаде ни подносите, на които бяха хамбургерите и картофките и се върна в мотела.

Седнахме на масата за пикник в края на малкия паркинг. Коко се настани до мен и застина като статуя, докато чакаше парче от бургера. Погълна го светкавично с малката си, сладка муцунка. От време на време някой пикап издрънчаваше надолу по пътя и толкова, така и не видяхме други хора наоколо.

— Нещо такова ли си представяше, когато реши да потеглиш на пътуване през страната? — попитах аз и избърсах устата си със салфетка.

— В общи линии — отвърна Ник, без да ме погледне.

— Наистина ли?

— С изключение на това, че трябва да те закарам до летището, да. Малки градчета, обработваема земя, същността на великата ни нация и тъй нататък.

— Каза момчето от Бруклин — добавих аз — което, доколкото си спомням, не знае как да се справи и с една овца.

Истина беше. Веднъж Ник ме посети през лятото, когато работех в Кънектикът и отидохме до ферма с животни. Една овца реши, че той има в джоба си нещо за ядене и не спираше да навира нос в чатала му. Така силно се смях, че буквално паднах на земята.

Усмихнах се на спомена и погледнах към Ник. Той не се смееше. Очите му бяха навъсени, устата намръщена. Отмести бавно погледа си, сякаш му костваше огромно физическо усилие и отново се загледа в необятната шир пред нас.

— Ако тръгнем преди осем, ще успеем да стигнем на летището преди обяд — каза той.

Щяхме да сме там много по-рано, ако караше с максималната допустима скорост, но запазих забележката за себе си.

— Чудесно. Благодаря.

Той кимна. Явно разговорът приключи, което беше добре.

Тъй като Ник не говореше, извадих телефона си и изпратих няколко съобщения… едно на Каръл, което копирах и на Тео, в което ги уведомявах, че ще се забавя и ще им се обадя утре. Имах домашните телефони и на двамата, но ми се стори нередно да ги притеснявам в неделя вечер. И двамата бяха семейни и спазваха правилото да не работят през уикенда. За разлика от мен, те бяха нормални, така да се каже. Изпратих още едно до Бевърли и баща ми, като написах същото и на тях. Едно на Денис, в случай че го беше грижа. Стомахът ми се сви при мисълта за него, обратно във Винярд, без мен. Връзката ни беше… да я наречем комфортна. Трепетът и дълбоките чувства, които изпитвах с Ник, ги нямаше с Денис, за което винаги бях мислела, че е добре. По-зряла, по-постоянна, по-стабилна връзка. Предполагам, че показва колко малко разбирах. Денис не пожела да се оженим и точка. Чудех се дали и той не се чувстваше поне малко тъжен. Надявах се да е така, иначе какво трябваше да си мисля, ако се окажеше, че не му липсвам изобщо?

Макар домът ми да беше в Мартас Винярд, мястото ми изглеждаше като отдавнашен спомен. Усещането да съм толкова далеч, сред природа, много по-различна от познатите хълмове и каменни стени на острова, от сивите къщи и нискостъблени борове, бе странно. Тук земята се простираше необезпокоявана до хоризонта, а небето плашеше с необятността си.

— Добре тогава, аз ще тръгна надолу по улицата — каза Ник.

Погледнах натам.

— Бар При Стан. Звучи идеално. Да си поръчаш бира, да погледаш малко бейзбол, да попиеш от ежедневието на Монтана?

— Точно. Ела и ти, ако искаш — допълни той след кратка пауза.

Поех си бързо дъх.

— Ами… не. Всъщност, трябва да поработя малко. Само ще заведа Коко на бърза разходка и ще се залепя за лаптопа.

— Добре. Лека нощ.

Той се изправи, готов да тръгне.

— Ник?

— Да? — Изглеждаше уморен и малко смачкан. Личаха му годините, вече не беше момчето, за което се бях омъжила. Сърцето ми се сви, опитах се да не му обръщам внимание.

— Оценявам това, което правиш за мен.

— Трябва, нали вече сме роднини — отвърна той и сви рамене.

— О, Боже, така ли стана?!

Усмивката му проблесна за миг.

— Е, ти си заварената сестра на съпругата на моя доведен брат. Значи да. Ще очаквам подаръци за Коледа.

— Дадено. Една надуваема секс кукла, супер луксозен модел.

Той се засмя, стисна рамото ми и това накара лекото електрическо жужене да ме прониже с хиляда волта.

— Лека нощ, Харпър.

— Лека — едва му отвърнах аз.

