Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (7)

Седма глава

Следващия ден, петък, започна със закуска по женски. Мъжете отидоха на риба, което щеше да зарадва Тео. Признавам, беше приятно, че нямаше да се сблъсквам с Ник. Трябваше да съм изпила поне две чаши кафе, преди да започна да ровя във взаимоотношенията ни.

След като се нахранихме, с Бевърли и Уила се качихме в стаята на сестра ми, за да пробва роклята, която очевидно бе закупена набързо. Въпреки цялата ми резервираност, в гърлото ми застана буца, когато я видях облечена. Беше като прословутата принцеса от приказките, цялата в бели пухкави волани. Очите й срещнаха моите в огледалото.

— Просто знам, че този път ще проработи — каза тя.

— Разбира се! Трети път за щастие. Виж майка си, нали сладурче? Не е ли така? С Джими не можехме и да бъдем по-щастливи! — Бевърли ме стрелна с нервен поглед и отново се фокусира върху единственото си дете. — О, колко си красива само, Бог да те благослови! Обожавам сватби! — Разрови се в чантата си и коленичи до Уила. Зае се с подгъва и започна да забожда топлийки. Роклята бе малко дълга, но Бевърли я биваше с иглата.

— Като изключим очевидното, Уилс — казах предпазливо аз, — какво друго харесваш в Кристофър?

— О, Харпър, толкова е прелестен!

— Добре, може би има и нещо… по-солидно?

— Няма нищо лошо в прелестен, Харпър — смъмри ме Бевърли. — Твоят млад Денис, също не е никак лоша гледка, ако се сещаш какво искам да кажа. — Тя преустанови за момент дейността си с карфиците. — А и да не споменавам колко красив е Ник.

Едва се сдържах да не изсъскам.

— Така е. Но Бевърли, едва познаваме Крис. Само питам какви са останалите му качества.

Уила ме погледна в огледалото.

— Много е умен и толкова идеен! Чу ли за Напалеца?

— Нали, аз ползвам моя постоянно — заяви Бевърли, стиснала топлийките между устните си. — Ще си купя цял пакет! Уилърд, стой мирно, сладурче. Трябва да поправя подгъва, толкова е крив.

— И какво друго? — попитах кротко. — Бил ли е женен?

— Не. Никога.

— Знае ли за твоите… предишни авантюристични бракове?

— Да, разбира се! Казах му за това още в първия ни разговор — отвърна Уила доволно.

— Работлив ли е?

— Определено. Но повечето му работа е тук, горе. — Сестра ми потупа челото си. Супер.

— А ще работи ли нещо, за което ще му плащат? — попитах благо. — Нали знаеш, че финансовите несъответствия са водещата причина за…

— Харпър, мила! Просто не знаеш кога да спреш! — извика Бевърли и ме погледна остро. — Уилърд, отиди да се преоблечеш, скъпа. Аз ще подравня подгъва. Нося си шевната машина за всеки случай.

Уила свали роклята, събра си дрехите и влезе в банята.

— Харпър Елизабет, да не си посмяла да развалиш сватбата на сестра си! — изсъска доведената ми майка. — Някой да не би да ти е чел лекции на твоята? А?

— Не е, Бев, но сега като погледна назад, може би е трябвало. Предвид как се стекоха обстоятелствата, забрави ли? А и сватбата не е днес. Чак утре е и все още имаме време да я вразумим. — Вече започнах да шептя. — Бевърли, не казвам, че Кристофър не е добро момче. Само предлагам да изчакат малко.

— Колко? Две години и половина? Не виждам пръстен на ръката ти, скъпа. — Бевърли подпря ръка на хълбока си и повдигна изрисуваната си вежда.

Туш. Жалко, тъй като пръстенът, който си купих, беше разкошен.

— Уилърд може да направи сама избора си — добави Бевърли по-кротко. — Освен това, искам внуци и нямам намерение да чакам, а не се и налага. След като ти не си заредила фурната си все още, надеждата ми е само в нея. Някои неща просто трябва да се случат и няма никакъв смисъл да се губи време. — Тя приключи с топлийките и се изправи. — Сега се усмихни, госпожице. Конете ни чакат да ги пояздим.

