Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Шестнадесета глава

Разбира се, че нямаше да стигна направо там.

— Има нещо, за което не ти споменах — каза Ник, като потеглихме от летището.

— Какво е то? — попитах аз и си сложих отново шапката с логото на Янкис.

Той си пое дълбоко дъх и го задържа за секунда.

— Библиотеката, която ти показах… имам среща с декана на колежа. Обмислят да построят нова сграда и искат да поговорим.

— О!

— Нищо особено. Ще отнеме час, най-много два.

— Да. Добре. Може да намерим обществена пералня, не бях планувала да заминавам за толкова дълго.

— Разбира се. — Той погледна към мен.

— В колко часа е срещата?

— В два. Трябваше да я пренасроча от вчера, след като прегази антилопата.

Така. Значи среща, която случайно се оказа в Бисмарк, Северна Дакота. Трябваше да се досетя. Колкото и безгрижен и спонтанен да искаше да изглежда по време на екскурзията ни след Глейшър, Ник рядко правеше нещо без предварително изготвен план.

Час и половина по-късно седях в обществената пералня и гледах как прането се върти. Чувствах се леко… измамена. Не че Ник ми дължеше обяснение, направи ми огромна услуга, че ме докара до тук. Но все пак.

— Престани, Харпър — казах си на глас. Една жена на моята възраст ме погледна, после наведе очи надолу към дъщеря си, за да се увери, че всичко с нея е наред. — Говоря си сама — поясних аз.

— Разбирам, правя го постоянно — отвърна мило тя. Този среден запад с безкрайно милите си хора.

Време бе да отговоря на пропуснатите си обаждания. Както обикновено, имах доста такива и всички бяха от обичайните заподозрени. Томи, Тео, Керъл, Бевърли, — сърцето ми подскочи при мисълта за бедната Бев. Дано разводът не се проточи, Уила и ха! Ким. Точно от това имах нужда. Приятелка. Не бях говорила с нея от неделя вечер насам, което ми се стори сякаш бе преди сто години.

— Ким, аз съм.

— Кой аз? — попита тя. — Гюс, престани да хапеш брат си! Спри! Спри! Благодаря ти! Ало?

— Здрасти, Харпър е.

— Пресвета Дево, крайно време беше! Къде си!

— В обществена пералня съм, в Северна Дакота.

— Очарователно. Бившият там ли е?

— Той е на заседание, всъщност.

— Тогава ми разясни какво би казал Фройд за факта, че все още сте заедно? Исках да кажа, ясно ми е, че си по средата на нищото, но все някъде би трябвало да можеш да се качиш на самолет, нали?

— Всъщност сме в столицата на щата и е доста красиво.

— Да, да, но все още си с… как му беше името?

— Ник.

— Точно така. Гюс, в клетка ли трябва да те затворя? Не ме предизвиквай, знаеш, че ще го направя!

— Като председател на съда, се чувствам задължена да те уведомя, че детския затвор е против закона — казах аз.

— Добре, тогава го приемам като съгласие да се грижиш от време на време за всичките четири ангелчета, когато се прибереш.

— Но пък от друга страна клетките могат да се окажат доста удобни — казах аз и се усмихнах. Ким само така си приказваше. Не можеше дори да лиши децата си от десерт, камо ли да ги затвори в колибката на кучето — която, забележете, децата използваха за форт.

— Така, да се върнем на теб. Направихте ли го вече? Ти и твоя секси бивш съпруг? Ник?

— Откъде знаеш, че е секси? — попитах аз.

— Не е ли?

— Той е… ъм… да — признах, като завъртях очи. — Но не, не се е случило нищо между нас все още. — Чух какво казах и бързо добавих: — И нищо няма да се случи. Ние само… виж, полетът беше…

— Знам, знам, няма нужда да се оправдаваш. Та какво ще правиш с него?

— Не съм много сигурна — въздъхнах аз.

— Но очакваш нещо, иначе не би му прала гащите.