Прочистих гърлото си, изхвърлих боклука в близкия контейнер и хванах каишката на Коко. Тя си имаше топче за тенис, кой джак ръсел не обичаше да преследва топки? Взех го от колата. Походихме надолу по улицата… тук нямаше обособен център на града, нямаше озеленен парк, неща, които вземах за даденост в Нова Англия. Но пък имаше поля, безкрайни поля и навлязохме на няколко ярда в едно от тях.

— Искаш ли да донесеш топката? — попитах аз и кучето ми замръзна в бездиханно очакване, с очи, изпълнени с надежда. Откопчах каишката, запратих топчето възможно най-далеч и се усмихнах, щом Коко се стрелна през полето. Намери го веднага и го донесе обратно, размахваше гордо опашка, докато го оставяше в краката ми, за да мога да го захвърля отново. За предпочитане беше да повторя заниманието поне още хиляда пъти.

Стоенето на чист въздух и обагреното в пурпурно небе беше чудесна терапия. Продължителното седене в колата си казваше думата, цялата бях схваната.

Какво ли би било, да живееш на място като това? Според картата, в Слипинг Елк живееха двеста и петнадесет души. Какво работеха тези хора? Как се забавляваха? Как се срещаха с хора? Къде излизаха на среща, освен в Чарли’с бъргър бокс или бара на Стан?

Може би точно на такъв тип място би се спряла майка ми по време на дългата си обиколка из страната. А може и да бе отсядала в това градче. Намерила си работа, поработила малко, продължила напред. Информацията за това какво е правила през изминалите двадесет години бе оскъдна, но благодарение на частен детектив Дърк Килпатрик, знаех, че е била скитница. И знаех къде се намира в момента.

Вятърът задуха по-силно и на запад се скупчиха черни облаци. Беше време да се прибираме, да се обадя на Ким, да й подметна за ситуацията с бившия, да напиша едно официално писмо и да се опитам да не мисля твърде много за хората, които бях изгубила.

 

 

На следващата сутрин разбрахме, че „включена закуска“ означава ваучер за съседната на мотела бензиностанция, тъй като Чарли’с бъргър бокс щеше да отвори чак в единадесет и половина. Приветливият служител от рецепцията ни беше оставил бележка, в която ни пожелаваше всичко най-добро. Мил жест.

— Няма ли от къде да си купим бифтек и яйца? — попитах аз, докато оглеждахме нищожния асортимент от сухи пасти и десертчета. — Нали сме в Монтана, дома на говеждото? Би трябвало да мога да закуся бифтек и яйца някъде, нали? Няма ли къде да се натъпчем с холестерол?

— Може ли да ограничиш броя на изреченията, които изговаряш преди десет часа сутринта? — отвърна Ник, но въпреки това се отправи към щанда и попита беззъбия продавач дали има ресторант наблизо.

Служителят, типичен представител на щата, сякаш вървеше в комплект с поне едно от трите: банджо, тютюн за дъвчене или пушка. Почеса се по главата и се замисли над трудния въпрос.

— Едно време имаше заведение на име Сиси — отвърна той бавно, — ама изгоря преди шест-седем години. Огромен огън, човече, трябваше да го видиш. Аз и Хърб Уилсън, познаваш ли Хърб? Запознахте ли се вече? Не? Та ние с Хърб тогава работехме към пожарната и едва не се подпалихме, докато се опитвахме да потушим огъня при бензиновите цистерни, разбираш ли?

— Значи няма ресторанти наоколо, така ли? — настоях аз. Явно Джетро^[1] не срещаше често живи хора, а аз умирах от глад.

— Не, госпожа. Имаше При Сиси, ама изгоря преди около шест-седем години. Знаеш ли го Хърб Уилсън, госпожа? Ние с Хърб…

— Тогава ще купим тези — казах аз и метнах опаковката с шест малки понички на тезгяха.

— Ще налеем бензин от колонка номер едно — добави Ник. — Извинете неучтивата ми спътница, тя е от Масачузетс.

— Къде е това? — попита Джетро.

— В Нова Англия, и не сме спътници. Аз съм придружаващия го полицейски надзорник. Благодаря за отделеното време. — Оставих пет доларова банкнота, грабнах Ник за ръка и го поведох навън.

— Ето това се казва да се слееш с местните — ухили се Ник и напълни резервоара на Мустанга до горе. Настроението му тази сутрин бе много по-весело, имаше огромна разлика от снощния сериозен тон. Той винаги е бил с променлив характер. Не, не се изразих точно. Винаги е имал очаквания. Можеше да бъде сладък, забавен и много по-енергичен от лисица на амфетамини. Но изведнъж, поради някаква незнайна причина, настроението му угасва като изгоряла крушка. Понякога, когато излизахме на среща, или след като се сгодихме, се втренчваше в мен, не по оня глуповат, влюбен начин — е, имаше и такива моменти — но друг път просто ме зяпваше и чакаше. Чакаше за нещо, което явно така и не му давах, защото когато ми писваше и му казвах „Ник, би ли престанал?“, той отместваше поглед, възвръщаше предишното си изражение и започваше да се държи нормално.