Час по-късно гледах към коня си, който не се казваше Сийбискит и определено не изглеждаше така, сякаш можеше да спечели състезание. По-скоро щеше да умре всеки момент.

— Този кон подходящ ли е за мен? — попитах отговорника. Уви, въпросният водач не беше здрав каубой с нежни бразди покрай устата и мрачни сини очи, както си представях. Тя беше може би на около осемнадесет, татуирана и с пиърсинг, не спираше да върти очи и да въздиша с досада.

— Да — отвърна ми провлачено, доказвайки, че търпението й е изчерпано. — Конят си е добре. — Леко фъфлеше, заради обецата на езика си. — ’Начи така, можеш ли да се качиш сама или ти трябва помощ?

— Ще се оправя — отвърнах аз. — Само че… Боб… — Да, така се казваше животното. Кончето Боб. — Боб нещо не изглежда много добре.

— Добре си е. Така се държи винаги. Прави го от векове.

— О, да, личи си — измърморих, но тя вече беше изчезнала.

Всички останали бяха възседнали конете, само Бевърли се нуждаеше от помощ. Денис изглеждаше ужасно добре, яхнал червеникав кон на име Кейджън също като Клайв Оуен в Крал Артур, въпреки факта, че изпращаше съобщение на някого. Няколко от приятелите на Кристофър явно яздеха постоянно и се качиха на коне, които не изглеждаха с едното копито в гроба. Баща ми явно се чувстваше удобно на гърба на Муунденсър, хванал поводите в една ръка, леко наклонен напред на седлото, сякаш беше готов да подкара сто овце към планината Броукбек. Бевърли, (с кон на име Касандра) не изглеждаше много уверена, въпреки тексаските й корени. Розовите й дънки с капси пращяха по шевовете, пурпурните й каубойски ботуши бяха извити под странен ъгъл в стремената и тя опипваше неспокойно русия си облак коса. Кристофър и Уила бяха заели ролите на Ланселот и Гуинивър. Насочиха конете си така, че да могат да продължат да си пускат ръце, което правеха доста ентусиазирано.

И Ник. Явно баща му, който беше запален ездач го бе научил на нещо все пак, защото стоеше доста уверен върху черния кон. Пренебрегваше ме напълно, разговаряше с Емили, служителката си, чийто кон се казваше Суитхарт^[1] (моля ви се). Чудех се дали не му беше повече от служител… с тези влюбени погледи и усмивки с трапчинки, които му отправяше постоянно. Успех малката, помислих си. Моите съболезнования. О, между другото, познайте как се казваше конят на Ник? Сейтън^[2]. Знам, знам, няма нужда да ми пояснявате иронията.

Обърнах се към Боб, опитах да се хвана за седлото и да сложа стъпалото си в стремето. Конят може и да изглеждаше на прага на смъртта, но си беше стъпил здраво на копитата. Освен това бе много висок, огромен. Гръбнакът му някак си бе изкривен навътре. След четири-пет опита заклещена в стремето и луди подскачания, най-сетне успях да прехвърля крака си през гърба му. Главата на Боб почти докосваше земята, тъй като беше заспал. Подръпнах леко юздите, което не доведе до никакъв резултат.

— Боб? Време е да тръгваме — казах аз.

— И така, аз се казвам Бриана и ще бъда вашия водач за днес. Добре дошли в Глейшър нешънъл парк. Благодаря ви, че избрахте конюшните Хайланд. — Бриана говореше с добре трениран, изтормозен и монотонен глас. — За тези от вас, които не са яздили преди… — посочи ме с поглед, докато още се опитвах да събудя добичето — за да подкарате коня, ритнете го отстрани, не се притеснявайте, няма да го нараните. За да го накарате да спре, дръпнете внимателно, но здраво, юздите. За да се отправите наляво, наклонете юздите наляво, за да тръгнете надясно, наклонете юздите надясно. — Тя изпусна тежка въздишка. — Всички са по местата си, добре, да тръгваме. Конете знаят пътя, просто се отпуснете и се насладете на великолепната природа. Моля ви, стойте в линия и ако видите гризли, не се паникьосвайте.