— Пера само моите дрехи, държа да отбележа.

— Майстор на увъртанията си, Харпър! Ти се обади, хайде изплюй камъчето. Близнаците вече се ръфат.

— Аз съм… нямам идея какво правя. Ще донеса нещо остро за подарък на момчетата. Трябва да затварям.

— Чао, страхливке — каза тя приятелски.

Следващото обаждане не се състоя, Уила не беше в обхват. Моментално ме обзе паника, като си спомних срещата си с мечката гризли. Не разбирах лагеруващите. Последният ни разговор с Уила беше тази сутрин, когато с Ник си тръгвахме от Харълд, така че имаше голям шанс все още да е жива.

Следващият по списъка за обаждания бе Бевърли.

— Как си, захарче? — отговори тя.

— Здрасти, Бев — казах аз. — Къде сте? Още ли сте в Солт Лейк Сити?

Отсреща настана кратко мълчание.

— Не мила, ние… се прибрахме. — Последва още една пауза. — Слушай, Харпър, скъпа. Съжалявам, че трябва да ти кажа това по телефона, но изглежда, че аз и баща ти ще се разделяме.

Гласът й бе стабилен и тих, някак плашещо спокоен.

— Толкова съжалявам, Бевърли — казах аз, с изненадващо дрезгав глас. — Добре ли си?

— Е, сега вече да. Знаеш ме. Стъпила съм здраво на земята. — Но обичайната й жизнерадост бе стихнала.

— Разбира се, да. — Прехапах устни. Къде щеше да отиде? Щеше ли да остане на острова, коренячка от Тексас, насред Нова Англия? Ами пари? — Ако имаш нужда от нещо само кажи — предложих аз и на момента се отвратих от това, колко тъжно прозвучах.

— Разбира се, сладкишче. Искаш ли да говориш с баща си?

— По-скоро не, Бев… о, здрасти тате.

— Харпър, всичко наред ли е?

— Да, просто съм поела по заобиколния път до летището, опознавам великата ни родина.

— Браво.

— Тате, а как е при вас?

— Добре.

— Бевърли как е?

— Добре е.

— А ти как си?

— И аз съм добре.

Как можеше да е добре, развеждаше се с жената, с която беше от двадесет години? А хората смятаха мен за студена. Крушата не пада по-далеч от дървото.

— Добре тате, пази се. Чухте ли се с Уила?

— Ето Бевърли, говори с нея.

От другата страна се чу шептене, после гласът на Бев.

— Какво има, сладурче?

— Чудех се как е Уила?

— О, всичко е наред с нея. Прекарват си чудесно с красивия й съпруг. — Това можеше да е, а можеше и да не е истината, разбира се. На Бевърли й беше в природата да предполага, че всичко се развива по най-добрия възможен начин, докато фактите не разбиеха вратата на къщичката й от метафори. Дори и тогава можеше да се окаже трудно да я накараш да промени мнението си. Ярък пример — Клифърд „Джими“ Джеймс, скъпият ми баща. — В Монтана е много красиво, не смяташ ли? Тук сега всичко ми се струва толкова мъничко. Не че се оплаквам, разбира се, обожавам да съм янки… — Гласът й се разтрепери, сякаш си спомни, че общественото й положение се бе разклатило.

— Е, аз съм в Северна Дакота — намесих се, за да наруша неловкото мълчание.

— О, това е чудесно. Как е там?

— Плоско, красиво. — Затворих очи. — Да отидем на обяд, като се прибера, става ли, Бевърли?

— Би било чудесно — каза тихо тя.

— Пази се.

— И ти, скъпа. — Бевърли затвори и изневиделица ме обхвана чувство на огромна паника. Гласът й звучеше така, сякаш това бе краят… по дяволите!

Защо хората се разделяха? — попита бракоразводният адвокат.

Да, да, имаше отлични причини да се разведе човек и безброй такива изобщо да не се жени.