Никога не сме били добри в комуникирането.

Днес беше много доволен. Дори погали Коко, която го удостои с доста пренебрежителен чихуахуа поглед, преди да му обърне гръб и да дойде при мен. Ник никога не е обичал животни, един от многото ни спорове като младоженци беше дали да си вземем куче, което договорът ни за наем стриктно забраняваше. Аз бях готова да наруша правилата, Ник ми чете лекции колко трудно сме намерили този апартамент, колко беше скъп наемът в „истинския град“. Както много нюйоркчани и той виждаше Бостън като сбирщина от малко над средната класа обсебени спортни фенове, което си беше доста точно описание. Както и да е, останахме без куче. Взех Коко на следващия ден, след като Тео ме нае и оттогава сме най-добри приятели. Тя сякаш прочете мислите ми и ме близна по ръката, търколи се по гръб и ми позволи да почеша коремчето й.

Пейзажът беше почти като вчерашния. Плосък. Небето беше красиво, извисяваше се над нас, обсипано с пухкави кълбести облаци, които се рееха сред необятната синева. На всеки двадесет мили виждахме по едно дърво. Понякога мяркахме по няколко антилопи край пътя. Беше доста вълнуващо. Поглеждах в картата, после към небето, през прозореца. От време на време ни задминаваше по някой ревящ тир и разклащаше мустанга, тъй като тези шофьори, ако не друго, поне умееха да настъпват газта.

След три часа шофиране със скорост под допустимата, не издържах и се обадих:

— Ник, как мислиш, дали можем да отпуснем края малко и да започнем да се движим по-бързо, отколкото мога да тичам?

Той ме погледна търпеливо с пронизващите си цигански очи.

— Моето пътуване, моята кола. Или по-добре да цитирам оригинала „Казвам ви го направо, или ще е на моето или хващайте пътя. Ако някой иска да си тръгва, да го стори сега.“

— Хмм, нека да отгатна. Това от Хамлет ли е или от Крал Лир?

— Близо си. „Крайпътна къща“.

— Класика. Но ако смяташ да стигнем до летището, преди да умра от естествена смърт на сто и четири години, ще трябва да настъпиш ей онзи малък педал долу на пода. Давай, опитай. Не се страхувай, Ник.

Той ми се усмихна, включи мигач и напълно пренебрегна неудовлетвореното ми мрънкане.

— Време за снимки — каза ми и изскочи от колата, без да отваря вратата. Пресегна се към задната седалка и измъкна внушителния си фотоапарат. Аз сложих каишката на Коко и я заведох на полето да си свърши работата.

— Киселата бивша съпруга и кучето й, някъде в Монтана — изрече Ник и ме щракна.

— Следващата ти публикация във фейсбук, може би? — предложих аз. Ник се приближи, застана до мен и ми показа снимката, която направи току-що. Аз навъсена, Коко акаща. Прелест.

— А тук имаме снимки от вчера… ти и пингвина. Не си ли сладка…

И на тази се мръщех.

Ник ухаеше хубаво. Направо да го изядеш. Започваше да става неловко. Явно и той го усети.

— Добре — каза той и отиде към колата. — Веднага щом сте готови с кучето, можем да потегляме към най-големия пластмасов модел на динозавър.

— Може да се отбием до колибата на Юнабомбъра^[2] — добавих аз.

— Чудесна идея.

— Ник, това някакъв заговор ли е? Всички тези странични пътища и дразнещи спирки са само, за да прекараш повече време с мен, така ли?

— Определено. Кой мъж на земята не би искал да прекара повече време с теб, Харпи? — Той насочи обектива и ми направи още една снимка. Е, тази щеше показва средния ми пръст.

— Поне ми позволи да шофирам, Ник — измрънках отново, грабнах Коко и се завлачих към колата.

За моя изненада той отвори вратата откъм шофьорското място.

— Става, заповядай. А ето това — той се наведе, взе нещо от земята и ми подари малко синьо цвете — е за теб. Сувенир.

Взех го с подозрение.

— Незабравка? — предположих аз. Ник се усмихна криво. Докоснах меките листенца на цвета и от тях се понесе сладък аромат. Ммм. — Благодаря.

