Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Двадесет и шеста глава

Аз не обичах да се излежавам, по-скоро бях от типа хора, които работят до три часа сутринта, така че реших да се осъдя на тежък физически труд за остатъка от уикенда. Чистих бясно с белина и амоняк — не ги смесих, разбира се, не си бях наумила да се самоубивам. Когато къщата ми бе отървана от най-малкото зрънце пясък, прашинка или спора плесен, прецених — в девет и половина вечерта — че верандата можеше да се мине с шкурка, тъй че се захванах и с това.

Коко ме гледаше с блестящи очи, беше наклонила глава на една страна.

— Само лека поправка — извиках от покрива в неделя следобед. — Всичко е наред.

Ким дойде, за да ме повърти на шиш за Ник, но й казах, че съм добре.

— Знаеш ли? — започнах аз, стъпила на стълбата, докато почиствах вентилатора на тавана. — Понякога мисля, че хората изискват повече, отколкото другите са способни да им дадат. А Ник… той е… аз… — Задъхах се. — Фактът, че изпитваш чувства към някого, не означава, че ще живеете щастливо завинаги. — Това имаше смисъл. Беше истина, нали? Не беше като в романтичен филм, но бе логично.

— Не знам, мисля, че щом се обичате…

— С Ник сме склонни към катастрофи — изтърсих аз. — Не ми харесва да горя, боли ме. По-добре да… да си стоя тук и да чистя. Мамка му! Тези крушки са социално зло. Виждала ли си толкова мръсни крушки?

— Искаш ли да видиш какво означава мръсно? Мога да ти доведа момчетата, тогава ще разбереш, направо ще станете едно цяло с мръсотията.

Успокоена, че ме остави на мира, продължих да се занимавам с препаратите и когато нямаше какво повече да чистя, отидох при Ким и нападнах кухнята й, за да й благодаря.

Образът на Ник, който се качва в таксито преминаваше през мозъка ми като бръснач, бърз, остър и безболезнен, поне за секунда, малко преди кръвта да бликне. После някаква свирепа вълна заплашваше да ме събори и сърцето ми забиваше лудо, ръцете ми се разтреперваха, а аз отстъпвах пред тази мисъл възможно най-бързо. Намерих други неща за чистене, полиране, гладене или заковаване. Включих телевизора. Пуснах радиото.

Но спомените напираха на вратата на твърдостта ми. Ник, който бе положил глава в скута ми, след като намерихме баща му… усмивката му, докато лежахме в леглото и си говорехме… озареното му лице, след като излязох от вратата на летището в Бисмарк и се запътих към колата му… вълната от отчаяние и любов заплашваше да ме събори и да ме остави под водата. Когато тези спомени хлопаха и напъваха, аз ги изблъсквах навън. Трябваше да го направя, а и имах опит. Правила го бях през по-голямата част от живота си, така поне бях в безопасност. Освен това не бях способна да дарявам с истинска, трайна, всеотдайна любов. Доказах го, нали? Бях дъщеря на майка си, все пак. Закърняла.

 

 

В понеделник целунах Коко, проверих дали зайчето й е при нея, дали има достатъчно гумени играчки, с които да се занимава и тръгнах на работа. Не взех велосипеда. Мислех си, че Винярд ми е липсвал през времето, докато ме нямаше, но едва погледнах храстите и каменните стени, докато прекосявах Едгартаун с колата. Слънцето напичаше, подухваше тих вятър, по улицата се носеше миризма на кафе от малкото оживено кафене. Денят беше прекрасен, отбелязах механично. И напълно без значение за мен.

— О, вижте кой се завърна! — развика се Тео, когато влязох в старата капитанска къща, в която се помещаваше Брейнбрук и Хауи. — Радвам се да те видя. Наистина ли ти се беше натрупала толкова отпуска? Повече никога не ни напускай. Знаеш ли, че миналата седмица ми се наложи да разговарям с клиент? Не го бях правил от години! — Той ме сграбчи за раменете и се вгледа радостен в лицето ми. — Е, добре си поприказвахме. Сега обратно на работа! — И се отдалечи с мека стъпка към офиса си и любимия си зелен мокет за голф.

— Добре ли си? — попита Керъл и ми подаде сноп със съобщения.

— Чудесно — излъгах аз. — А ти?

— Не съм била по-добре.