Изпитах огромна благодарност към неохотата на Денис да се ожени за мен. Може би знаеше нещо, което аз не знаех. Спомних си за списъка и потръпнах от срам. Щом отговориш на изискванията ми, Денис, ще се омъжа за теб с удоволствие. Браво, Харпър! Денис с огромното сърце и блага душа, заслужаваше някоя доста по-добра от теб. Някоя, която го възприемаше като любовта на живота си, а не му подаваше списък с изисквания.

Поне той се отърва.

След това се обадих на двама клиенти и промених датите на срещите ни за следващата седмица, после позвъних в офиса. Батерията на телефона се изхабяваше, а снощи не можах да си намеря зарядното устройство в куфара, тъй че трябваше да бъда кратка.

— Здравей Керъл, Харпър е. Може ли да се обади Томи?

— Добро утро и на теб, Харпър! — каза тя и ме остави да чакам на линията, преди да успея да се извиня, за това че бях лаконична и не я поздравих подобаващо.

— Хей, Харпър, как е?

Томи определено звучеше много по-добре.

— Здрасти, всичко е наред, просто ще попътувам малко.

— Тео е бесен.

— Обясни му внимателно, че ще се върна след ден-два, напомни му, че ми се полагат поне два месеца отпуска и отбележи, че продължавам да следя работата си, така или иначе графикът ми за тази седмица не е натоварен. Ти как си?

Чудесно!

О, Боже, звучеше искрено. Лампичката на усещането ми за обреченост светна червено.

— Чудесно?

Настана мълчание.

— С Меги се събрахме! — каза той радостно.

По дяволите.

— Говорихме онзи ден. Всичко беше както преди, Харпър. Искам да кажа, беше върха! Тя наистина съжалява и иска да се върне да живее при мен!

Поех си въздух, задържах го и започнах да говоря внимателно:

— Томи.

— Не е ли страхотно, Харпър?

— Ъъъ… Том. Две неща: незабавно си наемете брачен консултант, ясно? И в никакъв случай не слагай парите си в обща сметка! Обещай ми.

— Защо? — попита той. — Искам да кажа, наистина сме оставили лошите неща в миналото.

— Вече си го направил, нали? — Веднага си представих „маукото мишуе“ от ресторанта, — както и всяка друга наивна половинка, с която се бях сблъсквала. — Добре, отиди до банката и сложи всичко в сметка на твое име, чуваш ли? Довери ми се за това. — Телефонът ми сигнализира, че с батерията ми е свършено — както и с брака на Том.

Томи не ми отговори веднага, но когато го направи, беше с преднамерено хладен тон:

— Виж, знам, че работата ти изисква да си цинична — започна той. — Но с Меги се обичаме.

— Хм… интересно — въздъхнах аз.

Аз съм способен да простя. Между другото, видях Денис. Каза ми, че сте скъсали. Съжалявам, шефе. Разбирам, че не си много настроена на любовна тема тези дни.

— Не съм на любовна тема? Томи, това няма нищо общо, позовавам се на професионалния си опит. Ако се нанесе отново при теб, ще има по-сериозни претенции за къщата, която е притежание на семейството ви от години. Не казвам, че нещата няма да проработят — разбира се, че няма да проработят — само искам да кажа, да не избързваш толкова. — Защото Меги ще те разкара по-бързо, отколкото котката си облизва задника, помислих си аз, като заех един от любимите изрази на Бевърли.

— Трябва да затварям, Харпър. Нещо друго имаш ли да казваш?

Въздъхнах.

— Да, моля те, премести срещата с Джо Старлинг за вторник, кажи му, че съжалявам. — Пиип, телефонът ми сигнализира отново.

— Да ти изпратя ли бележките за семейство Мълен? Имаш достъп до интернет, нали?

— Да… всъщност не. В момента съм на майната си. Това може да почака, докато се върна. О, още нещо, би ли изпратил цветя за Керъл от мен? Напиши на картичката „Съжалявам, че ти се налага да работиш за такава досадница. С любов, Харпър“, става ли?