— Моля.

Пъхнах цветето в портмонето си и влязох в колата.

— Закопчай си колана, скъпи Ники — предупредих спътника си.

Ах, каква тръпка само, да седнеш зад волана на автентична, произведена в Америка, мощна кола! За разлика от Ник, аз знаех какво да правя. Наместих си шапката с логото на дявола — разбирай Ню Йорк Янкис — закопчах колана и погледнах към Ник, за да се уверя, че и той е обезопасен.

— Дръж Коко — посъветвах го аз и в секундата, в която я взе, форсирах мустанга. Разхвърча се чакъл, гумите изсвистяха и Коко — или пък беше Ник — изскимтя изненадано.

— Господи, Харпър намали! — каза Ник и сграбчи таблото.

— Какъв си бъзльо, Ник — отвърнах аз и се усмихнах, тъй като мустанга най-сетне правеше онова, за което беше създаден.

— Моли се, Коко. Свети Кристофър, покровителю на пътуващите, опази Коко и мен от лудия масачузетски шофьор. Амин.

Коко излая, завъртя се, грабна зайчето си и го разклати. Обожаваше високите скорости. Беше мое куче все пак.

Мобилният ми телефон иззвъня.

— О, има обхват! Колко вълнуващо! — изкрещях аз и го грабнах. — Ало?

— Нарушаваш закона — изкоментира Ник.

— Не и в този щат — отвърнах му аз, не че имах представа дали е така. Беше Денис. Колко неочаквано! — Здрасти Денис.

— Хей, Харп. Как си?

— Чудесно, Ден — отговорих и се усмихнах на Ник. Сетих се, че Ник не знаеше, че бяхме скъсали с Денис. Хм, реших да запазя ценната информация за себе си. Убедена бях, че щеше да ме подхване с реплики от рода на „бракоразводен адвокат, който не умее да задържи гаджето си“. Всъщност, май щеше да е по-добре, ако събудя лека ревност в Ник.

— Ден, значи се прибра и всичко е наред?

— О, да. Какво става с теб? Чух, че летището било затворено?

— Да. Някаква повреда в компютрите, нещо със софтуера. Както и да е. Отивам към следващия по-голям град. Утре би трябвало да съм се прибрала, а може и още тази вечер.

— Супер. Е, аз само така… да проверя.

Колко мило от негова страна.

— Ти какви ги вършиш? — попитах с надежда да го задържа още малко на телефона. Разговорите с Денис ми вдъхваха увереност. Не се усложняваха, изреченията не бяха заредени с четворно значение.

— На работа съм — каза той. — Може да пием по бира с момчетата.

— Така ли? Звучи чудесно.

Настъпи кратка пауза.

— Значи си добре, а, Харпър?

Дали имаше предвид „добре“ по отношение на скъсването ни?

— Да, Ден. Ти как си?

— Това е най-скучния разговор, който някога съм чувал — отбеляза Ник тихо. Коко се беше изправила в скута му, малките й лапички бяха подпрени на гърдите му. Явно бе променила мнението си за него. Едно почесване зад ушите и кучето ми се превръщаше в курва.

— Кой беше това? — попита Денис.

— Ъм… Ник. Ще ме закара до летището.

— Ник? Наистина ли? — Последва втора пауза. — Бившият ти?

Нима имах повече от един Ник в миналото си?

— Да, същия. Предложи да ме закара, нямаше коли под наем, беше голяма каша.

Ник се обърна към мен.

— Може ли да му кажа здрасти?

Отместих телефона от устата си и го попитах:

— Защо, да не би да си падаш по него?

— Дай да си поговоря с него — каза той.

— Ден, Ник иска да ти каже здрасти. Ще се видим като се прибера.

— Окей. Ей, Харп, пази се.

— И ти, Ден.

Подадох телефона на Ник, изпълнена с подозрения. Той се ухили.

— Хей, Денис, приятелю. Как е? Така ли? Сериозно ли? Всъщност не, не знаех.

Ник ме погледна и повдигна вежда. Мамка му. Ако Денис току-що му бе казал, че сме скъсали, щях здравата да се ядосам. В крайна сметка беше лично и Денис не би трябвало да…

— Има си нейните моменти — каза Ник, усмихна се леко и се заслуша в гласа от другата страна. — Знам. Така ли? Ха… не, няма нужда да ми казваш. — Засмя се, а аз поклатих глава възмутено. — Бива си я, нали?

— Мразя мъжете — измърморих под носа си.

Ник отмести телефона встрани.

— Може да си лесбийка — прошепна той.

— Искаше ми се да бях.