— Това не е много успокоително — казах на Денис, който яздеше пред мен. — Мечките не ядат ли коне?

— Сигурно спят зимен сън. Не се тревожи, скъпа. Аз ще те пазя. — Гаджето ми се обърна и ми метна уверена усмивка.

Усмихнах му се с неохота.

— Благодаря ти, Ден. — Толкова добро момче. И може би това, че го оставих на сухо беше от полза, защото снощи не спря да се върти в леглото си и да въздиша тежко. Може би Денис щеше да си промени отношението. Сексът, като мотивация, не трябваше да се подценява изобщо.

След като останалите коне потеглиха, Боб тръгна сънено напред. Влачеше се меланхолично и с огромни усилия. Нямаше нужда да споменавам, че бях последна. Широката, обсипана с борови иглички, пътека ни поведе през гората, езерото Макдоналд проблясваше на слънчевата светлина от едната й страна, а по склона от другата се издигаха борове, трепетлика и отломъци сиви скали. Слънчеви зайчета осветяваха терена на петна, кожата на седлото поскърцваше, звукът от смеха и говора на останалите бавно се понесе към мен. Въздухът тук беше толкова чист. Въпреки че бе едва средата на септември, беше хладно. Някой спомена, че към края на седмицата се очаква да завали сняг, което сигурно бе съвсем нормално за тези места. Облаците се скупчиха край планината в далечния край на езерото, птичи песни огласяха гората.

Блянът ми бе прекъснат, тъй като Боб се насочи към едно дърво и започна да яде листа.

— Хайде, Боб — казах аз, дръпнах юздите, като внимавах да не нараня муцуната му. — Да тръгваме, приятел. Не е време за похапване.

Боб, който сигурно беше и глух, ме пренебрегна. Останалите коне продължиха напред.

— Хайде де, Боб. Дръж се прилично. — Подръпнах го още веднъж. Без успех.

Точно в този момент Бриана препусна в лек галоп назад по нишката от коне. Слава на Бога. Или не… Тя спря пред Денис. Чудесно.

— Бриана — извиках аз. — Боб продължава да се опитва да…

— Някога яздил ли си? — попита тя Денис. — Толкова си добър.

— Благодаря — отвърна й той със съблазнителна усмивка. — Не съм. За пръв път ми е. Казвам се Денис и съм пожарникар.

— Стига бе — тя ахна и лицето й светна.

— Бриана? Боб продължава да яде листа — повторих аз, докато конят ми отново откъсна няколко от дървото и едва не ми изтръгна ръцете.

— Някога спасявал ли си нечий живот? — попита Бриана.

— О, разбира се. Част от работата е — отговори Денис. — Обаче сигурно е супер яко да живееш тук, човече.

— Готино е — потвърди тя. Или поне реших, че е казала така… гласовете им заглъхнаха, тъй като се отдалечаваха. От муцуната на Боб покапа жълта пяна, докато той си дъвчеше кротко.

— Боб, престани — нахоках го аз с адвокатския си тон. — Дий! — Това не прозвуча много заповеднически. — Боб, размърдай се!

В отговор той повдигна опашка и натори пътеката. Побутнах го леко с пета. Не се помръдна. Опитах отново, по силно този път. Нищо.

— Ще ти хареса ли, ако те кастрират, Боб? — попитах аз. Това и още един бърз ритник го накараха да се раздвижи, макар и със скоростта на охлюв. Но поне се движехме. Долових смеха на Уила и не можах да сдържа усмивката си. Тя беше толкова искрена, доброжелателна, добра. Беше се променила много. Нямаше нищо общо с бледия малък призрак, който се напикаваше в леглото.

Отдалечихме се от езерото и дочух неспирното бълбукане на потока. Боб се повлече натам, като от време на време ме даряваше с леко пръхтене. Може би на около двадесет ярда пред мен виждах опашката на коня на Денис. Гаджето ми изглежда не беше забелязало, че бях изостанала. Ако трябва да съм честна, нямах нищо против. Семейните събирания ме обриваха. Буквално. Бях червенокоса, в края на краищата. Имах ужасно чувствителна кожа. Семейните събития си бяха трудни. Своеволният ми баща, неспирната какофония от бърборенето на Бевърли, безкрайните ми тревоги за злочестите избори на Уила. Денис опростяваше всичко… безгрижният характер и способността му да вижда само доброто у другите, беше добър пример за бодливо свинче като мен.