— Разбира се, шефе — каза той със същия весел тон. — Лек път към дома. Затварям, Меги ме търси на другата линия.

Затворих и потърках чело. Е, това беше кофти. Томи щеше да остане без никакви спестявания съвсем скоро, без да споменавам за предстоящия иск за половината от стойността на къщата, построена от прапрадядо му. Сърцето му отново ще бъде потъпкано от евтините обувки на Меги.

Томи бе ярък пример, който доказваше, защо разводът е хубаво нещо. Баща ми и Бев бяха съвсем друга история. Бевърли го обичаше, въпреки че го виждаше през розови очила. Признавам, неспирното й бърборене беше като на републиканец, а уникалният й аромат, смесица от живачен сулфид, цигари и лак за коса можеше да задръсти белите ти дробове, но Бевърли не беше лоша.

Въздъхнах и станах да преместя прането в сушилнята. Майката и момиченцето сгъваха тяхното на широката маса. Майката подаваше малки кърпи на детето и го хвалеше, за това, че беше добър помощник, а момиченцето се усмихваше доволно, сякаш осъзнаваше много добре, колко бе умела в сгъването на пране. Говореха си приятелски за предстоящия рожден ден на малката и колко бе важно да благодари на всеки, за това че е дошъл.

Предполагам, че съм ги зяпала, защото майката срещна погледа ми. Усмихна ми се уверено, доволна от живота си, от прекрасното си дете, напълно предана на живота си.

Винаги съм си мислела, че и майка ми се е чувствала по този начин.

Когато Ник се появи по-късно следобед, с Коко бяхме единствените в помещението. Майката и момиченцето си бяха тръгнали преди час. Той се усмихна, докато паркираше пред сградата.

— Ей, Харпър, скачай в колата, жено — извика той и вдигна слънчевите очила на главата си.

— Зовът за чифтосване на бруклинския мъжкар — изръмжах аз, но прането ми беше отдавна сгънато и подредено в куфара, тъй че грабнах багажа си, метнах го в багажника и седнах в колата. Коко се сви в ръцете ми и отпусна малката си главица на ключицата ми.

— Накъде, шефе? — попитах аз. — Обратно към предизвикателството на пътя?

— Всъщност не. Минеаполис може ли да почака до утре?

— Още едно заседание? — попитах го и в гласа ми прозвуча раздразнение. Трябваше да си купя проклетия самолетен билет.

— Не. — Той посочи към задната седалка. — Пикник.

— О!

С Ник никога не бяхме ходили на пикник заедно. Спомних си за онзи път, когато пробвахме, пилешката салата и кавгата, която беляза началото на края.

— Съгласна ли си? — попита Ник.

Погледнах го и осъзнах, че и той си спомняше.

— Чудесна идея — казах аз и прочистих гърлото си.

След половин час бяхме край река Мисури, гледахме странните статуи на Луис и Кларк[1] и Сакагауеа[2] които сочеха към паркинга… или реката по-скоро. Ник извади одеяло от багажника и грабна хладилната чанта, в която сигурно беше храната ни. Намерихме място близо до моста, по който минаваше железницата, седнахме и се загледахме в широката, синя река.

— Какво мислиш за моста? — попитах аз и Ник се усмихна.

— Не е лош. Е, не е Бруклинския, но става. — Ник винаги сравняваше мостовете с любимия си в Бруклин и никой не струваше. Дори и Голдън Гейт не можеше да го конкурира. — Оранжевото си е оранжево — казваше той. — Нищо, че му викат златен.

Махнахме каишката на Коко, за да обикаля наоколо, което продължи около четири минути, преди да реши, че е време за дрямка. Легна до мен по гръб, с лапи във въздуха, кихна два пъти, размаха опашка и заспа.

— Ей — каза Ник и побутна ръката ми с нещо. Беше малък пакет, опакован красиво. — Честит Рожден Ден!