Ник се засмя на нещо, което му каза Денис.

— Е, засега е моя, така или иначе.

Потрепнах и колата кривна леко.

— О, да, очарователна е. По неин си начин. Да, и това също. Абсолютно. И на мен ми беше приятно да си поговорим, пич. И на теб. — Затвори телефона и го остави. — Имаш си чудесно момче — каза той.

— Като осмокласници сте, Ник, да си говорите за мен, когато седя точно тук.

— Откъде знаеш, че сме говорили за теб? — попита той.

— О, моля ти се. Говорехте си за мен, много добре знаеш, че е така.

Усмивката му се разшири.

— Коко, майка ти май е под пара, как мислиш? Често прави така, нали? Горкичката ти.

— Знаеш ли какво, Ник? Ти си пълен идиот.

— Знаеш ли какво, Харпър? Движиш се с деветдесет и три мили в час.

Вдигнах крака от газта и намалих. С кола като тази се очакваше да направя точно това. Бе трудно да поддържам средна скорост. Лицето ми пламтеше.

— Коко, кажи на мама, че не всичко се върти около нея — каза Ник на кучето ми, което в момента се беше сгушило в скута му и го зяпаше с големите си кафяви очи.

— Добре, Ник. Не сте си говорили за мен. „Бива си я. Има си нейните моменти. Очарователна е по неин си начин“. За какво си говорехте тогава, а?

Ник се усмихна и около очите му се появиха бръчици. Не беше честно мъжете да стават по-привлекателни като остаряват. Никак не беше справедливо.

— Е, впечатляващо е, че си запомнила точно какво съм казал, Харпи, но истината е, че си говорехме за тази кола.

Отворих уста, после я затворих.

— Моя е засега? — настоях аз.

— Колата — Ник отново ме погледна. — На мой приятел е.

Ужас! Ник го направи нарочно, знаех си. Наистина мразех мъжете. Особено този тук.

След като си поигра с радиото и не намери работеща станция, Ник отвори жабката, извади айпода си и го включи в таблото. Натисна няколко копчета и от колоните се понесе дрезгавия глас на вокала на Дъ Фрей, Исаак Слейд. „Ти ме намери“, една от любимите ми песни. Явно беше и от любимите на Ник. Следващата група беше Кингс ъф Лиън. Имах същата песен на айпода си. Не бяха в същия ред, но по дяволите, в един и същ плейлист. Последва най-новото от Ю Ту, имах го. Следваше Вива ла Вида на Колдплей, песен, която сигурно бях слушала стотици пъти.

— Мисля, че тази съм я слушал твърде много — каза Ник. — Нещо против да я прескоча?

— Не, давай — отвърнах аз. Егати.

Значи имахме и сходен вкус за музика. Предполагам, че не трябва да съм изненадана. И двамата сме от североизточния край, на почти една възраст. Както и да е. И въпреки това, беше леко обезпокоително.

Спряхме на още две места. Докато Ник изразяваше на глас възхитата си от внушителната язовирна стена и преливник в един от градовете, както и от няколко огромни силози край железницата, аз се опитвах да не нервнича и прехапах езика си толкова силно, че за малко не го разкървавих. Накрая пристигнахме в едно градче, което беше като мегаполис, в сравнение с видяното до момента. Четири пресечки, светофари и най-важното, имаше ресторант. Дори два.

Беше много приятно местенце. Тухлени постройки. Чисто. Гостоприемно. Ако си търсех място, където да се скрия, щях да избера това. Може би и майка ми се е почувствала така в даден момент.

— Гладна ли си? — попита Ник.

— Много. — Пакетчето с шестте понички беше далечен спомен.

В ресторанта нямаше никой и барманът ни посрещна любезно, попита ни откъде сме и нямаше нищо против, че Коко беше с нас. Хората тук бяха мили, не така забързани като нас, янките, винаги сновящи насам-натам.

И двамата с Ник си поръчахме сандвич Рубен^[3], който бе изненадващо вкусен. Ник четеше местната преса, като си взимаше от картофките ми непринудено, сякаш бяхме стара семейна двойка и от време на време даваше и на Коко. Попита бармана за околността. Лу беше местен, отговори на въпросите му за язовирните стени, които бяхме видели, после спомена, че е ходил два пъти в Ню Йорк и двамата мъже се разприказваха приятелски за ресторантите в града.

Ник винаги е бил отворен към хората. Много по-общителен от мен.

Телефонът в заведението иззвъня и когато Лу отиде да отговори, Ник извади дебел том за най-големите мрежи на метра в света.

— Май ще е добре да тръгваме към летището, а Ник? Ти ще се отървеш от мен, а аз ще се прибера у дома.