Въпреки че бях изостанала много от другите, все още имах усещането, че бях свързана с Ник. Неприятното жужене не стихваше и въпреки че в момента не можех да видя бившия си съпруг, имах усещането, че знаех точно къде се намира.

Умеех добре да запазвам контрол, налагаше се, с професия като моята. Свикнала бях срещу мен да бълват злъч, да ридаят или да ме мразят. Най-лошото нещо, което можех да сторя, бе да реагирам на всичко това. Да изключа Ник напълно от съзнанието си беше много по-трудно отколкото очаквах. Дори и присъствието на симпатичния и мускулест Денис не ми помагаше да се справя със задачата и значението на този факт не ми убягна.

Красотата на природата започна да се просмуква в обидчивата ми душа. Златните слънчеви снопи, които се промушваха през гъсталака от кедри и ели, придобиха неземно зелен оттенък. Птиците прелитаха и подскачаха по клоните. Песните им бяха много по-различни от гърлените писъци на чайките, или от стържещите крясъци и врявата, която вдигаха враните у дома. Кълвач почукваше по кух клон и в далечината дочух странен, подобен на трели от флейта звук, който приличаше на лай на малко куче. Жалко, че Коко трябваше да остане в хотела. Щеше да й хареса да тича и да разследва. И как ухаеше тук! Богатият, остър мирис на кедър стана още по-осезаем с придвижването ни напред, а аз вдишвах колкото се може по-дълбоко.

Божията земя. Бях почти доволна, че съм тук.

Тогава Боб се завъртя странно, за малко да ме изхвърли от седлото, и тръгна обратно по пътеката.

— Ей, момче! — казах аз и се вкопчих в седлото. Боб издаде странен звук, изпръхтя силно и започна да отстъпва назад, леко встрани от пътеката и навлезе в гората, като клатеше глава нагоре-надолу. — Боб! Спри, приятел! — Сякаш получаваше пристъп или нещо от сорта. Целият се тресеше и се дърпаше рязко. — Боб? Не трябва да… О, мамка му. — Целият въздух излезе от дробовете ми.

На около тридесет ярда зад мен, точно където бяхме преди секунди, в средата на пътеката, стоеше мечка. Огромна мечка гризли, застанала на четирите си лапи, която гледаше към обяда си.

Краката ми омекнаха.

— О, не, не, не! — Дишах накъсано, сграбчила седлото, докато Боб продължаваше да отстъпва назад, все по-навътре в гората. — Махай се, мечко, моля те, моля те. Ние сме… а… твърде големи… големи да ни изядеш… о, ужас.

Боб спря изведнъж. Косата ми се замота в един клон, аз изпищях от болка и грабнах кичура си, преди да ми бъде отскубнат. Рискувах и погледнах зад мен… седем или осем гъсто заплетени кедъра в малката горичка, почти като убежище. Или капан. Пред нас беше мечката… отзад стена от кедри.

Преглътнах конвулсивно и дръпнах косата си — по дяволите! Беше здраво оплетена. Ако Боб хукнеше, целия сноп заминаваше. Не че възразявах, разбира се, предпочитах това, вместо да бъда изядена жива. Можех ли да се покатеря на дървото? Дали да не опитам? Мечките могат да се катерят, нали? О, денят ставаше все по-гаден!

Боб изглежда бе на моето мнение. Изхриптя пронизително, разтърси се бурно като в смъртоносен спазъм или нещо подобно, откъде можех да знам?

— Не ми умирай, Боб! Сега не е подходящия момент! Успокой се! Това е само една… мечка гризли. — Гласът ми беше изтънял от паника.

Мечката стоеше на четирите си лапи, рошава и огромна. Дори от това разстояние виждах дългите й, лъскави нокти. Остри като бръснач, без съмнение.