— Браво. — Толкова с любезностите и наваксването с информация. — Керъл, опитай се да ме свържеш с новия секретар на съдия Макмърти. Също така ще ми трябва и папката за Денвър.

— Да, господарю — отвърна Керъл. — Нещо друго? Да ти избърша задника? Да ти сдъвча храната и да я повърна, за да ти е по-лесно?

— Това би било супер — казах аз. — Но първо обаждането и папката, Керъл. — Отидох в офиса си и престореното ми веселие се изпари.

Офисът ми беше приятен, с дипломи по стените. Всеки понеделник ми доставяха цветя. Имах пейзаж от местен художник в успокояващи тонове, предназначен да утеши смачканите сърца, чиито собственици сядаха тук, плачещи, разярени или вцепенени… ранените, които бяха направили лош избор, или онези, които не можеха да решат как да се споразумеят, как да се ангажират с връзка, как да приемат любовта… или да я дадат.

Хайде, обратно на работа, отново да помагам на някогашните щастливи двойки да се разделят. Като стана въпрос, трябваше да се обадя на Уила и да проверя дали иска да подаде молба за развод. Егати. Може би трябваше да я оставя да реши това сама.

Трябваше да се видя и с Бевърли. Обадих й се два пъти през уикенда, но баща ми беше наоколо и двата пъти, бях сигурна, тъй като Бев беше прекалено закачлива и бълваше народни мъдрости. Уила беше при нея засега и Бев беше заета да успокоява дъщеря си. Тъй че не бяхме намерили удобен момент да си поговорим, а трябваше. Но когато си помислех за нея и как ще напусне острова, ме обземаха същите панически мисли, каквито пробуждаха и мислите за Ник.

 

 

Отне ми две седмици, докато успея напълно да вляза в релси. Един дъждовен следобед излязох на обяд с отец Брус, в Офшор Ейл, тъй като той обичаше да си пийва бира с хамбургера. Милостиво избра да замълчи, след като му казах, че с Денис сме се разделили, само кимна, потупа ръката ми и ми разказа за седемте двойки, които посетили класа по пре-кана.

— Може би трябва да се отбия — открих, че го изричам на глас.

— Като ангела на смъртта? — предложи свещеника и отпи от светлото пиво.

— Гласът на мъдростта, по-скоро. — Спрях за малко, заиграх се със сламката. — Да им дам вътрешна информация по въпроса, защо толкова много двойки не успяват.

— И защо смяташ, че се получава така? — попита той нежно.

За моя изненада, очите ми се напълниха със сълзи.

— Всъщност нямам представа — прошепнах аз.

— Наистина ли?

— Е, мисля, че звучи много по-добре от „Хората са преебани“, свещеник си все пак.

Той се усмихна.

— Всички си имат недостатъци — каза той. — Забележи само как се изразих, това е защото съм духовно лице и псувам само при специални случаи. Като стана дума за това, трябва да тръгвам, ще изнасям лекция за свещеничеството като призвание.

— Успех — казах аз. — Ще почерпя, тъй като те чака мисия невъзможна и въпреки факта, че католическата църква е най-богатата…

— О, престани, чувал съм го и преди — прекъсна ме той и ме потупа по рамото, докато излизаше от сепарето. — Благодаря за обяда, Харпър. Хайде да се видим и да поговорим отново скоро.

Когато се върнах в офиса, където прекарвах доста часове, откакто се прибрах — за неописуема наслада на Тео — Томи висеше пред бюрото ми като дете, на което му предстоеше да бъде бито с пръчка от директора.

— Хей — казах аз и закачих шлифера си. — Как е?

Томи не ме погледна.

— Бих искал да се заемеш с развода ми — каза той.

Замръзнах.

— Но…

— Тя все още спи с онзи. Онази вечер, когато дойдох на партито ти, тя отново се събра с него. Аз съм идиот и ми писна от всичко това, така че, заемай се с развода ми, Харпър, защото повече не мога да издържам.

И макар да знаех, че това предстои, макар да нямах никаква вяра в Меги, и да знаех, че Томи ще си вземе поука от това, че ще го преодолее и надявах се, ще си намери някоя, която го заслужаваше…, въпреки всичко това, сърцето ми се сви.

— Толкова съжалявам — казах аз. Поколебах се за секунда, после отидох до него и го прегърнах. — Съжалявам, Том.

