Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (21)

Двадесет и първа глава

На следващата сутрин след закуска — бийгъли, разбира се… Ню Йорк си струваше заради някои неща — Ник се обади в старческия дом, за да провери как е баща му. Докато той беше на телефона, аз включих лаптопа, за да прегледам имейлите си. Там бе реалният ми живот, който ме чакаше да се завърна. Томи все още тънеше в блаженство с невярната си съпруга и беше прикачил тяхна снимка, на която бяха застанали пред Гей Хед Лайт^[1]. Той се усмихваше, тя не. Направих гримаса, почудих се дали няма да бъде глупаво от моя страна, ако го посъветвам да се прегледа за венерически болести, и му написах кратък, уклончив отговор. Тео питаше кога ще удостоя офиса с присъствието си — кодово за „довличай си задника незабавно“. Напомних му, че ми се полагаха девет седмици почивка и с удоволствие ще му посоча наръчника, който написах собственоръчно преди няколко години. Писах и на Керъл, като копирах същия имейл и на Тео, в който й казвах, че ако Тео не се усмири, да му сложи успокоително за коне и да видим как ще се отрази това на играта му на голф.

Нямах никакво съобщение от баща ми, това не беше изненада… не мисля, че някога ми беше изпращал имейл, или пък ми се беше обаждал по собствено желание. Нищо и от Бевърли, което беше необичайно. Нищо от Уила, което ми се стори плашещо. Погледнах набързо към Ник, който беше в коридора и разговаряше с някакъв доктор и проверих баланса на кредитната си карта. Имаше трансакция, сто и осем долара за Битер Крийк в Руфус, щата Монтана. Ха! Е, добре, децата бяха заменили необятната пустош за душ и легло. Не можех да ги обвиня. Преди, когато Уила взимаше кредитната ми карта, винаги подробно ми обясняваше как точно щеше да я използва… не искаше разрешение, но ме уведомяваше, че няма да злоупотреби. Сегашната й постъпка бе изненада.

Компютърът ми изпиука, имейл от Керъл: Конската доза е дадена. Липсва ми киселата ти мутра. Къде си, по дяволите?

Ню Йорк, писах й в отговор. Фенове на Ню Йорк Янкис навсякъде. Ще се опитам да разредя населението. До понеделник.

После писах набързо на Ким, помолих я да полее единственото цвете в къщата — кактус, хайде, подигравайте ми се на воля — и я попитах дали иска да й донеса нещо от Голямата Ябълка. Получих още един имейл. Дерек Джетър на разположение ли е? — писа тя. И защо си в Ню Йорк? Още ли си с бившия си съпруг? Заедно ли спите? Ей сега ще ти се обадя. Телефонът ми иззвъня на секундата, Крейзи трейн на Ози Озбърн^[2], любимата песен на Ким. Реших да пропусна обаждането и продължих да пиша.

Не мога да говоря сега, историята е дълга. Ще се прибера в края на седмицата. Трябва да тръгвам, извинявай.

— Искаш ли да дойдеш във фирмата? Да видиш къде работя? — попита Ник, който беше застанал на прага на вратата, с чаша кафе в ръка. Беше неустоим, и дявол да го вземе, ставаше все по-неустоим с всеки изминал час. Облечен в снежнобяла риза и екрю панталони. Днес не се беше обръснал. Ох!

— С удоволствие. — Затръшнах капака на лаптопа си и останах седнала. — Но Ник, трябва да се връщам в Мартас Винярд. — Замълчах за малко. — Цялото това… пътуване, не беше предвидено. Трябва да помисля за дома.

— О, разбира се. Но не днес, нали? Искам да кажа, вчера не се брои. Може да останеш до неделя. Всъщност, задръстването в неделя е ужасно, остани до понеделник. — Той се поколеба, погледна в чашата си с кафе. — Или за по-дълго.

Първият предупредителен звън отекна, отдалечен, но достатъчно доловим.

— Трябва да се появя в съда във вторник и трябва да се подготвя. А и домът ми ме чака, знаеш.

— Да, освен ако… няма значение. Да тръгваме.

 

 

— Шефе, ти се върна!