— Лошо, лошо, лошо — прошепнах аз. Сърцето ми биеше толкова силно и бързо, помислих си, че ще припадна. Което нямаше да ми помогне в оцеляването. Поех си дъх и се опитах да мисля.

Добре. Така. Какво се прави, в случай, че мечка гризли възнамерява да те убие? Бягство? Звучеше добре… конят сигурно щеше да я надбяга. Или не? Защо ми се падна най-стария кон в Америка? Защо не беше Сийбискит? Но може би това беше за добро… в крайна сметка, може би трябваше просто да надбягам Боб. Ами ако изкрещя? Да изкрещя ли? Да! Ще се разкрещя.

— Помощ! — изцвърчах. Гласните ми струни сякаш бяха парализирани. — Бриана! — Как пък не. Беше твърде заета в опитите си да съблазни гаджето ми, за да ме спаси. — Денис! — Щеше да свърши работа. Пожарникар, едър, силен, спасявал е хора. — Ден? Помощ! Татко? Някой да ми помогне!

Изглежда само мечката ме чу. Вдигна нос и подуши въздуха. Забележка — млъкни! Вече си представях картината — разкъсаното ми, безжизнено тяло, завлечено в бърлогата, където очарователните малки мечета щяха да оглозгат трупа ми. Черепът ми щеше да бъде открит от група бойскаути, които щяха да сметнат откритието за адски яко.

Боб сякаш усетил мислите ми, се опъна леко, като дръпна толкова силно косата ми, че очите ми се насълзиха от болка. Сграбчих седлото.

— Престани! — изсъсках. — Да не си посмял да ме оставиш!

Да сляза ли от коня? Да или не? Нямах никаква идея. Освен това, косата ми бе още замотана в клона. Реално не можех да сляза от Боб. Какво каза Бриана? Ако видим гризли, да не се паникьосваме. Чудесно. Много ти благодаря за подробната информация, Бриана!

Изведнъж, слава на Бога, дочух чаткане на копита. Бавно потропване, ясно… никой не се беше засилил да ме спасява. Мечката се извъртя леко, подуши още веднъж и слюнката в устата ми пресъхна. Беше огромна.

— Спри! Там има мечка! — едва извиках. — Внимавай!

— Харпър, къде по дяволите… мамка му, това нещо е дяволски грамадно.

Беше Ник, слизаше по пътеката, яхнал Сейтън. И добре, че се появи, и изобщо не ме интересуваше, че е бившият ми! Дръпна поводите на коня и животното замръзна послушно. Наостри уши, беше нащрек и очевидно нервен, но не пръхтеше ужасено като Боб.

— Харпър, къде си скъпа? — Гласът на Ник звучеше спокойно, въпреки че нямах идея защо. Той беше нюйоркчанин, за Бога, не някой планинец.

— Ник! Тук сме. Конят ми се е запънал, а и косата ми е замотана.

Ник откъсна очи от мечката и погледна към мен.

— Постарай се да не изпадаш в паника — каза той.

— Не се паникьосвам. Просто съм ужасена.

— Да. И аз. Хм… какъв е планът сега?

— Не знам! — отвърнах. — Вчера видях мечка за първи път. Нямаш пушка, нали?

Това развесели Ник.

— Съжалявам, но си я оставих у дома. Дали да не хвърля пръчка към животното, или нещо подобно?

— Не! Луд ли си, не я ядосвай, Ник! А аз си мислех, че глупавата ни ръководителка ще направи нещо повече от това да флиртува с гаджето ми. — Боб отново потръпна от страх. Единият от предните му крака поддаде и косата ми отново се опъна на клона. — Чудесно! Конят ми ще се гътне, Ник. — Преглътнах. — Много ме е страх.

Боб успя да се задържи.

— Добре, идвам. Дръж се. — Бавно, без да откъсва очи от мечката, Ник наклони юздите към врата на коня си и го побутна леко. — Хайде, Сейтън — прошепна той и животното се подчини против целия си инстинкт. Сърцето ми се сви. Ник идваше, Бог да го поживи. Дори и това да означаваше, че и четиримата — Ник, Боб, Сейтън и аз самата, ставахме още по-примамлива плячка. А може би това че бяхме повече, щеше да ни помогне.

