Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona (2012)

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Един час по-късно седях във взетия под наем мустанг, с карта в скута си. Коко и зайчето й бяха до мен. Пътувахме по магистралата на изток. Планът беше Ник да ме закара до Бисмарк, Северна Дакота. Всички останали близки летища бяха отменили полетите си, поради засечка при подновяването на софтуера им за контрол на въздушния трафик. Проклети компютри.

Глейшър беше зад нас, а Скалистите планини се извисяваха в огледалото за обратно виждане, докато облаците се носеха сред върховете им. Благодаря ти, Теди, прошепнах със стегнато гърло, докато напускахме парка и се обърнах да помахам за довиждане. Един ден, може би, щях да дойда отново. Щях да разказвам на бъдещото си дете, че съм била тук на почивка, и да й (или му) покажа мястото, на което едва не бях изядена от огромна мечка гризли. Или не. Това може би щеше да разстрои едно дете. Бележка: Купи си книгата на доктор Спок възможно най-скоро. Въздъхнах, обърнах се напред и погалих малките копринени уши на Коко.

Мустангът на Ник беше кабриолет, разбира се. Един мъж нямаше да има подобаваща криза на средната възраст без кола кабриолет или без трофейната му съпруга да е руса. Вятърът рошеше косите му, сякаш беше изваден от снимка на списание. Към това прибавете и факта, че носеше слънчеви очила със сини стъкла, черна тениска, дънки и изглеждаше дразнещо великолепен. Коко, която беше доста игрива край Денис, до момента пренебрегваше Ник. Добро куче.

Той ме погледна, което ме накара да осъзная, че го зяпах.

— Какво стана с Денис?

— Полетът му беше по-рано. Ние, ъм… не можахме да намерим места за един и същи полет.

— Нима? — Прозвуча така, сякаш имаше друга информация.

— Аха. — Погледнах внезапно към картата. — Така, значи, междущатската магистрала се намира…

— Няма да караме натам — каза той, без да ме погледне.

— Но…

— Знам.

— Ник, това означава…

— Да.

— Ама ти сериозно ли? Осъзнаваш ли, че ако не поемем по междущатската, временното ни пребиваване заедно ще се увеличи с часове?

— Да Харпър, много добре го знам. Това си е моето пътуване. Ти си само товар, буквално и преносно.

— Ха-ха.

Той благоволи да ме погледне.

— Ще ни отнеме общо около тринадесет часа.

— Окей, вече мина един. — Вдигнах очи от часовника си. — Ако се редуваме и шофираме цяла нощ, ще бъдем…

— Ще спрем за през нощта.

Стиснах зъби.

— Чудесно! Така ще можем да се насладим на компанията си още по-дълго. — Усмихнах му се мило. Ник не ми обърна внимание. Добре, значи щяхме да се отбием в някакъв хотел. Щях да бъда в Бисмарк… чакай да видим… утре до десет часа, в случай че шофираме до девет тази вечер и потеглим отново на път преди седем сутринта. Не звучеше зле. Щях да оцелея.

И все пак, в една кола с Ник… Напрежението помежду ни беше доста неприятно.

— Значи, ще си направим пътешествие, така ли? — попитах аз.

— Да.

— През чудничка криза на средната възраст преминаваш, Ник.

— На тридесет и шест съм.

— Почти на тридесет и седем — не се стърпях да подчертая.

— Освен това ми е мечта от край време — каза той и най-сетне ме погледна. — Както знаеш много добре.

Разбира се, че знаех. Придърпах Коко в скута си и насочих вниманието си към прозореца. Пътят беше само с по една лента във всяка посока, въпреки че прекосяваше цялата северозападна част на страната. Отдалечихме се от планините изненадващо бързо и около нас се виждаха само полета, покрити с изсъхнала, покафеняла трева, докъдето ти стига погледа. Над нас се простираше безкрайната синева на небето, набраздено от тънки бели облаци. Въздухът беше хладен, слънцето безмилостно и бях много доволна, че се намазах със слънцезащитен крем с фактор петдесет, тъй като изгарях лесно. Картата беше осеяна с градчета със сладки имена и малобройно население.