Задържах дъха си. Явно бях забравила за датата, след като бях на път, вместо да съм постоянно пред компютъра. Освен това не беше и любимата ми дата, предвид историята. Странно как нито баща ми, нито Бевърли го бяха споменали. Е, те също имаха други проблеми на главите си.

— Отвори го — настоя Ник.

Беше медальон, полиран камък, сив и прекрасен, в обков от усукани сребърни нишки. Тъмен на цвят, но великолепен.

— Благодаря ти.

— Камъкът е от реката тук — каза той. — Сувенир.

— Красив е.

— Да ти го закача ли? — попита Ник и след като кимнах с глава, коленичи зад мен. Ръцете му бяха бързи и нежни, едва докосваха кожата ми. — Честит Рожден Ден — повтори той и за секунда ми се стори, че ще ме целуне. Но не го направи.

— Благодаря — прошепнах аз и не бях напълно способна да го погледна в очите. Сърцето ми бе обзето от смесени чувства, защото четиринадесети септември не само бе рождената ми дата, а също така датата, на която майка ми ме изостави… и датата на която срещнах Ник.

— Какво искаш да правим довечера? — попита той след няколко минути.

— Да отидем на кино — казах аз и направихме точно така.

Първо се настанихме в хотел. Две стаи, разбира се. Оставих Коко в моята, включих й да гледа Анимъл Планет, стриктно й наредих румсървисът да не надвишава три десерта и отидох да се срещна с Ник в лобито. Вървяхме до киното. Имаше прожекции на два евтини филма на ужасите, три романтични и един филм за ченгета.

— „Кошмарът на Елм стрийт“ или „Убийствен пъзел“? — попита Ник.

— О, Кошмарът, определено.

— Колко романтично — измърмори той. Без да ме пита дали искам или не ми купи пуканки и безалкохолна бира. Настанихме се и постъпихме точно като едно време, не спряхме да говорим по време на убийствата.

— Залагам десет кинта, че девствената ще замине преди пачаврата — казах аз и си пийнах от безалкохолното.

— Съгласен. О, хей, не влизай под душа, за бога — посъветва Ник оскъдно облечената колежанка от екрана, докато тя пристъпваше на пръсти към банята. Той напълни устата си с пуканки. — Така ти се пада… замина си — добави той, докато Фреди[3] я посичаше с металните си нокти. — Предупредих те. Горките ти родители.

— Ако обичате — едно дете пред нас ни помоли да мълчим.

— Слушай синко — каза Ник, — ще ти спестя напрежението. Всички умират.

— Задник — измърмори момчето, стана и се премести поне на десет реда от нас. Не му обърнахме внимание.

— Ник — прошепнах аз, — ако някога се запътя към избата въоръжена само с черпак, след като полицията ме е предупредила, че наоколо вилнее убиец-психопат, зашлеви ме, моля те.

Млъкнете! — изсъска друг от салона.

— С удоволствие ще го сторя, Харпи. О, гнус! Добре, признавам, това не го очаквах. Може ли в действителност да направиш това с тирбушон?

Човекът, който преди малко изсъска, се премести.

Забавно беше, за Бога! Пуканките бяха пресни, безалкохолното не беше блудкаво, седяхме в салона и се хилехме като невъзпитани ученици след всяко убийство на тийнейджър. Помислих си, че ако бяхме правили така, докато бяхме женени — пикници, кино, да посещаваме фестивали и да танцуваме, може би никога нямаше да се разведем.

Ако.

Когато филмът свърши, се прибрахме в скромния хотел. Ник вървеше с мен по коридора и мърмореше нещо, че ще ме изпрати до вратата, за да е сигурен, че съм в безопасност. Плъзнах електронния ключ и отворих вратата. Проверих Коко, спеше по гръб насред леглото. После се обърнах към бившия.

— Благодаря за прекрасната вечер — казах аз, а коленете ми изведнъж затрепериха.

— Моля. Честит Рожден Ден — прошепна той.

Наведе очи към устните ми. Преглътнах.