Той не вдигна поглед от книгата.

— Летището е само на няколко часа от тук, Харпър. Потрай още малко, става ли? Искам да си поръчам прословутия боровинков пай. Толкова съм слушал за него. — Той вдигна поглед. — Не смяташ ли, че трябва постоянно да се опитват нови неща в този живот? Улови мига и тъй нататък.

Аз завъртях очи с досада. Цялото това пътуване започваше да става леко неуравновесено. Исках да съм си у дома. Това небе, тези поля… караха ме да се чувствам оголена. Твърде много спомени, твърде голямо напрежение протичаше между нас. Ник се наведе отново към книгата си.

Влезе една двойка, поздрави бармана по име и седна на съседната маса. Чудесно. Можех да подслушвам, една от любимите ми игри. Мъжът започна да говори пръв:

— Какво иска моето мауко мишуе?

Джакпот! Мъж — ако изобщо можеше да го наречем така — който говори на бебешки? Той се пресегна през масата и се опита да хване ръката на „маукото мишуе“. Мишлето го пренебрегна.

— Още си ми мауко ядосана?

О, Господи. Ритнах Ник по пищяла, за да му привлека вниманието.

— Не ме ритай — каза той високо, без да откъсне очи от книгата.

— Мишуе? Обичкаш ме, науи?

— За Бога, Алек, престани! Не мога да понасям този говор — изсъска тя.

И с право, помислих си аз.

— Мисуех си, че обичкаш, когато ти пликазвам така — каза Алек и нацупи устни.

— Боже, Лу, може ли една бира, моля? Будвайзер.

— Ъм, Лейни скъпа — каза Алек с нормален глас. — Едва един следобед е.

— Лу, Будвайзер!

— Идва — извика барманът и се намръщи.

Мъжът на „маукото мишуе“ се съвзе.

— Е, какво изглежда апетитно, скъпа? Освен теб, разбира се.

Тя въздъхна шумно.

— Аз ще си поръчам кесадиля и пилешки крилца с барбекю сос.

Алек се усмихна.

— И за мен същото, Лу.

— Дадено — отвърна Лу и погледна към нас с Ник. — А вие, приятели? Да ви донеса ли още нещо?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Би било добре, ако ни дадеш сметката. Чака ни дълъг път.

— За мен боровинков пай — обади се Ник. — И още малко кафе би било чудесно.

Добре. Щях да бъда търпелива. Не беше непосилно. Поех си дъх, бавно и дълбоко, потиснах желанието си да изритам още веднъж Ник по някоя по-мека част и възобнових подслушването. Нямаше какво друго да правя.

— Да си поговорим ли за сватбата, скъпа? — попита мъжкото мишуе.

— Алек, не сега! — отсече Лейни. — Става ли? Може ли просто да си седим? За Бога!

— Разбира се, скъпа — отвърна той веднага.

Обречени. Нямаха никакъв шанс да издържат като семейство.

Уви, Алек очевидно бе властелина на Страната на глупаците.

— Знаеш ли, мисля, че Керълайн ще бъде чудесно име — каза той.

— За какво? — попита Лейни.

— За бебе. За дъщеря ни.

Тя го зяпна, на лицето й бе изписано дълбоко отвращение и скептичност.

— Както и да е.

— Здравейте — намесих се аз и помахах на щастливата двойка.

— Недей — измърмори Ник, който още четеше.

— Казвам се Харпър и чух разговора ви, без да искам. — Станах и се приближих към тях. — Може ли да седна за малко?

— Заповядайте — отвърна Алек. — Аз съм Алек, а това е годеницата ми, Лейни.

— Здравейте. Харпър Джеймс. Аз съм бракоразводен адвокат.

— Харпър — извика Ник и вдигна поглед от книгата. В гласа му се долови предупредителна нотка.

— Случайно чух разговора ви — продължих аз и пренебрегнах бившия си. — Алек, изглеждаш страхотен човек. А ти, Лейни, изглеждаш… добре. Чудех се, как я карате вие двамата.

— Чудесно! — каза Алек с трагична откровеност. — А, защо се интересуваш?

— Наречи го професионално любопитство. Виж, не обичам да съм груба, но не мога да се въздържа и да не отбележа, че ако вие двамата вече имате проблеми, това не е добър знак.

— Гледай си работата — Лейни се озъби насреща ми, имаше брекети.

— Нека отгатна, Алек — отвърнах бързо аз, като я игнорирах. — В началото Лейни беше толкова мила, нали? Но след като й предложи брак и й даде кредитна карта с нейното име…

Ник се материализира до мен.