Ник мълчеше, откакто ми предложи да тръгна с него. Бях почти сигурна, че вече съжалява за това. За човек, който се изпусна, че не е спирал да ме обича, който ме целуна преди няколко дни и ме превозваше до съседния щат, изглеждаше леко… спечен. Може би именно в това се криеше проблема.

— Ник, искаш ли да си поговорим за случилото се през уикенда? — предложих аз и се обърнах към него, за да го погледна. Кичури коса се бяха изплъзнали от опашката ми и вятърът ги развяваше пред очите ми.

Той ме изгледа.

— Не. — После се протегна към задната седалка, порови за секунда и измъкна избеляла шапка на Янкис. — Ето — каза той, като ми я подаде.

Взех я.

— Няма да се превърна в стълб от сол[1], ако я нося, нали? Все пак съм фен на Ред Сокс.

Ник ме дари с ослепителна усмивка и сърцето ми потрепна в отговор.

— Пробвай и ще разберем — прикани ме той и отново извърна очи към пътя.

Сложих си я. Не само че косата ми спря да се развява лудо, а и лицето ми беше засенчено.

— Благодаря — казах аз. Той кимна. — Добре, щом ти не искаш да говориш, аз ще го направя.

Ник затвори очи за секунда.

— Ето как стоят нещата. Онова, което ми каза, докато си мислехме, че мечката ще ни изяде… ще се престоря, че не съм те чула. Просто пристъп на сантименталност, моментна слабост, надвисналата смъртна опасност, всичко това…

Той въздъхна.

— Не, Харпър. Беше самата истина.

А, сега я втасахме.

— Ти все още ме… обичаш?

— Да.

Способността ми да оставам безмълвна трая точно три секунди.

— Но също така каза, че ме мразиш?

— Да.

— Не мисля, че наистина си го мислел. Аз не те мразя.

— Няма как да опиша облекчението си. — Той отпи от бутилката с вода.

— Колкото до целувката… и двамата изпитвахме носталгия. Нека просто да го забравим, става ли?

— Харпър, само за това ли смяташ да говориш? Защото мога да те зарежа насред пътя. — Ник ме погледна със странно изражение.

— Добре, извинявай. — Загледах се напред. Пътят се простираше до хоризонта и полетата край нас изглеждаха безкрайни. Не беше кой знае какъв пейзаж. Погледнах таблото. Супер, движехме се с четиридесет мили в час, а ограничението беше седемдесет и пет.

Тъй като беше отраснал в Ню Йорк, Ник винаги бе разчитал на градския транспорт. Взе шофьорската си книжка в края на колежа, нещо, за което винаги съм го подкачала, когато бяхме заедно. Тогава, в редките случаи, когато сядаше зад волана, беше типичния начинаещ… ръцете в позиция десет и десет, взор, вперен в пътя и влачещ се със скоростта на куц охлюв. Виждах, че нещата не се бяха променили.

— Искаш ли аз да карам? — предложих му.

— Не.

— Разрешената скорост е малко по-висока от тази, с която се движиш.

— Знам.

— Не заслужаваш тази кола.

— Млъкни, Харпър. — Той протегна ръка и включи радиото. Зазвуча кънтри музика, обичайното за това място — страната на каубоите. Изпълнителят пееше за жена, зарязала го заради друг мъж. Типично.

— Нося си айпода — осведомих шофьора си.

— И аз си нося моя — отвърна той. — Но нека слушаме местната радиостанция и да се потопим в пейзажа, може ли, скъпа бивша съпруго?

— О, разбира се. Е, как е живота Ники, скъпи?

— Чудесен, благодаря.

— Ти си преуспял архитект?

— Да.