Да преспя с него определено ще е грешка, каза адвокатската част от мозъка ми. За нещастие, кръвообращението ми пое стремглаво към женските ми органи, което предизвика внезапно и горещо пулсиране. Ник ме погледна, а очите му бяха черни като бездна, в която с удоволствие щях да се хвърля. Адвокатската част изписка възмутено и замлъкна.

Миглите му… бяха толкова красиви и гъсти, когато се усмихваше, а в момента правеше точно това и край очите му се образуваха най-прекрасните линии. Тези цигански очи, които почти винаги бяха тъжни, сега бяха щастливи.

Преди седмица не бих и мечтала да спя с Ник. Сега обаче… сега… признавам, мозъкът определено се смущаваше от монотонното напяване на женските органи… аз и Ник, голи в леглото… това беше ужасно добра идея.

Адвокатът в мен си направи харакири.

Ник протегна ръка и докосна бузата ми.

— Лека нощ, Харпър. До утре.

— Да, добре… И на теб, Ник. До утре.

Той ме погледна отново, докато вървеше по коридора към стаята си и се усмихваше леко. Ако все още беше близо до мен, щях да го сграбча за ризата и да го завлека в стаята си. Разумът и миналото можеха да вървят по дяволите.

Добре, а защо си тръгна, а? Хмм, а? Мъже. Кой знае какво ставаше в малките им мозъчета. Той или току-що ме спаси от самата мен, или ме обиди. Трябваше ли да му бъда благодарна или да съм му ядосана? Надянах пижамата, измих си лицето и зъбите и си легнах бясна… и да, може би и малко облекчена.

Само да добавя, че не се наспах изобщо. Мислите кънтяха в главата ми, сякаш вътре имаше политици на стероиди, които водят дебат.

С Ник живеехме в различни щати.

Е, и? Ще опитате връзка от разстояние.

Имаме напълно различни животи.

Може да се измисли нещо.

Опитвахме да го направим и беше епичен провал.

Вече не си същата.

Моля ви се. Хората не се променят.

Той още те желае.

Той току-що си тръгна.

Не бъди срамежлива.

Никога няма да преодолеем миналото си.

Хм, това може би е вярно.

Миналото определено ме преследва.

Да, добре, ти победи.

Въздъхнах и изритах завивките, станах от леглото и светнах лампата. Кучето ми ме удостои с трагични и объркани мигания. Чудесно. Беше три сутринта. По това време не се взимаха много умни решения.

После направих нещо, което не бях правила от доста време. Седнах пред огледалото и си отправих дълъг, строг поглед.

Знаех, че съм симпатична. Дори бях красива. За косата ми завиждаше по-голяма част от населението на земята. Очите ми са зелени и бистри. Структурата — здрава, но в същото време фина и женствена.

Приличах на майка си.

Не само приличах на нея, бях като неин клонинг. Баща ми бе висок, слаб, мургав и симпатичен. Аз бях висока, червенокоса, със светла кожа. Всеки ден, през изминалите двадесет и една години, се поглеждах в огледалото и виждах лицето на жената, която ме изостави. Не бях чувала гласа й повече от две десетилетия. За цялото това време беше успяла да ми изпрати само четири пощенски картички, с общо дванадесет изречения.

Днес станах на същата възраст, на която беше тя, когато я видях за последно.

Каква мисъл само.

Пликът все още беше в чантата на лаптопа. Бавно станах и го извадих. Отново седнах, хвърлих още един поглед към огледалото и го отворих.

Бележки

[1] Мериуедър Луис и Уилиям Кларк — изследователи, провели първата американска експедиция, прекосила територията между Атлантическия и Тихия океан и върнала се обратно. — Бел.пр.

[2] Жена от племето шошони, придружавала експедицията на Луис и Кларк и станала техен преводач и водач. — Бел.пр.

[3] Фреди Крюгер — главният герой, сериен убиец от филма Кошмарът на Елм Стрийт. — Бел.пр.