Мечката подуши земята, не се помръдна, което беше добре, но и зле — не си тръгваше, но пък и не дъвчеше бедрата ни. Боб отново изхриптя пронизително и животното извърна глава към нас.

— О, мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му — казах аз и задържах треперещия си дъх.

— Опитай се да останеш спокойна — изрече Ник, който вече беше до мен.

— Добре. Това е само някаква си гризли, нали? И те не са наранили никого досега. Тези десет сантиметрови нокти са само за показ…

— Харпър, млъкни. Хей, не бъди неблагодарна. В крайна сметка не трябваше да се връщам за теб.

Погледнах го. Когато Ник беше наоколо, нещо ми ставаше и се превръщах в устата седмокласничка… дори и когато мечка гризли зяпаше към нас. Ник обаче изглеждаше… ироничен. Повдигнал едната си вежда, докато устните му се бяха накривили в лека усмивка.

— Прав си — отвърнах. — Благодаря ти.

— Така е по-добре. Нека поне да отмотая косата ти. Ако се наложи да бягаме, не може да останеш така.

— Не мисля, че Боб е съгласен.

— Тогава вземи моя кон.

— Ами ти?

— Аз ще остана тук, ще си издялкам меч и ще убия мечката. Ако не стане, ще бъда изяден жив, жертвайки с радост живота си заради твоя. — Той ме погледна. — Или ще остана на коня си, а ти ще седнеш зад мен. Сейтън може спокойно да издържи и двама ни, сигурен съм.

— О, значи изведнъж стана каубой? Не знаех, че архитектите са експерти и по конете. Вие със Сейтън какво, вече сте най-добрите приятели ли? Упражнявахте се в акробатична езда тази сутрин?

— Баща ми ме научи на някои неща.

— Кога? Когато беше на шест?

— Знаеш ли какво, Харпър, може би трябва да си стоим тук и да се караме, докато мечката не може вече да ни търпи и ни убие и двамата. Доволна ли ще си?

Той приближи Сейтън до треперещия ми кон, пресегна се и започна да размотава внимателно косата ми. Тялото му закриваше мечката от очите ми, което ме притесняваше, тъй като и двамата не я виждахме, но нямах избор. Поех дълбоко дъх и вдишах познатия аромат на Ник. Дванадесет години и все още можех да го разпозная в тъмна стая пълна с мъже. Винаги съм обичала да се сгушвам под завивките с Ник. Обожавах топлината му, кожата му, малкия белег до сърцето му, където Джейсън го беше пронизал със стрела, когато били на единадесет. Ник не се беше обръснал тази сутрин. Виждах колко бързо биеше пулса на врата му. Значи и него го беше страх. Но беше тук.

— Ето, свободна си.

Лицето му беше много близо до моето. Тези тъмни, тъмни кафяви очи… по дяволите. Винаги изпълнени с толкова много. Хумор, разочарование, надежда. Винаги беше опустошаваща комбинация.

Точно тогава мечката се изправи на яките си задни лапи и ужас, чист заслепяващ ужас, замъгли всяка ясна мисъл. С Ник се наклонихме на седлата си, аз го блъсках настрани, той се опитваше да ме придърпа на коня си — винаги на различно мнение.

— Ник, изчезвай от тук! Тръгвай!

— Качи се на коня ми. Побързай. Мамка му, не си представях, че ще свършим изядени от мечка.

— Престани да говориш! Тръгвай, махай се от тук. Ще успееш, конят ти е бърз, тръгвай!

— Няма да те оставя, но може ли да побързаш, преди да се превърнем в следобедната закуска на Баба Меца?

— Не мога, ти си…

И в този момент мечката отново стъпи на четирите си лапи, готова да нападне. Сграбчих ръката на Ник.

— Толкова съжалявам — казах аз и се изненадах от думите си. Последните ти думи, предупреди ме мозъкът ми. Ще умрем. — Ник, толкова, толкова съжалявам.

Той ме погледна. Ник винаги умееше да спре времето някак си. Когато ме погледнеше право в очите, когато се шегуваше или се зъбеше, или се караше с мен, светът сякаш спираше, като омагьосан с някаква циганска магия. Дори и сега, когато щяхме да бъдем изядени.