Дълго го потупвах по гърба, докато плачеше като бебе, въпреки че беше висок почти два метра, а аз бях всичко друго, но не и майчински настроена. Всичките ми реплики — това, че сърцето имаше нужда от време, че главата знаеше, за евтаназията на връзката — те просто не бяха достатъчни. Томи обичаше тази жена, а тя не отвърна на любовта му по същия начин и нито едно логично обяснение не му помагаше да се почувства по-добре.

По-късно през същия ден, отидох в офиса на Тео и затворих вратата зад себе си.

— Трябва да поговорим, шефе — казах аз.

— Разбира се, скъпа — отвърна той и погледна часовника си. — Имаш четири минути.

Беше облечен в бледозелена блуза с якичка и панталонки на шотландско каре, от което те заболяваха очите.

— Запътил си се към игрището за голф, а?

Тео се усмихна самодоволно.

— Да, сенатор Люис е в града, крие се от пресата.

— Какво е направил този път?

— Както изглежда е намерил сродната си душа.

— О, Господи — казах аз.

— Мда и тя е публикувала интимни снимки в интернет. Над три милиона са ги видели само за последните два часа. Ден за гордост.

— Млада любов — казах аз, въпреки че сенатор Люис минаваше седемдесет. Чудех се кои бяха тези три милиона и защо тормозеха душите си, като гледаха отмалелите крака на затлъстял бял мъж, който палува с бившата си чистачка.

— Какво има скъпа? Останаха ти три минути и двадесет секунди.

— Да. Тео, искам да се оттегля.

— От какво, Харпър? — Той взе един стик за голф и изимитира удар.

— От бракоразводните дела.

Той ме погледна ужасен.

— Какво? Защо? Не!

— Леко съм изхабена, Тео. Ще работя по някои, но… просто ми коства много.

— Не точно ти! Мислех си, че си различна! Отдава ти се! Понякога сърцата ни имат нужда да приемат онова, което главите ни вече знаят.

Вдишах бавно.

— Точно така. Но понякога главите ни са пълни с бръмбари, Тео.

Той ме погледна озадачен.

— Е, разбира се, Харпър. Какво искаш да кажеш?

— Искам да се отделя. Или да напусна.

Той се отдръпна и остави стика.

— Дори не изричай тези думи! О, ти зъл изнудвач! Добре, каквото си пожелаеш.

— Партньор — казах аз.

— Моля?!

— И аз искам да съм партньор.

Тео потъна в стола си.

— Виж ти, виж ти. Повишение достатъчно ли ще бъде?

Усмихнах се, първата ми истинска усмивка от векове насам.

— Не.

 

 

Малко преди да си тръгне, Керъл изниква в офиса ми.

— Това пристигна за теб. Извинявай, беше сред други пратки. — Тя ми подаде плик.

— Благодаря — казах аз, взех го разсеяно, докато траках по клавиатурата. — Наслади се на приятната вечер, Керъл.

— Не ми казвай какво да правя. — Тя затвори вратата след себе си.

Приключих с електронното писмо и погледнах към плика, който ми донесе Керъл. Адресът беше изписан на ръка, изпратен до фирмата. Нямаше обратен адрес.

Пощенското клеймо беше от Южна Дакота.

Всичкият въздух сякаш се изпари от стаята.

Отворих плика бавно, със силно треперещи ръце. Разгънах внимателно писмото и пригладих листа. В скута ми падна стодоларова банкнота. Вдишах дълбоко, задържах въздуха, изпуснах го и погледнах текста. Почеркът беше заоблен и въпреки, че не го бях виждала от толкова отдавна, веднага го разпознах.

„Скъпа Харпър,

Не знам точно какво да кажа. Наистина успя да ме изненадаш онзи ден. Познах те, тъй като винаги си приличала на мен. Искаше ми се да ме беше предупредила по някакъв начин, не бях готова за голяма сцена, знаеш какво имам предвид, нали? Беше шок да те видя, как мога да съм толкова стара и да имам такава голяма дъщеря? Както и да е, потърсих името ти в Гугъл и те намерих, все още на този забравен от Бога остров. Но изглежда, че си преуспяла! Адвокат. Винаги си била умна.