— Какви сгради проектираш? — Явно не можех да спра с разпита, но какво от това. Нямаше да мръднем от тази кола дълго време. Какво ни оставаше да правим? Да си припомним хубавите моменти?

— Предимно корпоративни.

— Небостъргачи?

— Не точно. Най-високата сграда, която сме проектирали е на осем етажа. Правили сме няколко хотела, две крила на музей. Някой ден може и небостъргач да направим. Фирмата е сравнително нова.

— Проектираш ли къщи? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Много рядко. Доброто име идва с големите неща.

Престижът беше това, което Ник винаги бе преследвал. Може би, за да покаже на баща си, че е някой, а може би защото просто искаше да е най-добрия. Не бяхме заедно достатъчно дълго, за да мога да разбера.

— Браво на теб — поздравих го аз.

— Сигурен съм, че и ти си доста успяла — каза той остро. — Толкова много разводи, толкова малко време.

— Като стана дума за разводи… — обадих се аз и потиснах раздразнението си. Погледнах телефона и с удоволствие установих, че имаше обхват. Избрах номера на Томи. Вдигна ми на първото позвъняване.

— Как си, Томи?

— О, Харпър. Здрасти. Ами… не много добре. Тъжен съм. — Определено звучеше така. По-тъжен и от изпълнителя по радиото, чиято опака съпруга бе откраднала трактора му и прегазила кучето с него. Тук не бяха ли чували за Кери Ъндъруд, лейди Антебелъм?

— Какво става? — попитах аз.

— Не мога да спра да мисля за Меги. Колко щастливи бяхме. Как става така, че нещата се объркват, Харпър? Тя ме обичаше някога.

Което не означава абсолютно нищо, помислих си аз и погледнах към Ник.

— Нямам представа.

— Не спирам да си мисля, че бих могъл да направя нещо, за да си върна стария живот. Не искам развод. Господи, такъв провал.

— Не смятам така, приятелю. Понякога разводът е само акт, който коригира грешката. — Ник изсумтя. Аз го пренебрегнах. Почти. — В крайна сметка, хората възприемат брака по различен начин. Ти не бе този, който преспа с куриера на Фед Екс, нали? Не. — Изгледах Ник самодоволно. Видя ли? Разводът е хубаво нещо. — Ти, Том, си искал нещо различно. Вярност. Приятелство. Любов. Искал си да прекарваш време с половинката си. — Отправих още един целенасочен поглед към бившия си. — Ти си поставял брака на първо място, а Меги очевидно не е правила същото. Права ли съм?

— Предполагам — призна Томи.

— Точно така. И колкото и да ми се иска да те утеша и да ти кажа, че нещата ще се оправят и ще заживеете щастливо, няма да съм добър приятел, ако го направя. Ако не иска да посещава брачен консултант, ако не желае да отговаря на обажданията ти и спи с друг… бих казала, че иска да се разведе. Наистина съжалявам, Томи. Сърцето ти ще има нужда от време, да осъзнае онова, което главата ти вече знае.

Ник завъртя очи. Коко кихна и положи глава на коляното ми.

Продължих още две минути да нареждам съчувствено на асистента си с разбито сърце, преди сигналът да изчезне. Затворих телефона си с въздишка.

— Забавно ли ти беше? — попита Ник. Забелязах, че беше сграбчил силно волана, въпреки че все още се движеше само с четиридесет и три мили в час.

— Не. Никак дори. Томи ми е приятел и не ми харесва, че е нещастен. — Той не каза нищо. — Защо? Какво би посъветвал един младоженец, чиято съпруга спи с друг?

В момента, в който изрекох думите, лицето ми пламна, а стомахът ми се сви. Ник не отрони и дума. Нито пък ме погледна. От радиото се носеше нова песен, нещо за мъртви войници. Сякаш настроението и без това не беше достатъчно лошо.

Коко изскимтя и побутна ръката ми с муцуна.

— Ник, трябва да спрем заради Коко.