Секунди след като стъпихме на петия етаж в Сингер Билдинг^[3] Ник бе погълнат от служителите си. Той поздрави всеки по име, здрависваше се, отговаряше на въпроси за сватбата. Разпознах Емили, която ми прати колеблива усмивка, а аз й помахах в отговор, странно, но се почувствах ужасно срамежлива.

— Това е Харпър — каза Ник. — Сестрата на Уила.

Ръката му лежеше върху гърба ми, може би съобщение, че трябва да се отнасят добре с мен. Седемте, или може би бяха осем, служители, които се бяха скупчили край бюрото, млъкнаха.

— По дяволите — каза някой. — Не мога да повярвам.

Фиксирах притежателя на гласа.

— Здравей. Питър, нали така?

Пит Кемдън бе работил заедно с Ник в Макмилън. Бяха миропомазаните начинаещи, вундеркиндите. Въпреки че го бях срещала само веднъж, името му се беше запечатало в мозъка ми… вечерта на големия скандал, Ник отиде при Питър Кемдън.

— Исусе Христе, наистина си ти. — Той ме погледна хладно.

— Пит, помниш Харпър — каза Ник.

— Спомням си и още как — отвърна той. Никой не се обади през следващите няколко секунди.

— Искаш ли да те разведа наоколо? — попита Ник, хвана ме за ръка и ме заведе встрани от шумната група.

— Ник — извика Питър — мини през офиса ми, като се освободиш, става ли? Трябва да ти кажа нещо за Драхен. — Той потупа Ник по рамото. — Радвам се, че се прибра, приятел. — Мен ме пренебрегна напълно.

— Значи славата ми ме предшества? — попитах Ник, като се запътихме по коридора.

Той ме стрелна с поглед и не ми отговори.

— Това е офиса ми — каза и отвори вратата. Стаята беше просторна и отворена, с мебели от светло дърво и червен кожен диван. В единия ъгъл имаше антична чертожна дъска, в другия огромно бюро и ергономичен, елегантен стол. Прозорците гледаха към Принс Стрийт. Виждах желязната фасада, запазената марка на сградата. В центъра на стаята имаше огромна конферентна маса с плот от тъмно стъкло, по която прилежно бяха разгънати чертежи и наредени макети на десет-дванадесет етажни сгради.

— Значи това е макета за Драхен? — попитах аз.

— Да. Какво мислиш?

Беше като модерна кукленска къща, очарователна и детайлна. Наведох се, за да огледам по-добре, като се усмихвах на дребните детайли вътре, фигурите на хората отвън, дърветата и насажденията, които щяха да водят към главния вход, ако Ник получеше работата.

— Прекрасен е!

— Благодаря. Ето и някои от другите сгради, които сме проектирали — каза той с усмивка и посочи към снимките на стената.

Бяха поразителни. Не разбирах много от архитектура, освен онова, което бях прихванала покрай Ник, но можех да твърдя, че неговите проекти бяха изключителни, модерни, без да са абсурдни, ако ме разбирате какво искам да кажа. С други думи, нищо не беше с форма на пенис. Сградите на Ник отразяваха архитектурата на квартала наоколо, но също така, по някакъв неопределен начин, бяха уникални. Загледах се дълго в снимките, като усещах погледа на Ник върху себе си.

— Харесват ми извивките на тази — казах аз и я посочих.

— Това е малък хотел в Пекин — отвърна той. — Исках да се усеща гъвкавостта, тъй като гледаше към ботаническата градина. Фоайето е с формата на листо от гинко, виждаш ли?

Кимнах очарована.

— А къде се намира тази? — попитах аз и посочих към следващата снимка.

— Това е частен музей в Будапеща. Беше много забавно да работя по него. Използвахме извита фасада тук и тук. В кафето има водопад, който се задвижва изцяло от слънчева енергия… — Той продължи, посочваше и коментираше като развълнувано дете, ентусиазмът и любовта към работата озаряваха лицето му. Принадлежеше на това място и трябваше да прави точно това.

— Ник? Може ли за секунда? — Питър се появи на вратата. — Извинявай, че те прекъсвам. — Той ме погледна, очевидно без капка угризения.

— Отивай — прошепнах аз. — Всичко е наред.

— Добре, връщам се след малко — каза Ник и ме остави сама.