Предполагам искаш да разбереш, защо си тръгнах. Първо, нека започна с това, че се чувствам отлично! Животът беше едно лудо приключение за мен, и не бих искала да бе протекъл по друг начин. Никога не съм искала да съм прикована, а и никога не съм била готова за майчинство, или за живот на острова и всичко станало. Обмислях го дълго, но на края трябваше да направя онова, което беше правилно за мен. Имах много планове, преди да се появиш и не ми се струваше справедливо да остана закотвена до края на живота си. Извинявай, че се оказа на пътя ми, но имахме и добри моменти, нали?

Ако някога се върнеш насам, отбий се за едно «здрасти», но първо се обади. Между другото, не сметнах за редно да приема парите… не съм от оня тип, който иска да бъде задължен, знаеш какво искам да кажа. Купи си нещо хубаво и мисли за мен, когато го носиш, става ли? Пази се.

Линда“

Прочетох писмото седем пъти. Всеки път ми се струваше все по-противно.

„Трябваше да направя онова, което беше най-правилно за мен. Премислих го. Не бях подходяща за майка.“

Ти да видиш.

Да си купя нещо хубаво и да мисля за нея? Жената, която ме изостави, жената, която се престори, че не ме познава, след като бяхме разделени двадесет и една години?

„Изглежда, че си преуспяла.“

— Всъщност съм доста окаяна картинка, мамо — казах аз. Гласът ми прозвуча ужасно силно в тишината.

Дълго стоях така, под издължаващите се сенки, а дъждът барабанеше по прозорците, като мисъл, която иска да бъде пусната вътре. И тогава нещо се промъкна в съзнанието ми, внимателно, сякаш изпробваше водите, за да види дали е безопасно. Бавно, много бавно, нова възможност изплува в ума ми.

Стига вече!

Действията на майка ми, тази единствена постъпка всъщност, да ме изостави, беше като верига около сърцето ми… около целия ми живот, от тринайсетгодишна. Стига.

„Изглежда, че си преуспяла.“

— Знаеш ли какво? Задраскай горния коментар, мамо — казах аз. — Права си. Преуспяла съм, но не благодарение на теб.

Преди дори да реша да се размърдам, дъждобранът бе в ръката ми и тичах по стълбите, излязох на малката площадка зад сградата и се вмъкнах в малката ми жълта кола. Потеглих толкова бързо, че се разхвърча чакъл навсякъде, но не ми пукаше. Превишавах всички ограничения от Едгартаун до Тисбъри. Мисля, че докоснах спирачките само, когато завих пред къщата на баща ми. Ето я и нея, къщата, в която отраснах, мястото, което се стараех да избягвам през целия си съзнателен живот от секундата, в която заминах за колежа. Изхвърчах от колата и нахълтах в къщата.

Тя беше там. Изглеждаше стара и изтощена, беше без грим, което я правеше да изглежда странно бледа. Имаше цигара в ръката си и косата й беше няколко инча по-ниска от обикновения „близо до Бог“ буфан. Когато ме видя, се усмихна уморено.

— Ето нещо, което радва окото — каза тя. — Как си, скъпа Харпър?

— Здрасти, Бевърли — задъхвах се аз. По радиото звучеше кънтри балада, станцията пращеше, но Бев не я беше грижа. Загаси цигарата, знаеше, че мразя пушенето й.

— Ела, седни, съблечи се. Искаш ли нещо за ядене? — Понечи да стане.

— Не, не, не ставай. Не съм гладна — казах аз и придърпах един стол. — Уила тук ли е?

— Беше, но мисля, че с баща ти отидоха до работилницата му.

След като бях тук, вече не бях толкова сигурна какво искам да кажа. Отхапах една кожичка покрай нокътя си и прибрах ръцете си в скута.

— Как си след срещата с Ник и всичко останало?

Вдигнах поглед рязко и получих лека усмивка насреща. Никой не ме беше питал за това.

— Ъм… добре съм — казах аз. — Но не… е, ти как си, Бев?

— Предполагам, че съм добре. — Тя подреди салфетките в поставката, гротескна отливка карти, подредени във флош роял и ме погледна. — Чух, че с Денис сте се разделили и трябва да ти кажа, че съжалявам, да го чуя. Но предполагам, че след като не се оженихте след всичкото това време, е било показателно все пак. С баща ти се знаехме само от седмица… сигурно не е най-добрият пример, тъй като се разделяме и ние. — Тя се усмихна вяло и сви рамене.