— Никога не съм преставал да те обичам, Харпър — каза нежно той.

О, Боже. Сърцето ми спря. Нямаше нужда мечката да ме убива, защото тези думи… направо ме премазаха. Вече е официално. Ник би казал тези думи само ако смъртта предстоеше. Лицето му… не е никак лошо това да е последното нещо, което ще видя. Дъхът ми секна.

— Добре — прошепнах.

Минаха една или две секунди. Ник се отдръпна леко назад.

— Само това?

— Какво?

— Добре? Само това ли ще кажеш? Ще бъдем изядени от мечка, аз ти казвам, че те обичам, и всичко, което имаш да…

— О, браво, тръгва си.

Мечката се затътри надолу по пътеката. Изглеждаше — смея ли да кажа? — отегчена.

Ник се загледа след нея. Отдръпна ръцете си от мен. Гледахме как огромната задница на мечката се поклаща докато се отдалечаваше бавно надолу по конската пътека. Разстоянието между нас се увеличаваше… двадесет ярда, двадесет и пет, тридесет. И изчезна. Изчакахме. Нищо не се случи. Изчакахме още малко. Чу се продължително тракане на кълвач. Боб наведе глава към земята и започна да хрупа мъх. Сейтън изпръхтя.

— Е — каза Ник, като прозвуча изненадан. — Всичко е наред.

Потисканият страх сега се прояви и ръцете и краката ми се разтрепериха.

— Да изчакаме ли минута? — попитах аз.

— Мисля, че трябва да се пръждосваме оттук — отвърна Ник. Погледна ме и преглътна. — Добре ли си?

Кимнах и се огледах наоколо. Нямаше повече мечки, поне не ги виждах.

— Добре съм. — Насилих се да се извърна назад към бившия си съпруг. Гледахме се втренчено един друг известно време.

Той се върна за теб!

— Благодаря ти, Ник. — Наведох се и го целунах по бузата. — Благодаря.

Той се изчерви и отмести поглед.

— Както и да е. Нямаше да мога да продължа да те мразя, ако беше загинала трагично.

Усмихнах се.

— Мислех си, че никога не си преставал да ме обичаш.

— Можеш да мразиш истински само онези, които обичаш.

— Това е прекрасно. Дали го има написано на някоя картичка?

Той ме изгледа.

— Закърняла.

Ник се върна за теб. Рискува живота си. Бившият ми съпруг застана между мен и мечка гризли. Можеше да каже каквото си поиска. Само че нямаше да е подходящо да използва тези думи по какъвто и да било повод.

— Благодаря ти още веднъж.

— По-добре да настигнем другите — каза той, без да ме погледне и без повече да се церемони, смушка Сейтън обратно към пътеката. Боб го последва, отново с навика си да хрупа зелените листа, като очевидно бе забравил за ужаса (и страхливостта) си.

Известно време яздихме безмълвно. Явно другите не бяха заинтересовани… предполагах, че изоставахме с половин час. Засега бяхме само ние, скърцането на седлата, тропотът на конете, птичите песни и синьото небе над главите ни.

— Емили изглежда приятна — казах аз.

— Да. Много мило момиче.

— Заедно ли сте?

— Не.

Погледнах към него, но той се взираше напред.

— Мисля, че си пада по шефа. — Не последва отговор. — Срещаш ли се с някой в момента?

— Не. — Той благоволи да ме погледне. — Значи Денис. Интересен избор, Харпи^[3]. Не напълно неочакван, разбира се.

— Това пък защо? — попитах аз. — Понеже е висок и мускулест пожарникар ли? Жена съм все пак.

— Така разправят. Не, интересно ми е, че си избрала някой… такъв.

— Какъв? Кажи ми, Ник, след като си експерт по Денис, въпреки че го познаваш едва от един ден — казах хладно аз.

— Доволен, стига да е нахранен, след което не мисли много. Ако го почешеш, където го сърби, е твой завинаги. — Той ме погледна подигравателно.