Той отмести крака от газта, включи мигача — толкова старомодно… в Масачузетс не си правехме труда — и бавно отби встрани, сякаш бяхме в задръстване, а не насред пустошта, срещайки само някой и друг камион за компания. Щом колата спря, закачих каишката на Коко и понечих да изляза, но се разколебах.

— Никога не съм ти изневерявала, Ник — казах внезапно и за моя изненада, в гърлото ми заседна буца.

Той свали слънчевите очила, потърка челото си и ме погледна.

— Не, предполагам, че не си. — За секунда нещо ме парна в гърдите. Той ми вярваше? Но после добави: — Не и в този смисъл.

Стиснах зъби.

— Нито в този, нито в онзи смисъл.

— Може да се поспори.

— Добре. С удоволствие бих го обсъдила, но не мога. Кучето ми трябва да се изпикае. — Излязох от колата и пуснах Коко на земята.

Нямаше смисъл да му се ядосвам. Ник не беше от хората, които прощават лесно… не и по отношение на мен. Бях оплескала нещата, да. Но той също имаше вина. Аз си признах грешката. Той никога нямаше да го стори. Ето как стигнахме до развод. Но всичко беше минало. И въпреки това кръвното ми налягане стана опасно високо.

По дяволите, това че се съгласих да пътувам с него, беше огромна грешка. По-добре да бях останала да се боря с мечките гризли и да зъзна в палатка. Отидох надолу по пътя с Коко, тъй като тя искаше да се усамоти, беше момиче все пак. Тук нямаше нищо, поне докъдето ми се простираше погледа. Планините от парка се бяха скрили зад западния хоризонт. Наоколо нямаше нито град, нито сгради или превозни средства. Само Коко, Ник и аз.

Погледнах към бившия и сърцето ми неочаквано омекна. Беше дал работа на сестра ми, когато е имала нужда, застъпи се за брат си и съмнителната му работа, сигурно бе подкрепил и усилията му в откритията, постарал се беше безхаберният му баща да е близо до него. Беше се отправил на така жадуваното пътуване, а имаше за спътник бившата си съпруга, която обичаше и мразеше едновременно.

В момента Ник се беше подпрял на колата и разглеждаше картата, а вятърът рошеше косата му. Винаги съм обичала косата му. Ръцете му. И врата му. Вратът му беше прекрасен, обожавах да допирам лицето си срещу топлата му сладост, когато лежахме в леглото и се гушкахме.

Добре! Стига толкова. Върнах се при колата, Коко подскачаше до мен.

— Къде смяташ да отседнем за през нощта? — попитах аз. Вече беше късен следобед.

— Не съм сигурен — отвърна Ник. — Иска ми се да посетя най-голямата статуя на пингвин в света.

— Много смешно.

— Не се шегувам. — Той се ухили. — Виж, ето тук.

Наклоних се по-близо. Груба грешка. Вратът му бе гладък, загорял, направо да го захапеш. Чувствах се като вампир, който едва устоява на подтика. Прочистих гърлото си.

— Харесвам картите — казах с леко повишен тон.

— И аз — изрече Ник и ме погледна. — С всички тези места, които никога не си посетил.

— Цялата мистерия — допълних. — Джипиесът е страхотен, но не е същото.

— На същото мнение съм. — Изви устни и женските ми органи се свиха на кълбо. Погледнах встрани и наместих бейзболната шапка на главата си.

— Някога правила ли си подобно нещо? — попита ме тихо. — Да шофираш през страната?

— Не.

— Колко иронично, не смяташ ли? — Той вдигна очи от картата и ме погледна втренчено.

— Доста. — Сърцето ми заблъска в ребрата.

Ник остана загледан в мен за минута, после сгъна картата.

— Добре, да тръгваме. Напред към статуята на пингвина.

Бележки

[1] Намеква се за история от Стария завет: жената на Лот, превърната от Бог в стълб от сол, защото се обърнала, за да види унищожението на Содом и Гомор — Бел.ред.