— Бев, относно това, трябва да ти кажа нещо — започнах аз. — Аз… — Мамка му. Нямах представа какво да кажа. Преглътнах, Бев изчака, станцията пращеше, дъждът биеше по прозорците. От радиото долавях познати ноти — Sweet home Alabama[1], южняшкият рок химн.

— Обожавам тази песен — каза Бев и погледът й се зарея надалеч. — Касетата се заклещи в касетофона на колата ми, помниш ли? Постоянно свиреше тази песен.

Изплува спомен… как гледам Бевърли да отбива на алеята край къщата, а песента на Ленърд Скинърд беше като личния й саундтрак.

— Никога не искаше да ходиш никъде с мен и с удоволствие го избягваше, ако можеше — каза Бев с изтощена усмивка. — Но въпреки това стоеше на прозореца, за да се увериш, че се връщам. После изтичваше и се скриваше в стаята си, забиваше нос в книгата и се правеше, че не знаеш, че съм се прибрала. Горкото ми дребосъче. Винаги толкова уплашена да не те изоставят, че не позволяваш на никой да те доближи.

Това беше емоционалният ми недостатък обобщен в едно изречение.

Достатъчно.

— Бев — казах отново. Пресегнах се и сграбчих ръцете й. — Бевърли, чуй ме. Аз… — Буцата в гърлото ми задави думите.

— Какво има, захарче? — Тя наклони глава и се намръщи. — О, Господи, плачеш ли?

Стиснах ръката й по-силно. Бевърли ме обикна от първия ден, в който ме видя. Окаян, навъсен тийнейджър, който гледаше на нея като на карикатура. Тя ме смяташе за умна, красива… мислеше, че съм прекрасна. Мислеше ме за най-добрата, въпреки факта, че се опитвах да я държа на разстояние.

Но преди дванадесет години, когато бях объркана, жалка картинка на пода в Ню Йорк, се обадих точно на нея. Знаех без грам съмнение, че Бевърли Робърта Дюпри Макнайт Лупински Джеймс, ще дойде за мен. И го направи. Без да се колебае, шофира пет часа без прекъсване, премина през щатите Масачузетс, Кънектикът и Ню Йорк, намери пътя до апартамента ми, пое ме в ръцете си, без да ми зададе нито един въпрос или да ми отправи обвинение и ме доведе в къщи.

— Бевърли — прошепнах аз, понеже гърлото ми бе стегнато. — Бев… ти си ми била повече майка от родната ми майка. — Очите й се разшириха. — От теб не се изискваше да ме обичаш, и Бог ми е свидетел, че не ти отвърнах с достатъчно любов. Винаги си била до мен, винаги си се грижила за мен, съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная. Искам да знаеш, че дори и да се разведете с баща ми… — Предадох се и стиснах ръката й още по-силно. — Винаги ще бъда твоя дъщеря.

Защото тази жена беше истинската ми майка. Двадесет и една години ме обичаше, въпреки всичко, а точно това правеха истинските майки. Именно това беше безусловна любов.

Бев зяпна в шок.

— О, бебче — прошепна тя. — О, детето ми, и аз те обичам.

После се прегърнахме и огромните гърди на Бев бяха толкова успокояващи, а миризмата на лак за коса смесена с тази от цигарите, миришеше на у дома. Тя плака и гали косата ми, аз й позволих и установих, че се чувствам чудесно.

 

 

Час по-късно, след чаша чай и литър сълзи, прегърнах Бевърли още веднъж. Беше леко неловко, цялата тази физическа близост, но си струваше. Можех да свикна с това, исках да свикна.

Обещах да се обадя още утре, отидох отзад в работилницата на баща ми, място, което миришеше на дърво и машинно масло. Той говореше тихо на Уила, скръстил ръце и със сериозно изражение. Почувствах лека завист — татко винаги се е разбирал по-добре с нея. Тя, разбира се, беше много по-приятна от мен, но все пак.

При вида на биологичното му дете, баща ми престана да говори и двамата се обърнаха към мен.

— Може ли да поговорим за малко?

— С мен ли? — попита баща ми.