— Ние тъкмо си тръгвахме — каза той и ме дръпна. — Извинете за притеснението.

— Откъде знаеш, че съм й дал кредитна карта? — попита Алек и се намръщи.

— И кола предполагам?

— Гледай си работата — изръмжа Лейни отново.

— Алек, чудя се, ако се налага да се стараеш толкова сега, когато се предполага, че си влюбен…

— Млъквай, Харпър — настоя Ник тихо.

— … само си представи кол… — Думите ми секнаха, тъй като Ник сложи ръка на устата ми. Вдигна ме от стола и ме поведе към вратата. Коко ни следваше покорно, а каишката й се влачеше след нея.

— О, какво сладко кученце! — възкликна Лейни и погледна към Алек, стоманеният й поглед омекна умишлено. — Искаше ми се и аз да си имам мауко кученце като това.

— Искаш ли да ти купя? — попита Алек.

— Наистина ли? За мен? — каза тя и се пресегна да погали Коко, която умно се отмести встрани.

Ник ме пусна и вдигна каишката на кучето ми.

— Тя е с теб само заради парите ти, Алек — извиках бързо аз. — Не забравяй да си направиш предбрачен договор!

— Съжалявам — Ник се извини на щастливата двойка. Грабна ръката ми и буквално ме извлече през вратата, после ме пусна. Коко седна и ме зяпна, сякаш подкрепяше Ник в разочарованието му от мен.

— Нима трябваше да правиш това?

— Кое? Да кажа истината? Да спася момчето от нещастие?

— Не е твоя работа да решаваш, Харпър — каза той и потърка очи.

— Сякаш гледам как кола се е засилила към телефонен стълб с шестдесет мили в час. Не можех да не кажа нещо.

— Остави ги. Те са напълно непознати, по дяволите. Не знаеш нищо за тях. Може би при тях ще се получи.

Взех каишката на Коко от ръцете му.

— Да. И знаеш ли какво още, Ник? Бруклинският мост се продава.

— Подценяваш всички, Харпър. Толкова си цинична.

О, тези думи… тази снизходителност!

— Аз съм реалист, Ник — отвърнах му. — С това си изкарвам прехраната, разправям се с отвратителни връзки всеки божи ден. Той е луд по нея, а тя едва го понася. Но той е доста добре с парите, можем да познаем по съвсем новия пикап шевролет. Веществено доказателство А, Ваша Светлост. — Посочих към лъскавото черно возило. — Тя сигурно има трикаратов диамант на ръката си, но мама и тате не са могли да си позволят да се погрижат за зъбите й навреме, затова чак сега е сложила брекети. Веществено доказателство Б. На бас, че и двамата знаем кой е платил за тях. Той е мило момче, прави всичко, за да я накара да се усмихне, а тя едва го поглежда. Не е честно. Не трябва да се женят. Обзалагам се на хиляда долара, че ще му изневери. Обзалагам се, че му изневерява и в момента.

Направих пауза, тъй като не ми достигаше въздух. Ник ме гледаше странно.

— Прозорецът е отворен — каза той тихо.

Мамка му. Обърнах се. Мамка му. Лейни изглеждаше нервна, очите й се стрелкаха между мен и годеника й, докато въртеше пръстена си. Защото, разбира се, бях права.

Алек ме зяпаше, устата му беше леко отворена, сякаш го бях ударила с лопата. Съжалявам, господине. Той бавно се извърна към годеницата си.

— Обичаш ли ме, Лейни? — попита той.

Тя се поколеба, после си постави усмивката на лицето и взе ръката му. Лакираните й нокти проблеснаха като шипове.

— Уазбиуа се, че те обичкам! Ти си любимия ми каубой!

Той се върза. Разбира се. Е, беше ясно, че всеки мъж, който казваше „мауко мишуе“, няма самоуважение и скоро още един от бракоразводните ми братя щеше да има нов клиент.

— Разходи се — посъветва ме Ник с нисък глас. — Ще те чакам при колата след двадесет минути.

Разхождах се. В стомаха ми се прокрадна непознато усещане и ми отне минута, да го назова. Срам. Бях права, знаех го. Всичко, което казах, щеше да се случи, залагах черния си дроб и един бъбрек. Грешка ли беше, че се опитвах да спестя мъките на мъжа на „маукото мишуе“? Добре, може би истината не трябваше да му бъде поднесена от непознат, но поне я чу. Може би по-късно тази вечер, щеше получи просветление. Щеше да я зареже и да си намери мила жена, която ще го оцени истински и ще бъде щастлив.