Зад бюрото имаше още няколко снимки в рамка, които привлякоха вниманието ми. Ник и Кристофър в смокинги. Може би беше от другата сватба на Ник.

Мамка му, почти бях забравила за това. Някъде в този град се намираше още една бивша Госпожа Ник, и обожаваното й дете. Както и очаквах, имаше и втора снимка, на Изабел, ако си спомням правилно, застанала до Ник пред Гугенхайм^[4]. И voila, още една. Ник, привлекателна жена с пригладена къса коса и Изабел, може би на дванадесет, всички се усмихваха на фона на белия пясък на плажа. Семейна ваканция.

Явно Ник невинаги е бил работохолик.

Докато потушавах вълната от ревност, подадох глава през вратата. Ник го нямаше наоколо. Тръгнах по коридора към фоайето. Двама от служителите на Ник, мъж и жена, се бяха скупчили над бюрото и разговарях тихо.

— Очевидно — казваше мъжът — са били женени, тя му изневерила и му разбила сърцето.

— Сериозно ли? — попита жената.

— Не съм му изневерила — обадих се аз отчетливо. Те подскочиха като спипани на местопрестъплението. — Нещо друго да ви изясня? — Вдигнах глава и пуснах една от убийствените си усмивки.

Жената изприпка обратно към бюрото си. Мъжът, за негово нещастие, беше на работното си място, нямаше къде да избяга.

— Отдавна ли работиш тук? — попитах бодро.

— Пет години — измърмори той.

— Значи познаваш сестра ми?

— Да, разбира се. Симпатяга е. — Замълча. — Аз съм Мигел. Съжалявам за клюкаренето. Просто… всички много обичаме Ник. — Той се усмихна унило.

— Приятно ми е, че се запознахме — казах аз и се направих на ударена — като счетох постъпката си за добрината на деня. Протегнах ръка и Мигел я пое.

— Не изглеждаш толкова зла, колкото те описваше Пит — сви рамене той. — За Бога, какво ми става днес? Дори не съм пиян.

Аз се засмях.

— Е, Мигел, колко хора работят тук?

— Около петнадесет. Изпращаме доста по различни обекти, зависи от работата.

Кимнах с разбиране.

— Крис Лоури работил ли е тук?

— Понякога — отговори Мигел. — Ник му намира довършителна работа с разни екипи от време на време. В началото работеше на пълен работен ден, но Ник най-накрая го уволни и не го взе обратно, докато Крис не се отказа напълно от пиенето.

Думата се блъсна в мен като гюле, но служителят не забеляза и продължи да говори.

— Върна се преди около година… или по-скоро…? Да, беше веднага след Коледа и изглеждаше чудесно.

— Кристофър е алкохолик? — Гласът ми беше равен и твърд.

Очите на Мигел се разшириха.

— Аз… нима казах така? Аз… ъм… знаеш ли, може би трябва да попиташ Ник.

Зяпнах Мигел без да мигам, сърцето ми туптеше с бавен, отмерен ритъм. Смътно си спомних, че Ник спомена нещо за Крис и че е преминал през трудности. Аха. Загадката бе разгадана. Дали Уила знаеше за това?

— Ник! — Мигел изчурулика нервно. — Говорим за вълка… здрасти. На обяд ли отивате? Искате ли да ви направя резервация?

Ник погледна към мен и към Мигел.

— Гладна ли си? — попита той.

Не отговорих.

— Харпър? Искаш ли да отидем някъде?

— Става — казах аз.

Ник наклони глава и се намръщи.

— Добре тогава, да тръгваме. До скоро, Миги.

— Приятно изкарване! Шефе, ще се върнеш ли по-късно?

— Не — каза Ник. — Но ще се обадя да ви проверя.

Не проговорих докато излизахме от сградата.

— Харпър, всичко наред ли е? — попита Ник, като се запътихме по улицата.

— Всъщност не — отвърнах аз.

— Да, оставам с впечатлението, че си готова да убиеш котенце — каза той и ме хвана за ръка, за да ме накара да заобиколя откъртено парче от тротоара.

Издърпах ръката си.

— Няма да убивам котенце, Ник. Само съм…

— Само какво?

— Изненадана в гръб.

Той спря.