— Ъм… всъщност и с двама ви — казах аз и поех дълбоко дъх. — Така, слушай Уила. — Прехапах устни. — Аз няма да поема развода ти този път. Всъщност, не искам да прозвуча грубо, но не мога постоянно да те измъквам от кашите ти. На двадесет и седем си, не си на седемнадесет. Вече няма да ти давам заеми, нито кредитни карти. И просто ще си мълча по отношение на съветите, какво ще кажеш? Ти така или иначе не ги приемаш.

— Ами, аз… — започна Уила.

— Всъщност, само още един съвет — прекъснах я аз. — Отдай се на нещо. Дали ще е Кристофър, или работа, място, училище… закачи се за нещо, Уилс. Едва ли искаш да се рееш наоколо като пухче на глухарче, с един куп глупави връзки зад себе си и с едно огромно нищо пред теб. Така постъпи майка ми, и сега е сервитьорка в Южна Дакота, с нищо и никой. Не искаш това, Уила. Повярвай ми.

Настана тежка тишина. Баща ми замръзна при споменаването на майка ми. Уила ме зяпна за известно време, после се усмихна.

— Странно, че точно ти ми казваш това — каза тя. — С Крис се сдобрихме. Той ще работи за татко. Местим се тук.

Отговорих уста.

— Наистина ли? Ами какво стана с Напалеца?

Тя сви рамене.

— Обадих му се онзи ден… денят, в който Ник се появи. Крис няма да се откаже от изобретенията си, но вижда предимството на постоянната работа.

— О! Това е чудесно. Браво, Уила.

Тя повдигна вежда.

— Може би нямам нужда от съветите ти чак толкова, колкото си мислиш.

Поех си дъх и кимнах.

— Може би не, което е хубаво нещо, Уила. Извинявай, ако съм прозвучала като надут задник.

— С какво би било по-различно от друг път? — попита тя и направи гримаса на баща ми.

— Много смешно. Смилете се над мен, имах тежка седмица — измърморих аз.

Уила пристъпи напред и ме прегърна.

— Така чух и аз. Ако искаш да поговорим, насреща съм. — Тя ме погали по бузата. — Благодаря за всички заеми, съвети и безплатни разводи. Надявам се никога повече да не ми се налага да ползвам, което и да е от изброените.

— Подобно — казах аз.

— Трябва да тръгвам, благодаря татко! — Тя му прати въздушна целувка, той се престори, че я хваща и Уила изхвърча през вратата, като ни остави сами с баща ми. Между нас стояха шест метра дървен материал и машините, както и миризмата на трици във въздуха. Дъждът тропаше по ламаринения покрив, вятърът свистеше навън.

— Ненормално време, а? — казах аз, въпреки, че не беше нищо повече от типична за този край буря.

— Да.

Тишината се настани между нас. Сега или никога, Харпър.

— Видях Линда миналата седмица.

— Да, спомена го. Как мина?

— Не мина добре, тате. Никак даже. — Поех си дълбоко дъх. — Направи се, че не ме познава и аз оставих нещата така.

Баща ми погледна към пода и не отвърна нищо.

— Тате — казах тихо — слушай, аз… аз винаги съм те обвинявала, за това, че не си правил мама щастлива, за да я накараш да остане, или че не си се борил достатъчно силно, за да я накараш да се върне, когато ни напусна. Ненавиждах, че се ожени за Бевърли и ми я стовари в живота.

Баща ми кимна в знак на разбиране, погледът му още беше върху покрития с трици под.

— Сега искам да ти благодаря за всичко това.

Той вдигна очи.

— Очевидно майка ми е егоистична, плитка и безсърдечна личност. Бевърли не е такава.

— Не е — каза той. Вятърът духна по-силно и прозорците на работилницата се разтракаха.

— Не съм искала много от теб, нали тате? — попитах внимателно. — Не съм ти търсила пари, завърших образованието си на стипендия и студентски заеми. Не съм живяла при теб след колежа, не съм ти търсила съвет.

— Не си — съгласи се той. — Никога не си ми искала нищо. — Леко разочарование премина през вечно неутралното му изражение.

— Сега искам да те помоля за нещо, тате. Не напускай Бевърли. Отидете при брачен консултант и оправете нещата. Двадесет години си вложил в това, и тате… тя те обича. Вярва в теб. Не мисля, че има какво повече да искаш.

Той не помръдна, нито каза нещо за известно време.

— Знаеш, че Бевърли е по-млада от мен с петнадесет години, нали? — каза той бавно.

Аз кимнах.