Едва ли. Сигурно щеше се ожени за тази манипулативна използвачка и щеше да бъде нещастен до края на дните си.

Разочарованието, изписано по лицето на Ник… това ме нарани. Мамка му.

Невинаги беше добре да си прав.

Коко потичваше грациозно до мен. Спря да подуши стълба на един от общо четирите светофара в центъра на градчето. Местните хора щъкаха по задачи, мъжете облечени в дънки и бархетни ризи, с шапки с логото на Джон Диър^[4], имаше и няколко с каубойски. Жените бяха облечени по подобен начин. Определено се отличавах от тях, с ленения панталон, розовата копринена риза, сребърните гривни и скъпите си обувки.

Липсваше ми Ким, която ме харесваше, както и Денис, който нито веднъж не остана разочарован от мен, нито ме беше карал да се чувствам така, сякаш съм сбъркала или съм се заблудила. Липсваше ми и Уила, която ме обичаше безрезервно, дори и когато й казвах какво не трябва да прави. Но пък тя виждаше потенциал във всеки.

Какво ли би било да мислиш така? Да се доверяваш на вселената, да вярваш в добротата на хората, по начина, по който Уила го правеше, да се оставиш на течението… тя го правеше да изглежда толкова лесно. Не, че винаги си струваше, разбира се. Сестра ми вече бе омъжена. Дали щяхме да си останем близки? След като не бяхме прекарали целия си живот заедно, след като бяхме пропуснали първите години, в които се е оформял характера ни, може би връзката ни не бе толкова силна, както при биологичните сестри.

Извадих телефона от джоба си и набрах номера й. Тя отговори, за моя изненада.

— Хей! — казах аз. — Как си?

— Здрасти, Харпър — отвърна Уила. — Добре съм. Ти? Крис каза, че с Ник сте заминали за Южна Дакота, или нещо от сорта. Проблеми с полета?

— Да, почти сме стигнали. Северна Дакота, всъщност. Не се притеснявай за това. Ти как си? Къде си?

— О… добре съм. Някъде около Глейшър сме. На студено. Добре е.

Наострих уши.

— Сигурна ли си?

— Мда. Не е шега работа, знаеш. Лагеруваме. Всъщност, само се гушкаме в палатката. Кристофър не може да запали огън. Не и такъв, който да ни стопли.

— Скоро ще се приберете, нали? В Ню Йорк?

Тя не отговори веднага.

— Не знам. Крис иска да останем.

Гласът й не звучеше обещаващо.

— Ти съгласна ли си с това?

— Не знам. Още се приспособявам. — Тя се поколеба и отново заговори. Гласът й определено бе по-весел. — Ти как така се озова с Ник?

— Нямах избор. Проблеми с полета. За малко и аз да лагерувам.

— Не си е работа, радвам се, че не ти се е наложило — отвърна тя весело. — Трябва да затварям, батерията ми свършва.

— Добре. — Млъкнах за малко. — Имаш номера на кредитната ми карта, нали? Използвай я, ако ти потрябва нещо.

— Да, страхотна си. Ще ти се обадя скоро.

Почувствах се леко потисната, докато влизах в малкото магазинче за сувенири, което се намираше надолу по улицата.

— Може ли да вляза с кучето? — попитах. Коко усети, че ще я преценяват, размаха опашка и наклони очарователно глава, после повдигна предната си лапа.

— Разбира се — отвърна жената зад щанда. — О, какво сладко кученце!

Разгледах магазинчето, ловци на сънища^[5] и фосили, още индиански сувенири и сребърни обеци. Катарами, които бяха толкова големи, че можеха да посекат човек на две. Безброй тениски.

— Може ли една от тези? — попитах и посочих към витрината.

— Заповядайте — отвърна продавачката.

Платих, тя ми подаде торбичката, след което с Коко излязохме и поехме по улицата.

Ник ме чакаше подпрян на колата.

— Съжалявам, че направих сцена — казах аз и му подадох чантичката.

Той извади подаръка. Тениска, с надпис Монтана. Тук няма нищо. На лицето му се появи неохотна усмивка.

— Благодаря.

— Моля. — Наведох поглед към земята.

— Всичко е наред — продължи Ник, сякаш прочел мислите ми. — Казах им, че току-що си сложила край на връзката си и за това си такава кисела и ревнива вещица, и че съм те повел към ашрам в Северна Дакота.

— Има ли ашрами в Северна Дакота?

— Трябва да ми благодариш — каза той натъртено.

— Благодаря. Смятам, че могат и сами да се довършат.

— Това е моето момиче.

Странно, но тези думи ме накараха да се почувствам по-добре.