— Как?

— Току-що научих, че сестра ми се е омъжила за алкохолик, на който дори не му се събира да е бил трезвен една година. — Беше трудно да не повишавам тон. — Загрижена съм.

Ник сведе поглед към тротоара.

— И това, някак си, трябва да е моя вина, така ли?

— Щеше да е добре, ако знаех, Ник.

— Хайде да не се караме на тротоара. — Той ме поведе към ресторанта. — Маса за двама, моля — каза той на младата жена зад тезгяха.

— Затворено е — измърмори тя и прелисти страницата на списанието. Имаше татуировка на рамото си, Хелоу Кити^[5] с пиратска превръзка през окото. — Отваряме в единадесет и тридесет.

— Сега е единадесет и двадесет и девет — отбелязах рязко.

— Добре. — Тя грабна две менюта с кожени подвързии и ни поведе към маса, която се намираше под огромен часовник и се отдалечи.

Поех си дъх. Ник не ме погледна, просто започна да строи кула от пакетчетата със захар.

— Добре — каза той. — Кристофър се регистрира в една програма миналата зима. Трезвен е от десет месеца.

— И от кога има проблем с алкохола? — попитах спокойно. Почувствах се така, сякаш щяха да ми дават показания под клетва.

— От гимназията.

Егати. С други думи, през половината си живот. Отпих голяма глътка от водата, без да мога да погледна към Ник.

— Харпър, знам, че не е това, което искаш да чуеш, но реално проблемът не е твой, нали? — попита Ник. — Крис е с добра душа и наистина се старае много.

Още пакетчета със захар влязоха в употреба.

Отпуснах челюстта си.

— Ник, Уила е била омъжвана два пъти преди това и все за добряци, които се стараеха много. Съпруг номер едно се стараеше да не влиза отново в затвора. Това трая само три седмици. Съпруг номер две се стараеше много да не бъде гей, което пък трая около месец и половина.

— Бива я в избора — каза Ник и ме погледна с усмивка.

Прехапах устни, опитах да кажа нещо и се отприщих:

— Ник — прошепнах рязко. — Не искам да виждам как сестра ми преминава през още един развод. Разводите са ужасно нещо, и двамата го знаем. Не е смешно. Ужасна е в преценката си, стигне ли се до избор на мъже.

Той добави още един етаж към малката си постройка.

— Ще престанеш ли с това? — казах аз, пресегнах се и грабнах пакетчетата.

— Току-що разруши Тайпей 101 — въздъхна той и се облегна назад в стола си. — Виж, Харпър, не знам какво да кажа. Знам, че искаш да предпазиш Уила, но тя е голяма, както и Крис.

— Наистина ли, Ник? Изобретателят на Напръстника и момичето, което не се е задържало на една и съща работа за повече от два месеца?

Той стисна устни.

— Не решаваш ти, Харпър.

— И още нещо, Ник. — Опитах се да прозвуча спокойно. — Сега сме… заедно, така да се каже. Спа с мен, но не ми каза за това. Чувствам се така, сякаш са ме държали в неведение.

— Не сме имали достатъчно време, Харпър — каза той.

Имахме време. Вечерята в Абърдийн, когато ми построи къща от пържени картофки. Снощи, когато опустошихме кухнята в полунощ.

— Е — казах аз, готова да загърбя всичко, — щеше ли да ми кажеш някога?

Той си замълча, което беше ясен отговор.

— Значи нямаш проблем да спиш с мен, но ме осведомяваш само за определени неща, тези, за които ти си преценил?

Той вдигна ръце.

— Добре. Просто… спри за минута — вдигна поглед и се усмихна на сервитьорката. — Не сме готови още с поръчката.

— Хубаво — каза тя. — Вие напирахте на вратата да влезете тук.

— Разкарай се, госпожичке — озъбих се аз.

— Хубаво — повтори тя, завъртя очи и отново се отдалечи.

— Знаеш, че сега ще се изплюе в храната ни, нали?

— Ник, да се върнем на темата — троснах се аз.

— Виж, хайде да не се караме заради Крис и Уила, защото това няма да ни доведе до никъде.

— Уила знае ли? — попитах аз.