Баща ми замълча, премисляше следващите си думи.

— Харпър, претърпях сърдечен удар през юли.

Колената ми се подкосиха.

— Какво? — изписках аз.

Той сви рамене.

— Лекарят каза, че е незначителен. Но ме накара да се замисля за бъдещето. Не искам да се налага Бев да се грижи за мен.

— Тя не знае ли за това, тате?

Той поклати глава.

— Казах й, че съм на риба с Фил Сантос.

— Тате… — Гласът ми трепереше. Ако той умреше…

— Не искам да я натоварвам с болен старец.

— Бев те обича, тате! Ако тя се разболее, ти натоварен с нея ли ще се чувстваш?

— Разбира се, че не. Но… е, разбирам позицията ти. — Не каза нищо повече. — И все пак, тя заслужава някой, който да е на нейните години. Не й трябва болнав старец.

— Добре ли си сега? — попитах аз.

— О, предполагам да. Пия си хапчетата всеки ден. Холестеролът ми е с ниски показатели. Просто… поглеждаш живота си и се питаш, какво можеш да направиш за семейството си. Изглеждаше ми, че да „отвържа“ Бевърли, беше правилното нещо. Ако ще умра след година…

— Господи, защо вие мъжете сте толкова мелодраматични — казах аз, въпреки че краката ми все още трепереха от мисълта, че баща ми е болен. — Ако се грижиш добре за себе си, ще ни надживееш всички. Но тате, да „отвържеш“ Бев, не е най-правилното нещо, нито пък да държиш децата си настрани от теб.

Той сви леко рамене.

— Е, сигурно си права.

— Значи ще говориш с Бевърли? — попитах аз. — Защото аз няма да крия това от нея, тате.

Той кимна веднъж.

— Да, ще говоря с нея. И без това се мотаех с изнасянето, явно това означава нещо.

— Означава, че я обичаш и не искаш развод.

Той ме погледна и повдигна вежда.

— Днес май си се заела да поправяш животи, а? — попита той, с шеговита нотка в гласа.

— На всички, с изключение на моя — казах аз. Спогледахме се за минута.

— Харпър, аз… знаеш… не бях най-добрия баща — въздъхна той. — С Уила е лесно, тя винаги прави грешки или иска нещо, с което мога да й помогна… пари, къде да живее, каквото и да е. Но ти… ти никога нямаше нужда от нищо. — Той замълча. — Освен майка. Истинска майка. Да си призная, бях доволен, че Линда си тръгна. Страхувах се, че ще те съсипе.

— За това ли се омъжи за Бевърли? За да ми намериш майка?

— Предимно.

Господи. Миналото никога нямаше да е същото.

— Тате — казах аз, след няколко мига. — Може ли да те попитам нещо?

— Има ли начин да те спра?

Усмихнах се леко на това. Баща ми се пошегува. С мен.

— Е, не, но винаги съм се чудила за нещо. Майка ми на Харпър Ли ли ме е кръстила?

— Кой е това?

— Тя е написала „Да убиеш присмехулник“.

Баща ми се намръщи.

— До колкото знам те нарече на някакво модно списание.

О, Егати, Харпър’с Базар. Е, предполагам, че това се връзваше повече. И до известна степен беше успокоително, не очаквах майка ми да ме изненада с неподозирани качества.

— Може ли да те попитам още нещо?

— Давай.

— Ами… — Този въпрос щеше да е по-труден. — Ако те бях попитала за съвет, преди години, какво щеше да кажеш за решението ми да се омъжа за Ник?

Той не отговори нищо около минута, само ме погледна, сякаш искаше да прецени дали исках да чуя истината.

— Предполагам, че бих казал, че това момче е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало.

Сърцето ми се сви.

— Наистина ли? — прошепнах аз.

— Да.

— Ти никога не каза нищо, дори не бях сигурна, че го одобряваш.

Баща ми сви отново рамене и погледна към пода.

— Действията би трябвало да говорят по-силно от думите — отвърна той с пресипнал глас. — Оставих го да се ожени за теб, нали? Не бих дал дъщеря си на всеки. — След това вдигна поглед и протегна ръце колебливо, срамежливо. — Ела — каза ми. — Дай една прегръдка на стария си баща.

Бележки

[1] Популярна песен на американската рок група Ленърд Скинърд. — Б.пр.