Не отговорих. Ник бъркаше, разбира се. Бях почесала Денис където трябва, но все още не бях сгодена. Не че щях да разкрия това пред Ник. Кожата на седлото изскърца. Един заек пресече пътеката и двамата подскочихме, но се престорихме, че не се е случило нищо.

— Заедно сме почти три години — казах аз кротко, като леко завиших времето. — Точно толкова, колкото бяхме заедно с теб.

— Много добре знам колко време бяхме заедно.

— Може пък и да го обичам.

— Сигурно — отвърна той безразлично. — Кой номер е Денис?

— Какво имаш предвид?

— О, само си представих огромната ти бройка, Харпи.

А, това ли било.

— Всъщност, той е първата ми сериозна връзка след теб, скъпи първи съпруже.

— Толкова ли време ти отне, да ме превъзмогнеш?

Всъщност, да.

— Едва ли — казах аз. — Само подчертавам, че ти харесва да си правиш изводи за мен, така че да съответствам на собствената ти представа за света.

Той ме стрелна с остър като бръснач поглед.

— Защо просто не кажеш онова, което мислиш, Харпър?

Дръпнах главата на Боб встрани от ярко жълтите листа на трепетликата, които стърчаха към пътеката.

— Представяш нещата по определен начин, това е — казах спокойно — Когато бяхме женени, ти беше всеотдайният млад архитект, който научи с разбито сърце, че неговата съпруга с, по твое определение, фобия към обвързването, не ти е вярна. Подробностите и фактите нямат значение, твоето мнение е единствено важното. Ник — нараненият с благородно сърце. Харпър — студената кучка.

— О, значи ти си нямала никаква вина?

— Признавам, не знам… тридесет процента от отговорността за нашия провал.

— Да, обвинявай мен за всичко — каза той и завъртя очи. — Бог ми е свидетел колко противен бях, работех за бъдещето ни, издържах ни, обожавах те…

— Обожаваше ме? Това ли било? Според мен по-скоро ме омаловажаваше. Звучи като обожаваше, но всъщност е доста по-различно.

Отпред се дочуха гласове. Бяха на останалите от групата, без съмнение.

— Харпър — каза Ник и спря Сейтън. — Искам да направиш нещо за мен.

Боб също спря, вратът му се спусна толкова рязко, че едва не се плъзнах по него.

— И какво е то?

— Остави Уила и Крис на мира, става ли? Не ги… заразявай.

Право в десетката. Опитах се да не трепна, но думите му ме сграбчиха здраво за сърцето. Не казах нищо.

— Искам да кажа — продължи Ник почти с нежност, — ти си циник, Харпър. Не вярваш в обвързването. Работата ти е да разделяш двойките…

— Това вече е невежо, Ник, без да споменавам, че е клиширано и нечестно — отвърнах разпалено. — Не разделям никого. Те вече са разделени. Аз съдействам на законовия процес, осигурявам справедливо споразумение за клиентите ми и ги напътствам през трудния период от живота им. Нямам нищо общо с проваления им брак.

— С изключение на нашия.

— Да, с изключение на нашия. Обаче за тангото са необходими двама, скъпи Никълъс.

Зяпахме се цяла минута. Този път Ник пръв се извърна.

— Както и да е — изсумтя той. — Но чуй, Кристофър премина през няколко нелеки години. Уила е най-хубавото нещо, което му се е случвало. Луд е по нея и изглежда, че чувствата им са взаимни. Може ли просто да ги оставиш на мира и да им позволиш да потънат или да плуват сами?

— Нелеки години? Какво имаш предвид?

— Нека ти разкаже сам, ако поиска. Или попитай Уила. Но Харпър… само ги остави на мира. Става ли?

— Само че…

— Харпър — повтори той разпалено. — Върнах се за теб днес. Бях готов да се оставя мечката да ме изяде вместо теб. Може ли да ми направиш само тази услуга?

Циганските му очи бяха гневни. Имаше право.

— Добре — отвърнах с неохота. — Но ако Уила ме помоли за съвет, ще й кажа каквото мисля.

— Става — каза той, пришпори Сейтън и ме остави да събудя дремещия си кон и да се присъединя към останалите.