— Имаш предвид, дали съм я уведомил лично за проблема на Кристофър? Не, не съм. Това не е моя работа.

— Наясно ли си, че укриване на пристрастеност може да бъде повод за анулиране на брака, Ник?

Устните му се свиха.

— Харпър, бракът и проблемите са си техни, не наши. Моля те, да не разваляме нещата, като обсъждаме друга двойка.

Постарах се да не скърцам със зъби.

— Ник, ще ти кажа две неща. Първо, като се има предвид, че постоянно измъквам Уила от катастрофални ситуации, смятам, че трябваше да знам за това. Чувствам се леко обидена, че не си сметнал за необходимо да ме уведомиш. Но ще го подмина. Или поне ще се опитам. Второ, проблемите им засягат и нас! Това са брат ти и сестра ми, Ник. Не са някои случайни познати. Ако се разведат, ще ни засегне и нас.

— Толкова си цинична — поклати глава той.

— Не започвай. Аз съм реалист, ясно? Не забравяй каква ми е работата.

— Сякаш ще ме оставиш да забравя.

Спогледахме се през масата. Чувството на безизходица ни беше много познато.

— Хайде да сменим темата — предложи внимателно Ник. Пресегна се и взе ръката ми.

— Добре — казах отсечено. — Какво искаш да обсъждаме? Времето? Бейзбола?

Ник се усмихна.

— Янките победиха Сокс снощи. Десет на три.

— Никак не успяваш да ми подобриш настроението, Ник. — Но си позволих лека усмивка.

Неговата стана по-широка.

— Добре, хайде да си поговорим за практиката ти на адвокат. Можеш да вземеш изпита за адвокати в Ню Йорк за нула време, не мислиш ли? И изобщо ще ти се наложи ли да го правиш, след като вече практикуваш в друг щат.

Отново удар под кръста. Премигнах.

— Изпита?

Тогава телефонът на Ник иззвъня тихо.

— Това сигурно е от старческия дом — каза той и провери. — Не, просто Пит.

— Обади се — отвърнах, без да мисля.

— Може да почака.

— Не, давай, на мен ми трябват минута-две за размисъл, така или иначе.

Той се поколеба, после се изправи.

— Добре, идвам след малко.

Излезе отвън, а аз го гледах през прозореца, докато говореше, а после слушаше. Погледна към мен, после поговори още малко. Поклати глава. Погледна отново към мен, помаха и продължи да говори.

Изпитът за Ню Йорк? Това дойде изневиделица. Коленете ми все още трепереха от изненада. Електрическото напрежение, което течеше между Ник и мен, винаги носеше опасност от токов удар.

Поех си въздух на пресекулки. Последният път, когато бяхме заедно, Ник избърза с много от плановете. Годеж, бърза сватба. Намери апартамент и подписа договор за наем преди дори да съм го видяла, каза, че ако сме чакали, сме щели да го изпуснем. И разбира се, докато бяхме женени, всичко се въртеше около неговия план, неговия график, неговата кариера.

Този път щеше да е различно. Последното нещо, което исках беше да направя същата грешка два пъти.

Ник се върна на масата и седна. Коляното му започна да подскача.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Да — поколеба се той. — Сещаш се за проекта Драхен, нали?

Аз кимнах.

— Директорът на компанията е в Ню Йорк. Питър е успял да уговори късен обяд с него.

— Чудесно.

— Няма да отида — каза той. Коляното му продължи да подскача. — Искаш ли да поръчваме?

— Ъм… не. — Поех си дълбоко дъх още веднъж. — Ник, трябва да отидеш на обяда.

— Не — потвърди той бързо. — Днес съм с теб.

— Не, трябва да отидеш. Толкова го искаше. Това е шанса ти.

Той не каза нищо.

— Аз ще се оправя — добавих. — Този директор, често ли идва до Щатите?

— Не — призна си той.

— Значи трябва да отидеш!

Ник ме погледна, тъмните му очи преценяваха и както винаги, времето сякаш спря. Само че не се случи, часовникът над нас тихо отмери точен час.

— Имам един милион имейли, на които трябва да отговоря — казах аз. — И Ник, знаеш, че искаш тази сделка. Тръгвай. Ще се видим у вас.

Изправих се, целунах го по бузата и излязох.